Светият и велик събор в Крит – съмнения и откровения

„Те наистина са възхитителен народ, който е съумял в продължение на 40 века да запази, въпреки превратностите, своя нрав и своя език… Плодородна земя, която винаги е давала най-достойните мъже на Църквата и на държавата, на науката и на изкуствата, на икономиката и на военното дело”

Луис Петит, римокатолически епископ на Атина (1912-1926 г.), Описание на Крит

Светият и велик събор на Православната църква, замислян повече от един век, най-после е факт. Той беше проведен в седмицата след Петдесетница, 20-25 юни 2016 г., на остров Крит. Освен всички критики и съмнения, които бяха изказани предварително около него, имаше два скептични обертона, които се долавяха на острова почти до самия край на събора. Първият е свързан с мястото. Изказа го най-ясно един от няколкото руски журналисти по време на съборната литургия за Петдесетница в митрополитската катедрала „Св. Мина” в Ираклио: Нима е мислимо Всеправославен събор да се организира на място, което не може да впечатли с мащаб? Убеден съм, че подобно съмнение е звучало в мислите и на други. Причината е, че всички носим идеала за вселенските събори от миналото, провеждани в Града, в бляскавата столица на Римската империя. Всъщност тук става дума за оптическа измама – както по отношение на ролята на остров Крит в историята на Православната църква, така и по отношение на метафизичната мощ, която често се проявява в ненатрапващи се форми. Другото съмнение беше свързано с недоверие в организацията.

1. Мястото и организацията на Събора

Християнската история на Крит започва със самото християнство. През 64 г. св. апостол Павел ръкополага критянина Тит за пръв епископ на острова. Тит е високообразован елин, запознат и с библейската традиция. За него св. Игнатий Богоносец казва, че макар и езичник, той не се отдава на идолопоклонство, пребъдва в целомъдрие и девственост и се вслушва в Божия глас. Изпратен от управителя на Крит в Йерусалим, за да се запознае с учението на Иисус, той става свидетел на чудесата и смъртта на Христос и се уверява във Възкресението Му. На Петдесетница чува апостолите да говорят на критски диалект (Деян. 2:10-11) и съпътства Църквата неотлъчно, макар и да не е кръстен. Тит получава Кръщение след Апостолския събор, когато вратата на Църквата бива отворена и за непосветените в юдаизма, т. е. за необрязаните езичници. Ако сме убедени, че местата не са просто платформи на събитията, а имат определена смислова функция, оскъдната биография на апостол Тит е олицетворение на историята на острова, на неговото значение за Православието, както и на ролята му като съборен център. А историята на Крит е наистина забележителна. Това е разказ не за оцеляване, а за устояване на превратностите на времето. Гостоприемството и борбеността на критяни белязаха събора. Оказа се, че няколко от ключовите членове на делегацията на Константинополската патриаршия са родени на острова (но и на други патриаршии; критянин е и Александрийският патриарх Теодор ІІ - бел. Двери).

Критският събор беше откровение на Светия Дух. Това беше потвърдено единодушно от участниците. Тук трябва веднага да се разграничим от митологията на модерността, която мисли откровението в контурите на романтизма, т. е. като месианско вестителство, като тъмно пророчество, облечено в загадъчни формули и причудливи жестове. Нищо подобно. Откровението е преди всичко адресирано към човешкия ум, който работи най-добре, когато има ред и покой. Стриктната организация, безкомпромисното спазване от Вселенския патриарх на процедурните правила, приети от всички участващи (и неучастващи - бел. Двери) църкви, бяха човешката предпоставка за шестдневната Петдесетница. Фактът, че епископи от целия свят, които говорят различни езици и имат като цяло твърде различен дневен ред, могат да говорят помежду си, да се разбират и да пребивават в единомислие, е чудо. На събора общият църковен ум се прояви още на първия ден.

2. Проблемни ядра и нови перспективи

Откровителният характер на събора се прояви в очертаването на четири проблеми ядра в живота на Църквата. Те могат да бъдат назовани по различен начин. В българската църковна публичност те обикновено звучат като страхове или емоционални позиции по определени „чувствителни теми”. Съборът не просто фиксира тези проблемни моменти, но ги предефинира, като избегна изкушението да се подаде на измамната диспозиция „либерализъм-консерватизъм”. Последното би го подчинило на противоборството между богословските партии.

2.1. Автокефализмът

Битува страхът, че съборът може да изземе правомощията на автокефалните църкви да вземат самостоятелни решения. Това съмнение се прокрадва и в позицията на Св. Синод на Българската православна църква, според която на събора нямало как да се извърши редакция на документите. Макар да е фактически невярно (срв. чл. 11 от Регламента) и да беше опровергано от практиката на събора, при едно по-сериозно вглеждане в това опасение в него личи страх, че българската юрисдикция може да бъде принудена да легитимира решения, които не отразяват нейната перспектива, които са ирелевантни за нея. Подобен страх, трябва да признаем, е бил споделян и от други центрове на православието, включително и от немалка част от присъствалите. В края на първия ден той беше разсеян.

Още при откриването предстоятелят на Кипърската църква архиеп. Хризостом заяви, че в 21 в. както национализмът в Църквата, така и тесногръдият регионализъм и автокефализъм са анахронизми. Непосредствено след това Вселенският патриарх подчерта, че Православната църква не е федерация от църкви, а представлява едно тяло. По думите на Албанския архиеп. Анастасий всеки центризъм в Православието, противостоящ на повсеместността на спасението в Христа, е „ерес на ересите”.

Тези първоначални декларации всъщност намериха израз в реални действия на събора. Още при пристигането си на летището в Ханя патриарх Вартоломей направи изявление, с което увери гръцката църковна общественост, че няма намерение да изменя статута на т. нар. Нови територии. Става дума за териториално-административните области Епир, Македония, Тракия и Северна Егея, които влизат в състава на гръцката държава след Първата световна война (всъщност още през 1913 г. - бел. Двери) и по силата на договора от 1928 г., както и според конституцията на Гръцката република са каноническа територия на Константинополската патриаршия, администрирана от Еладската архиепископия. По време на пресконференциите многократно говорителите на делегациите на Вселенската патриаршия и на Еладската (Гръцката) църква протодякон Йоан Хрисавгис и д-р Георгиос Филяс трябваше да успокояват гръцките журналисти, че няма никакви заявки за промяна на църковноканоничния статут на Новите територии и че участието на Гръцката църква в събора не е обвързано с някакви насрещни искания относно администрирането на диоцезите.

Още по-красноречив беше жестът на говорителите на Сръбската и на Румънската делегация д-р Владан Таталович и д-р Йоан Маврики. Предизвикателството към тях дойде от страна на римокатолическата информационна агенция (KNA), базирана в Германия, чийто представител се усъмни да не би изразените от някои представители на Сръбската църква колебания относно участието в събора да се дължат на юрисдикционния спор с Румънската патриаршия. Повод за него е църковното администриране на сръбските области Крайна и Банат. В тях живее румъноезично население, поради което там служат румънски клирици, а през 1997 г. е ръкоположен румънски епископ. Д-р Владан Таталович подчерта, че Сръбската църква с радост взема участие в събора и че тези теми не са предмет на разискванията. Д-р Йоан Маврики, от своя страна, посочи, че след като румънски и сръбски епископи съслужат в съборната литургия, двете църкви са в общение и не са разделени. Във всяко семейство има конфликти, каза той, но те не означават разделение. Съборът пък е място, където се обсъждат проблеми на Вселенската църква, която именно легитимира статута на поместните църкви.

Тези възхитителни прояви на високо съборно съзнание обаче очертаха съществен проблем: тенденцията автокефалията да се поставя над съборността. Според Кипърския предстоятел тъкмо това е основната причина, поради която четири църкви (Българската, Грузинската, Антиохийската и Руската) отказаха участие в събора. В този контекст стана ясно, че ереста на етнофилетизма вече губи актуалност. Предложението на Вселенския патриарх за повторно осъждане на етнофилетизма беше отхвърлено по настояване на Румънската църква. Нейният говорител д-р Маврики обясни, че Румънската църква признава и приема осъждането от събора през 1872 г., свикан по повод на българската схизма. В Румъния обаче се опасяват, че повторното осъждане може да се изтълкува като нечувствителност на Църквата към проблемите на онези народи, при които защитата на етническата идентичност е императив на съхраняването на човешкото достойнство. Според него това важи не на последно място за милионите гастарбайтери от Източна Европа, които желаят да съхранят своя език и национални традиции.

Че етнофилетизмът от 19 в., привързващ поместната обособеност на Църквата към расова, етническа или национална специфика, днес не е проблем поне за църквите, които бяха на събора, стана ясно и от обстоятелството, че в Крит групирането по расово-етнически семейства липсваше. Според едно такова профилиране би трябвало да се очаква гръкоезичните църкви да действат като отбор срещу славяноезичните. Всъщност едни от най-съществените разногласия се проявиха тъкмо между Кипърската и Еладската архиепископия, а между Сръбската патриаршия и църквите на Чехия и Словакия и на Полша не се очерта партийна солидарност. Мнозина тълкуват неучастието на Антиохийската патриаршия като жест на еманципиране на арабската православна общност от гръкоезичното семейство, а солидарността в поведението на Българската и Руската патриаршия се свързва с опити за съживяване на идеологията на панславизма от 19 в. Ясно е обаче, че и в тези случаи етно-лингвистичното сродство, доколкото го има, е опаковка на други мотиви.

Автокефализмът, като актуален проблем на Църквата, беше адресиран на различни етапи от дискусиите. Той е особено остър в така наречената диаспора („диаспора” е анахроничен термин, който някои православни приемат за оскърбителен). Става дума за припокриването на православни юрисдикции в страните, които не са традиционно православни, което нарушава каноническия ред, според който само един епископ трябва да предстои църквата на даден град. В окончателно приетия документ за диаспората се потвърждава статутът на епископските асамблеи на каноничните епископи в 13 области и се забранява дублирането на епископски титли при бъдещи ръкоположения. В същото време в Посланието на събора и в Енцикликата се подчертава, че автокефалният статут на поместните църкви не може да накърнява съборността и единството на Църквата (Енциклика 1, 5) и че конституирането на нови териториални подразделения на едната, света, съборна и апостолска Църква не е израз на някакво „суверенно право” на църковна самостойност, а е полъх на Светия Дух, Който превръща света в Църква (Енциклика 2, 6).

2.2. Спасение от света

Вторият откровителен момент в дебатите на събора е свързан с един от страховете около диалога на Църквата със света. Битува възгледът, че Православната църква е дотолкова другоприродна спрямо процесите в съвременния свят, че всяко нейно излизане към актуални проблеми може да причини непоправими пробойни в църковния кораб. Става дума за дилема, свързана със спасителната функция на Църквата: дали тя спасява света, или спасява себе си от света. Пренесена в полето на пастирската и каноническата практика, тази дилема води до поляризация между „либерализъм” и „консерватизъм”. Неразрешим е сякаш въпросът колко щедро и колко широко да се отвори вратата на Църквата за света. Често компромисното разхлабване на църковната дисциплина се обозначава като икономѝя, макар че този термин означава прилагане на каноните с оглед на спасението на човека, а не „канонически либерализъм”.

Като примери за стъпки в полето на регулиране на каноническата дисциплина могат да се посочат две решения на събора. Първото е свързано с отхвърлянето на предложението на Вселенска патриаршия в документа За тайнството брак и пречките пред неговото сключване да се разреши бракът на овдовели свещеници. Втората стъпка е, че отпада изискването при допускане по икономѝя на брак с инославни християни да се дава обещание за възпитание на децата в православната вяра. Следва да се отбележи, че формулировката „по снизхождение и човеколюбие” е променена на „по икономѝя”, което показва, че става дума не за човеколюбив компромис с човешката слабост, а за насочване на каноническата дисциплина на Църквата към човешкото спасение (2, 5, 1).

Тази модификация показва систематичен подход. Така в документа е казано, че не е позволено на православните да встъпват в други съюзи освен брачния, но заедно с това се настоява, че Църквата полага усилия членовете ѝ, изпаднали в такива съюзи, да осъзнаят силата на покаянието (1, 5). Точка 5 на новоприетото Послание изключва произволното отъждествяване на Църквата с консервативната нагласа, което означава, че брачната дисциплина не може да се тълкува просто като налагане на определен традиционен морал като норма. Нормата на църковната каноническа дисциплина не е консервативният морализъм, а светостта на човека, за която говори Енцикликата (1, 4). Към святост е призвано цялото човечество, тъй като Христос приема не индивидуална, а универсална човешка природа. Но източник на тази святост е не една или друга норма, а Самият Христос, Който е общото Лице на човечеството, чрез и в Което то встъпва във вечния живот. Съборът отстоява инклузивност, т. е. достъпност на Църквата за всички според почина на Първия апостолски събор, отворил Църквата за необрязани езичници, в т. ч. и за критянина Тит. Но инклузивността парадоксално предполага екзистенциален консерватизъм. Църквата е отворена към всички, но всеки неин член е призован от Христос към покаяние. Критерият за покаянието е не някаква по-строга или по-мека норма, а Самият Христос, Който е „единственият Свят” според утвърждението на Евхаристийното събрание (Енциклика 1, 4).

2.3. Богословските партии

Фиксирането на христологичен и светоотечески критерий за инклузивност (в текста на енцикликата два пъти е цитиран дословно св. Кирил Александрийски) снема дилемата „консерватизъм-либерализъм” в канонично-пастирската област. То отразява богословски подход, който съборът приложи и другаде. Така богословските дебати от 20 в., за които имаше очаквания да се разгорят с пълна сила и да разделят делегатите на богословски партии, бяха умно преодолени. Емблематичен в това отношение е разгърналият се по време на втория и третия съборен ден спор около документа Мисията на Православната църква в съвременния свят. В него се употребява понятието лице (πρόσωπον), като технически термин, в смисъла на личност. Пергамският митр. Йоан (Зизиулас; Константинополска патриаршия) е заявил, че доколкото той самият има няколко монографии по темата за персоналността, не възнамерява да се изказва на събора по този въпрос. В същото време Навпактският митр. Йеротей (Влахос; Eладска архиепископия) е представил кратък философски трактат за значението на понятието лице в контекста на православния персонализъм от 20 в. и за връзката на тази концепция с философията на Хайдегер и Левинас. Другият набеден представител на „партията на персоналистите”, Диоклийски митр. Калистос (Константинополска патриаршия), поради умора не е взел думата изобщо. В крайна сметка в редактираната версия присъствието на понятието лице в смисъла на човешка личност се увеличава количествено, но изречението, утвърждаващо омонимия на интерперсоналността в антропологията и в триадологията – теза, препращаща към философията на митрополит Йоан (Зизиулас) – е отпаднало.

2.4. Страхът от диалога

Най-тежките обвинения бяха отправени около обозначаването на неправославни християнски общности като църкви. Немалко гласове изказаха мнение, че съборът цели да релативира догматическите различия между Православната и Римокатолическата църква, като подготви почвата за безпринципно обединение между тях. Бяха разпространени мнения на някои гръцки богослови – обикновено цитирани у нас през руски медии, със съответните смислови загуби при превода – както и становищата на отделни светогорски монаси. Някои очакваха Свещеният кинотис на Света гора да бойкотира събора. Вместо това Света гора бе подобаващо представена в лицето на игумена на манастира Ставроникита Тихон, който е избран от монашеската общност да я представлява в качеството си на съветник в делегацията на Константинополската патриаршия. Ако на събора наистина бе търсено организационно сближение с Римокатолическата църква, едва ли тя би била представена само от кардинал Курт Кох, президент на Папския съвет за насърчаване на християнското единство, наследник на кардинал Валтер Каспер. В тази връзка трябва да се отбележи, че няколкото римокатолически медии, отразяващи събора, бяха изпратили сътрудници, които са по-скоро любопитни към живота на Православната църква, отколкото тънки познавачи на сложната панправославна вселена.

Както в първоначалната версия на документа Отношението на Православната църква с останалия християнски свят, така и във финалния му вариант се заявява недвусмислено, че Православната църква е едната, света, съборна и апостолска Църква (1). Макар Църквата да не се е разделяла, някои християни са отпаднали от църковното единство, което е довело до липса на единство между християните. Посочва се също, че участието на Православната църква в Световния съвет на църквите не предполага приемане на плурализъм на християнските изповедания, нито пък допуска обединение за сметка на междуконфесионални компромиси. Настоява се, че църковно единство е възможно само чрез единство във вярата, основана на седемте вселенски събора и истинно живяна в Православната църква (18). Макар и почти заглушени в българското медийно пространство, имаше гласове в Православната църква, които се обявиха против подобно строго и изключващо слово, което отъждествява еднозначно и изключително Православната църква с едната, света, съборна и апостолска Църква. Сякаш отново е налице сблъсък между либерално и консервативно крило.

Измененията, които претърпя документът за отношенията с инославните са на пръв поглед завой към консервативния полюс. Някои неправославни християнски общности бяха наречени „църкви”, но с добавеното уточнение, че това е само „историческо обозначаване”. Както се разбра, а и бе потвърдено от митр. Йеротей (Влахос), юрисдикциите бяха дошли на събора с различни предложения по въпроса. Според някои терминът църкви не можел да се употребява за неправославните християни (Eладска архиепископия), според други трябвало да се уточни, че става дума за инославни църкви. След размяна на по-остри реплики между кипърския и гръцкия предстоятел гръцката делегация е приела горепосоченото компромисно решение.

По-важното обаче е изяснението, дадено в Посланието на събора, че диалогът със света и с неправославните християни не произтича от някакъв абстрактен идеал за единство, а е израз на литургията след литургията (Послание 2). Любовта обаче е отговорна и поради това Православната църква отдава голямо значение на свидетелството на Истината на православната вяра в рамките на диалога (Послание 3).

3. Един въпрос без отговор

Спорът между предстоятелите на Еладската и Кипърската църкви не е просто за един термин. Гръцкият предстоятел е изразил позиция, че ако делегацията му приеме този текст, има опасност някои крайно настроени православни в Гърция да излязат в схизма. На това Кипърският архиепископ е възразил, че съборът не може да се превръща в заложник на гръцките зилоти и че поместната йерархия е отговорна за това да просвещава своите пасоми, предпазвайки ги от изкушенията на зилотизма. Основният въпрос тук е: как да се решават острите различия между групи в Църквата, които, макар да не засягат самото догматично ядро, внасят смут сред вярващите? И как да се противодейства на преекспонирането на тези различия и натоварването им с нецърковни смислови ореоли: културни фронтове, социални противопоставяния, политически сблъсъци или геостратегически интереси? Дали изобщо има някакъв универсален лек, или трябва да се действа според случая? Въпросът остава открит.

Все пак в последния ден, събота, с консенсус бе приет и последният документ.

*   *   *

В критското пладне морската синева е нагъната от вълни. Причината не е течение от вътрешността на морето… От високото планинско възвишение над Богословската академия в Крит, в която се провежда Светият и Велик събор, се спуска вятър, съпроводен от златисти облаци и шум. Планината е като запалена… Събота – Седмият ден на покой и действие… Блестящите камъчетата на плажа са горещи като жарава, която никога няма да се овъгли. Те са донесени тук от мощното вулканично изригване на остров Санторини, сложило преди няколко хиляди години края на една от критските цивилизации и оформило днешния ландшафт на острова. На едно камъче лавата е изписала инициалите на Христос, на кирилица… Може би неслучайно преданието на аграфите пази следната фраза: „Вдигни камъка и там съм Аз”. Освен всичко, това е и предупреждение към нас, живеещите в Седмия ден, да благоговеем пред света, защото, както прогласява Светият и Велик събор, той е поверен на човека.

* За първи път текстът е публикуван в сп. Християнство и култура, 5 (112), 2016 (бел. ред.).