За Църквата и църквите или за новия терминологичен ригоризъм

През 21 век Православната църква безспорно е в тежка криза. Не знам дали това ще прозвучи успокоително, но тази криза е била, така да се каже, предсказана: „Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?” (Лука 18:8). Сред безспорните прояви на кризата е ширещото се сред православните убеждение, че отстъплението е проблем единствено на „външните” – те са тези, които Господ изобличава, те са Негови предатели и гонители, а ние очевидно сме верните, светите, избраните… И те са, които имат нужда от завръщане при Бога, а не ние, пребиваващите в Бащиния дом, в Църквата.

Ако обичахме повече Евангелието от виртуалните битки за чисто Православие във facebook, щяхме без особени трудности да забележим, че винаги словото на Църквата е било на първо място призив към покаяние, само че не към тези, които са вън от нея, а към вече живеещите в нея, в благодатта, но без да са ѝ причастни. Щяхме с лекота да насочваме мислите си към големия син от притчата, който цял живот бил до благия си отец, но не влязъл в неговата радост. И, разпознали се в него, да се каем…

Тъкмо неспособността да призове верните към покаяние е най-големият белег на съвременния църковен живот, отличаващ го от ранната Църква. Тя е и доказателството за нашата слабост – призив за покаяние не към „външните”, а към самите нас, които би трябвало да сме солта на земята… Единствен от всички йерарси, изказали се публично за събора в Крит, Месогейският митр. Николай се осмели да изрече тази истина – че днес Църквата се нуждае повече от всичко друго от покаяние и, ако Всеправославният събор не успее да прати това послание до християните, и то точно до православните, то той няма да бъде нито свят, нито велик в истинския смисъл на тези думи.

За съжаление, тази искрена и честна дискусия над проблемите на православието не успя да се случи нито в навечерието на събора, нито на самия събор. Най-силен глас извисиха тези, които изискваха покаяние от намиращите се извън Църквата: еретици, разколници, грешници, хомосексуалисти, либерали, войнолюбци… Сякаш щастието и чувството за пълнота на православните зависи от изобличението и покаянието на външните… Дори да си представим обаче, че цял свят вкупом реши да се покае, привлечен от Христос, и да влезе в Църквата „по каноничния ред”, както подобава на покаяли се еретици и на грешници, той много скоро вкупом ще се разкае за този си избор, защото тъкмо помежду нас няма да види Христос. 

Затова и на Събора в Крит не прозвуча онова слово, което може да животвори и да вдъхнови вярващите. Предсъборните съвещания през последните години като че не оставиха място за идеализъм и се изродиха в битка за надмощие на двамата „големи” – Вселенската и Московската патриаршии. На практика този сблъсък сведе до минимум актуалността и болезнеността на съборните теми. Стигна се до парадокса, сполучливо формулиран от един украински духовник: „Съборът, който трябва да се събере, за да реши актуалните проблеми на православието, може да се събере само при условие, че няма да обсъжда актуалните проблеми на православието”. Или, с други думи, за да не се караме, няма да обсъждаме спорните проблеми – същински парадокс, чужд на цялата църковна история. В крайна сметка този подход показа своята безплодност – неговото стриктно следване не доведе до единомислието, заради което една след друга отпадаха „спорните” теми. Защото единомислието на Църквата не е като човешкото единомислие, а именно то бе заложено като идеал за т. нар. консенсус на събора.

След отпадането на действително актуалните и затова болезнени теми на събора, имаше опасност той да остане едно безлично и формално събитие. Но това не се случи – първо, по положителна причина, тъй като съборният институт е утвърден от Бога инструмент на църковния живот и, верен на обещанието Си, Христос никога няма да „бойкотира” събрание на православните епископи. Още повече, когато те са от целия свят, още повече, когато се събират за първи път след стотици години и когато това е в болно и критично време. Разбира се, присъствието на Светия Дух сред епископското събрание не означава автоматично, че ще Му бъде позволено да участва в събора. Най-сигурният начин да Му бъде отказано е липсата на свобода на съвестта на събралите се епископи (например, ако съборът е „перфектно” организиран и не се очакват никакви изненади, а събралите се епископи гласуват безмълвно предложеното от председателя) или съзнателно желание в някоя своя част църковното учение да бъде подменено чрез ерес. И в двата случая Светият Дух отстъпва, давайки свобода на събралите се, но пък Божият народ (клир и миряни) впоследствие – възможно, след десетилетия и дори век – безпогрешно различава присъствието или отсъствието Му от даден църковен форум.

Съборът в Крит не беше безличен – той си беше по „гръцки” или, ако щете, по византийски бурен, емоционален и донякъде хаотичен. Независимо от своите позиции по отделните документи участниците бяха видимо и положително изненадани от този забравен дух на дискусия и богословски спор, дори с хумористични ситуации, които ще влязат в църковния фолклор. Цялата тази енергия и завихряне не можеше да бъде предизвикана от самото съдържание на обсъжданите документи – в по-голямата си част остарели, твърде „постни” откъм актуалност. Не нещо друго, а възкресяването на съборния институт вълнуваше така участниците във Всеправославния събор – събитие, за което досега те, а и всички ние, само бяха чели или виждали на икони. Не случайно в самото начало на посланието на събора е отбелязано: „Главен приоритет на Светия и велик събор бе провъзгласяването на единството на Православната църква”; не толкова решаването на конкретни проблеми на православния свят. И наистина, само фактът на събирането на православни епископи от целия свят – включително и драматичната и много показателна липса на четири църкви – бе същинското историческо събитие за Църквата и прекрачване на граница, която някои смятаха за табу (защото „събори като византийските вече няма и не бива да има”), а други за нещо излишно („добре сме си в нашите автокефални църкви и епархии, тези срещи са безсмислени”).

Съборът не остана скучен и формален и поради още една причина. На фона на подготвените текстове, които не предполагаха обсъждането на същинските (и безброй) проблеми на Православната църква, изведнъж се завихри същинска богословска буря, заплашила да създаде множество схизми сред отделните църкви. И то за какво? За това може ли неправославните християнски изповедания да се наричат църкви или не. Изведнъж този терминологичен спор се оказа в центъра не само на събора, но и на дискусиите в отделните страни. Той фокусира цялата налична богословска енергия в православието днес. Интернет-ът пък улесни разпространението на клишета от типа: „който казва, че инославните имат църкви, значи е икуменист!”, „светите отци никъде не са наричали еретиците църкви!”, „това е началото на икуменизма” и др. под.

Трябва да отбележим, че този въпрос е напълно нов за Църквата и щом се повдига с такава острота в 21 век, то за това безспорно има причини. Преди да видим какви са те, нека обърнем поглед към Преданието на Църквата, което всички обичаме, на което всички се позоваваме и което всички искаме да имаме за свой „адвокат” (без да си даваме сметка, че грешим даже със самата претенция за това…).

И така, категорично може да твърдим, че не само отците, но и християнските ни предци като цяло никога не са си задавали този въпрос, а още по-малко им е идвало наум да спорят за него. За първите християни и до наши дни наименованието „църква” не се свързва изключително и само с Православната църква, защото само по себе си то няма онтологично съдържание. И това е толкова очевидно, че е повече от странно да се влиза в спор по този въпрос. Църква, ἐκκλησία, в античността е наименование на всяко народно събиране и първите християни не са се смутили да възприемат тази дума за наименование и на собственото си събрание, но с много важното определение: ἐκκλησία τοῦ Θεοῦ; ἐκκλησία τοῦ Χριστοῦ – на Бога, на Христос. Именно това и отличава Християнската църква от езическите събрания. Вярващите не са имали проблеми със съвестта си да ползват думата църква в нейните разнообразни за епохата си значения и не са я смятали за свещена дума, паднала от небесата и дадена изключително и само на събранието на християните; не са виждали никакво онтологично съдържание в термина ἐκκλησία, както с недоумение слушаме да се говори днес. Както сполучливо отбелязва архим. Кирил (Говорун), „… ранната Църква още не вярвала в магията на думите и не се страхувала, че някой ще обърка Христовата Църква с шумната и често объркана църква, която вече няколко века се събирала на Атинския Пникс, за да обсъжда градските финанси и кого да подложи на остракизъм”. Това разбиране е отразено и в Символа на вярата – вярвам не просто в една църква, а „вярвам в една, свята, вселенска (католична) и апостолска Църква”. Светостта и католичността (т. е. притежването на пълнота на истината), и апостолската приемственост отличават Християнската църква от всички останали „църкви”, от всички останали събрания.

Библейските текстове

Самото Св. Писание – и Старият, и Новият Завет – също недвусмислено свидетелстват, че „църква” съвсем не е запазено определение за Християнската църква, основана със слизането на Светия Дух на Петдесетница. Старият Завет използва думата и в отрицателен, например, смисъл и това се запазва не само в гръцкия, а и в славянския превод. В Пс. 25 се говори за „църква на лукавите”, което в българския синоден превод е „събрание на беззаконици”: возненави́дех це́рковь лука́внующих, и с нечести́выми не ся́ду (Пс. 25:5). Или ἐμίσησα ἐκκλησίαν πονηρευομένων καὶ μετὰ ἀσεβῶν οὐ μὴ καθίσω.

Използва се и в положителен смисъл, като в книгата на св. прор. Йоил, отнесена към времена, предшествали със столетия християнската Петдесетница: собери́те лю́ди, освяти́те це́рковь, избери́те старе́йшины (2:16). И в двата случая, както е ясно, не става дума за Църквата на Христос. Именно това и налага в Новия Завет думата църква много често да се определя: „Пасете църквата на Господа и Бога” (Деян. 20:28); „Гоних църквата на Бога” (1 Кор. 15:9), „църквата на Бога в Коринт” (1:2) и мн. др. Когато пък апостолите не обясняват, че пишат именно за Църквата на Бога, това е така, защото се подразбира от контекста на написаното.

Църковното богослужение

Православното богослужение също е чуждо на новопоявилия се терминологичен ригоризъм. Нещо повече – църковните химнописци въвеждат два израза, съдържащи думата църква, с които поетично обрисуват езичниците и юдеите, все още не познали Христос, като ирмос 3 на възкресния канон: "Процвела есть пустыня яко крин, Господи, языческая неплодящая церковь, пришествием Твоим, в нейже утвердися мое сердце". Този ирмос Църквата използва и в каноните на св. Николай Мирликийски, на св. Георги Победоносец, на св. Йоан Дамаскин и др., т. е. в своето редовно богослужение. А това свидетелства, че православните отци спокойно говорят за „езическа безплодна църква” – в тъмнината на езическите народи, търсещи Бога.

„Безплодна църква” православното богослужение нарича и събранието на юдеите. В църковното песнопение за Въздвижение на Честния Кръст се пее: "Неплодящей прежде Церкви ныне процвело древо Креста" (канон на Въздвижение, утринна, песен 3, ирмос). За църковните отци е било съвсем естествено да мислят за старозаветната църква като за „безплодна църква”, възникнала в подножието на Синай в петдесетия ден след Пасха. Естествено, бидейки част от богослужението, изразът безплодната църква на езичниците става неизменна част от речника на отците и светците на Църквата, които го използват свободно без ни най-малко да се страхуват, – като днешните християни – че „размиват догматичните понятия и разбиране за Църква”.

Св. Йоан Златоуст нарича персийските влъхви първенци на Христовата Църква: в тяхно лице „езическата безплодна църква позна очаквания от народите Господ Иисус Христос и се поклони пред Младенеца”.

Бл. Августин пък стига по-далече и сякаш се доближава до нашия съвременен спор – допустимо ли е понятието църква да се ползва за неправославните християни: „И така, нима църквата, разпространена сред народите, някога безплодна, днес не се радва на повече свои синове, отколкото известната синагога, приела Закона или Царя за свой мъж? Нима тя не разшири така мястото на своите жилища, обхващайки всички народи и езици много по-далеч, отколкото се простират законите на Римската държава; тя стига чак до персийците, до индийците и другите народности; нима името ѝ не се разпространява сред толкова много народи, както отдясно чрез истинските християни, така и отляво чрез лъжливите християни?”.

В своето слово „Против хулителите на Божията майка” Максим Грек пише: „Затова и роденото безсеменно от нея се нарича цвят, заради чистотата и благоуханието на въплъщението на Бог Слово, и тъй като чрез Неговото пришествие разцъфна състоящата се от езичници църква, наричана иносказателно пустиня, каквато и беше тя по-рано, като страдаща от неведението на Бога и потопена във всяко нечестие, както ясно учи ирмосът на трета песен на глас 2, който пее: Процвела есть пустыня, яко крин, Господи, языческая неплодящая церковь, пришествием Твоим, в ней же утвердися мое сердце”.

Примерите за употреба на този богослужебен израз от различни църковни отци могат да бъдат стотици – от ранните векове на Църквата чак до 20 в.

Светите отци

Вече отбелязахме, че догматичен смисъл ранните християни влагат не в термина църква – ἐκκλησία сам по себе си, а само в Божията църква, в Христовата църква. И тя е едната и святата; тя е православна, а не всяка ἐκκλησία, не всяко събрание. Разбира се, че не само отците, но и всички християни говорят най-вече за Православната църква – с или без определение, това се подразбира. Те обаче са чужди на странния ригоризъм, на който сме свидетели днес и който всячески се опитва да ни убеди, че отците се били пазели като дявол от тамян да не би случайно да използват святата дума за еретици или други събрания. Как св. Василий Велики нарича арианстващите епископи, които не са просто групи странстващи еретици, а управляват утвърдени църковни катедри? Не се ли моли той за единството „на откъсналите се една от друга по много начини и на много части Църкви”? (τῶν πολυμερώς καὶ πολυτρόπως ἀποτμηθεισῶν Εκκλησιῶν”, Писмо 114).

Не само терминологично отците не се боят да използват думата събрание-църква в различен контекст, но и съвсем не са така безкомпромисни словесни ригористи като нас днес, които с лекота обобщаваме възгледите им. Св. Григорий Богослов съвсем не е така категоричен за тези, които са във и извън църковната ограда: „И докато е бил пред нашия двор – пише той – онзи [който е извън Църквата] е бил наш, защото животът му го присъединява към нас. И както мнозина от нашите не са с нас и тях животът им ги отчуждава от общото тяло, така и мнозина от външните, които с живота си достигат до вярата, са с нас, но нямат името, а имат делата”.

Св. патриарх Павел, оглавявал Константинополската църква при имп. Ирина, в края на първия иконоборчески период, говори за иконоборческата столична църква: „Църквата (в Константинопол) употреби за зло своята власт и попадна под отлъчването на Вселенската църква… Самият аз не можах да избегне мрежите на зловерните… и три пъти подписах собственоръчно еретическите постановления”.

В словото си за откриването на Седмия вселенски събор св. патриарх Тарасий съвсем недвусмислено говори за разделението на Църквата: „Гледам и виждам – основаната на камъка на Христос, нашия Бог, Негова Църква се разсича и разделя, а ние веднъж говорим едно, друг път – друго, а източните наши единоверци също различно; с тях са съгласни и западните християни; а ние сме отчуждени от всички и всеки ден биваме подложени на анатема от всички”.

Свидетели сме и на абсурдната еуфория, терминологичният ригоризъм „само Православната църква може да се нарича църква” да се оправдава със св. Марк Ефески, който в 15 век участва във Фераро-Флорентийския събор и отказва да подпише унията с Рим. Мнозина днес се възрадваха от възможността лесно да се наредят до византийския свети отец и, без да го познават изобщо, се закичиха с неговото име – сиреч, и ние сме изповедници на Истината като него. Да видим обаче как той, в когото мнозина днес с лекота се припознават, говори за Православната църква и за църквата на Рим.

„Днес членовете на Тялото Господне, по-рано разделени и разсечени в продължение на много векове, бързат към взаимно единение!”; „Кое е това, което предизвика толкова спорове относно новаторската добавка, която разсече Тялото Христово и го раздели?”; „Кой отне от нас [с латините] братската любов, въвеждайки различна Жертва, която се принася незаконно, защото тя не се разделя?!”. „Въвелият пък това разделение и разкъсал „изтъкания свише Хитон на Господнето Тяло”, аз смятам за подлежащ на още по-голямо наказание и от разпналите [Христос] и всички от века нечестивци и еретици”. Можем да продължим още дълго…

Горните думи са написани собственоръчно от Ефеския митрополит – те не са му приписани от зложелатели на православието. И те по безспорен начин свидетелстват за една еклисиология, която не се побира в квадратните представи на съвременните терминологични ригористи: „Щом Църквата е една, тя не може да се разделя! И който мисли обратното, е икуменист! Ако инославните имат църкви, значи вярваме в много църкви, а това е ерес!” и подобни (логично звучащи) безумия. Но ето че един свети отец, при това най-големият авторитет в православната полемика с римокатолицизма, е разчупил опростената схема. Със сигурност, ако не беше неговият авторитет, авторът на подобни изказвания щеше с лекота да бъде заклеймен като очевиден богоборец или църквоборец.

Догматически изповедания на вярата

Дори в остро полемични текстове, каквото е Изповедание на вярата на Източните патриарси от 1848 г., известно като „Послание на източните патриарси” и адресирано до Римския папа Пий IX, авторите далеч не се боят, че ще предадат православието, ако нарекат папата „епископ на Римската църква”. Нещо повече – те не само че говорят за „западни църкви”, но и обясняват защо не поставят епископи на тези, иначе отпаднали от едната и свята Църква, исторически катедри: „Което би съединило западните църкви със светата съборна Църква, в която остават празни и незаети както първенствуващата канонически катедра на Негово Блаженство, така и тези на всички епископи на Запада: защото съборната Църква, очаквайки, разбира се, обръщането на отпадналите пастири с тяхното паство, не определя за тях нови светители чрез празно наречение, когато те са всъщност заети от други, за да не се унижава свещенството”.

Много е лесно при зложелание и предубеденост тези думи да се изтълкуват като липса на догматично съзнание. В същото време не бива да забравяме, че Посланието е включено в Православния катехизис на БПЦ и досега от никоя българска митрополия не са се сетили да протестират срещу този „неправославен” текст, както между впрочем и богослови от други църкви не са се сетили да протестират и пишат становища за този толкова ползван в православната догматика документ. Всъщност, текстът свидетелства как през вековете православните епископи са гледали на църковните катедри, които в различните периоди се отделят от едната, свята, католична и апостолска Църква – като на отделили се, отстъпили църкви (τῶν ἀποστατησασῶν Εκκλησιῶν) и без притеснение ползват и географското определение западна Църква (ἐν τἢ Δυτική Εκκλησία) – при това в оригинала църква се изписва с главна буква.

А нима в любимия на всички „ревностни” документ за григорианската пасхалия от 1583 г., дело на патр. Йеремия ΙΙ, не пише: „Нашата Църква се придържа към това, което ни е било завещано, Западната Църква може да прави, каквото желае и иска”?

А в чина за приемане на латини в православието, съставен на Константинополския събор от 1484 г., когато се отхвърля Флорентийската уния, не се ли задава следният въпрос на връщащия се в православието: „Искаш ли, човече, да станеш православен… и отричаш ли се от останалите обичаи на тяхната Църква, които не са в съгласие с Вселенската и Православна църква на Изтока?”. И това, въпреки че в следващия въпрос се говори за отричане от „латинската ерес”.

Дори в Съборното изложение на Московската църква за кръщаване на латините от 1621 г., прието в условия на остра конфронтация с Полша, също се говори за „Римска църква”…

Ще спрем с примерите, защото е безсмислено да следваме начина на мислене, в който ни въвличат обявилите се за „истински защитници на православието”. Няма да изследваме текстовете на църковното предание, за да издирваме в кои случаи светите отци наричат инославните християни църкви, защото това крие същия риск от предубеден подход към свидетелствата, какъвто демонстрират зилотите, търсейки всячески повод да обвинят несъгласните с тях в ерес. Целта ни беше просто да покажем, че, първо, само по себе си понятието църква няма онтологичен смисъл и затова не е „запазена марка” за православието, и, второ, че отците и съборното съзнание на Църквата могат да ползват наименованието църкви за отделили се от православието църковни катедри, без това да означава, че имат размито догматично съзнание и не вярват, че основаната от Христос Църква е една, свята, съборна и апостолска.

Примерът на Седмия вселенски събор за ревност не по разум

Особено поучителен за нас може да стане примерът на Седмия вселенски събор, стига да имаме желание да се учим от историята на Църквата, а не от собственото си горделиво самомнение. По-горе вече приведохме цитати от светите патриарси Павел и Тарасий за разделението на Христовото Тяло, сиреч на Църквата, но тук бихме искали да се спрем на друг момент от богословските спорове на събора, а именно – за църковните тайнства, извършвани от Светия Дух извън границите на каноничната Църква, т. е. сред и чрез еретици. Именно този въпрос разискват отците на Седмия вселенски събор през първите три сесии, когато приемат покайните писма на епископите-иконоборци.

В този събор участват около 350 епископи и техни представители, включително монаси. Първите три заседания са особено бурни. Там се провежда съд над епископите иконоборци – общо 11 души, пожелали да се завърнат в православието. Трима от тях доказват, че са били иконоборци по неведение, така да се каже, по традиция и молят за прошка, така че след кратко обсъждане остават на катедрите си като епископи. Седем са по-виновни, тъй като са участвали в унищожаването на икони и в гоненията против православите. И тук ревностните монаси искат тези епископи да бъдат лишени от сан, защото ставало дума не само за лични прегрешения, но и за приемане на хиротония от еретици – да не забравяме, че иконоборчеството е официална религия във Византия вече повече от половин век! И забележете, св. Тарасий се застъпва и за тези седмината, и по негово настояване те остават на катедрите си. Последното пък дело е било против най-активния гонител на иконите, Неокесарийския митр. Григорий. Той е председател на лъжесъбора от 754 г., узаконил е иконоборчеството, бил е обвиняван за изтезания на православни и т. н. Монасите твърдели, че пребиваването му в ерес е съвсем съзнателно и не по незнание, нито по традиция. Патриархът обаче държал заради църковния мир да се спазва правилото, „идващите от ерес да се приемат в същия сан, ако няма за това някаква друга причина”.

Монасите-зилоти обаче настоявали, че иконоборците са по-лоши от всяка друга ерес и искали съборът да ги третира не като еретици, а като безбожници. Оспорвали, че иконоборческите епископи са действително епископи, съмнявали се в свещенството дори на патриарх Тарасий и на всички други епископи, хиротонисани от еретици (а да не забравяме каква е била ситуацията – не краткотрайно надмощие на иконоборческа партия в империята, а десетилетия на ръководене на Константинополската катедра от патриарси иконоборци, така че целият висш клир е иконоборчески, както и нисшият). Нима на този фон доводите на зилотите не са звучели логично? Нима не са настоявали те за акривия, а патриархът за компромис? Накрая обаче Църквата сочи като пример и образец за православно мислене св. Тарасий, който е и останал в църковната памет като светец и като православен изповедник.

Още по-„скандален” е последвалият спор между участниците – няма съмнение, че днес само заради тези дискусии отците от Седмия вселенски събор щяха да бъдат нарочени за еретици. Както впрочем и става – участващите монаси-зилоти, които по неспокоен дух се родеят с днешните „ревнители”, отказват да признаят събора за вселенски и го наричат „лъже-събор”. Ето и техните причини:

Присъстващите епископи, ръководени от св. Тарасий, защитавали своя избор да признаят хиротонията на присъстващите епископи от иконоборческата йерархия чрез примери от Преданието на Църквата, че православната йерархия признава еретически хиротонии. Какви примери ни дават отците? За Антиохийския патр. Мелетий, който е хиротонисан от ариани. За св. Анатолий Константинополски, който е бил председател на Халкидонския събор, ръкоположен от еретика Диоскор и др. Актовете на събора са запазили думите на св. Тарасий: „Много от събралите се на Шестия свети събор били, разбира се, хиротонисани от Сергий, Пир, Павел и Петър, учители на монотелитската ерес, тъй като те един след друг заемали Константинополската катедра и след Петър, заемал я последен от тях, до Шестия събор изминали не повече от 15 години. И самите архиереи Тома, Йоан и Константин, заемали катедрата в споменатия промеждутък от време, били ръкоположени от споменатите по-горе еретици, но това не им бе счетено за вина. 50 години продължила там тази [монотелитска] ерес, но отците на Шестия събор анатемосали само тези четирима, макар да били ръкоположени от самите тях”.

Тези справки от историята на съборите сложили край на споровете и на Седмия вселенски събор. И тогавашните „ревнители” отхвърлят решението на събора за признаването на еретически хиротонии и така отричат и достойнството на самия събор, с което дълго време смущават Църквата. Не е задължително обаче да познаваш църковната история, за да имаш ориентири в църковните смутове. Достатъчно е смирението – съчетано с недоверие към фалша, гръмките фрази и фанфари в защита на истината. Колкото по-гръмогласен и приказлив е някой, толкова по-малко доверие заслужават думите му.

И така, терминологичният спор над понятието църква не е най-подходящият начин за изясняване православното учение за Църквата, от което без съмнение нашата пост-християнска епоха се нуждае. Не случайно водещите православни богослови на 20 в. определяха като основна и най-актуална тема в съвременното богословие учението за Църквата, еклисиологията. Очевидно тази тема не е обговорена достатъчно и какво по-подходящо място това да се случи от събор на православните епископи от целия свят. Икуменическото движение, което преживя своя разцвет в 20 в., вече е в упадък. Макар че предизвика ответна реакция у православните, които желаеха да изяснят в контекста на диалога с инославните християни своето учение за Христовата Църква, този процес още не е завършил. И около-съборната полемика днес е доказателство за това. Но и концентрирането на цялата полемична енергия в спора за думата Църква и църкви, и „разрушимо ли е единството на Църквата”, и „може ли да се молим за единството на Църквата” и др. под. вкарва вътрешноцърковния диалог в задънена улица и разкрива богословска немощ. Истинското църковно слово е свободно от всички клишета – както от ляво, така и от дясно, както от клишетата на политкоректното християнство, така и от тези на зилотизма, който винаги е бил не по-малко предизвикателство за църковния живот от ереста.