Човекът и неговата свобода

И истината ще ви направи свободни!

В Евангелието е обяснено, че не някаква абстрактна, медийна, пропагандна, научна или каквато и да било друга истина прави свободни приелите я, но Бог конкретно пояснява, говорейки „на повярвалите в Него”: „Ако пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” (Иоан 8:31-32). Както и по-нататък: „… Всякой, който прави грях, роб е на греха. А робът не пребъдва вечно вкъщи; синът пребъдва вечно. И тъй, ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни” (8:34-36). Или: „… Духът на истината ще ви упъти на всяка истина” (16:13). Следователно, достъп до Истината и по-конкретно до Духа на Истината имат не всички и не по всякакъв начин, а повярвалите, пребъдващи в Словото ученици и синове, приели Духа и посветени в Неговото обучение. А нали „нищо не е по-приятно от светлината на Истината” (Nihil est veritatis luce dulcius)?

Тъй като човекът е съставен от душа и тяло, но също (за разлика от животните) и от дух, той има личностна необходимост от свобода, неприкосновеност и независимост, и от живот, лишен, или поне почти освободен от потиснатост, стрес, страх, тревоги и мизерия (особено духовна). Всъщност (в-същност) човекът е личност и като такъв има нужда от (и има за цел, вика за) разгръщане на духовните си заложби, на творческите си пориви, на вътрешните си – интелектуални и интуитивни – потенциали. И буквално крещи за истинско осмисляне на битието, в което изведнъж с раждането си е попаднал, и на принципите на Живота – в най-близка и по-далечна перспектива. И търси начини и за развиване на своята чувствителност и слово, придобито по подражание, на своите правилни усещания, на добрите си импулси, нуждае се от развитие в своето вграждане в ползотворно (т. е. творящо полза) битие сред другите хора, от разгръщане на своето вътрешно благородство и чисто родолюбие. И всичко това – в стремеж за правда, мир и радост в Светия Дух: Собственикът на Живота. Разбира се, при стриктно придържане към божествените критерии за нещата, които сега са или които биха могли да бъдат.

Вярно е, че хората са различни и че се раждат в заварено положение – в среда, формираща у тях определени качества, имаща определени изисквания, продуцираща дори, с известен натиск и принуда, конкретни цели. Човек даже и името си не може да избере! Което идва да покаже, че той живее потиснат още от рождение и някак, в този свят, свободата е невъзможна на външен вид, а трябва да се придобива. В този смисъл тя е повече вътрешно качество, а не толкова външна (финансова или друга) сигурност. Ето защо, свободата е и цел, и средство, и резултат от определени вътрешни процеси: в душата и в духа на човека, а не толкова в плътта му. Иначе казано, тя е измерение, до което човек или има достъп и е овластен да пребивава духом, или не е. Свободата, както казваше един умен човек, е като хляба – всеки ден се изпича и всеки ден се изяжда. Не е фикция, нито болестно състояние – в необходимост от „по-добър” живот (разбирай – в повече притежание)! Не е и просто революционен позив или крясък за събуждане „на масите”. Свободата е естествен резултат от надеждата, от духовните напъни за цялостно личностно развитие – въпреки конкретните „обстоятелства” – и следствие от вътрешни процеси, подкрепяни – праведно, а и резултатно – от Светия, нежен и живото-творящ Дух. В търсене на истината и доброто, на полза и справедливост.

Цената на свободата е висока, може би най-високата, която на човек му се налага да заплаща! Свободата е върховно вътрешно качество и личностно достижение! И само като такава, при конкретни „обстоятелства” (и върховна обществена несправедливост), може да се превръща в революционен подем и да изригва срещу всяка диктатура или национално предателство, или робска зависимост. Свободата е качество на благородния, а благородството задължава!

Но защо толкова много се говори за свободата, за душата и за нейното щастие? Защото там е войната – в душата! В „този свят”[1] нещата са ясни някак. Казано е: „По-важни са добрите нрави, нежели добрите закони” (Plus ibi boni mores valent, quam alibi bonae leges). За да бъдат обаче добрите нрави на власт, то трябва да има обединение на добрите хора. А добър човек, благороден и богоугоден, трудно се отглежда! Иначе, човек е кораво създание – все ще се „оправи”. Но душата… Е, тя иска грижа и благоприятна атмосфера за развитие (не просто за „оцеляване” – по кучешки). Иска и добър пример за следване. Душата следва път. Човекът идва в този свят „в заварено положение”: нито избира родителите си, нито родината си, нито политическата конюнктура или каквото и да било. Появява се обаче винаги в разгара на война (войната за човешките души)! И само следването на съответната методология може да го избави от грешните избори, от неправилните посоки и безнадеждността.

Защо обаче свободата е свързана с истината? Може ли изобщо излъганият човек да бъде свободен? Или продуктивен? Или полезен за себе си? Обладаните от духовете, ползващи пропагандна манипулация, колкото и да са интелигентни или интуитивни, могат ли да търсят истинска свобода и независимост? Или да изискват справедливост (първо, от себе си, а сетне – и от другите)? Та на какво основание? Та те дори не знаят за съществуването на свободата; за тях тя е химерна и нереална – нещо като „живота на Марс”. Изобщо, да го кажем направо, тя не ги интересува – такива хора могат само да „оцеляват”! За друго нямат сили, пък и внимателно наблюдаващите ги представители на „системата” са винаги нащрек. И чедо на английски лорд да е човек, задоволен до най-малката подробност (телесно), може да стигне до безнадеждност и самоубийство – само и само да се отърве от гнета и безсмислието на „битието”, в което е потънал!

Така че ясно е: свободата е вътрешно качество – следствие от духовно развитие и качествени натрупвания в „аз”-а. Тя е невъзможна без правилно и точно осмисляне на дълбоките процеси, които формират или са продукт на същностите в Живота. Човек и да се чувства по пет минути свободен през ден или дори всеки ден, това не ще го доближи особено до истинното състояние, в което не е уплашен, нито е в зависимост от „обстоятелства”, „проблеми” и „дилеми”. Някак по-лесно е човекът да умре, отколкото да достигне до това да живее свободен. Свободата изисква промени, годност! И колкото са повече вътрешните увреждания, толкова по-тежка става операцията. Всеки иска да иде в рая, но никой не иска да умре, както бе казал някой. Въпреки това, истината е, че свободата е включена в потенциала на всеки човек и способностите му са достатъчни за достигането на състояние (измерение) на свобода, не-обремененост и не-потиснатост, както и за задържане на това състояние (измерение) докато то се оформи в душата като качество и неотменна, безценна необходимост.

Всъщност, човекът така се и ражда, само дето бебенцата не могат да го назоват – родителят е длъжен да го усети, защото спрямо малкия човек е надзорник, не господар! Наистина, животът е подарък, но и заем, който трябва да се изплати (безлихвено, без-условно) преди смъртта! Иначе се начисляват лихви; звучи справедливо, нали! Бог така го е направил, а с Него спорът е труден! Така че стремежите и импулсите за свое-волие в човека (те, също както и тези за щастие,[2] са вградени), би следвало да отстъпят място на покорството, послушанието и преклонението пред прекрасността, благолепието и подредбата на света и на Живота, които човекът открива още като дете! И именно тук е основната роля на родителите (възпитателите): като настойници и примери за младата личност, а не като водители към Богу-неугодни, натрапени състояния и дела!

Човекът трябва да бъде привикван да пази доброто, същественото и ценното – да въздига слабото, да избягва недостойното и грозното и да търси доброто, творческото развитие – във взаимопомощ и в чистота. Затова и старият български корен навыкнѫти означава „да науча”, „да узная”, „да привикна”, т. е. добрият навик е плод на правилно обучение! Пазенето обаче на вътрешната свобода, независимост и безстрашие е въпрос на съзнание, на духовни придобивки и правилен приоритет! Ако от малки децата не са неправилно потискани, те ще навикнат да пазят свободата си, само че те са мачкани и съсипвани с цел да се нагодят към „системата” колкото се може повече, за да избягват всякакви неясноти и неприятности, и да станат „неудържими” за финансовите цели на индустрията и „свободния” пазар! Чрез почти всевъзможни манипулации на децата се промиват мозъците, – медийно и социално – че трябва да „слушкат” онези, които към момента са повече власт-„имащи”, да си изпълняват задълженията и им се инжектира духовен регрес, с цел смачкване на достойнството на личността и на вътрешната родна свобода! И това ако не е манипулация и омагьосване, то кое е?!

Затова и човекът рано или късно застава пред избора: да бъде или да не бъде! Този въпрос може да се разтълкува и така: Да бъдеш или да имаш? Или пък: Да живее човек свободен сред свободни хора, или да е здрав (и с известна сигурност за тялото, докато служи добре) болт в огромна пропагандно-манипулативна кесарева машина, която ще клатушка душата до смъртта на плътта! А смъртта е последната сметка (Mors ultima ratio). След нея няма корекции. Приживе личността приема необратими тенденции и човекът се е „минал”, ако не е следвал Завета на Отците във вярата. Не бива да се отлага все за по-натам.[3] Просто защото не знаем дали утре ще станем! Всъщност какво изобщо знаем? Има ли нещо, в което сме сигурни и го държим „до край”? Така отново стигаме до въпроса за същността на свободата, за нейната необходимост и нейната съвършена красота! Никак не е случайно, че някои от най-значимите представители на човешкия род често са казвали: Свобода или смърт! Пък и, като се замислим – нима не дължим на такива като тях почти всичко, включително и това, че изобщо четем този текст, както и че го четем тъкмо на български език?!

Истината е, че всеки, където и да се намира и в каквото и да е призван, независимо от обстоятелствата, може да изпита порива на свободата, вдъхновението и окрилеността от присъствието на всемогъщия Божи Дух. Присъствието на „вкуса” на свободата цепи мрака, разсича измеренията и прави независим човека в каквото и да е. Това е факт.

Знаем обаче, че в човешкия живот поривите на свободата са все пак изолирани явления. За да влезе и запази добрите тенденции на посвещението и свободния живот, е необходимо човек да следва примери – конкретни явители на такъв живот. Човек е необходимо, за да остане свободен и да не се плаши от смъртта,[4] да приеме наследство, обещания и Завет – друг начин и няма. Ако не влезе в конкретни взаимоотношения с Бога, ако не вземе от Него, ако не приеме, ако не се причасти и приобщи с Неговото и Неговите, не може да приеме живот (ако не се направи верига, не протича ток). Затова е и казано, че „думите задвижват, а примерите увличат” (Verba movent, exempla trahunt). Преди да стане „личност” човекът вече следва примери; по подражание ние се учим на всичко – едно малко дете и зъбите си не може да измие добре, а какво остава да говори или да пише.

Горко обаче на нечестивците, които за жълти стотинки продават души за слуги на системата на Звяра (където приятелството, добротата и всъщност най-ценните неща обикновено ги няма)! Която ги ползва, докато не ги изплюе, като овехтели, за вторични суровини (въпреки съмнителните почести, с които понякога се опитва да им замаже, а и на нас, очите)! Такива хора преживяват практически същите неща като свободните, но са оплетени в схеми, в заблуди и мръсотия, притъпени са от илюзорни ценности и кратки перспективи, понеже не виждат добре и не могат да схванат същностите на Живота и най-често се опитват да се оправят „сами” (нещо, което е, разбира се, практически невъзможно), влачени от съсипителни страсти и импулси към все повече пожелаване, към не-насищане и консумация. Тъжно, но вярно.

И сега, остават отново изборът и неговото утвърждаване.[5] Още на границата на първите две християнски столетия, в Учение на дванадесетте апостоли четем, че има два пътя: на Живота и на смъртта… Всички умират (както Христови, така и не-Христови), но ето, че след това не всички живеят…