Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Търновският събор от 1211 г. – проблеми и интерпретации

Четвъртък, 16 Юли 2015 Написана от Свещ. Петър Петров

Fr Petar_PetrovПреди повече от век един историк пише: „Съборите са представлявали пулс, по който може да се съди за общоцърковния живот. Най-вече на тях, отколкото на друго място се проявявал господстващият дух на времето, мярата на здравите сили на века или характера на неговата болест”.[1] И той се оказва прав! Колкото по-задълбочено и по-детайлно проучваме църковната история, толкова повече се убеждаваме в достоверността на факта, че съборите са онези завещани ни от апостолите форуми, които събират като във фокус въжделенията на времето. В този смисъл в началото на 13 век пулсът на българския църковен живот бие учестено, а бурните събития в зората на Второто българско царство предизвикват свикването на Търновския събор от 1211 г.

Този събор предизвиква интереса на всички учени, проучвали историята на това царство и на богомилството. В техните интерпретации обаче намират място предимно отделни аспекти от проблематиката на събора, което изтласква на заден план самия събор и неговата същност на православен форум. Затова тук ще се опитаме да открием значението на събора за историята на Българската православна църква – в контекста на съборното начало в устройството и управлението на Църквата.

Така поставен, за повече яснота и прецизност, въпросът, който предстои да бъде разгледан, изисква да се раздели на две части: Православната традиция и съборността на Църквата, и Търновският събор от 1211 г. – като израз на православната традиция.

1. Православната традиция и съборността на Църквата

1.2. Терминът „традиция” в православното му разбиране

В разбиранията си съвременният секуларизиран свят е изпразнил християнската терминология от нейното духовно съдържание,[2] което налага преди да пристъпим към изясняване на интересуващото ни да дадем някои изяснения на терминологията, която ще използваме по-нататък.

Терминът традиция е с латински произход и е богат на съдържание: предаване, разказ, повест, предание, учение, преподаване.[3] Според тълковния речник този термин означава наследен, възприет от миналото и поддържан обичай, начин на мислене или на поведение, действие.[4] В разговорната реч традиция се нарича всичко неизменяемо, прието от миналото без корекции – застинало, консервативно. Често за Православната църква се казва, че тя била традиционно изповедание, като в това определение се влага негативен смисъл.

Едно от изчерпателните определения за традиция – доколкото изобщо може да се дефинира нещо, чийто извор, както ще видим, е Бог, е дал дякон Андрей (Кураев). Според него тя е предаване и възпроизвеждане на онези ситуации, когато Бог идва и остава при хората.[5] От това определение могат да се направят няколко извода: пръво, че извор на традицията е Бог, т. е. Неговото Откровение;[6] второ, че традицията е предаване и запазване на божествената истина, която не е по способностите на човешкия разум; трето, че традицията е всичко (писано и неписано), което идва от Бога и отвежда при Него, т. е. че тя е учител на благочестие и, четвърто – че спасението е възможно само в традицията, тъй като само в нея е възможно и общението с Него.

Израз на традицията е богословието, което не е ученост или спекулация, а дар от Бога, духовен опит, вяра и любов. Оттук следва, че богословието е христоцентрично. По своя характер то е и мистагогично, а крайната му цел е богообщението, което се постига в следване на Отците на Църквата.[7]

1.2. Съборността на Църквата

В хода на тези разсъждения неминуемо се налага да отговорим и на още два въпроса: къде и как се съхранява традицията? За да бъде запазено Откровението и за да изпълни то предназначението си на благовестие за спасението, Господ Иисус Христос е основал Църквата – този „стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3: 15). Църквата е богочовешки организъм, притежаващ своите характерни свойства. В контекста на нашата работа най-важното свойство на Църквата е нейната съборност.

Терминът съборност е превод на гръцкото καθολική, което означава всеобщност. Тя обаче няма само географски измерения, но още и духовни. Св. Кирил Йерусалимски твърди: „Църквата се нарича „съборна”, защото във всеобщност и без всякакъв пропуск преподава всичко, което трябва да влезе в състава на човешкото знание – догматите за видимото и невидимото, за небесното и земното”.[8] Следователно тя е универсална, тъй като притежава в пълнота необходимото знание за спасение,[9] явено ѝ от Господ Иисус Христос. От гледна точка на устройството на Църквата, нейната съборност се изразява в това, че върховното ѝ управление не е еднолично и тя е живо и действено единение на Христос, йерархията и народа.[10] Израз на тази съборност са и вселенските и поместните събори, на които Отците, озарени от Светия Дух, са разкрили православното учение на вярата. Така се е стигнало до формирането на един от феномените на християнството – т. нар. църковно съзнание. След всичко казано е ясно, че традицията се пази в Църквата, посредством нейната съборност.

В исторически план Църквата винаги е била съборна. Още отначало апостолите съборно са избрали заместник на Юда, а по-късно, при поява на ритуални въпроси, те отново са били решавани съборно. Тази практика е дълбоко вкоренена в разбиранията на християните и във вековете: когато в църковната администрация е настъпвала криза или са се появявали ереси, тъкмо традицията и църковното съзнание са обединявали вярващите и са им сочили пътя за преодоляването на проблемите чрез свикването на събори.

2. Търновският събор от 1211 г. като израз на православната традиция

2.1. Канонично устройство на Българската църква в края на 12 и началото на 13 век

2.1.1. Канонично устройство на Българската църква до 1185 г.

За разбирането на проблемите, възникнали пред българите след 1185 г. е нужна кратка ретроспекция на Българската църква до въстанието на Асен и Петър.

Българската църква е учредена на територии, които до създаването на българската държава са били част от Константинополския диоцез – факт, оставил трайни следи върху процеса на приемане на християнската вяра от българите и устройството на тяхната поместна църква.[11] Краткият период (866-870 г.), в който тя е под папска юрисдикция, не оказва съществено влияние върху устройството и вероизповедта ѝ.[12] С други думи, след 870 г., Българската църква е изградена на принципите на източните православни канони и според обичайте на Константинополската църква. В семейството на църквите тя отначало е автономна, с предстоятел-архиепископ. При св. цар Петър І е въздигната в ранг на патриаршия, т. е. получава афтокефалия.[13]

Тук е мястото за едно важно пояснение, от голямо значение за разбирането на събитията от Средновековието. Както тогава, така и сега е съществувало практическо положение и официална санкция. В международен план това положение има голямо значение. Така например, през 870 г. самостоятелната Българска църква е факт, но за да бъде той признат е необходима санкцията на събор. По същият начин цар Симеон І[14] обявява Българската църква за автокефална и на практика тя е такава, но за да бъде тя призната е необходима и официална международна санкция, каквато е дадена чак при сина му, св. цар Петър І. Самостоятелността на Църквата, т. е. международното ѝ признание, е важна, тъй като само автокефален предстоятел може да короняса владетел, независимо от останалите.

След краха на Първото българско царство през 1018 г. диоцезът на Българската църква е разделен на две – югоизточните български земи са били присъединени към Константинопол, а останалите влизат в диоцеза на новообразуваната архиепископия с център в Охрид.[15] Т. нар. Охридска архиепископия[16] запазва автокефалията си, което позволява на нейните предстоятели да водят самостоятелна църковна политика, която не винаги съвпада с интересите на Константинопол. Така на Балканите стават факт два църковни центъра, което има голямо значение за историята на Църквата.[17]

Както вече казахме, християнството има дълга история по нашите земи. Когато е създадена Българската държава, Църквата вече живее пълноценен живот, свидетелство за което е нейната благовестническа мисия.[18] Днес ние не можем да знаем каква точно е била административната уредба на Църквата в периода 681-865 г. и дали изобщо тя е съществувала, но е факт, че тя живее благодатен живот, спомогнал постепенно за това, християнството да се превърне във водещо вероизповедание, а официалната санкция само да утвърди фактическото положение.[19] Този често пренебрегван факт е от голямо значение за нас, тъй като ясно свидетелства за съборното начало и църковно съзнание, които са съхранили и оживотворили традицията. Това положение се съхранява и по-късно. Въпреки административните промени българският народ живее със съзнанието, че е част от Тялото Христово и че следва по дух и истина Христовото благовестие.[20]

2.1.2. Канонично устройство на Търновската църква от 1185 до 1204 г.

Независимо от нюансите при различните учени, всички са единодушни в едно: Изграждането на Търновската архиепископия върви успоредно с това на Търновското царство. Въпреки успехите на българското оръжие и спазването на православните канони обаче Търновската архиепископия и новото царство остават непризнати. Пред българските владетели и предстоятеля на Търновската църква с цялата си сериозност се изправя въпросът за международното признание на държавата и на новоучредената църква.

Признание е могло да се търси в три посоки: от Константинопол, от Охрид или от Рим. Изборът не е бил лесен! По понятни причини едва ли се е очаквало признание от Константинопол.[21] А и разширяването на българските територии присъединява към диоцеза на Търновския архиепископ епархии, принадлежали на Константинополската патриаршия. Не на последно място, владетелите на Второто българско царство имат и претенции за византийско наследство, а това има отношение и към църквата.[22]

Диоцезът на Охридската архиепископия е част от територията на Византия и до идването на кръстоносците това предопределя политиката ѝ към съседните църкви.[23] Проблем са представлявали нейните епархии, присъединени от Търновската църква.[24]

Оставала е третата възможност – да се търси признание от Рим! В началото на 13 век обаче официалните контакти с папата са надхвърляли границите на обикновената църковна дипломация. През 1054 г. Римската курия окончателно се отделя от Църквата и изгражда вероучението си по принципи, несъвместими с православната традиция. С други думи, общението с папата води до отстъпление от православието. В този смисъл пред българската дипломация е стояла задачата да се постигне признание, без това да навреди на православната вероизповед. Трябва да подчертаем, че българите се справят блестящо с тази задача, допускайки само канонични промени, не засягащи догматите.

За благоприятното решение на българския въпрос допринасят и политическите събития в Югоизточна Европа.[25] Преценявайки политическата ситуация, цар Калоян откликва на папската инициатива,[26] което слага начало на кореспонденция,[27] довела до сключването на уния, в резултат от която Българското царство и Търновската църква са признати. Архиепископията получава патриаршеско достойнство. В тези преговори се срещат православната и римокатолическата традиции, които по онова време са вече достатъчно раздалечени една от друга, за да съжителстват безпроблемно.[28]

Предвид политическите събития, българските медиевисти говорят за редуващи се периоди в които унията е замразена (не-действаща, формална) или прекратявана, и отново възстановявана – според изискванията на момента. Според нас, това мнение не отговаря на истината поради няколко причини: 1) Ако погледнем кореспонденцията между Инокентий и Калоян по-внимателно, ще видим, че от българския цар папата изисква само религиозна клетва; 2) никъде папата не предявява политически искания (ако за Запада това се е разбирало от само себе си,[29] то на Изток клетвата не е била възприемана като политически акт[30]); 3) като знаем, че в онези времена законността на църковната йерархия регламентира такава и на светската власт, е трудно да приемем, че българските владетели с лека ръка са унищожавали постигнатото с толкова много труд; 4) войните и противоречията с Латинската империя не означават прекъсване на унията (ако приемем това твърдение за вярно, трябва да приемем и че винаги, когато западните владетели са водили войни помежду си, те са прекъсвали отношенията си с Курията). Всички тези аргументи ни дават правото да твърдим, че унията е действала с пълна сила – от сключването ѝ през 1204 г. до унищожението ѝ в 1235 г.[31]

Унията не е и не може да бъде (в разбиранията на епохата[32]) само формален акт, даващ международно признание на българския владетел и на Търновския патриарх. Тя оказва влияние и върху каноничното устройство на Търновската патриаршия.[33]

Спецификата на обединението (унията)[34] между Римската и Търновската църкви се състой в това, че то няма отражение и върху догматическото учение на Търновската църква, което пък спомага българите, макар и униати, да останат приети в общността на православните.

Като добър дипломат Инокентий ІІІ съзнава силата на православната традиция и не предявява претенции върху догматите. Това прави унията възможна. Нещо, което неговите наследници не дооценяват и всички по-късни опити за унии между Римската църква и православните се провалят. В политически аспект папата разбира предимствата, които има Калоян, владеейки периферни за Рим територии, а затова не предявява и преки политически искания. Така, през целият период на унията българите продължават да живеят съгласно своя православен светоглед.

2.2. Търновският събор от 1211 г.

Две са причините, – във връзка с разглежданата тема, – да изберем като образец противоеретическия събор, проведен в българската столица в 1211 г. От една страна, че макар и лаконични, сведенията, които черпим от Синодика на цар Борил сочат, че той е притежавал необходимата представителност, за да бъде определен като изразител на съборното съзнание на православните християни, а от друга – че съборът е проведен в сложна обстановка, в условията на която най-добре проличава и силата на съборното съзнание. Тези условия и начинът, по който е проведен той, превръщат православния форум в емблематичен за историята на Българската църква.

Лаконичните сведения, черпени от Синодика,[35] не дават подробна информация за събитията, които са се случили в българската столица през зимата на 1211 г. Въпреки това можем да очертаем контурите на събитието, а това ще е достатъчно, за да стигнем до необходимите ни изводи. И така, през зимата на 1211 г. в столицата на българското Търновско царство е свикан поместен събор[36] – по инициативата и с дейното участие на българския цар Борил (1207-1218). На събора присъстват архиереи, миряни („… всички боляри и голямо множество от останалия народ”),[37] както и еретици от богомилската секта. Православният форум разглежда и осъжда богомилската ерес.[38]

Първото, което прави впечатление, е водещата роля на царя в организирането и работата на събора, откъдето би могло да се направи и прибързаното заключение за цезаропапизъм. Ако преценим този факт в контекста на цялото изложение, ще видим, че става дума за действаща симфония между двете власти.[39] В историческа перспектива засилващата се инициатива на владетеля в църковния живот датира от 11 в. и по-точно от времето на имп. Алексий І Комнин, когато в църковната администрация настъпва криза.[40] Въпреки това, императорите никога не нарушават традицията и не игнорират Църквата (въпросите се обсъждат и решават съборно и то далеч не винаги в полза на застъпваното от императора мнение).[41] След 1185 г. българските царе наследяват тази византийска практика и не решават еднолично църковните дела.[42] В подкрепа на това твърдение говори фактът, че преговорите не се водят еднолично от Калоян, а заедно с архиепископ Василий, както и че двамата поотделно полагат клетва пред папата (което не би било необходимо в условията на цезаропапизъм). Разрастването на богомилската ерес е нещо, което засяга еднакво и Църквата, и държавата, които представляват едно и също православно общество и реагират по осветения от традицията начин – свиквайки събор, в правомощията на който е осъждането на еретиците.

Съборът има необходимата представителност, за да се смятат неговите решения за валидни. Както вече отбелязахме, на него присъстват представители на църковната администрация,[43] в лицето на споменатите архиереи, на държавната администрация – в лицето на владетеля и на болярите, на миряните и на еретиците. Съборът изслушва обвиняемите, разпитва ги и ги осъжда.

Обстановката, в която се провежда този православен форум, е крайно сложна. Българският цар търпи поражения. Части от българската територия са обособени в отделни владения (най-общо наречени княжества), чиито владетели водят независима политика.[44] В църковно отношение епархиите са разпокъсани не само териториално, а и канонично. Независимо обаче от сложния исторически момент, който би могъл и да послужи като повод и оправдание за нарушаване на правилата, се получава обратното – сложността на момента предизвиква обръщане именно към традицията, което е и гаранция за успеха на събора.[45] По смисъла на вече казаното можем да приемем за достоверно следното възклицание на описващия събитията автор: „А преди неговото царуване [на Борил, П. П.] никой друг не беше правил такъв православен събор”.[46]

*   *   *

От всичко казано можем да направим няколко извода, които имат значение и за историята на Църквата въобще, и за историята на Българската църква:

На първо място, че това, което е запазило православието от опитите за неговото изкривяване е именно традицията (както това продължава да бъде валидно и до днес), разбирана в смисъл на съхраняване на чистотата на вярата и на тясно свързаното с нея благочестие.

На второ място, че действителни и действени са само онези решения, които са взети съобразно с тази традиция.[47]

Сетне, че традицията не се съхранява от институции, а от Църквата, посредством съборноста, изразена от живото и активно църковно съзнание.

И на четвърто, но не и на последно място, че историята на родната ни Българска православна църква, която преминава през всевъзможни исторически превратности, е пример именно за това, колко съществено е да бъде пазена традицията. Така, миналото се превръща още и в свидетелство за Божия промисъл и за действието на Светия Дух в историята на човечеството,[48] поради което може да бъде и пътеводител към бъдещето.



 

Първоначално текстът е публикуван в сп. Богословска мисъл, бр. 3, 2002, с. 118-130. В Живо Предание се публикува в нова авторска редакция (бел. ред.).

[1] Цит. по: Лебедев, А. История константинопольских соборов ІХ века, СПб. 2001. Авторът не посочва откъде е взет този цитат.
[2] Срв.: Лоски, В. „Преданието и преданията” – В: Кураев, А. Традиция, догмат, обряд, С. 1996.
[3] Латинско-български речник, ред. М. Воинов, А. Милев, С. 19904.
[4] Български тълковен речник, ред. Л. Андрейчин, Л. Георгиев, С. Илчев, Н. Николов, И. Леков, С. Стойков, Ц. Белчев, С. 19954 (допълнено и преработено от Д. Попов).
[5] Кураев, А. Цит. съч., с. 37. Авторът приема, че традиция и предание са синоними (с. 5) – нещо, с което сме съгласни и ние. Тук предпочитаме да използваме термина традиция, само защото той е по-популярен в светските среди и може да направи нашата работа разбираема за по-голям кръг читатели.
[6] Коев, Т. Православен катехизис и Послание на източните патриарси за православната вяра, С. 1991, с. 15.
[7] Срв.: Тайната на богопознанието. Увод в семантиката и методологията на богословието в светлината на православната традиция, съст. Е. Трайчев и П. Павлов, С. 1999 Тук не е маловажно и да се подчертае, че Църквата е присвоила званието богослов само на трима: св. Йоан, св. Григорий и св. Симеон Нови.
[8] Кирилл Иерусалимский, Творения, М. 1855 (Слово огласительное 18, 23) – цит. по: Иларион (Алфеев) йером. Таинство веры. Введение в православное догматическое богословие, М. – Клин 1996, с. 113.
[9] Православно догматическо богословие. Учебник за духовните семинарии, съст. Д Дюлгеров и И. Цоневски, ВТ 19973; Коев, Т. Цит. съч., с. 89 сл. По-подробно за историческото развитие на догмата за Църквата виж в: Владимир (Троицкий), архиеп. Очерки из истории догмата о Церкви, М. 1997.
[10] Коев, Т. Цит. съч., с. 91.
[11] Историята на Българската църква често е предмет на проучване. Всички учени, посветили трудове на средновековната ни история, са работили и по църковните въпроси. Издадени са и трудове, специално посветени на Българската църква и нейната история, най-популярни сред които остават: Цухлев, Д. История на Българската църква, т. І, С. 1910; Снегаров, И. История на Охридската архиепископия, С. 1995; Събев, Т. Самостойна народностна Църква в Средновековна България, С. 1987; Николова, Б. Устройство и управление на Българската православна църква (ІХ – ХІV век) и Неравният път на признанието – С. 2001.
[12] Много е важно да се направи разграничение между събитията, случили се в 9 в. и тези от 13 в. През 9 в., въпреки търканията между Константинопол и Рим, каноничните и догматични нововъведения на Запад и амбициите на папите, Църквата е все още една, т. е. принадлежността към един от двата центъра не е повод за схизма с другия. Коренно различно е положението в 13 в., както ще видим нататък.
[13] В новата литература съществува спор за това, кога точно Българската църква е получила автокефален статут. Виж: Николова, Б. Неравният път…, с. 9-15, 76-78. Безспорно е обаче, че събитието е станало при св. цар Петър І.
[14] От гледна точка на международното право царската титла на Симеон І остава спорна по две причини: 1) както и да го е разбрал Симеон, актът, извършен от Николай Мистик, не е коронация, и 2) дори и да е коронован от Българския патриарх в 919 г., той остава непризнат, тъй като в междуцърковен план този патриарх е самозванец (друг въпрос е формалната страна на проблема). Подобна е ситуацията в края на 12 и началото на 13 в., което принуждава първите Асеневци да търсят признание от един от центровете, от които могат да им го дадат (Асен и Петър от Фридрих Барбароса, Калоян от папата, Йоан Асен ІІ от Никея). Тези събития изглеждат по съвсем друг начин през погледа на българите. За тях владетелят им е безспорно велик и достоен. Св. княз Борис І, например, е „цар” (така се титулува и днес в иконописта). Когато монарсите решават да нарушат установени международни норми, то е за да имат въздействие върху поданиците си. Пример за това са действията на Асен и Петър след първите успехи на въстанието.
[15] Виж: Събев, Т. Цит. съч., карта №2.
[16] Понятието Охридска архиепископия е също толкова изкуствено, колкото и Византия. В историческото си битие тази църква винаги е била българска и няма основание да я отделяме от историята на родната ни църква. Това че предстоятелите ѝ са гърци, не променя нещата. Например, дълго време предстоятелите на Руската църква също са гърци, но от това не следва, че тя е гръцка. Също така, когато Видин се отделя от Търново и се подчинява на Константинопол не следва, че тази област се е превърнала в гръцка. Не е от голямо значение и това че е в границите на империята, тъй като тя има автокефален статут. Подкрепа за такова становище намираме и в древните извори. Никифор Григора отбелязва, че Търновският йерарх е „бил подчинен на архиепископа на Първа Юстиниана поради старинния общ произход на тамошния народ” (Събев, Т. Цит. съч., с. 314). По-късно това твърдение е повторено и от хрониста Ефрем (пак там). Поради това по-нататък ще говорим не за Българска църква въобще, а за самостойните ѝ диоцези, като ги назоваваме по името на резиденциите на предстоятелите им. Този подход към проблема възприема и проф. Събев, в цитираното тук съчинение. За българския характер на архиепископията виж: Снегаров, И. Цит. съч. Впрочем, по онова време народността не играе такава роля, каквато днес. В цитираното проучване на проф. Снегаров са приведени много примери за положени пастирски грижи от страна на архиепископията за нейните пасоми, независимо от народноста им.
[17] На Балканите се повтаря ситуацията, характерна за Изтока в първите векове от историята на Църквата.
[18] За положението на Църквата по нашите земи до 681 г.: Събев, Т. Цит. съч, с. 72-106.
[19] Пак там, с. 106-154.
[20] Шиваров, Н. „Относно някои съображения и мотиви за свикването на Търновския събор през 1211 г. и за неговия образец” – ГСУ-ЦСВП „Иван Дуйчев”, т. І, 1987 (1990), с. 89 сл. В историята на Българската църква има примери, показващи как съборното начало и църковното съзнание охраняват, животворят и ръководят вярващите. Такива моменти са времената на робството, периода на унията 1204-1235 г. и на схизмата 1872-1948 г. Последното се характеризира с още едно явление: разделянето на църковната администрация на две части – в Османската империя и в България.
[21] Съществува мнение, че макар и официално да няма признание от Константинопол, двете църкви са в добри отношения (Събев, Т. Цит. съч, с. 305-308). Това обаче не решава въпроса за признанието.
[22] За политическите възгледи на Асен и Петър: Божилов, И. Фамилията на Асеневци, С. 1987, с. 30 сл.; Билярски, И. Институциите на Средновековна България. Второ българско царство (ХІІ-ХІV век), С. 1998, с. 9.
[23] За историята на Охридската архиепископия до 1204 г.: Снегаров, И. Цит. съч. с. 66-99.
[24] Събев, Т. Цит. съч., с. 304 сл. По този въпрос авторът застъпва същата теза, каквато и по отношение на Константинополската патриаршия.
[25] По-подробно за събитията от 1185 до 1204 г.: Петров, П. Възобновяване на българската държава, С. 1985 (в този труд са представени всички тези относно политическите събития от периода 1185-1197 г.); Божилов, И. Цит. съч., с. 25-58.
[26] За преговорите между Калоян и папата: Шиваров, Н. „Папският примат и унията с България от 1204 г.” – В: Известия на ЦИАИ и ЦЦИАМ, ІІІ, С. 1985; Събев, Т. Цит. съч.; Николова, Б. Цит. съч. и др.
[27] Най-нова публикация на преписката между цар Калоян, архиепископ Василий и папа Инокентий ІІІ в: Държава и Църква през ХІІІ век, под общата редакция на Иван Божилов, С. 1999.
[28] Срв.: Шиваров, Н. Папският примат… Впрочем този сблъсък заслужава специално изследване, което би хвърлило обилна светлина върху тогавашните разбирания, като и би могло да помогне за решаването на някои съвременни недоумения.
[29] Тогава прословутият догмат за главенство и непогрешимост на папата официално не съществува (той е приет едва в края на 19 в.). На практика обаче по времето на понтификата на Инокентий ІІІ папската власт се разпростира както над цялата Западна църква, така и над светските владетели. За възхода и утвърждаването на папския авторитет: Шиваров, Н. Папският примат…, с. 121-123; Стоянов, Х. „Из историята на иконоборчеството (717-741)” – В: ГДА, 30, 1980-1981, С. 1990, с. 92-97.
[30] Така, въпреки войните между България и Византия, след 865 г., майка-църква Константинополската патриаршия и дъщерята-църква, Българската архиепископия, поддържат добри отношения поне до 919 г., когато се смята, че Симеон е обявил автокефалията на Българската църква. Тези отношения служат на Николай Мистик като аргумент в писмата му до Симеон. А и от гледна точка на православната практика не може да се говори за клетва на владетел спрямо йерарх. Причина за такова разбиране е съборното управление на Църквата. В Православната църква феодалните отношения на васалитет са непознати.
[31] Друг е въпросът какво точно са влагали двете страни в разбирането за действаща уния, но каквото и да е било то, обединението е действало дотогава, докато Българският патриарх е споменавал името на папата.
[32] За религиозен светоглед, какъвто е средновековният, присъединяването към един от двата центъра на християнството (след 1054 г.) е нещо съдбоносно. По-подробно за това в: Петров, П. „Още по въпроса за богомилството в контекста на средновековния светоглед” – В: Духовна култура, 9, 2001, с. 8 сл.
[33]  За влиянието на западното канонично право в България по времето на унията: Шиваров, Н. Папският примат…, с. 122-39. Още за западното влияние в България в: Петков, К. „Унията между Българската църква и Рим в началото на ХІІІ в. – някои пренебрегвани аспекти” – В: Духовна култура, 9, 1992; Павел (Стефанов), архим. „Нов поглед към унията между Българската и Римската църква през ХІІІ в.” – В: Преславска книжовна школа, 5, С. 2001; Джурова, А. „Влияние на латинската традиция върху българските ръкописи в периода на унията” – В: Помощни исторически дисциплини, 5, С. 1991; Католическата духовна култура и нейното присъствие и влияние в България, С. 1992.
[34] Терминът уния е с латински произход (unio) и в превод на български език означава съюз, обединение. Предпочитаме да употребяваме този термин в значението му на обединение, тъй като това разбиране отговаря на смисъла на папската идея за универсализъм.
[35] Този важен за българската църковна история паметник заслужава ново цялостно проучване, което би хвърлило обилна светлина върху събитията споменати в него. Тук ще маркираме само някои аспекти от една бъдеща работа, които имат пряко отношение към темата. На първо място текстът е предназначен за богослужебна употреба, т. е. не може да бъде откъснат от литургичната практика на Църквата и по-точно от теорията и практиката на проповедта. В този смисъл, макар и църковно-правен, този паметник не цели да описва подробно събития, а да информира за резултатите от тях – т. е. той има характер на прокламация. На това се дължи и лаконичността му. Освен това, той е изграден съгласно панегиричните похвати на тогавашното време и цели да възвеличи делата на православните.
[36] Такъв е, тъй като решава проблеми, засягащи диоцеза на Търновската патриаршия. В Синодика четем: „И като разбра за тези неща, цар Борил… разпрати по цялото си царство да ги съберат…” (Държава и Църква през ХІІІ век, с. 80). Освен това, за такъв статут говори представителността на събора. Някои биха се изкушили да го определят като църковно-народен (такова мнение съществува за Преславския събор от 889 г.), но такова определение е погрешно. Понятието църковнонароден събор е формулирано в ново време и не отразява разбиранията на средновековните, за които не съществува разграничение между народ и Църква в съвременен смисъл. Съвременната конституционна уредба на „отношенията” между Църква и държава за тях е нещо неразбираемо.
[37] Пак там, с. 80.
[38] Пак там.
[39] Срв.: Събев, Т. Цит. съч., с. 337-349.
[40] Не е все едно да се говори за криза в администрацията на Църквата и за криза в Църквата.
[41] Срв. Лебедев, А. Исторические очерки состояния Византийско-восточной церкви от конца ХІ до середины ХV века, От начала Крестовых походов до падения Константинополя в 1453 г., СПб. 1998, с. 40-131.
[42] За византийското влияние върху възгледите на българите: Каждан, А., А. У. Епстейн Византийската култура. ХІ-ХІІ в. Промени и тенденции, ВТ 2001, с. 51-90; Билярски, И. Цит. съч.
[43] Тук е необходимо да направим още едно уточнение относно терминологията. В късното средновековие на съборите присъстват представители на държавната и на църковната администрации. Тъй като пък и едните, и другите са членове на Църквата, то не би трябвало да се говори за представители на Църквата и на държавата. Подобно разграничение е възможно само по отношение на политическата теория и на функциите, които имат съответните представители.
[44] За съжаление липсват изследвания, специално посветени на тези т. нар. княжества. Изключение прави само княжеството на Драгаши, което е изследвано от Х. Матанов в неговата Княжеството на Драгаши. Към историята на Североизточна Македония в предосманската епоха, С. 1997.
[45] Би могло да се възрази, че царят преследва свои цели, но в случая за нас е важен фактът, че не може еднолично да прескочи авторитета на събора.
[46] Държава и Църква…, с. 81. Този израз е верен и в буквален смисъл.
[47] Историята на Църквата пази спомен за много форуми, проведени с користни цели, които са покрити с праха на времето. Предадени са на забрава, тъй като присъстващите на тях не са били озарени от Светия Дух. По отношение на традицията и църковните събори е важно да се помни изказването на Гамалиил в синедриона, по време на съда над апостолите (Деян. 5:38-39): „И сега казвам ви, оставете се от тия човеци и не ги закачайте; защото, ако тоя замисъл или това дело е от човеци, ще се разруши; ако ли пък е от Бога, вие не можете го разруши; пазете се да не би да излезете и богоборци”.
[48] Принципът на съборността е неотделим от действието на Светия Дух в Църквата. Или, казано още по-точно, самата съборност е следствие от действието на Духа на истината.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9h8r8 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме