Търновският събор от 1211 г. – проблеми и интерпретации

Преди повече от век един историк пише: „Съборите са представлявали пулс, по който може да се съди за общоцърковния живот. Най-вече на тях, отколкото на друго място се проявявал господстващият дух на времето, мярата на здравите сили на века или характера на неговата болест”.[1] И той се оказва прав! Колкото по-задълбочено и по-детайлно проучваме църковната история, толкова повече се убеждаваме в достоверността на факта, че съборите са онези завещани ни от апостолите форуми, които събират като във фокус въжделенията на времето. В този смисъл в началото на 13 век пулсът на българския църковен живот бие учестено, а бурните събития в зората на Второто българско царство предизвикват свикването на Търновския събор от 1211 г.

Този събор предизвиква интереса на всички учени, проучвали историята на това царство и на богомилството. В техните интерпретации обаче намират място предимно отделни аспекти от проблематиката на събора, което изтласква на заден план самия събор и неговата същност на православен форум. Затова тук ще се опитаме да открием значението на събора за историята на Българската православна църква – в контекста на съборното начало в устройството и управлението на Църквата.

Така поставен, за повече яснота и прецизност, въпросът, който предстои да бъде разгледан, изисква да се раздели на две части: Православната традиция и съборността на Църквата, и Търновският събор от 1211 г. – като израз на православната традиция.

1. Православната традиция и съборността на Църквата

1.2. Терминът „традиция” в православното му разбиране

В разбиранията си съвременният секуларизиран свят е изпразнил християнската терминология от нейното духовно съдържание,[2] което налага преди да пристъпим към изясняване на интересуващото ни да дадем някои изяснения на терминологията, която ще използваме по-нататък.

Терминът традиция е с латински произход и е богат на съдържание: предаване, разказ, повест, предание, учение, преподаване.[3] Според тълковния речник този термин означава наследен, възприет от миналото и поддържан обичай, начин на мислене или на поведение, действие.[4] В разговорната реч традиция се нарича всичко неизменяемо, прието от миналото без корекции – застинало, консервативно. Често за Православната църква се казва, че тя била традиционно изповедание, като в това определение се влага негативен смисъл.

Едно от изчерпателните определения за традиция – доколкото изобщо може да се дефинира нещо, чийто извор, както ще видим, е Бог, е дал дякон Андрей (Кураев). Според него тя е предаване и възпроизвеждане на онези ситуации, когато Бог идва и остава при хората.[5] От това определение могат да се направят няколко извода: пръво, че извор на традицията е Бог, т. е. Неговото Откровение;[6] второ, че традицията е предаване и запазване на божествената истина, която не е по способностите на човешкия разум; трето, че традицията е всичко (писано и неписано), което идва от Бога и отвежда при Него, т. е. че тя е учител на благочестие и, четвърто – че спасението е възможно само в традицията, тъй като само в нея е възможно и общението с Него.

Израз на традицията е богословието, което не е ученост или спекулация, а дар от Бога, духовен опит, вяра и любов. Оттук следва, че богословието е христоцентрично. По своя характер то е и мистагогично, а крайната му цел е богообщението, което се постига в следване на Отците на Църквата.[7]

1.2. Съборността на Църквата

В хода на тези разсъждения неминуемо се налага да отговорим и на още два въпроса: къде и как се съхранява традицията? За да бъде запазено Откровението и за да изпълни то предназначението си на благовестие за спасението, Господ Иисус Христос е основал Църквата – този „стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3: 15). Църквата е богочовешки организъм, притежаващ своите характерни свойства. В контекста на нашата работа най-важното свойство на Църквата е нейната съборност.

Терминът съборност е превод на гръцкото καθολική, което означава всеобщност. Тя обаче няма само географски измерения, но още и духовни. Св. Кирил Йерусалимски твърди: „Църквата се нарича „съборна”, защото във всеобщност и без всякакъв пропуск преподава всичко, което трябва да влезе в състава на човешкото знание – догматите за видимото и невидимото, за небесното и земното”.[8] Следователно тя е универсална, тъй като притежава в пълнота необходимото знание за спасение,[9] явено ѝ от Господ Иисус Христос. От гледна точка на устройството на Църквата, нейната съборност се изразява в това, че върховното ѝ управление не е еднолично и тя е живо и действено единение на Христос, йерархията и народа.[10] Израз на тази съборност са и вселенските и поместните събори, на които Отците, озарени от Светия Дух, са разкрили православното учение на вярата. Така се е стигнало до формирането на един от феномените на християнството – т. нар. църковно съзнание. След всичко казано е ясно, че традицията се пази в Църквата, посредством нейната съборност.

В исторически план Църквата винаги е била съборна. Още отначало апостолите съборно са избрали заместник на Юда, а по-късно, при поява на ритуални въпроси, те отново са били решавани съборно. Тази практика е дълбоко вкоренена в разбиранията на християните и във вековете: когато в църковната администрация е настъпвала криза или са се появявали ереси, тъкмо традицията и църковното съзнание са обединявали вярващите и са им сочили пътя за преодоляването на проблемите чрез свикването на събори.

2. Търновският събор от 1211 г. като израз на православната традиция

2.1. Канонично устройство на Българската църква в края на 12 и началото на 13 век

2.1.1. Канонично устройство на Българската църква до 1185 г.

За разбирането на проблемите, възникнали пред българите след 1185 г. е нужна кратка ретроспекция на Българската църква до въстанието на Асен и Петър.

Българската църква е учредена на територии, които до създаването на българската държава са били част от Константинополския диоцез – факт, оставил трайни следи върху процеса на приемане на християнската вяра от българите и устройството на тяхната поместна църква.[11] Краткият период (866-870 г.), в който тя е под папска юрисдикция, не оказва съществено влияние върху устройството и вероизповедта ѝ.[12] С други думи, след 870 г., Българската църква е изградена на принципите на източните православни канони и според обичайте на Константинополската църква. В семейството на църквите тя отначало е автономна, с предстоятел-архиепископ. При св. цар Петър І е въздигната в ранг на патриаршия, т. е. получава афтокефалия.[13]

Тук е мястото за едно важно пояснение, от голямо значение за разбирането на събитията от Средновековието. Както тогава, така и сега е съществувало практическо положение и официална санкция. В международен план това положение има голямо значение. Така например, през 870 г. самостоятелната Българска църква е факт, но за да бъде той признат е необходима санкцията на събор. По същият начин цар Симеон І[14] обявява Българската църква за автокефална и на практика тя е такава, но за да бъде тя призната е необходима и официална международна санкция, каквато е дадена чак при сина му, св. цар Петър І. Самостоятелността на Църквата, т. е. международното ѝ признание, е важна, тъй като само автокефален предстоятел може да короняса владетел, независимо от останалите.

След краха на Първото българско царство през 1018 г. диоцезът на Българската църква е разделен на две – югоизточните български земи са били присъединени към Константинопол, а останалите влизат в диоцеза на новообразуваната архиепископия с център в Охрид.[15] Т. нар. Охридска архиепископия[16] запазва автокефалията си, което позволява на нейните предстоятели да водят самостоятелна църковна политика, която не винаги съвпада с интересите на Константинопол. Така на Балканите стават факт два църковни центъра, което има голямо значение за историята на Църквата.[17]

Както вече казахме, християнството има дълга история по нашите земи. Когато е създадена Българската държава, Църквата вече живее пълноценен живот, свидетелство за което е нейната благовестническа мисия.[18] Днес ние не можем да знаем каква точно е била административната уредба на Църквата в периода 681-865 г. и дали изобщо тя е съществувала, но е факт, че тя живее благодатен живот, спомогнал постепенно за това, християнството да се превърне във водещо вероизповедание, а официалната санкция само да утвърди фактическото положение.[19] Този често пренебрегван факт е от голямо значение за нас, тъй като ясно свидетелства за съборното начало и църковно съзнание, които са съхранили и оживотворили традицията. Това положение се съхранява и по-късно. Въпреки административните промени българският народ живее със съзнанието, че е част от Тялото Христово и че следва по дух и истина Христовото благовестие.[20]

2.1.2. Канонично устройство на Търновската църква от 1185 до 1204 г.

Независимо от нюансите при различните учени, всички са единодушни в едно: Изграждането на Търновската архиепископия върви успоредно с това на Търновското царство. Въпреки успехите на българското оръжие и спазването на православните канони обаче Търновската архиепископия и новото царство остават непризнати. Пред българските владетели и предстоятеля на Търновската църква с цялата си сериозност се изправя въпросът за международното признание на държавата и на новоучредената църква.

Признание е могло да се търси в три посоки: от Константинопол, от Охрид или от Рим. Изборът не е бил лесен! По понятни причини едва ли се е очаквало признание от Константинопол.[21] А и разширяването на българските територии присъединява към диоцеза на Търновския архиепископ епархии, принадлежали на Константинополската патриаршия. Не на последно място, владетелите на Второто българско царство имат и претенции за византийско наследство, а това има отношение и към църквата.[22]

Диоцезът на Охридската архиепископия е част от територията на Византия и до идването на кръстоносците това предопределя политиката ѝ към съседните църкви.[23] Проблем са представлявали нейните епархии, присъединени от Търновската църква.[24]

Оставала е третата възможност – да се търси признание от Рим! В началото на 13 век обаче официалните контакти с папата са надхвърляли границите на обикновената църковна дипломация. През 1054 г. Римската курия окончателно се отделя от Църквата и изгражда вероучението си по принципи, несъвместими с православната традиция. С други думи, общението с папата води до отстъпление от православието. В този смисъл пред българската дипломация е стояла задачата да се постигне признание, без това да навреди на православната вероизповед. Трябва да подчертаем, че българите се справят блестящо с тази задача, допускайки само канонични промени, не засягащи догматите.

За благоприятното решение на българския въпрос допринасят и политическите събития в Югоизточна Европа.[25] Преценявайки политическата ситуация, цар Калоян откликва на папската инициатива,[26] което слага начало на кореспонденция,[27] довела до сключването на уния, в резултат от която Българското царство и Търновската църква са признати. Архиепископията получава патриаршеско достойнство. В тези преговори се срещат православната и римокатолическата традиции, които по онова време са вече достатъчно раздалечени една от друга, за да съжителстват безпроблемно.[28]

Предвид политическите събития, българските медиевисти говорят за редуващи се периоди в които унията е замразена (не-действаща, формална) или прекратявана, и отново възстановявана – според изискванията на момента. Според нас, това мнение не отговаря на истината поради няколко причини: 1) Ако погледнем кореспонденцията между Инокентий и Калоян по-внимателно, ще видим, че от българския цар папата изисква само религиозна клетва; 2) никъде папата не предявява политически искания (ако за Запада това се е разбирало от само себе си,[29] то на Изток клетвата не е била възприемана като политически акт[30]); 3) като знаем, че в онези времена законността на църковната йерархия регламентира такава и на светската власт, е трудно да приемем, че българските владетели с лека ръка са унищожавали постигнатото с толкова много труд; 4) войните и противоречията с Латинската империя не означават прекъсване на унията (ако приемем това твърдение за вярно, трябва да приемем и че винаги, когато западните владетели са водили войни помежду си, те са прекъсвали отношенията си с Курията). Всички тези аргументи ни дават правото да твърдим, че унията е действала с пълна сила – от сключването ѝ през 1204 г. до унищожението ѝ в 1235 г.[31]

Унията не е и не може да бъде (в разбиранията на епохата[32]) само формален акт, даващ международно признание на българския владетел и на Търновския патриарх. Тя оказва влияние и върху каноничното устройство на Търновската патриаршия.[33]

Спецификата на обединението (унията)[34] между Римската и Търновската църкви се състой в това, че то няма отражение и върху догматическото учение на Търновската църква, което пък спомага българите, макар и униати, да останат приети в общността на православните.

Като добър дипломат Инокентий ІІІ съзнава силата на православната традиция и не предявява претенции върху догматите. Това прави унията възможна. Нещо, което неговите наследници не дооценяват и всички по-късни опити за унии между Римската църква и православните се провалят. В политически аспект папата разбира предимствата, които има Калоян, владеейки периферни за Рим територии, а затова не предявява и преки политически искания. Така, през целият период на унията българите продължават да живеят съгласно своя православен светоглед.

2.2. Търновският събор от 1211 г.

Две са причините, – във връзка с разглежданата тема, – да изберем като образец противоеретическия събор, проведен в българската столица в 1211 г. От една страна, че макар и лаконични, сведенията, които черпим от Синодика на цар Борил сочат, че той е притежавал необходимата представителност, за да бъде определен като изразител на съборното съзнание на православните християни, а от друга – че съборът е проведен в сложна обстановка, в условията на която най-добре проличава и силата на съборното съзнание. Тези условия и начинът, по който е проведен той, превръщат православния форум в емблематичен за историята на Българската църква.

Лаконичните сведения, черпени от Синодика,[35] не дават подробна информация за събитията, които са се случили в българската столица през зимата на 1211 г. Въпреки това можем да очертаем контурите на събитието, а това ще е достатъчно, за да стигнем до необходимите ни изводи. И така, през зимата на 1211 г. в столицата на българското Търновско царство е свикан поместен събор[36] – по инициативата и с дейното участие на българския цар Борил (1207-1218). На събора присъстват архиереи, миряни („… всички боляри и голямо множество от останалия народ”),[37] както и еретици от богомилската секта. Православният форум разглежда и осъжда богомилската ерес.[38]

Първото, което прави впечатление, е водещата роля на царя в организирането и работата на събора, откъдето би могло да се направи и прибързаното заключение за цезаропапизъм. Ако преценим този факт в контекста на цялото изложение, ще видим, че става дума за действаща симфония между двете власти.[39] В историческа перспектива засилващата се инициатива на владетеля в църковния живот датира от 11 в. и по-точно от времето на имп. Алексий І Комнин, когато в църковната администрация настъпва криза.[40] Въпреки това, императорите никога не нарушават традицията и не игнорират Църквата (въпросите се обсъждат и решават съборно и то далеч не винаги в полза на застъпваното от императора мнение).[41] След 1185 г. българските царе наследяват тази византийска практика и не решават еднолично църковните дела.[42] В подкрепа на това твърдение говори фактът, че преговорите не се водят еднолично от Калоян, а заедно с архиепископ Василий, както и че двамата поотделно полагат клетва пред папата (което не би било необходимо в условията на цезаропапизъм). Разрастването на богомилската ерес е нещо, което засяга еднакво и Църквата, и държавата, които представляват едно и също православно общество и реагират по осветения от традицията начин – свиквайки събор, в правомощията на който е осъждането на еретиците.

Съборът има необходимата представителност, за да се смятат неговите решения за валидни. Както вече отбелязахме, на него присъстват представители на църковната администрация,[43] в лицето на споменатите архиереи, на държавната администрация – в лицето на владетеля и на болярите, на миряните и на еретиците. Съборът изслушва обвиняемите, разпитва ги и ги осъжда.

Обстановката, в която се провежда този православен форум, е крайно сложна. Българският цар търпи поражения. Части от българската територия са обособени в отделни владения (най-общо наречени княжества), чиито владетели водят независима политика.[44] В църковно отношение епархиите са разпокъсани не само териториално, а и канонично. Независимо обаче от сложния исторически момент, който би могъл и да послужи като повод и оправдание за нарушаване на правилата, се получава обратното – сложността на момента предизвиква обръщане именно към традицията, което е и гаранция за успеха на събора.[45] По смисъла на вече казаното можем да приемем за достоверно следното възклицание на описващия събитията автор: „А преди неговото царуване [на Борил, П. П.] никой друг не беше правил такъв православен събор”.[46]

*   *   *

От всичко казано можем да направим няколко извода, които имат значение и за историята на Църквата въобще, и за историята на Българската църква:

На първо място, че това, което е запазило православието от опитите за неговото изкривяване е именно традицията (както това продължава да бъде валидно и до днес), разбирана в смисъл на съхраняване на чистотата на вярата и на тясно свързаното с нея благочестие.

На второ място, че действителни и действени са само онези решения, които са взети съобразно с тази традиция.[47]

Сетне, че традицията не се съхранява от институции, а от Църквата, посредством съборноста, изразена от живото и активно църковно съзнание.

И на четвърто, но не и на последно място, че историята на родната ни Българска православна църква, която преминава през всевъзможни исторически превратности, е пример именно за това, колко съществено е да бъде пазена традицията. Така, миналото се превръща още и в свидетелство за Божия промисъл и за действието на Светия Дух в историята на човечеството,[48] поради което може да бъде и пътеводител към бъдещето.