Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Щрихи към портрета на св. Евтимий Търновски като пастир

Сряда, 01 Юли 2015 Написана от Свещ. Петър Петров

St EuthimiosИмайки страха Божи като истинско начало на премъдростта и като съвсем си отхвърлил плътското мъдруване, удостоил си се да придобиеш Божията премъдрост и си приготвил себе си да бъдеш честен съсъд на благодатта на Пресветия Дух…

Ревнителите на благочестието и желателите на боговедението от ближните страни, като чуха за премъдростта и учеността ти, богоозарений отче наш Евтимие, изпращаха ти писмени запитвания и молеха да отговориш на техните недоумения относно православната вяра…[1]

Днешното време е изтъкано от душевни терзания. Изпълнено е с противоречия, пориви и падения. Разсъждавайки върху днешният ден, човекът отправя поглед към миналото, за да намери там опора за настоящето и ръководство за бъдещето. Така той открива, че, от една страна, каквото се е вършело, се върши отново и че Бог вика назад миналото (Екл. 3: 15) и, от друга – че във всяко превратно време Бог въздига Свои люде – достойни съсъди, изпълнени с благодат, които, полагайки душите си извеждат хората от мрака и суетата на деня към просторите на Божието царство и стават пътеводители за идните поколения, защото не може да се укрие светило, което е поставено на връх планина (Мат. 5:15).

По трагичността си нашето време прилича твърде много на времената, когато, на два пъти, българската държавност залязва. И в двата тези случая обаче православната българска култура и българската народност не отминават в небитието: веднъж поради грижите на св. Седмочисленици и втори път – благодарение трудовете на св. Евтимий Търновски и неговите последователи. Те и тяхната дейност могат да бъдат както опора за настоящето, така и ръководство за бъдещето. Именно затова едно от първите места в историята и в съкровищницата на българската духовна култура безспорно принадлежи на Търновския патриарх св. Евтимий. Неговата личност и неговото творчество вълнуват душите на търсещите спасение и изтънчените в науките умове още от отминаването на светеца от този свят и до наши дни. И все пак от погледа на изследователите е убягвала основната характеристика на неговата дейност, която всъщност е и фундамент на целия му живот и творчество. Според вярното наблюдение на проф. Т. Коев,

… съзнателно или не, във всички тези безспорно ценни изследвания не се отбелязваше… основният мотив, ръководната идея, която е подтиквала патриарх Евтимий в неговата непосилна и богато оплодена дейност – именно да защити чрез слово и дело Православната вяра. В същото време не мога да не кажа, че това беше и остава задължение преди всичко на богословите.[2]

С други думи нищо от това, което днес свързваме с личността и творчеството на Търновския светител, нямаше да съществува, ако св. Евтимий нямаше съзнанието на православен пастир, т. е. основата на светителските му трудове е именно православното пастирство. В настоящият скромен труд ще се опитаме да очертаем в основните линии пастирската дейност на св. Евтимий, като потърсим нейните корени и, по този начин, покажем духовния подтик, преобразил обикновения монах в светило на православието.

1. Православното пастирство

Поставена по този начин, темата изисква с няколко думи да покажем и в какво се състои тази толкова специфична дейност, която в православното богословие е наречена пастирство, да намерим нейните корени и нейните главни проявления. За да разберем пък значението на пастирската дейност конкретно на св. Евтимий Търновски, трябва да разкрием още и историческия контекст, в който тя се проявява.

1.1. Същност на пастирството

Православно пастирство е терминът, който най-добре изразява предназначението на свещенството в Църквата. Този термин има библейски произход и за негова основа е послужила личността на Иисус Христос. По своята същност пастирството представлява свещено служение, насочено към спасението на човека и извършващо се в три направления: учително (проповедническо), свещеническо и душеспасително. Целта на това служение се определя като отдаване на дължимата почит на Бога и подпомагане на човеците – да получат свърхестествено спасение.[3]

От цитираното определение следва, че пастирското служение е възможно само тогава, когато се познава цялото богословие – при това не само на теория, но още и на практика. Тук е мястото специално да подчертаем, че едва ли има по-емпирична наука от богословието, тъй като тя се гради тъкмо върху конкретен духовен опит. В контекста на казаното, пастирството не е нещо, което всеки свещеник по свое мнение и разбиране практикува, а служение почиващо именно на този духовен опит, който – в исторически контекст – има своята приемственост.[4] Тази приемственост, от своя страна, се изразява в съхраняваното от църковното съзнание Предание (или православна традиция). Именно заради всичко това Църквата, като стълб и крепило на истината (1 Тим. 3:15), винаги е полагала изключителни грижи за запазването на чистотата на пастирското служение. Съгласно православното разбиране за това служение, макар да има много пастири, те носят своето благодатно бреме по Божия милост, но Единственият Пастир на Църквата винаги остава Господ Иисус Христос,[5] поради което пастирството може да се определи и като служение от Христос, в Христос и чрез Христос.[6]

Като конкретно проявление, пастирското служение се разделя теоретично на две части – общо и частно. Предмет на общото пастирство е грижата за общото състояние на църковната община, а на частното – за душевното състояние на всеки отделен член на общината, т. е. във връзка с казаното по-горе за целите на това служение грижите на пастира се заключават в това, да се пази чистотата на вярата, на благочестивите да се помогне още по-добре да усвоят Божията истина, а на падналите – да бъдат изправени и подкрепени по пътя си към спасението. А за да изпълни всичко това пастирът трябва да притежава любов, която

… не е любов към хората, не е любов към призванието му, не е любов към отвлеченият Бог. Това е любов към Христос, към Живият Бог, въплътилият се заради нас, заради нашето спасение и зовящият ни към спасение чрез Своя Кръст. В Христос всички хора трябва да бъдат близки на пастиря. Тази любов е способна всичко да превъзмогне, всичко да преодолее, над всичко да се възвиси. Всяка друга любов, противна на тази, пастирът трябва да преодолее, възвишавайки се над нея да я превъзмогне. Ето това е изходното условие за добра насоченост на пастирската дейност, това е основата на непреложната истинска пастирска аскетика.[7]

1.2. Историческият контекст на Евтимиевото пастирство

Не бихме могли да изследваме пастирското служение на Търновският патриарх, без да познаваме времето, в което то се изявява. Затова трябва накратко да проследим атмосферата, която съпътства земния път на св. Евтимий.

Четиринадесетото столетие е критичен, повратен момент в българската история. Османските турци постепенно завладяват българските територии, с което и държавата започва да върви към своя разпад. Разкъсва се и диоцезът на Търновската църква. Ереси и лъжепастири разпръсват Христовото стадо. Краят на историята изглежда че е съвсем близо. В същия момент обаче в православието започва и духовен подем, намерил израз в исихазма (съответно в паламизма, макар че двата термина не се покриват напълно)[8] и проявление във всички сфери на духовния живот.

Това бурно време[9] винаги е предизвиквало, а продължава да предизвиква и днес интереса на медиевистите. Може да се каже, че няма въпрос, който то да е поставило и който да не е бил досега предмет на изследване – особено що се отнася до духовните постижения на човешкия стремеж към съвършенството. Не правят изключение от тази констатация и личността и творчеството на св. Евтимий Търновски, но, за жалост, и тук предпоставените идеи са замъглили истинския образ на светеца. Често учените рисуват портрет на патриарха, който те искат да е бил, а не какъвто той е бил в действителност. Ето защо, неминуемо ще трябва да кажем няколко думи и за начина, по който хората от Средновековието възприемат историята и усещат събитията от своето време.

Светогледът на средновековния човек е определен от вярата. От нея се формира и неговото светоусещане – в нашия случай от православната християнска вяра[10]. За него историята се твори от Бога, който има човека за Свой съработник. В своето проявление във времето историята е описание на грехопадението, но и история на изкуплението. В съгласие с тези възгледи, за тогавашните хора е много по-важно да запазят вярата си, отколкото своите политически формирования. В този смисъл и противопоставянето на унията[11] не е политическо късогледство, а нормално явление за Средновековието. Все във връзка с този светоглед историците от онези времена твърдят, че всички нещастия, които сполетяват хората са следствие от греховете им.[12] Не е случайно, че в края на 14 в. есхатологичните очаквания се засилват.[13] В тази обстановка всички изпитват нужда от духовен водач. Изразено на църковен език, православното стадо се нуждае от истински пастир. И Бог им го дава в лицето на св. Евтимий, който чрез своите пастирски грижи се превръща в безспорен авторитет не само за родните си българи, но и за останалите православни християни на Балканите,[14] а чрез своите ученици – и за руснаците.

В контекста на казаното, съвсем нормално е пастирските трудове на Търновския светец да са насочени към разораването и засяването на духовната нива, чийто плодове по-късно облагородяват цялото общество.

Във връзка с нашата работа не можем да подминем и въпроса за авторитетите в Средновековието. Това е време, в което най-вече се изявява именно личният авторитет, т. е. Средновековието е времето на личностите. Но за да бъдат личностите авторитетни, те трябва да отговарят на определени условия, които най-общо могат да се изразят с определението изповядване на православната вяра.[15] Това определение включва – особено след вселенските събори – следване и опазване на вярата такава, каквато са я завещали апостолите и са я разкрили Отците на Църквата. Св. Евтимий безспорно е притежавал тези качества, което спомага и за укрепването на неговия авторитет.

2. Св. Евтимий Търновски като пастир

2.1. Извори за пастирската дейност на св. Евтимий Търновски

Основни извори, които дават сведения за пастирската дейност на св. Евтимий, са Похвално слово за Евтимий – с автор Григорий Цамблак – и личната кореспонденция на Търновския патриарх.[16] И докато Похвалното слово се радва на засилен изследователски интерес,[17] то кореспонденцията, макар и да е уникална, незаслужено остава встрани от проучването на изворите.[18] Тук ще направим само някои бележки относно тълкуването на тези извори, които имат пряко отношение към нашата работа.

Наименованието на произведението на Григорий Цамблак не е случайно, нито е продиктувано единствено от литературни съображения.[19] То е специфична църковна проповед, която по форма е слово,[20] а по съдържание панегирик, т. е. похвално слово.[21] Тази форма на църковна проповед се характеризира с тържественост на съдържанието и художественост на стила.[22] Панегирична е тази проповед, която с възторжено чувство и възхвален тон представя живота, добродетелите и заслугите на даден светец. Чрез нея се цели да се възбуди у слушателите почит към него и стремеж да му се подражава.[23] Панегиричните проповеди са три типа – според начина на постройка и използвания в тях житиен материал. При първия начин се разкрива цялостно живота на светеца, при втория се изтъкват добродетелите му, без цялостно описание на живота, а в третия се ползват само моменти-примери от живота му, с които се илюстрира нравоучителната истина на проповедта.[24] Григорий Цамблак гради творбата си според изискванията на втория начин за съставяне на похвално слово.[25]

След като определихме произведението на Цамблак като църковна проповед, се налага да кажем няколко думи и за омилетичната традиция, в контекста на която то е написано. През 14 в. правилата за съставяне на агиографска литература (в това число и проповедите) в целият православен свят са подчинени на изискванията на т. нар. канон на Метафраст.[26] В науката тези правила са известни с наименованието метафрастика и съгласно тези правила агиографската литература трябва да бъде така съставяна, че да предизвиква умиление, да води слушащите и четящите до съпреживяване на вярата и действително участие в тайнството на богобщението,[27] а това се постига посредством предаването в агиографската литература на опита на Църквата. И, следователно, в едно похвално слово не можем да търсим биографията на светеца, а описание на неговите духовни подвизи.

Тук неминуемо трябва да споменем и средновековното разбиране за авторство. Често авторите биват обвинявани в плагиатство (в това число и Григорий Цамблак), но техните разбирания се различават от съвременните. В своите трудове средновековните проповедници и писатели целят да разкрият православния опит и Божията помощ за светците, а не да ги съчинят.[28] Затова често за средновековните автори се говори като за съставители на агиографска литература, а не като за писатели в съвременния смисъл. С други думи, богословските истини са дадени в Откровението и са усвоени от светците в техните подвизи, а целите на агиографската литература са да ги разкрие. Освен това, произведенията, посветени на светителските подвизи, както и богослужебните текстове са своеобразни словесни икони, изобразени чрез слово.[29] А словото – било то изразено словесно или писмено – в онези времена е много по-одухотворено, отколкото е днес. По тези причини средновековните творци живеят и работят с разбирането, че тяхното умение е дар Божи и Господ е Този, Който твори чрез тях.[30] По същия начин светците знаят, че без Божията помощ техните усилия са напразни. В този смисъл не е проблем житието на един светец да бъде предадено чрез описанието на трудовете на друг, стига те да говорят за неразделния опит на Църквата.[31]

След всичко казано дотук можем да твърдим, че предмет на „Похвално слово” за Евтимий от Григорий Цамблак са пастирските трудове на светеца.[32] В потвърждение на това твърдение идват паралелите и антитезите, които Цамблак прави между трудовете на Моисей,[33] на другите старозаветни праведници и тези на св. Евтимий.[34] Тъкмо в тази посока трябва да търсим и значението на Словото като извор: както за духовният облик на св. Евтимий, така и за историята на Българската православна църква.[35]

Нека сега погледнем и към личната кореспонденция на светеца. Тя е уникална в нашата история. Днес не разполагаме с друга автентична кореспонденция от средните векове, което предполага нейното всестранно проучване, каквото за жалост, както вече подчертахме, няма. Разбира се, този факт има и своето обяснение. Кореспонденцията е посветена главно на богословски теми, които за светската историография са достатъчно отвлечени, за да представляват специален интерес. Не така стои обаче този въпрос за богословието. Наш дълг е да осветлим тази част от творчеството на св. Евтимий и да отредим полагащото се място на кореспонденцията му сред изворите за българската духовност и за историята на Българската църква.

Кореспонденцията на св. Евтимий съдържа четири послания: едно послание до св. Киприан, две до Никодим Тисмански и едно до митрополит Антим. Хронологично, първо е посланието до св. Киприан (бъдещ Киевски и Всерусийски митрополит). То е писано докато св. Киприан се намира на Атон, между 1371 и 1374 г.[36] Двете послания до Никодим Тисмански не могат да бъдат точно датирани.[37] Посланието до митр. Антим е писано вероятно след 1385 г., когато той заема Угровлахийската катедра[38]. Формално, кореспонденцията представлява отговори на богословски теми, а по същност – защита на православната традиция, изградена на основата на богословието на Отците.[39] Тъкмо тази защита ѝ придава общоправославно значение и става причина по-късно тя да се използва като назидателно четиво – нещо, което не е изключително за православния свят. Традицията, писма на изтъкнати наставници да придобиват и общохристиянско значение, датира от апостолските времена, а продължава и до днес.[40]

Останалите творения на св. Евтимий, както вече отбелязахме, също са извори за неговата пастирска дейност, тъй като са написани, за да възвеличат подвига на светците и да предизвикат порив за подражание. Не е случайно, че в по-голямата си част те са посветени на светци, чиито мощи се покоят в Търново. От една страна, тези светци са познати на неговите пасоми. От друга страна (в духа на тогавашното време) – тяхното молитвено застъпничество е необходимо за столицата,[41] в напрегнатото време, в което твори св. Евтимий.[42] И не на последно място – съзнанието на духовен пастир и неговите задължения на предстоятел на Търновската църква го задължават да напътства своите пасоми чрез слово, което най-добре да предаде подвизите на светците.[43] Има и друга причина, която го подтиква да пише. В началото на житието на св. Йоан Рилски той отбелязва:

Нещата отнасящи се до него [св. Йоан Рилски – бел. моя П. П.], които нашите предшественици написаха някак неумело и грубо, тях ние усърдно се постарахме да разкажем изискано, както подобава, знаейки твърдо, че повестта за отеца има свойство да весели душите на отцелюбците и да ги тласка към по-гореща ревност.[44]

Този откъс показва единствено стремеж за запазване чистотата на Преданието, в духа на метафрастиката.

2.2. Подготовка за пастирско служение

2.2.1. Призвание

Както не съществува добър ръководител, който да не е преминал през горнилото на подчинението, така не съществува и добър пастир, който да не е минал през огъня на послушанието и на духовното усъвършенстване, т. е. пастирството не е нещо, което се получава автоматично – чрез хиротонията. Както всяко нещо то е преди всичко дар Божи,[45] талант, който трябва да се усвоява и преумножава през целия живот. Това ясно личи и в живота на св. Евтимий.

Трудно е да се изследват Божиите тайни, сред които е и тайната на призванието. Когато Бог пожелае и когото Той избере, призовава на духовен подвиг, дарявайки му талант, който да преумножи. Призванието за някои идва още в детска възраст, за други в младежка, а за трети и по-късно.[46] Божията искра в душата обаче не се разгаря докато не срещне благоразположението на свободната човешка съвест и воля. В този смисъл и влечението към божественото, което св. Евтимий е имал още от млад, не е ораторски приом на Григорий Цамблак. Изповедната практика на Църквата ясно свидетелства, че както в древност, така и днес много хора усещат своето призвание за духовен живот още в ранна възраст.

Следвайки зова на гласа Господен и благоразположението на волята си, Евтимий от младини се стреми към Бога, а неговите помисли, надмогвайки всекидневната суета и грешките на младостта, възпламеняват в душата му желание за апостолски живот. и той избра като пример за подражание живота на ап. Петър и Зеведеевите синове. Този избор не е случаен и предопределя целия му по-нататъшен живот. В най-общ смисъл, избирането на библейски пример за подражание говори за стремеж към запазване на богословието такова, каквото са го предали светите апостоли, и за отказ от своеволия. Животът на св. ап. Петър е пример за това как свободната воля може да сгреши и да се откаже от Господа, а след това – получила опрощение – да умре за вярата. Майката на Зеведеевите синове иска от Господа да постави синовете ѝ на първо място в Божието царство (Мат. 20: 20-21), но Той ги вразумява. По-късно те стават благовестници на това Царство без да се замислят за мястото, което ще заемат в него.

Освен това, чрез избирането на библейски пример за подражание се търси още и молитвеното застъпничество на избраните. Ап. Петър и Зеведеевите синове тръгват, веднага щом до тях стига призива на Христос (Лука 5:8-11; Марк 1: 17; Мат. 4:19). Защо става така? Защото Господ не насилва хората да приемат Неговите желания. Той моли Петър да се качи на кораба му и оттам да проповядва, а след това да хвърли мрежите за улов. Петър не роптае, а изпълнява молбата. В замяна на това послушание Христос го дарява с богат улов и ученичество.[47] Зеведеевите синове, щом чуват призива на Христос, оставят баща си и надничарите и Го следват. Тук акцентът очевидно е върху силата на пророческото слово на Господа.[48] Освен това Петър и Андрей са и ученици на св. Йоан Предтеча,[49] и очакват призива на Месия. Това призоваване има и своя мистичен смисъл – призовава се първо деянието, а после съзерцанието, понеже Петър със своя пламенен характер е образ на деянието и винаги преварва другите. Йоан, обратно, представлява съзерцанието, тъй като е богослов по превъзходство.[50] От тук следва, че изборът на св. Евтимий е целял осъществяването на дело на православния принцип, завещан от ап. Яков, че „вярата без дела е мъртва” (2:20, 26), т. е. че пътят към Бога е в еднаква степен деяние и съзерцание.[51]

И така, св. Евтимий безспорно е бил запознат с православната вяра и с нейните изисквания, но това не го е удовлетворявало. Тогава е усетил и призива на Христос и Го е последвал, като възненавидял всичко земно, защото, „враговете на човека са неговите домашни” и който обича баща или майка повече от Господа не е достоен за Него (Мат. 10:36-37).[52] Първата и най-голяма заповед е да възлюбиш Господа от цялото си сърце, душа и разум (Мат. 22: 37-38). Явно тъкмо нея последвал и Евтимий, като е взел кръста си (Мат. 16:24; Марк 8:34). Като изпълнил всичко това той вписал себе си за гражданин на небесния Йерусалим, който е съграден от живи камъни, чийто художник е Бог. Тези камъни са хората, които, по ап. Петър, са оставили всяка злоба и всяко коварство, всяко лицемерие, завист и клевета. Като новородени младенци, те ламтят за неподправеното словесно мляко, та с него да пораснат за спасение, защото са вкусили, че Господ е благ. Като пристъпват към Него – живия камък, от човеците отхвърлен, но от Бога избран и драгоценен – и те самите съграждат от себе си духовен дом, свето свещенство, за да принасят духовни жертви чрез Иисус Христос, които са благоприятни на Бога (1 Петр. 2:1-5). Св. Евтимий има за отечество рая, първия и единствен дом на човека, връщането в който се постига само с усърдие, защото които приемат Господа получават власт да се наричат чеда Божии (Иоан 1:12) и благодат да победят поднебесните духове на злобата.

2.2.2. В пустинята

Терминът пустиня се нуждае от кратко обяснение, за да се избегне недоумението от следващите редове. Освен като географско понятие той се ползва и в православната аскетика, където е получил духовен смисъл. Най-общо с него се означава място, в което отшелникът върши духовните си подвизи. Употребява се, за да означи както мястото за подвиг на отделния анахорет, така и за общежителни манастири. В духовен смисъл пустинята е отдалечено от светското общество място на лишения и изкушения, в което монаси водят духовна битка с поднебесните духове на злото. В тази не винаги успешна битка, която е изпъстрена с падения и нови пориви, с Божията помощ и ръководени от опитни наставници, те каляват волята си, придобиват духовни плодове и се изкачват по стълбата към небето, т. е. приближават се към спасението и обòжението – крайната цел на всеки православен духовен подвиг. Пустинята е мястото, в което се подвизават старозаветните праведници. Там св. Йоан Предтеча се подготвя за благовестническата си мисия и сам Господ Иисус Христос, пак там, е подложен на изкушения. В историята на Православната църква пустинята играе огромна роля, тъй като именно тя е, която калява. И до днес (което не е случайно) епископите на Православната църква се раждат тъкмо в манастирите, т. е. в пустинята. Да се върнем обаче към житието на просиялия в светостта Търновски предстоятел!

Съвсем логично е, след като е придобил светоусещането, за което говорихме по-горе, св. Евтимий да пожелае и монашеския живот, който Григорий Цамблак определя като любомъдрие,[53] т. е. любов към мъдростта. Тук мъдрост означава нещо неизмеримо повече от практическото знание как да се постъпва в определени житейски ситуации или спекулативно да се изследва битието. В православното разбиране мъдър е онзи, който е изгубил душата си за този свят, за да я намери за Царството Божие, който се е отсякъл от страстите си и се е предал на святата Божия воля. Мъдър е онзи, който е намерил пътя към обòжението. Знанията пък, как да се придобие този тип мъдрост, се получават само при усилена аскетика[54] и чрез Христос – Който е Премъдрост Божия и Който дарява обòжение. В духовен смисъл често излизането от света и отдалечаването в пустинята се уеднаквява с изхода на евреите от Египет.[55]

Св. Евтимий цял се устремява към пустинята, подражавайки на пр. Илия и Йоан Кръстител. Тук отново откриваме паралел със старозаветните пастири и подготовката им за обществена дейност. Така Евтимий се озовава в най-добрата школа за пастирска дейност, каквато е манастирът.[56]

2.2.3. Духовно усъвършенстване в манастира

Вече казахме, че устройството и животът в манастирите е слабо проучена тема, което възпрепятства едно по-обширно изложение по въпроса: как и по какви пособия се е обучавал Евтимий? Въпреки това, и досегашните проучвания дават възможност да надникнем зад завесата на миналото. Както в Средновековието, така и до ден днешен, с авторитета на своеобразен учебник по придобиване на монашески образ на живот се е ползвала Лествицата на преп. Йоан Лествичник. Най-вероятно св. Евтимий се е учил на добродетели именно по това произведение.[57] В същото време, манастирското обучение е усвояване на духовен опит (аскетика), което пък предполага ръководство от страна на опитни монаси, вече напреднали в подвизаването. Аскетиката включва още изучаване на трудовете на църковните отци и писатели, които са творили в различни области на богословието.[58] Към тази мисъл ни навежда дори и най-беглия преглед на Евтимиевото творчество (особено на епистолографията).

Към Лествицата ни насочват пастирската лексика и аналогиите, които Григорий Цамблак ползва, за да изобрази духовните и пастирски трудове на светеца.[59] Подходът на Цамблак е подчинен и на желанието да подчертае приемственоста, върху която се гради православното пастирство. Той отбелязва: „Той именно наследи безпогрешното правило за умствения живот на оня Синайски, силен в боговидението Григорий, който чрез строгия устав на разума направи Парорийските планини да не отстъпват в нищо на Синайската планина; и на него, прочее, блаженият Теодосий стана приемник на живота и молитвата, а пък на Теодосий – чудният Евтимий”.[60] Подчертавайки пък тази приемственост, Цамблак цели да изтъкне, че всички трудове на светеца почиват върху православната традиция.

Първото, което младият монах усвоява, ръководен от примера на старозаветните си учители, е смирението, което е в основата на монашеския аскетичен подвиг. Монахът се отдава на размисъл, без онова, което прави всеки ден да го промени. Цамблак не уточнява какъв е предметът на този размисъл, но най-вероятно той е бил съсредоточен върху монашеската аскетика. Придобитото смирение води до послушание, „чрез което най-добре като на здрава основа се крепят добродетелите на този живот; та то е и мъченически подвиг, и борба и победа”.[61] Смирението и послушанието помагат на Евтимий да устои на многото бесовски изкушения. В тази борба той излиза победител, ползвайки изпитаните оръжия на духовната битка: молитвата, поста и нестяжението.

2.3. Пастирско служение

2.3.1. В манастира

Григорий Цамблак ни съобщава един интересен факт от живота на св. Евтимий в манастира. Той пише:

Докато Божият човек живееше в послушание, изпълнявайки отеческата повеля, имаше задължение също и за братството да се грижи. Но нека никой не смята тази грижа за телесна, само за храна и облекло на тялото, а за спасение на душата и за опазване на помислите. Всичко това разсъдителният отец повери на Евтимий, като на опитен ръководител, а сам на неголямо разстояние от обителта размишляваше в пълно безмълвие.[62]

Явно тук не става въпрос само за длъжността на иконом,[63] а за духовно попечение над братята, което включва изповед, индивидуално и общо наставничество с писмено и устно слово. Едва ли това отговорно служение „разсъдителният отец” (св. Теодосий) би поверил на Евтимий, ако той не притежаваше необходимите качества и подготовка да го изпълнява. Така още в манастира бъдещият търновски патриарх проявява завидни пастирски качества, които по-късно ще го извисят до апостолския подвиг.

2.3.2. В Константинопол

Когато варварите (вероятно турците[64]) оплячкосват околностите на манастира, в който се подвизава св. Евтимий, той и неговият учител заминават за Константинопол. Там св. Теодосий се преставя пред Господа, а Евтимий с много мъки и труд просиява като мъдър наставник сред много опитни и стремящи се към съвършенство мъже. Този епизод от живота на светеца, според някои учени, е преувеличен.[65] Може би Григорий Цамблак е предугадил това съмнение, поради което е посочил авторитетни свидетели за неговите слушатели и читатели.[66] Наистина, никак не е било лесно за младия монах-чужденец да просияе в интелектуалната столица на православния изток. По това време в Константинопол все още бушуват исихастките спорове; т. нар. хуманисти[67] смущават Църквата, политическите неразбирателства прерастват в граждански войни, йерарсите често се превръщат в пионки в ръцете на императорите и пр. и пр.[68] Обстановка, която изисква здрав дух, познаване на Традицията и живот във вярата, така щото човекът да може правилно да се ориентира в нея и да избере доброто, което да следва.

Успехите, които св. Евтимий пожънва във византийската столица, биха могли да му отворят вратите към бляскава кариера. Но светителят предпочита друго, каменисто и трънливо, но спасително поприще и се отправя на Света Гора, Атон. Там преодолява гонение, противопоставяйки се на дяволските изкушения не с физически, а с духовни сили. Вследствие от това Евтимий възсиява пред всички.[69]

2.3.3. На Търновската катедра

Св. Евтимий отново е пред изкушението за бляскава кариера, но отново избира друг път. Избягвайки възгордяването и възжелавайки безмълвието, той поисква да се завърне в отечеството си, където и намира желания пристан. Цамблак отбелязва:

Той предпочете отечеството пред всичко и към него пак се отправи, носещ различни богатства от премъдрост и разум, които накупи като някой търговец, проявил способността си в далечни страни.[70]

От този цитат можем да направим три извода: че отечеството може да предложи най-доброто място за монашеска аскеза, че, пребивавайки в чужбина той трупа знания, които по-късно ще му послужат в неговата творческа дейност, и че тъкмо отечеството е онова място, в което тези знания могат да намерят най-добро приложение. И това едва ли е случайно. Според нас, докато Евтимий пребивава на Атон, той има възможността да се запознае още по-добре с тенденциите към синтез на светоотеческото богословие, на развитието на славянската литература и на православната литургика.

Във връзка с темата е необходимо да вникнем в същността на знанията, които св. Евтимий е натрупал в чужбина. За изходна база на разсъжденията трябва да приемем факта, че той е монах. Следователно неговите търсения са преди всичко духовни. Той се стреми към духовно съвършенство (към обòжение), което се постига преди всичко чрез смирение, а не с афиширане на спекулативни знания. Придобитото смирение не води самò по себе си до придобиване на духовни знания. Те са дар Божи, който смиряващия се получава. Цамблак ги определя като „премъдрост и разум”.[71] Терминът премъдрост има библейски произход и е ключов в православното богословие. Преди всичко, с него се определя Второто Лице на Светата Троица – Господ Иисус Христос. Премъдростта е характеристика на Бога и на Неговите действия (проявления или енергии). Когато този термин е употребен по отношение на хора, той се схваща като дар Божи за постъпване съгласно Господните заповеди.

Разумът, разбирането, мисловната способност е основополагаща черта на Божия образ в човека. Той го отделя от тварния свят и го уподобява на Твореца.[72] Именно чрез ума човек познава Бога.[73] Благодарение на разума той е способен да различава добро от зло и да напътства свободната воля.[74] С други думи – разумът, мисловната дейност или разсъждението представляват нещо като горен етаж на човешкото естество. Тук именно идва и Божието озарение. Тази част на душата е и тази, която ръководи човешкото поведение.[75] Следователно, който е придобил такива знания, той се е възвисил духовно. Погубил е душата си за този свят, за да я намери за Царството Божие. За такъв човек земните богатства, които молец и ръжда разяждат не означават нищо, тъй като той е придобил нетленни богатства в Царството Божие. Това е причината, поради която св. Евтимий бяга от светското общество и от славата, която то му предлага.

Именно притежаването на тези знания му позволява да бъде „законоположник на монашеството”,[76] и когато се завръща в отечеството си, пак благодарение на тях той основава манастир, далеч от хорската суета, в който се заема с духовна работа. И по-специално превежда „божествените книги от еладски език на български”.[77] Същността на това известие е предизвиквало много спорове в медиевистиката, които продължават и днес. То обаче е вън от периметъра на работата ни и тук няма да му отделяме място. Интересуват ни по-специално причините, довели до тази преводаческа работа, а те са описани от Григорий Цамблак, в неговото Слово:

И само защото се наричаха книги на благочестивите, затова се смятаха за верни, ала в тях се криеше голяма вреда и противоречие с истинските догми. Затова и много ереси произлязоха от тях.[78]

Докато книгите, които св. Евтимий предава на Църквата са

… всички нови, всички честни, с Евангелието съзвучни, в силата на догмите непоколебими, като жива вода за душите на благочестивите, като нож за езиците и като огън за лицата на еретиците.[79]

Следователно превеждането на книгите е продиктувано от необходимоста да се запази чистотата на Преданието, защото именно книгите са негови носители и чрез него те просвещават и въздигат към богопознанието и обòжението. Благодарение на тази преводаческа дейност „на много народи се откри в своята красота тайнството на някаква велика Божествена ревност, първоизточник на добродетелите”.[80] Самото пък превеждане става възможно благодарение на знанията, които Евтимий притежава и за които говорихме по-горе.

Междувременно умира Търновският патр. Йоаникий ІІ.

И сякаш по някакво съгласие всички вкупом бяха една уста и един глас, молещи Евтимий. И понеже подхождаше на свещта не да бъде скрита под крина, а на свещник да се постави, принуден от епископите, които Светият Дух беше свикал за това, макар че не желаеше, той седна на църковното кормило.[81]

Този откъс от Словото на Григорий Цамблак е изключително интересен. Той ни дава сведения за начина по който са избирани Търновските патриарси. Явно е, че става въпрос за архиерейски събор, в чийто прерогативи, посредством озарението на Светия Дух, е избирането на предстоятел на овдовялата катедра.[82] Прави впечатление, че не се споменава за участие на царя в този избор. Защото сведенията, с които разполагаме за други църковни събори от времето на Второто българско царство, подчертават дейното участие на монарха в тях.[83] Според нас от липсата на такива сведения не бива да се правят прибързани изводи. Макар и да биха могли да се дадат различни обяснения на този факт, докато не открием други сведения по този въпрос, каквито и отговори да се дават, те ще останат в кръга на хипотезите.

От друга страна това известие свидетелства за едно рядко срещано смирение. Св. Евтимий няма намерение да се изкачва по йерархичната стълбица, само че епископите го избират и настояват именно той да поеме този пост. Тогава светецът, подчинявайки се на съборната воля на Търновската църква, приема този избор, т. е. вижда в действията на епископите проявление на Божия промисъл. Тук отново откриваме желанието на светеца да следва неотклонно Традицията. Съборната воля на търновските епископи е нещо, коренно различно от молбите, които получава св. Евтимий в Константинопол.

Пастирската дейност на новоизбрания патриарх Цамблак характеризира в ярки поетични слова. И тук той отново използва като сравнение Мойсей, като подчертава превъзходството на Евтимиевото пастирство, тъй като едното води до земни обещания, а другото – към небето. В един по-общ план, в това сравнение можем да видим още и превъзходството на духовния Нов Завет над душевния Стар Завет, както и плодовете, които принасят следващите ги.

Отдавна е установено, че евангелие за пасомите е техният пастир. С особена сила това важи за св. Евтимий. Ораторът отбелязва:

… И съвсем не беше сгрешена никога сеитбата на неговите поучения. Понеже слушащите поученията първо виждат с очи учителя, той беше образец за наставление и извън думите – беседваше за добродетелите и себе си показваше с дела изцяло съвършен.[84]

Това идва да покаже, че между думите и делата на патриарха няма разминаване. А и монашеската аскетика и придобитата премъдрост и разум предизвикват Божието озарение, което одухотворява човека и въздейства на околните. Свидетелства за което има още от дълбока древност. За озарените яростта е чужда или по-точно непозната. Цамблак отново използва традиционно сравнение с грижата на добрия пастир, за да покаже начина, по който Евтимий наставлява и води своите духовни чеда към небето, противопоставяйки го на яростният пастир, който осакатява стадото си.

Светителят е принуден да се бори и с еретиците, които се опитват да разпръснат неговото стадо. В тази борба отново св. Евтимий се опира на Традицията като си служи с изпитаните духовни оръжия, защото за него това е битка не „против плът и кръв, а против… поднебесните духове на злобата” (Еф. 6:12). Денем той поучава, а нощем се отдава на молитва, тъй като знае, че без Бога не ще може да устои на тази напаст (Иоан 5:15). Така св. Евтимий се проявява и като голям молитвеник и застъпник пред Бога. В негово лице за сетен път се изпълва обещанието на Господа, че който вярва в Него из утробата му ще потекат реки от жива вода (Иоан 7:38).

След като стават известни плодовете от Евтимиевата пастирска дейност, мнозина ревностни мъже, привлечени от патриаршеската добродетел, смятат за явно спасение възможността да беседват с него или да се удостоят да получат негови писания. Така, той „… вместо с нозе да разнася евангелската проповед, си служеше с ръка, и вместо с апостолски мрежи – с перо, и така извличаше от дълбочината на невежеството спасяемите”[85], така че и всеки народ, сроден с българския, приема неговите писания и учения. Част от тези трудове е и личната му кореспонденция, за която вече говорихме. Благодарение писмените трудове на Търновския патриарх, православното възраждане става достояние на православните християни от Балканския полуостров и чак до Русия.

По своя апостолски жребий св. Евтимий претърпява и гонение. Той преживява превземането на Търново и споделя съдбата на част от гражданите, които са изпратени на заточение. Но не изпада в униние и не изоставя пастирската си грижа. Това може да изпълни само човек със силна вяра, чието упование е единствено в Бога и е дълбоко вкоренено в Неговият спасителен промисъл. Когато един просълзен търновец го пита: „Кому ни предаваш, добри пастирю”,[86] той отговаря: „На Света Троица ви предавам и сега, и навеки!”.[87] И този отговор не е само риторика, а израз именно на дълбоката вяра на св. Евтимий, а, може би, и на дарувана му от Бога прозорливост.

Григорий Цамблак завършва своето Слово с думите на св. апостол Павел: „Такъв архиерей ни трябваше”, а ние можем да добавим към тази характеристика и още една, посредством която бл. Теофилакт Български характеризира пастирската дейност на св. Климент, а именно, че той станал нов Павел за новите коринтяни – българите.[88]

В края на 9 в. ползотворната дейност на св. Седмочисленици извежда българите от мрака на езичеството и безписмеността, а в по-общ план въвежда в християнското семейство православните славяни, като открива пред тях нови хоризонти за развитие. В края на 14 в. св. Евтимий от висотата на патриаршеската катедра помага православното възраждане да достигне до целия православен славянски свят и да съхрани ценностите на вярата в условията на иностранно и на иноверно владичество[89]. С други думи, това са стълбовете, благодарение на които православните ценности са живи сред славяните и до днес.

*   *   *

Библейският мъдрец отбелязва, че „… Слънце изгрява, и слънце залязва и бърза към мястото си, дето изгрява” (Екл. 1:5). Заедно с превратностите, характеризиращи днешното време, слънцето на благовестието бърза към мястото си, откъдето изгрява. С други думи, все по-силно се осъзнава необходимостта от връщане към творчеството на Отците на Църквата. Тази необходимост подтиква и едно своеобразно възраждане на Преданието и православния опит. Както и навсякъде обаче, така и тук, поривът може и да не доведе до очакваните резултати. Длъжни сме да признаем, че не може и дума да става за завръщане към светоотеческото богословие при липсата на произведенията на Отците на съвременен език. Без критични издания на техните трудове, които да стигнат до широкия кръг вярващи, гласът им ще остава завинаги глас в пустиня. Слава Богу, по тези въпроси вече се работи. Според нас, докато тази задача бъде изпълнена има и друг начин, по който да се съхрани вярата на православните християни.

Ние притежаваме огромно духовно богатство – жития, служби и произведения посветени на нашите родни светци, както и тези, които са излезли под перото им. Сред тях се открояват произведенията, посветени на св. Евтимий, както и неговите собствени трудове. Така че това, което сме в състояние да направим, е преди всичко именно тях да осветлим и направим истинската им стойност достояние за християните. Именно така може да се разбере и кое е подтикнало светците към духовния подвиг и ги е окрилило да последват трънливия път на подвижничество, а от тук – и да служат като пример за подражание.

С такива намерения наченахме и този скромен труд, а доколко сме успели нека прецени любезният читател. Озаглавихме нашата работа „Щрихи към портрета на св. Евтимий Търновски като пастир”, тъй като целта, която си поставихме, беше само да набележим основните моменти, характеризиращи Търновския патриарх като пастир. За цялостно разкриване на пастирската му дейност е необходима колективна работа на учени от различни области на богословската наука.

Посветихме този анализ на пастирската дейност на светеца, тъй като именно тя показва най-добре отношението на св. Евтимий към светоотеческото наследство, както и начина, по който то трябва да бъде преподавано. И смятаме, че подобен подход към трудовете на родните ни светци ще спомогне реките от жива вода да потекат от всяка утроба (Иоан 7: 38) и да бързат към изворите си, за да текат отново (Екл. 1:7).



 

Първоначално текстът е публикуван в: Духовна култура, 6, 2004, с. 14-30. В Живо Предание се публикува в нова авторска редакция (бел. ред.).

[1] Акатист на св. наш отец Евтимий, патриарх Търновски, икос 3; икос 4. – В: Акатистник. Молебни пения. Великий канон на св. Андрея Критски, С. 1957.
[2] Коев, Т. „Св. Евтимий, Патриарх Търновски – защитник на православната вяра” – В: Патриарх Евтимий Търновски и неговото време. Материали от националната научна сесия „600 години от заточението на св. Евтимий, Патриарх Търновски” (В. Търново, 6 октомври 1993 г.), ВТ 1998, с. 12.
[3] Димитров, Х. Пастирско богословие. Наука за специално душепастирство, С. 1955, с. 3.
[4] Срв.: Кенанов, Д. Озареният Григорий Цамблак. По материали от Вилнюските ръкописни и старопечатни сбирки, Пловдив – ВТ 2000; Константин, архим. Пастырское богословие. Курс лекций, читанный в Свято-Троицкой Духовной Семинарии, 2002, с. 3-7.
[5] Виж: Желев, И. „Господ Иисус Христос – единствен новозаветен Пастиреначалник и Първосвещеник” – В: ГДА, 29, 1979-1980, С. 1988; Димитров, Х. Пос. съч., с. 40-44.
[6] Срв.: Константин, архим. Пос съч., с. 5.
[7] Пак там, с. 7.
[8] На исихазма, на неговите създатели и последователи са посветени много страници. Тук ще отбележим само, че това духовно движение представлява синтез на богословието от предните векове, или, с други думи, възраждане на православната традиция. Повече по този въпрос виж в: Макаров, Д. Антропология и космология св. Григория Паламы (на примере гомилий), СПб. 2003, с. 5-71.
[9] Виж: Дворкин, А. Очерки по истории Вселенской православной церкви, Нижний Новгород 2003, с. 653-678.
[10] Това е важно, тъй като във времето на св. Евтимий с особена сила избухват и противоречията между Римокатолическата и Православната църква. Търновската патриаршия, в лицето на своите предстоятели последователно отстоява именно православието.
[11] Всъщност тъкмо през унията преминават всички политически инициативи за борба срещу османските турци – както на Изток, така и на Запад.
[12] В този смисъл Григорий Цамблак отбелязва следното: „… И най-после превзе града [султанът], но не със своята сила, а като замлъкна Божието предопределение (Стара българска литература, 2, Ораторска проза, С. 1982, с. 229), а в 18 век Йосиф Брадати, в своето Слово за суетния човек и змията, пише: „… Догде имахме благочестиво царство, грькъ не покори се на блъгарскому цару, блъгаринъ не покори се гръческому цару. Егда виде Бог ныхно непокорство, отетъ отъ ныхъ царство и въсака власть и предаде ю агареномъ” (Пак там, с. 290).
[13] Виж: Моллов, Т. „Величието и падението на Царевград Търнов в есхатологична перспектива” – В: Патриарх Евтимий Търновски и неговото време, с. 307-316; Ждраков, З. „Очакване края на света през ХV век в Търново” – Пак там, с. 325-334.
[14] От изключително значение е фактът, че в Константинопол св. Евтимий се ползва с такава популярност, че го молят да остане там.
[15] Терминът изповядване в древност освен признаване на греховете има и значение на засвидетелстване на вярата, живот във вярата, следване на вярата.
[16] Предвид всеобхватността на пастирското служение, извори за Търновския патриарх са още и всички трудове, излезли под перото му, както и всички произведения, посветени на него. Тук ние определяме Похвалното слово и кореспонденцията като основни, защото те най-ярко илюстрират тази дейност.
[17] Виж: Стара българска литература…, с. 350-352 и посочената литература.
[18] Мончева, Л. „Епистолографията на патриарх Евтимий” – В: Патриарх Евтимий и неговото време, с. 69.
[19] В преписите Словото има и надписание: „Григория Архиепископа Росийскаго похвално иже въ святих отца нашего Евтимия Патриарха Тръновскаго” (Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак, под ред. на П. Русев, И. Гълъбов, А. Давидов, Г. Данчев, С. 1971, с. 112).
[20] Срв.: Поптодоров, Т. Омилетика, 1. Теория на проповедта, С. 2000, с. 159-162.
[21] Пак там, с. 182-186.
[22] Пак там, с. 159.
[23] Пак там, с. 182.
[24] Пак там.
[25] Григорий Цамблак отбелязва: „И понеже са много делата му, които са от нашия език по-висши, с малки някои припомняния ще направим да се познае мъжът…” (Стара българска литература…, с. 216).
[26] За св. Симеон Метафраст и неговата реформа виж: Кенанов, Д. Метафрастика, ВТ 1997.
[27] По-подробно – пак там, с. 9-22. Григорий Цамблак отбелязва: „Ще дръзнем всякак, понеже усърдието ни влече. Не защото за нас, които се наричаме чада на такъв баща, не е беда да мълчим; не че с нашите похвали ще бъде по-знаменит – та и как, когато той се числи сред апостолите и увеличава техния брой; но слушателите към старание да подтикнем и подобни желания да възпламеним. И понеже са много делата му, които са от нашия език по-висши, с малки някои припомняния ще направим да се познае мъжът, както някой би рекъл: орелът – по перата, по ноктите – лъвът” (Стара българска литература…, с. 216).
[28] Срв.: Кенанов, Д. Озареният Григорий Цамблак, с. 81-86.
[29] Подробно по тази тема в: Лепахин, В. Икона и иконичность, СПб. 2000, с. 172-312.
[30] В житието на св. Йоан Рилски сам св. Евтимий отбелязва: „Ето, щом полагаме началото на повестта за оногова, нека прочее бъде призована самата негова благодат, що той искрено от Бога прие изобилно, та от незнание да не погрешим онова, което търсим, като докосваме с разтворени ръце свещените неща, както се казва и още повече – като разказваме за неговите достойнства да не ощетим ни най-малко слушателите, отминавайки ползата от по-добрите.” – В: Патриарх Евтимий, Съчинения, с. 42.
[31] За пример можем да посочим житието на св. Иларион Мъгленски, съставено от св. Евтимий. Учените са установили, че Търновският патриарх влага в устата на св. Иларион цели пасажи от „Догматическо всеоръжие” на Евтимий Зигавин (Патриарх Евтимий, Съчинения, с. 262-263). И този факт не притеснява никого, тъй като Евтимий Зигавин съставя своето Всеоръжие на основата на църковния опит.
[32] Срв.: Кенанов, Д. Озареният Григорий Цамблак, с. 57-70.
[33] Аналогията между християнските пастири и Моисей датира от зората на монашеството и се използва предимно за характеристика на трудовете на основатели на нови обители. Срв.: Лурье, В. Призвание Авраама. Идея монашества и ее воплощение в Египте, СПб. 2000.
[34] Кенанов, Д. Озареният Григорий Цамблак, с. 57-70.
[35] Това толкова обосновано значение на този извор е ценно за нас и в друга посока. Сведенията, които то дава, са огън изгарящ тези, които хулят достойнството на Православната църква.
[36] Иванова, К. Патриарх Евтимий, С. 1986, с. 103.
[37] В цитираната монография, посветена на св. Евтимий, К. Иванова е склонна да приеме, че посланията са писани между 1374 и 1385 г., тъй като в 1385 г. избухва конфликт между цар Иван Шишман и Дан І (Пак там, с. 104-105).
[38] Патриарх Евтимий, Съчинения, с. 297-298.
[39] Учените са установили източниците, от които черпи патриархът, а и самия той не ги крие.
[40] Така, писмата на св. Теофан Затворник и о. Стурдза (о. Александър Стурдза, Писма за длъжностите на свещения сан, С. 2002) и днес окриляват подвизаващите се на полето на духовната битка.
[41] Повсеместна практика през Средновековието е в столиците да се събират мощи на известни светци. По този начин, от една страна се издига, авторитетът на престолния град, а от друга – с помощта на светците се изпросва Божията благодат за закрила на града или на държавата. Именно на тези идеи е подчинена и практиката на първите Асеневци да пренасят мощи в новата си столица. На Търново това е особено необходимо, тъй като преди възобновяването на българската държава той е неизвестен град.
[42] Според нас национализмът и опитите за налагане на папоцезаризъм, които учените посочват като подтик за написването на тези произведения почиват на съвременни идеи и не отговарят на истината. Патриарх Евтимий не отправя нито един укор към отцепилите се от Търновското царство. Също така, никъде Григорий Цамблак не споменава за политическа дейност на патриарха. Той се явява пред султана единствено като предстоятел на своите пасоми и, при създалата се обстановка – като единствен признат от турците техен представител. В духа на Словото, ако патриархът е изпълнявал политически функции (а такива прецеденти в историята съществуват), то едва ли Григорий Цамблак би имал повод да ги премълчава.
[43] В действителност, ние не знаем колко и какви точно произведения е бил написал той. Най-вероятно са повече от тези, които са достигнали до нас. Освен това и до днес има древен обичай, предстоятелите на поместни църкви да съставят и завещават на своите пасоми сборници със свои проповеди.
[44] Патриарх Евтимий, Съчинения, с. 42.
[45] “И Той постави едни за апостоли, други за пророци, други, … други за пастири и учители” (Еф. 4:11).
[46] Димитров, Х. Цит. съч., с. 52-56.
[47] Теофилакт, архиепископ Български Тълкувание на Евангелието, 2, Св. Гора Атон: Славянобългарски манастир „Св. Георги Зограф” 2003, с. 64.
[48] Пак там, 1, с. 337. Срв.: Гаврилюк, П. История катехизации в древней Церкви, М. 2001, с. 25.
[49] Тефилакт, архиепископ Български Цит. съч., 1, с. 337.
[50] Пак там, с. 337-338.
[51] За съзерцателния и деятелн път и мястото на този път в богословието на св. Евтимий виж: Хубанчев, А. „Религиозно-философски възгледи на св. патриарх Евтимий Търновски” – В: ГДА, 28, С. 1986.
[52] Христос има предвид случаите, когато родителите и земните неща възпрепятстват стремежа към Бога. Затова и Зеведеевите синове изоставят баща си. (Тефилакт, архиепископ Български Цит. съч., 1, с. 338).
[53] Терминът любомъдрие е буквален превод на гръцкото философия: Атанасий (Бончев), архим. Речник на църковнославянския език, 1, С. 2002.
[54] В буквален превод от гръцки аскеза означава упражнение. В духовен смисъл това е упражнение, с което се постига нравственото усъвършенстване, чиято пък крайна цел е обòжението. Повече виж в: Сидоров, А. Древнехристианский аскетизм и зарождение монашества, М. 1998, с. 9-15; Макаров, Д. Пос. съч., с. 338.
[55] За призванието на монасите и отдалечаването им в пустинята: Лурье, В. Цит. съч., с. 1-53.
[56] Както вече бе споменато, средновековната духовност (както и православната въобще) е немислима без монашество и манастири. За жалост нашата историография не изобилства (по разбираеми причини) от посветени на тях трудове. Едва в последно време се наблюдава засилен интерес към тази проблематика. Виж: Павлов, П. „Манастирите в православната традиция на Балканите” – В: Православната традиция и културата на Македония в контекста на цялостната българска история. Научна конференция. Мелник, 7-8 ноември 1999; Дроснева, Е. „Функции на манастира в историческото познание” – Пак там; Латковски, И. „Еклезиологични основи на православното монашество” (Пак там); Гюзелев, В. Константинополските манастири – фактор за византийското влияние в духовната култура на средновековна България (VІІ-ХV в.) – В: Международна конференция „Византийското културно наследство и Балканите”. Сборник доклади. Пловдив, 6-8 септември 2001; Попконстантинов, К. Р. Костова „Всекидневният живот в българските манастири през ІХ-Х в. по епиграфски данни” – В: Slavja ortodoxa. Език и култура. Сборник в чест на проф. дфн Румяна Павлова, С. 2003. От 29 септември до 1 октомври т. г. пък, в Боровец и Самоков, се провежда конференция на тема: „Манастирската култура на Балканите”. Материалите все още не са публикувани. Виж: Църковен вестник, 19, 2002.
[57] Кенанов, Д. Озареният Григорий Цамблак, с. 63.
[58] Дотолкова, доколкото по онова време съществува диференциация в богословието.
[59] Пак там, с. 62-67.
[60] Пос. съч, с. 218.
[61] Пак там, с. 217.
[62] Пос. съч., с. 218.
[63] Длъжността иконом е засвидетелствана в нашите земи още по времето на Първото българско царство. Виж: Попконстантинов, К., Р. Костова Пос. съч., с. 328.
[64] Григорий Цамблак не посочва кои са те.
[65] Стара българска литература…, с. 353, бел. 11.
[66] Цамблак отбелязва, че „за неговите мъки и за телесните му подвизи свидетелстват монасите, които още живеят [по времето когато е съставено словото] в Студийската обител, сигурни свидетели са и жителите от Лаврата на преподобния Атанасий и безмълвниците от цялата Атонска планина” [сред които – и св. Киприан – бъдещия Киевски и Всерусийски митрополит].
[67] За тях: Поляковская, М. Портреты византийских интелектуалов, СПб. 1998.
[68] За духовната и политическа обстановка в 14 в. във Византия и на Балканите: Лебедев, А. Исторические очерки. Состояния Византийско-восточной церкви от конца ХІ до середины ХV века, СПб. 1998.
[69] Стара българска литература…, с. 221-222.
[70] Пак там, с. 222.
[71] Пак там.
[72] Макаров, Д. Пос. съч., с. 200.
[73] Пак там.
[74] Пак там, с. 203.
[75]Пак там, с. 206. Не случайно характеризираме знанията на св. Евтимий Търновски през богословието на св. Григорий Паламà.
[76] Стара българска литература…, с. 222.
[77] Пак там, с. 223.
[78] Пак там.
[79] Пак там.
[80] Пак там.
[81] Пак там, с. 224.
[82] За жалост похвалното слово е тип проповед, който не предполага подробно описание на събитията, поради което за нас остава неизвестно какъв е бил механизмът по избора на нов патриарх.
[83] Синодик на цар Борил и Житие на св. Теодосий Търновски. Съгласно практиката, за да влязат в сила съборните решения те трябва да бъдат потвърдени от държавната власт в лицето на монарха. Поради особеностите в развитието на българската политическа доктрина и на историята на Българската църква, в отношенията между държава и Църква монархът има значителна ръководна роля. Такъв е случаят при Покръстването на българите, при провъзгласяването на автокефалията, възобновяването на Българската църква от Асеневци и пр. Трябва обаче да подчертаем, че в тези случаи става дума за общи църковни и държавни интереси.
[84] Стара българска литература…, с. 225.
[85] Пак там, с. 228.
[86] Пак там, с. 233.
[87] Пак там.
[88] Виж: „Живот, дейност, изповедание и кратък разказ за чудесата на светия наш отец Климент, Епископ Български, написан от светейшия и славен архиепископ на Първа Юстиниана и на цяла България господин Теофилакт, който е бил магистър на реторите в Константинопол” – В: Гръцки извори за българската история, 9, С. 1994, с. 35.
[89] Тук трябва да отбележим, че целият православен свят преживява това двойно владичество. Османските турци завладяват Балканите, а татарите – Русия.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9h6dr 

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме