Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Семейството като изход от кризата

Понеделник, 22 Декември 2014 Написана от Златина Иванова

nДумата „криза” произхожда от гръцкото κρίση, което има две значения – едното е „съд”, а другото „криза”. Ето защо, когато Православната църква казва, че всяка криза – лична, обществена, международна – е всъщност съд, тя има своите основания. А всеки съд подлага на преценка и анализ причините, довели до проблема, до кризата. Затова кризата е възможност и призив към равносметка, радикална промяна и оттласкване от дъното. Разговорът ни за кризата бих искала да започна с един празник. Нашият народ пази красивия обичай на четиридесетия ден от раждането на бебето да се прави питка. Това представлява и своеобразното първо представяне на новия човек в по-голямата общност – на семейството, близките и приятелите, и представяне в обществото. Това е обаче само едната част на празника, всъщност втората. Първата част е въвеждането на детето в храма, неговото представяне пред Бога след появата му на тази земя. Тези, които са се вслушвали в думите на т. нар. „чиста молитва”, която се чете на майката и новороденото, са забелязали, че тя започва с обръщение към Бога като Творец, „Който е извел всичко от небитие”, след което се измолва Неговата благословия за майката и за новия човек. И това не е случайно, но е така, защото на родителите се гледа като на помощници, съ-работници на Бога в създаването на човека. Ако се замислим, че става дума за Създателя на вселената, ще разберем, че тяхното призвание и отговорност за развитието на човека е неизмеримо голяма.

Църквата учи, че само Божият благослов не е достатъчен, щото детето, човекът да разгърне своя потенциал в живота. Да, то ще бъде въведено в храма. Да, то ще бъде представено пред Своя Творец и ще получи Неговия благослов, който е голяма сила, способна да премества и планини – както четем в Евангелието. Тази сила обаче, която Църквата нарича Божия благодат, не може да действа сама по себе си – тя се нуждае от добра почва, където да падне, за да се роди плод. И именно семейството – при това християнското семейство – е средата, в която се оре почвата на детската душа, така че човек да стане способен да приема в пълнота Божията благословия и да дава сладки житейски плодове.

Оставени само на своите ограничени човешки сили, хората не сме способни да постигнем щастието, за което дълбоко в себе си копнее всяко човешко сърце. Животът около нас го доказва всекидневно. Наистина, свикнали сме да различаваме „родените с късмет” и „онеправданите от живота”, но в действителност и едните, и другите изпадат в безизходици, сблъскват се с проблеми, пред които всички са равни. Нямаме предвид само загуба на здравето („което с пари не се купува”), на близки хора и други житейски трагедии, а много повече „безизходиците” на ежедневието, с които човек не се справя, които ни уморяват и лека-полека отравят цялата атмосфера на нашия живот. Тук няма значение дали някой е „късметлия” в живота или се бори с много усилия за основните си житейски потребности – всички сме еднакво податливи на отчаянието, на унинието, на загубата на вкуса от радостта на живота.

Кризата намира много пролуки да влезе в живота ни и финансовите проблеми съвсем не са водещите. Тук говорим за развалените семейни отношения, недоверието, предателствата, за разочарованията и тревогите за децата – този списък може да бъде продължен до безкрайност. В крайна сметка, има ли изход? Как да накараме Бога да бъде наш спътник в живота, според поговорката: „Бог пред мен, а аз след Него”? И ако се върнем към началото на тази беседа, къде остава силата на Божието благословение, която всички християни получават при въвеждането си в Божия храм, при тайнството на Кръщението?

В тази беседа бих искала да се спра на въпроса как семейството, и по-конкретно християнското семейство, може да даде на човека възможност за изход от кризата, в която живеем днес и която има най-различни прояви?

За Църквата кризата започва преди всичко като вътрешно състояние. Царството Божие вътре във вас е, казва Христос. А ако в нас го няма Царството Божие, то неговото място заема пустотата, която е преддверие на ада. Какво означава това? Това означава, че основният проблем на човека е вътре в самия него и ако правилно го диагностицира, пожелае да го разреши, положи усилия за това и най-важно – призове Бога на помощ, то решението на този проблем ще отвори в житейския ни хоризонт нови пространства. Разрешилият този фундаментален проблем човек става силен, устойчив на житейските превратности, гледа на сполетелите го изпитания по друг начин и вижда пътища за разрешение, които преди не е виждал. Според църковното учение за човека неговият най-голям вътрешен враг и проблем е егоизмът. Той пречи на разгръщането на човека като истинска личност, пречи му да обикне себе си в истинския, християнския смисъл на тази дума, пречи му да общува с ближните си на всички нива – да създаде и още по-трудното – да съхрани семейството си, да разрешава социалните и други конфликти, с които животът го сблъсква. И в резултат от всичко това – пречи му да познае Бога.

Няколко са начините, пътищата, по които Бог призовава хората да тръгнат, за да се изправят срещу този проблем и да го разрешат. Техният общ знаменател е любовта. Първият и най-разпространен е този на създаването на семейство, където чрез грижата за хората, които обича, човек се учи на саможертва. Това е най-голямата добродетел, по която можем да се уподобим на Христос. Затова и Църквата така много държи на ценността на семейството – най-отъпкания, проверен и благословен път към личностно благополучие и спасение. Затова и в този ден, посветен на християнското семейство, е най-подходящо да поговорим именно за този път.

Когато в тайнството на брака Църквата благославя съпрузите, тя не им обещава безоблачно бъдеще. Нещо повече – слага на главите им мъченически венци (днес вече корони). Това означава, че Бог благославя християните съпрузи за победа, увенчаваща дълъг и труден съвместен път. За Църквата, най-голямото изпитание, което трябва да преодолеят двамата съпрузи, е преодоляването на техния естествен, дълбоко присъщ на всеки от нас егоизъм. Без това те не могат да образуват едно тяло и една плът, както описва семейството Св. Писание: „Затова ще остави човек баща си и майка си, и ще станат двамата една плът” (Бит. 2:24) или „Тази тайна [на образуването на семейството] е велика” (Еф. 5:31), както казва ап. Павел и сравнява връзката между съпрузите даже с връзката на Христос с основаната от Него Църква. А щом има тайна, значи се извършва и тайнство – нещо необичайно, излизащо извън всекидневието и което могат да видят само посветените в него. Това необичайно и чудно нещо е постепенното преодоляване на личния егоизъм, на личното желание заради другия. Като помощник в този крайно труден процес Господ ни е дал любовта. Без нея двамата не могат да преодолеят дълбоко присъщата ни егоцентричност, с всички произтичащи от нея проблеми в отношенията. Светците на Църквата, които много добре са познали себе си и човешката природа по принцип, ни разкриват, че егоизмът е най-голямата човешка слабост, че той е постоянен източник на конфликт в семейството и в обществото. Семейството – чрез максимално близкото съжителство на неговите членове – осигурява идеална среда както за изява на егоизма, така и за неговото преодоляване. Затова и са така чести семейните скандали – защото никои други наши отношения – работни, социални, приятелски – не са толкова близки, толкова предизвикателни за нашите утвърдени страстни навици и за нашето самолюбие. Църквата учи, че семейството предоставя уникална и благословена от Бога възможност на човека да култивира своя егоизъм – не да унищожи своята личност, а да я отвори, да се научи да слуша другия, да го разбира, да отстъпва от „своята си правда”, която много често е въпрос на инат и честолюбие.

Един забележителен съвременен духовник, Лимасолският митр. Атанасий, пише в своя проповед по повод Раждането на Спасителя така: „За да можеш да общуваш с другия, трябва да го разбереш, да се поставиш на неговото място, да станеш едно с него. Доказателството е Христос. Христос можеше да ни спаси, оставайки и на небето. Можеше да ни спаси, като просто ни изпрати Евангелието или по някакъв друг начин. За Него няма нищо трудно. Той обаче не го направи. По абсолютен и съвършен начин Той стана Човек – подобен на нас, даже в смъртта, за да може да ни спаси именно като немощни. Понизи Себе си, стана Човек заради нас, за да можем да се съединим с Него и така да ни покаже правилния начин на общуване”.

Неспособността да общуваме с най-близките си постоянно създава проблеми: от малки недоразумения до големи грешки, които могат да завършат дори с катастрофа – на семейството и на личността. И именно тук се проявява основната разлика между християнското семейство и онова по принцип, което ще разчита на добронамерените усилия на двамата съпрузи и на техните деца. В преодоляването на своите проблеми християните ще имат за пример Христос, а Той ни е завещал, че само един е пътят, по който се стига до възкресението (защото в глобален, богословски смисъл възкресението е разрешаване на всички проблеми, а в практически е възстановяване на мира в душата на хората). Този път минава през Голгота: „Който иска да върви след Мене, нека вземе кръста си и ме последва” – казва Христос. Личната Голгота на всеки християнин – учи Църквата – е борбата с неговото старо аз, със стария човек, затворен в себе си, подчинен на страстите си и задоволяването им, неспособен на пълноценно общуване с ближните си, а значи и с Бога. Всички житейски изпитания, които ни се пращат в живота, казват св. отци, имат тази цел – да ни помогнат да понизим себе си, да се смирим. Любовта ни кара да го правим доброволно, с радост. А изпитанията и трудностите ни принуждават да погледнем в посоката, към която до този момент сме отказвали да гледаме – към Небето и вътре в себе си – към съдържанието на своето сърце.

Бог – казва Библията – е верен и спазва Своите обещания. Той помни и високо цени благодатта, дадена ни в началото на християнския ни път, на нашето въвеждане в Храма. В същото време Той никога няма да се натрапи в живота на семейството, било то и християнско. Ако обаче хората Го пожелаят, ако се обърнат към Него с искрена молитва и смирение, Той с радост се намесва, преобръща, образно казано, целия дом и всичко става ново: членовете на семейството се сближават, разрешават се отдавна тлели конфликти, изникват нови възможности. И най-вече в семейството настъпва мир. Този мир е най-сладкият плод на Божия благослов.

За да се намеси обаче Христос в живота на семейството е нужна, както казахме, от една страна вяра в Него – това е отворената врата, през която Той да влезе, но, от друга, е нужно и отношенията между съпрузите, между тях и децата да са свободни от лицемерие и задни мисли. Кризата, личният крах и неуспех трябва да бъдат признати, смирено да се изповядат загубата на доверие или изстиването на любовта. Ако тези две предпоставки – вяра и искреност са налице – Христос намира вратата на християнския дом отворена, влиза и го благославя. И, както казахме, най-сладкият плод на Божията благословия е мирът. Той изпълва сърцето и не оставя място за пустота, за униние, за разочарование. Ето този Божи мир е и решението на кризата. Той осигурява, образно казано, пропуск на Бога в нашия живот. Затова Църквата твърди и настоява, че кризата е първо вътрешна, духовна и затова се преодолява първо в душата, в сърцето на човека.

И така, да обобщим казаното дотук – семейството е уникален Божи дар за човека – не само, за да се възпроизведе и роди потомство, но и за да се родят неговите членове духовно, да съзреят като личности, способни да общуват помежду си и с другите хора. Това става по пътя на преодоляването на егоизма, на смирението и саможертвата – което е подражание на Христос. Плод на това духовно развитие е Божият мир първо в сърцето на християнина, а след това – и в цялото семейство. Това неминуемо облагородява и отношенията на семейството с външния свят. По думите на св. Серафим Саровски, „ако придобиеш мирен дух, хиляди около теб ще се спасят”. Този мир, който идва отгоре, дава на човека сили, дава възможност и на Бога да работи в самия човек, в неговия личен живот, в живота на цялото семейство. И, накрая, придобиването и запазването на този мир до края на житейския път бива възнаградено от Бога с победния венец, даван на всички негови светци – мъченици, изповедници, които са изстрадали истината и затова са я заслужили. И така, по Божия промисъл семейството е средата, в която се ражда новият човек, за който говори Евангелието – познал себе си, ближните си и Бога.

Разбира се, има и други пътища, по които тази цел може да бъде изпълнена. Сред тях е монашеството, което Църквата сравнява отново с брачния съюз, но този път между човешката душа и Христос. То обаче е път за малцина. По него тръгват малко хора, усещащи в себе си призвание за такъв подвиг. На всяко житейско поприще обаче Бог дава на човека възможност да проявява саможертва – да изпита егоизма си, да се разкае за него и с Божията помощ да го съкруши. В каквито и житейски обстоятелства да сме, винаги имаме пред нас примера на Христос, Който доброволно понизи Себе си, жертва се за човека, извървя Своя път до Голгота и накрая ни подари Възкресението. И този Христов път не е някаква красива метафора, а намира най-практична и конкретна реализация в живота, в ежедневието на всеки човек.

Както виждаме, семейството наистина е тайна, тайнство. В тайнството брак Бог наистина дава особен дар на съпрузите. Обновява Своя благослов, даден в началото на християнския ни път, обновява душевните сили на хората, за да поставят ново начало. В такава среда, наистина християнска, децата ще намерят най-важното за своя бъдещ, самостоятелен живот вече извън семейното гнездо. Ако те живеят в атмосфера, в която ежедневно виждат как родителите им проявяват любов, разбиране, прошка, способни са да жертват своите малки, често егоистични желания заради другия. Ако виждат, как те не налагат истината с насилие и агресия към другите членове на семейството, но с търпение и кротост, то детето, макар и да не осъзнава голямата борба с егоизма, която водят неговите родители, ще попие този модел на поведение. И това ще го направи отворено за Божия мир, който, както казахме, е най-голямата сила. Ще стане способно и то да общува с външния свят по този начин, ще го направи устойчиво и силно пред житейските превратности. Ще го научи да търси Бога и Неговата помощ, както и най-важното: когато почувства, че човешките му сили са на привършване, ще знае към Кого да се обърне, за да се – образно казано – зареди отново, да се обнови и ако е паднало, да стане и продължи напред.

Затова Църквата държи толкова много на ценността на семейството. Не поради някакъв консерватизъм и уважение към традиционните институти, а защото знае, че то е среда, в която се извършва тайнство. Затова и насърчава младите да преодолеят страха си и да се венчаят, а не да съжителстват свободно. Защото зад тази уж свобода, се крият всъщност страх и недоверие към другия, неспособност да се обвържеш с човека, когото обичаш, да се прилепиш до него и да станете една плът. В такива условия е съмнително как и доколко съпрузите ще могат да последват примера и жертвения път на Христос – най-вероятно изобщо няма да го разпознаят като свой и подходящ за тях. Друг път обаче към вътрешната хармония и сърдечен мир няма. А без сърдечен мир – нищо в живота не се услажда, никоя победа не е окончателна. Човек винаги е в криза – все едно дали ще живее в палат или в сламена колиба.

Макар и да гледа с разбиране към немощите на съвременния човек, Църквата се чувства длъжна да го предупреди, че зад повечето от модерните семейни решения се крият всъщност имитации, сурогати на истинските семейни отношения. И че в крайна сметка, съществува реална възможност човек да се окаже излъган в очакванията си за семеен живот и огорчен, въпреки всички предварителни „семейни договори”, които се подписват днес уж за някаква сигурност. Когато страхът вземе надмощие над любовта, той търси нейни заместители, на които да се опре. Те могат да бъдат различни видове споразумения, форми на определяне правата и задълженията на съжителстващите пред държавата и др. Всички те обаче, макар и вече признати и узаконени от държавата, не могат да придадат на връзката онази стабилност, от която тя се нуждае в самия свой фундамент. По думите на един съвременен руски автор, „бидейки съвършено знание, любовта се оказва над закона. Съпрузите, които живеят в любов, знаят точно как да се погрижат един за друг и за тази цел не се нуждаят от указанията на Семейния кодекс. Вдъхновението на Моцарт му позволява да борави с нотите много по-добре от всяка теория на композицията, което предизвиква пристъп на завист у пушкиновия Салиери, който музиката разчлени като труп и повярва в алгебрата на хармонията… Ако взаимната любов между съпрузите се пречупи, светът на семейството рухва. Светът – обживяното пространство, в което човекът единствено може да живее – се разрушава, отстъпвайки място на хаоса, на геометричната територия, на която са разхвърляни няколко живи, объркани „точки”. И тогава другите светове ги увличат, привличайки ги в своите орбити. И децата стават безпризорни в собствените си семейства, идвайки в родителския дом само за да хапнат и да пренощуват.

Ето това е причината Църквата да проповядва светостта на семейството. Както и никога да не се съгласи, съжителството на хомосексуални хора да се нарича „брак” или „семейство” – независимо дали ще е узаконено и под каква форма от държавата. Тя ще продължи да проповядва, че Бог благославя семейния живот, за да може човекът да постигне в него пълнота заедно и чрез обичните си хора. Тази пък пълнота, както вече многократно казахме, минава през Кръста – през разпъването на егоизма, на страстите, на похотта – всички тези неща, които пречат на човека да се чувства истински щастлив и удовлетворен от живота. Обратно – в самата философия на хомосексуалните съюзи е заложено разбирането, че егоизмът, удовлетворяването на страстите, насилието дори над собствената природа е висш идеал и ценност. Хомосексуалните съюзи култивират човешкия егоизъм, презират Голготата и всячески се стараят да я заобиколят. В крайна сметка обаче, иска или не, всеки минава през своята Голгота: въпросът е да минеш така, че да те отведе до Възкресението, а не да останеш в смъртта, виждайки живота зад себе си като купчина жални отломки.

В заключение ще обобщим, че светостта на семейството и неговото издигане от Църквата до тайнство се дължи на особената му роля в Божия промисъл за спасението на човечеството. Съпрузите са Божии съ-работници както в създаването на нов човек, така и в неговото развитие и раждане за вечността. Любовта между мъжа и жената се нуждае от Божия благослов, за да може винаги да бъде обновявана в нелекия път към Възкресението, на чийто край съпрузите имат победните си венци. Християнското семейство развива у своите членове стремеж към сърдечен мир, който Бог дарява на онези, които Го търсят искрено и са готови на саможертва. А този мир е мирът, който побеждава всяка криза и за който Христос казва на последователите Си: „Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши… В света скръб ще имате; но дерзайте: Аз победих света” (Иоан 14:27; 16:33).

Беседа, изнесена на 21 ноември 2014 г. в Русе, в рамките на честванията на св. Въведение Богородично и деня на християнското семейство (бел. ред.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9du3w 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме