Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Хоризонти пред вегетативното размножаване при хората

Четвъртък, 10 Април 2014 Написана от Михаил Шиндаров

M ShindarovАдам позна Ева, жена си; и тя зачена и роди Каина, и рече:

Придобих човек от Господа

(Бит.4:1)

Темата не е нова. И това ми се струва главната опасност. Темите остаряват докато станат досадни за обсъждане, но проблемите зад тях не остаряват, докато не се наложат някакви техни спорни решения – вече без много обсъждане.

Според всички привърженици на идеята за клониране на хора, най-важното, с което би могло да се похвали човечеството в тази насока, е възможността, обратното на цитирания текст от кн. Битие, да каже: „Без ничия помощ придобих човек“ (ролята на живия инкубатор – жената – в случая прави тази помощ не само заменима, но още и принципно преодолима; само въпрос на технология). Поради категоричността на тази декларация мненията се разделят още тук.

Противниците на опитите в тази насока обсъждат най-вече въпроса: „Доколко клонингът би бил нов човек в общоприетия смисъл на думата и доколко са допустими експерименти, които могат да породят такъв спор?”. От своя страна, привърженици на новоизмисления начин за размножаване обикновено настояват, че създаването на нов човешки живот, при всички неизвестни в случая, е главното постижение на метода и е недопустимо то да се ограничава по каквито и да било съображения. Но картината на спора заприличва на поредно стълкновение на религиозния светоглед и свободомислието. При това само защото противниците на човешкото клониране упрекват другата страна в злоупотреба с възможности, за които тя все още би могла само да мечтае, докато привържениците на идеята се защитават като онеправдани до голяма степен поради въображаеми постижения. Както и друг път е ставало, основният риск не е прогресът на човешкото мислене да бъде спрян и някакви незаменими възможности да бъдат оставени без внимание, противно на здравия разум, а в опасността прогресивните сили да надделеят над здравия разум и ефектът от някакъв нов избор да се превърне вместо във възможна полза, в ограничения. Освен предимствата, които обикновено изтъкват, и опасностите, които обикновено споменават, новата технология поставя редица не така очевидни въпроси.

Преди всичко, евентуалният клониран (без намеса в генетичния набор) индивид би представлявал човек не по-малко от „оригинала“ си и по-точно би се отнасял чисто биологически към него така, както се отнасят един към друг еднояйчните близнаци. Той би имал същите биологично определени особености, като своя генетичен донор, и същата способност да развие неопределими по генетичен път уникални особености. Единствената необикновена черта на такъв „близнак“ би била, че неговото развитие би било отместено във времето спрямо другия, поради което той би се развивал, оформял и живял при съвсем други условия, включително без да има същински брат близнак, заедно с всички неизвестни, които произтичат от такава ситуация. С други думи, ако при възпроизвеждането бъдат спазени споменатите условия, това би бил представител на биологичния вид homo sapiens не по-малко от условния си родител, от източника на генетичния материал. И тук се намесва нещо ново, което представлява другата страна на същата идея: освен че не би бил нищо по-малко от своя генетичен оригинал, той не би бил и нищо повече от него; и от гледна точка на всичките си унаследени способности и възможности не би представлявал нов индивид. От друга страна, доколкото неговите собствени уникални личностни черти биха се определяли не от метода на създаването му и неговия биологичен създател, а от фактори на индивидуалното му съществуване, то не би могло да става дума за метод, позволяващ на човека да създаде човек с нови природни възможности, както става при всяко нормално раждане. В известен смисъл е създаден начин за възпроизвеждане на човек, но не и начин за създаване на нови хора; създаден е начин да се копира нов човешки индивид, но не и да се сътвори нов човешки индивид, и поради това по същество се предлага начин на възпроизвеждане (в непознат досега, тесен смисъл) което същевременно не е съпроводено ни най-малко с раждане на цялостно нови човешки същества.

Именно тази особеност на случващото се си заслужава и да бъде разгледана по-отблизо, защото с нея се свързват като че ли най-много надежди и от нея произлизат може би най-много недоразумения.

Привържениците на идеята за вегетативно размножаване на човека разчитат, че посредством новата биотехнология отделният човек би могъл да създаде нов човешки живот по чисто технически начин (доказвайки косвено, че вековната алхимична мечта за хомункулус, приравняваща човека към неговия Създател и за царство, успоредно на Божието и независимо от него, е все пак въпрос на техника.) Тук обаче се натъкваме на първото недоразумение. Както вече стана дума, подобен – създаден изцяло с помощта на генетично копиране – човек не би бил генетично нищо различно от образеца си и, следователно, доколкото дължи съществуването си на този метод, не би бил нещо ново. Обратно: доколкото би се различавал от оригинала биологически, психично и духовно, това не би могло да бъде генетично обусловено и не би било продукт на използваната технология, а следователно не би могло и да бъде дело на създателя му. С други думи, всичко ново и уникално в новосъздадения човек не би могло да произтича от този, който се смята за „негов единствен родител“ и нищо от онова, което действително произлиза от него, не би могло да бъде ново. (В родената така личност безспорно би имало доста нови неща, но не благодарение на създателя ѝ и на използваната технология, и затова последният не би трябвало да храни илюзии, че притежава начин да създаде нов човек.) Разбира се, упорстващият учен би могъл да твърди, че за да ощастливи „вегетативния родител“ с цялостна човешка личност, просто му се налага да поиграе със случайности, „както прави и самата природа“, за да дооформи човека. Подобен поглед към смисъла на ставащото обаче само би направило явно, че от Франкенщайн подобен замисъл би се различавал само по технологията.

На второ място, сред привържениците на новата технология се споменава, че тя предоставяла независимост от другите дори в детераждането. Човекът сякаш получава възможност да създаде поколение сам по себе си, с чисто техническа външна помощ. На феминистки настроените жени това би изглеждало като примамлива възможност да се множат без мъжко съдействие, отхвърляйки последната си досадна зависимост от мъжкия пол; на „сексуалните малцинства“ – да заживеят в „пълноценен брачен живот“ (стига партньорът им да понесе появата на нов семеен член без неговото участие); а на обикновените егоисти – безценната възможност да се преумножават, без да допускат никого до участие в скъпоценната си природа.

По-строго погледнато, всичко това като че ли предоставя на всеки отделен човек възможността да си създаде дете не само без участието на другия пол, но и без ничие човешко участие. Сетне, поради същата възможност, на човешкото общество изглежда предстои непознатият досега опит да си има работа със свои членове, които биологично имат само баща, но нямат майка или имат майка, но пък нямат баща, или във всеки случай – с хора, които имат един единствен родител. От своя страна, и всеки член на обществото придобива способността да стане единствен родител. Но всъщност възможностите на новата технология са далеч по-радикални. Доколкото създаденият по този начин човек би повтарял всички генетично обусловени, т. е. унаследени черти на „единствения си родител“, той в същото това отношение не би могъл да има и биологични родители, различни от неговите. Поради това, по-внимателно погледнато, той не би могъл да има не само един родител, но не би могъл да има дори и един родител, различен от тези на условния му баща или майка (донора на генетична информация). Така, при следващо вегетативно поколение, той не би могъл да има собствени родители, които да не са същевременно и генетични родители на „единствения му родител“, и по този начин би се сдобил или със същински баща и майка, които са едновременно негови дядо и баба, или с един единствен родител, но без всякакви други прадеди сред хората. Въпрос на конвенция е кого ще назовем родител, но и в двата случая необичайните черти на това родителство остават. Естествените еднояйчни близнаци, разбира се, имат своите общи родители, но на никого от тях не би му хрумнало да претендира, че е нещо като баща или син на брат си – в този смисъл подобна уникална възможност е изцяло заслуга на новата технология. Освен това, едва ли има нещо привлекателно във възможността да създадеш и отгледаш свое копие, което не би те свързвало с никого и същевременно би притежавало неунаследени черти, които все пак са ти съвършено чужди. От страната на сурогатната майка, която предоставя тялото си за износване, всичко изглежда не по-малко необичайно: тя би раждала човек с когото няма нищо общо, дете с което няма никаква кръвна връзка. Тук вече не става дума за възможността да бъде осиновено дете, което не е родено като свое, а обратното – да се роди дете, което не е ни най-малко свое.

Би трябвало да забележим, че всички тези „неподозирани шансове“ се появяват не поради някаква скрита черта на демонична по силата на творческите си особености технология, която осакатява действителните творчески особености на човека без негово съгласие, а поради това, че му се предлага творчество, което прави свободната и лична съвместност в детераждането излишна; която, в случай че се приеме като възможност, демонизира самата идея за творчество, защото я приватизира. Поради това, че в опита за творчески акт не участва никой друг, не се предполага ничие творческо съдействие. В резултатите му не присъства нищо, различно от неговия „автор“ и той се оказва нещо различно от същинското раждане на нов човек. Човек може да предоставя собствено тяло на децата си, само защото се съгласява да сподели тялото, което им дава, с друг човек; и ако откаже да направи това и да се предостави на брачния си партньор и на Бога (в представите на невярващите – на куп природни случайности), той не би могъл да остави различни от самия себе си хора, на които да остави нещо повече от себе си. Степента, в която създаването на човек се оказва различно и независимо от връзката между хората, е същата, в която размножаването (или по точно преумножаването) се оказва нещо различно от създаването на нови хора. По този начин, размножаването се оказва възможно, но не и раждането на изцяло нов човек, а връзката между хората по такъв повод остава безплодна. Единственият родител не може да създаде нищо повече от себе си, а използваната като жив инкубатор майка ражда нещо, което ѝ е напълно чуждо. Доколкото създаването на човек може реално да бъде направено съвършено автономна манипулация със собствен генетичен материал, осъществима независимо от никого, то раждането на нов човек остава възможно – но вече извън обсега на човешките възможности. Заради този отказ, част от реалността, която представлява цялостният нов човек, няма да се състои, а самият човек се лишава от човешките способности да направи нещо повече от себе си.

Вероятно най-малко очакваното следствие от популяризирането на новия начин за размножаване би било, че просто нови хора ще престанат да се раждат. Макар че, може би, човечеството би се преумножавало не по-малко интензивно. Такъв процес на стандартизация на човешките качества, нуждаещ се само от техническо подпомагане, паразитира върху стремежа на човека към частно увековечаване. Той би поставил под въпрос плурализма дори на органично ниво; би ограничил личностното многообразие на човешкия род.

Не е ли поразително, че, доколкото новата технология е направила възможна чисто техническата поява на нови човешки индивиди, с това е направено невъзможно и раждането на същински, генетично нови хора? И това като че ли е най-същественото. Благодарение на някаква находчива технология, човекът сякаш се е сдобил и с някаква нова възможност, която едва ли не по творчески способности и власт над смъртта го оприличава на самия Бог. (С една малка подробност – Бог твори от нищо и прави всичко ново; докато благодарение на въпросната технология човек твори от нещо – генетичния материал – и не създава нищо ново, освен копия на старото). Всъщност, доколкото се е съгласил да замени участието на другиго с технически средства, човекът се е отказал от част от собствените си способности и от предоставената му възможност да участва по незаменим начин в нещо ново, на което е неспособен сам. Трябва да призная, че за мен остава неразбираемо, защо въвеждането на един начин на размножаване, характерен за доста по-нисши от човека организми – вегетативният, ще ни се представя като триумф на човешкия гений. Твърде спорно е дали, ако човекът бъде снабден с възможността да фотосинтезира и този начин на хранене стане предпочитан, той би придобил някаква нова способност или пък това ще ощети и деградира собствената му човешка природа. Като че ли човекът би придобил непознатата досега възможност да създаде без ничия помощ и участие ако не цялостен човек, то поне човешко тяло, от което би израснал човек „от само себе си“, а всъщност – той се готви да се откаже от единствената реална възможност за създаване на цялостен нов човек. Това, което е направено явно поради технологическа достоверност на новия метод, е че човекът просто не може да се откаже от връзката си със света, с околните и с Бога, без да ощети собствените си способности и без да посегне на действителния си вселенски живот. Ако пък този „технологичен дар“ бъде приет от човечеството и придобие популярност, то ни предстои едни и същи тела да шестват през вековете, обогатявайки се с уникални преживявания, с информация, с протеини и с други неща, които не се предават по наследство… Такова технологическо „прераждане на телата“ би направило отделния човешки живот и продължаването на историята не по-малко безсмислени от прераждането на душите. То би увековечило едните и същи тела, но не и персоналния човешки живот. И това очевидно би отнело нещо и от отделния човешки живот, и от историята. Сякаш човекът получава шанса да се съхрани поне до известна степен във времето, шанса да се „ражда повторно“ – като възпроизвежда неограничено своето тяло, но в действителност отделните хора загубват възможността да имат собствено тяло, и всеки отделен човек лишава потомците си от свое тяло, без да им предостави нищо друго от себе си. Едно и също тяло, попадащо през вековете у различни хора благодарение на клонирането, би ограничило личните различия между хората, своеобразието и онези уникални техни способности, които са генетично обусловени. Така вегетативното размножаване би ограничило унаследимите особености и телесните различия на хората, които те биха могли да предават на децата си. Този проблем е познат на всички овощари. За да могат да обогатят изчерпващите се възможности на вегетативно размножаваните растения, те прибягват до присадки с нов генетичен материал. Дали човешкото вегетативно размножаване няма да наложи някакъв вид „ашладисване“ и при хората?

Що се отнася до потомците, които биха се решили да продължат неограничено собственото си съществуване, обновявайки телата си чрез редовна подмяна на клетки, тъкани и органи от телата на безброй свои неродени братя близнаци поглъщани от тях (като от същински Молох, хранещ се с чужди животи), то обратно – те биха получавали вечно нещо подобно на собственото си тяло, но това тяло не би им предлагало никога различни възможности или способности. Те сякаш биха възпроизвеждали до безкрай особеностите на собствените си тела, които обаче не биха допуснали никакви коренно различни, същински нови възможности.

Непрекъснатото възпроизвеждане на някакво биологически индивидуално тяло чрез подобна подмяна на клетки, тъкани и органи, неизбежно би било свързано и с поддържането му в определено негово временно състояние, в определени негови граници, заедно с всичките му актуални ограничения. Вече не просто определено човешко тяло, а ограничено временно състояние на човешкото тяло би се възпроизвеждало безкрайно и това, разбира се, би увековечило не само индивидуални човешки телесни, а и преходни временни човешки ограничения и би лишило човека от опита да има различно, макар и остаряващо, тяло. Инак казано, непрестанното възпроизвеждане на дадена биологична индивидуалност не би могло да стане без да се поддържа вече не индивидуалния личен човешки живот, а само биологичните параметри на определено негово състояние, т. е. без индивидуалният човешки живот да спре в същия смисъл и в същата степен, в която по този начин той бива и продължаван. Ако възпроизвеждането на едно и също тяло у различни хора по пътя на клонирането би лишило човека от негово собствено тяло, то нескончаемото възпроизвеждане на определено, избрано човешко тяло би му отнело опита от едно различно, променящо се тяло, би стеснило неговата телесна уникалност до определено състояние, с което би и лишило неговата индивидуалност от историята на един живот. Ако най-парадоксално следствие от популяризирането на вегетативното размножаване би било, че изцяло нови хора просто ще престанат да се раждат, то най-неочаквано следствие от технологично реализираното биологично безсмъртие би било безкрайното лично остаряване. Попада се в кръга на странна алтернатива, която не е взаимно изключваща: или генетично едни и същи индивиди биха се възпроизвеждали безкрайно, без да стават при това нови, или един и същи индивид би възпроизвеждал безкрайно някакво свое състояние, без да се обновява ни най-малко.

Животът обаче ни е даден, за да се убедим от собствен опит, че е благо, а също и в това, че оставен сам на себе си се изчерпва (и като възможности, и като преживяване), за да се убедим накрая, че не може да бъде благо сам по себе си. Неговото безкрайно продължаване не би отменило това изчерпване; единственото, което би могло, е да го направи безкрайно продължително. Подобен самодостатъчен, затворен вътре в себе си неизменен „живот“ би се отличавал от обичайния процес на умиране, от обикновената смърт, единствено по безкрайната си продължителност, заради което с право би могъл да бъде наречен „вечна смърт“. От своя страна, това представлява косвено свидетелство, че действителният живот е възможен само като непрекъснато умиране на временното във връзката с Бога и с другите и непрекъснато пораждане на обновяван от тази връзка живот. Църквата не е против безкрайния човешки живот. Тя се бори безкрайността на човека да представлява живот. Нейното основно опасение не е, че някой ден човекът би имал всичко което би желал, а че това, което желае, може да се окаже всичко, което би могъл да има. Опитват се обаче да ни убедят, че е за предпочитане да се живее дълго и безсмислено. Само че цената на краткия и смислен живот е именно, да подготви човека да живее безкрайно и смислено.

Струва ми се, че сега можем да наречем нещата със собствените им имена. Биологичното безсмъртие – инак невъзможното вечно умиране – представлява образ на вечната смърт, т. е. образ на ада. От своя страна, вегетативното размножаване, или безкрайното копиране на телата, прави невъзможно всяко ново раждане или, по-точно – ограничава всяко раждане на нещо ново у човека. И ако в първия случай смъртта би съумяла да стане вечна, тук тя настъпва към всеобщност.

Докато в случая с „прераждането на телата“ бихме си имали работа с „външен човек“, който не „тлее“ (тъй като бива клониран периодично), при човека с редовната реставрация на едно и също тяло това би бил „вътрешен човек“, който не се „обновява всеки ден“ (2 Кор. 4:16), защото приватизира своята телесност и – за да не остарее – се отказва от едно, свързано с промяната на света тяло. И двете възможности могат да са примамливо изглеждащи само за онзи, който смята човека за душа, попаднала в тяло или за душа, предизвикана от тяло. Своеобразен израз на такава жажда за безсмъртие припомнят мумиите на египетските фараони и на комунистическите водачи. Затова не е и чудно, че както привържениците на превъплъщението на душите, така и тези на евентуалното биологично безсмъртие, обикновено се съмняват в действителния смисъл на човешкия живот и виждат в историята нещо като космическо недоразумение или случайно стечение на обстоятелства. Както вечността на телата, така и тази на душите ощетяват еднакво и цялостното човешко съществуване, и смисъла на самата човешка история. Ако вместо място за среща на неповторимо различни хора с Бога и помежду им, времето се окаже малко или много резерват за природни уникалности, застинали с помощта на безупречни технологии, прецизно правораздаване, еднополови бракове и вегетативно размножаване в собствените си представи за съвършенство, то нататъшният ход на историята наистина би станал безсмислен.

И тогава, на фона на тази безсмисленост, всичко, започнато на предвечния Съвет на Троицата „да сътворим човек“ (Бит. 1:26), и продължено на земята с молитвата на едно еврейско момиче: „Нека ми бъде по думата Ти“ (Лука 1:38), за да продължи на нова земя и под ново небе (Ис. 65:17), би могло да приключи незабележимо и безславно с поредното технологично нововъведение, което ще предложи на човека да направи от себе си нещо като доволно растение. При това, без особени загуби.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/99kkq 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

HK 192Прот. Сава Кокудев
Божественият образ и Евхаристията – антропологични корелации в контекста на иконоборския спор

Катрин Браун Ткач
Дяконисите и ритуалната нечистота

Архим. Захариас (Захару)
Учейки се в отношението ни с Бога

Прот. Василиос Термос
Религиозният фундаментализъм като психоза

Полезни връзки

 

Препоръчваме