„Силата Ми в немощ се напълно проявява”

„Нищо не знаете за нас, самодоволни богчета!” – казва дяволът на абат Донисан в романа на Жорж Бернанос Под слънцето на сатаната.[1] И всъщност е напълно прав. Ние не просто не знаем нищо за „тях”, но и наистина сме самодоволни богчета. Цялата ни съвременна цивилизация е основана върху този принцип. Нищо вярно – поне според мен – няма в схващанията, че тя била наследила някакви християнски ценности. Това наследяване е дотолкова опосредствано, че е практически неработещо и обезсмислено в днешния момент. За да бъда по-ясен, нека си припомним първо кои са основите на християнството, след което и да разсъдим какво е тяхното съдържание в съвремието. Както е известно, те са изказани синтезирано в Символа на вярата – и не съществуват каквито и да било различни от тях „християнски ценности”. А именно:

1. Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.

2. И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало.

3. Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Светаго и Дева Мария и стана човек. 

4. И бе разпнат за нас при Понтия Пилата, и страда, и бе погребан.

5. И възкръсна в третия ден, според Писанията.

6. И възлезе на небесата и седи отдясно на Отца.

7. И пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край.

8. И в Духа Светаго, Господа, Животоворящия, който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.

9. В едната, света, вселенска (съборна) и апостолска Църква.

10. Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете.

11. Чакам възкресение на мъртвите.

12. И живот в бъдещия век! Амин.

И така, дали поне едно от тези основни положения на християнската вяра остава в сила днес? Въпросът е риторичен, но ще взема повод от него, за да продължа нататък. Повтарям: говоря за обществото, за културата, за цивилизацията ни, а не за отделните хора. Отделният човек, взет сам по себе си, за нас е непознаваем докрай и онова, което можем да кажем един за другиго, се дължи на това, че живеем в една и съща културна среда, в един и същ исторически момент. Казано в парадокс, другият е същият като мен и точно защото е същият-като-мен, за мен е невъзможно да го зная такъв, какъвто той е. Богословски изразено, това означава, че ние никога и по никакъв начин не можем да познаваме нито себе си, нито другите така, както Бог ни познава всеки поотделно – не исторически, философски или културно, т. е. дискурсивно – чрез езика и културната ситуация, а непосредствено.

Затова няма да си позволя, а и не ми е по силите да говоря за отделните човеци, но мога да се опитам от богословскагледна точка да мисля за човешката култура и за цивилизацията ни. Тя, разбира се, е и лична, и църковна дотолкова, доколкото, първо, познавам и съм в състояние да интерпретирам църковното християнско учение, като се опирам на неговата конституция – Символа на вярата – и, второ – просто защото и аз самият живея в тази култура и ми е невъзможно да се отделя от нея. Всъщност отделяне от нея е възможно само чрез Църквата и в Църквата – това има предвид и св. ап. Йоан Богослов, когато пише: „Не обичайте света, нито което е в света: ако някой обича света, той няма любовта на Отца. Защото всичко, което е в света – похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска, не е от Отца, а от тоя свят” (1 Иоан. 2:15-16).

Когато евангелистите и апостолите, а след тях и отците на Църквата говорят за „свят” в смисъл на зло, противящо се на Христос, те имат предвид най-вече културата, доколкото тя е своеобразен продукт на грехопадението. След грехопадението човеците заживяват-в-култура, в този свят, в историческото време. Следствие от грехопадението, човешката култура препятства завръщането на човека към Бога, ще рече към неговия същински начин на живот, оставяйки го, дори някак предполагайки го в без-Божието. Тази нейна особеност мотивира монашеския аскетизъм – в противен случай той не би имал никакъв смисъл и собствено съдържание. „Омразата към света” е в много дълбок смисъл и омраза към себе си, като към грехопаднало същество. Тя не е намразване на Творението, както учат някои гностически дуалистични секти. Нищо не е зло по природа – дори и сатаната не е такъв. Чисто логически, ако щете, няма как да се мисли за „зъл творчески акт”. Няма да се впускам сега във философско-богословски разсъждения и доказателства защо това е така – интуитивно за всекиго е ясно, струва ми се, че точно зло няма как да бъде не друго, а именно творческият акт. Творческото е съзидателно, деянията на злото са противоположни. Злото (и доброто), както и творчеството не са нещо абстрактно, не са общи понятия – те винаги са личностни волеви изяви.

Но защо тогава културата е „зло”, при положение че в нея най-вече се разгръщат потенциите на човешкото творчество? Този въпрос е и логичен, и съвсем правомерен, и като че ли опровергава казаното по-горе. Но това е само на пръв поглед.

Възможно най-краткият отговор, който може да бъде даден, мисля, е следният: Защото културата – „този свят” – постепенно и необратимо променя целта и смисъла на човешкия живот в неговите християнски измерения. И тук няма значение за какъв тип култура става въпрос. Съществували са дълги културно-исторически периоди, в които църковното, християнското учение е било доминиращата светогледите ориентация. След векове на сложни процеси, които тук е невъзможно да бъдат проследени, днес фактът е, че Църквата няма почти никакво влияние в културата. Накратко, това е така, защото хората, които са поставени в ситуация да живеят едновременно в Църквата и в този свят, полека избират да живеят само или предимно в този свят – доколкото практическият религиозен живот-в-Църквата изисква все пак и различен вид усилие. Впрочем, точно в това отношение е вярна известната фраза на Маркс, че „битието определя съзнанието”. Когато той говори за „битие”, има предвид, разбира се, „този свят” – културата, а не някаква онтологична категория.

„Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч” (Мат. 10:34) – това са думите на Христос, които трябва да си припомняме особено днес. Защото тук изобщо не се говори за войната, а за радикалната разлика между Неговата Църква и „този свят”. Нека се запитаме: кой е мечът, донесен от Христос, ако не самата Църква? Защото тя е мечът, който разделя, буквално разкъсва този свят в неговите най-дълбоки и интимни основания и притежания. Нали затова Господ посочва семейните връзки на първо място: „… Защото дойдох да разлъча човек от баща му, и дъщеря от майка ѝ, и снаха от свекърва ѝ. И врагове на човека са неговите домашни. Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене” (Мат. 10:35-37).

Защо Христос ни казва това? Защото е против семейството и семейните връзки? Защото иска да Му се подчиняваме безмълвно и безкритично като на съвременен гуру? Разбира се, че не. С това Той ни предупреждава, че в този свят не съществува нищо по-важно и по-ценно от истинския смисъл на човешкото съществуване. От изгубения след грехопадението вечен живот. В този смисъл бих уподобил Църквата-меч на хирургичен скалпел, изрязващ болната тъкан, за да излекува и да помогне на човека да продължи да живее. Не случайно св. Йоан Златоуст е поставил на храма в Константинопол, където служел, надписа „Тук не е съд, а лечебница”.

И все пак казаното дотук може да бъде разпознато и възприето адекватно само от вече вярващ християнин. С други думи, от такъв, за когото едва ли има и кой знае какъв смисъл, и необходимост въобще това да бъде написано. За другиго то би било провокация към философски и научни дебати, и това е в добрия случай, а за трети – поредна възможност да повтори исторически натрупаните клишета по отношение на Църквата. Нека забележим, че когато такива умници критикуват Църквата те забравят, че всъщност критикуват хора като тях – може би по-добри, а може би не, но хора – не нещо абстрактно. Те изхождат от това, че след като „битието определя съзнанието”, а Църквата е определяла „битието”, следователно църковното учение носи вина самò по себе си. Изглежда като много силен аргумент, а всъщност не е нито силен, нито дори аргумент.

Първо, за какво точно носи вина църковното учение? За определени културни проблеми и съдържания? Вече казахме, че по отношение на културата, на „този свят”, Църквата е радикално различна, по отношение на него тя меч. Съвсем различно става положението, когато си спомним, че културата, „този свят”, сама по себе си е следствие от грехопадението и в този смисъл всички ние, живеещите на този свят на културата, естествено се превръщаме постепенно в конформисти. И това важи за всички, независимо дали вярващи или не, независимо дали епископи, свещеници или миряни – всички ние, повредените от греха, ставаме конформисти в една или друга степен. Вероятно тук някъде е и дълбокото значение на казаното от св. Силуан Атонски, че по християнски е невъзможно да се живее, по християнски може само да се умира. И какво отношение има тогава църковното учение самò по себе си към този конформизъм? Никакво. То му е противоположно и още по-малко пък може да се мисли и да се твърди, че едва ли не го поражда.

Тук, без да се впускам в подробности, само ще напомня нещо много важно. Има съществена разлика между християнска Църква, християнска култура и християнска цивилизация. Църквата е земна и небесна (според някои тълкувания може да се говори и за подземна Църква). Тя принадлежи на Христос, Второто Лице на Светата Троица, и е в този свят, но без да му е подчинена, нито пък произхожда от него. Християнската култура е вдъхновена от небесната Църква предимно в нравствен и в естетически план (говоря пределно опростено). Християнската цивилизация е само и единствено земна. Тя е „оплодотворена” от християнската култура, ала нейните собствени основания са единствено в този свят, доколкото е преди всичко държавна власт. Могат да съществуват култури-без-държавност, но са невъзможни цивилизации-без-държавност. А отношенията между държавата и Църквата, между светската и духовната власт са нещо много по-сложно и разнообразно, за да се представя и интерпретира чрез идеологизирани post factum клишета. Невъзможно е даден исторически момент да се анализира адекватно с инструментариума и от гледната точка на съвсем различен исторически момент. Това си го позволяват – и то всъщност е в собствен смисъл тяхното съдържание и задача – само политическите идеологии. Тогава обаче не можем да говорим за анализ, още по-малко – за наука.

На следващото място са хората. Всички ние, както казах, в една или друга степен сме конформисти. Колкото повече се „вграждаме” в този свят, колкото повече власт, привилегии, удобства и радости придобиваме в него, толкова по-естествено за нас става да търсим и да откриваме оправдания за тях и за тяхното имане. И тези оправдания, разбира се, задължително са свързани и произтичат от водещата в дадения момент или епоха светогледна парадигма. На масово ниво това е нещо неизбежно. Всяка система, – и обществена, и каквато и да било друга – за да функционира нормално, се нуждае поне от минимална степен на кохерентност и стабилност. Точно затова, именно поради тези принципи постепенно се „ражда” и се налага едно минимизирано, а впоследствие вече и номинализирано християнство. И това далеч не важи само за християнството, но и за всяка религия в нейния исторически живот.

Ето защо някои започват да търсят вината не просто в християнството, а въобще в религиозните светогледи. За тях религията сама по себе си е ирационална (което е противоречие в определението, от една страна, и няма нищо общо с историческата реалност, която пък уж критикуват тези мислители, от друга) и религиозното мислене е едва ли не „болно” мислене. В най-добрия случай това е мисленето на хора, които все още не са имали научни познания за света и за природните закони. Религията е лъжа, тя е „опиум за народите”.

Тази теза е смешна; за нея днес няма друго определение. Поради това няма и да ѝ отделя повече внимание сега. Само я споменавам за пълнота на изложението. Това, че все още има много хора, които я споделят, означава единствено че те са изостанали твърде много от съвременните научни изследвания и философски проблеми. Една част от тях могат да бъдат и сериозни учени. Това е отделна, по-сериозна тема и тя опира до светогледа. А светогледът никога не е и не може да бъде „научен”. Такъв не съществува дори и като възможност, просто защото не зависи (за да го има) по никакъв начин от професионалните занимания на съответната личност. Обратното е – професионалните занимания или, по-точно, интерпретацията, която те приемат, зависят от формирания благодарение на много и различни причини светоглед.

Трето, в какво се състои „вината” на християнството, на Църквата, по отношение на съвременността, та непрекъснато да ѝ се вменява някаква историческа обремененост след като тя няма каквито и да било властови лостове, за да влияе върху обществените и културните процеси в момента? Непрекъснатото повтаряне на тези клишета и днес, и то с една особена настойчивост, говори по-скоро за дълбинна и подсъзнателна омраза и свързана с нея липса, но не и за рационално мислене като каквото се представя.След по-внимателно изследване обаче става ясно, че зад „историческата вина”, зад „вината в даден момент” или за определено деяние всъщност става въпрос за вина въобще. За това, че Църквата е виновна, когато прави, и когато не прави. Църквата е виновна по принцип, виновна е за това, че я има, а не защото е извършила или не е извършила едно или друго нещо някога или днес. И тук се връщаме собствено до началото на това кратко есе.

Да, може да изглежда странно, но Църквата наистина е „виновна” просто за това, че я има. Тя е „виновна”, защото самото ѝ присъствие предизвиква самодоволството на „богчетата”, всъщност на нас, и то не просто в морален план, доколкото общественият морал е също преди всичко конформистки. Това не е лошо, защото само по този начин хората можем да живеем заедно, но е недостатъчно. Общественият морал съществува заради нашето жестокосърдие (срв. Мат. 19:8) – той е, така да се каже, минималната степен на общо съгласие върху дадени обществени норми и правила. Обаче смисълът и целта на човешкия живот така, както са положени в и от Църквата Христова, са нещо много повече от моралните норми и от тяхното спазване. Ето защо Христос еднозначно казва: „Който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си” (Мат. 5:28). Целта на тези думи не е да ни принуди към нещо, което не е по силите ни или е по силите на малцина и така да ни кара да се чувстваме непрестанно виновни. Инак би казал нещо от типа на: „Не поглеждайте жена с пожелание”. Целта Му, според мен, по-скоро е в това да разберем и да помним, че външното спазване на определени морални норми няма нищо общо само по себе си с Него и с Неговата Църква. Такава е драматичната и неотменима разлика между „този свят” и нея: „Знаем, че ние сме от Бога, и че цял свят лежи в злото” (1 Иоан. 5:19). Думите „от Бога” не показват някакво предимство в социален смисъл, нито пък избраност като „елит”. Те показват разликата между „този свят” и Божието царство. Така „вината” на Църквата се състои във факта, че с присъствието си непрекъснато – ако щете, дори подсъзнателно – ни изправя пред проблема за живота и смъртта, проблем, който съвременната цивилизация все повече скрива от себе си.

Да желаеш да живееш все по-добре и по-дълго и безпроблемно в този свят, който цял лежи в зло, означава поне две неща: или че си изрод, т. е. – по израза на К. Янакиев – излязъл из-рода на човеците, или че просто не знаеш, че този свят лежи в злото. Разбира се, в масовия случай вярно е второто. То означава обаче и още неща – че не искаш да приемеш, че смъртта е нормалната участ на всеки човек в „този свят”; че именно по отношение на „този свят” тя е своеобразен знак за надежда и за спасение. И, накрая, че за теб „този свят” е единственият свят, следователно Бог няма. И това е най-интимното желание на нашето съвремие. Да няма Бог. Може да има „нещо”, „някаква сила” или „енергия”, или „вселенски разум”, „извънземни създатели и благодетели” и т. н., и т. н. И не просто може да има, а това дори се насърчава непрекъснато, по всички видове информационни канали, които съществуват днес. И след като няма Бог, разбираем и всъщност дори и естествен става и стремежът на съвременното общество да превърне живеенето в „забавления”, в „наслаждение”, във все повече придобиване на неща. Този стремеж е виртуален и се поражда преди всичко от строго финансово-икономически интереси и цели. Поради това се поддържа чрез пропаганда и реклама. Нейната цел – извън пряката и най-лесно забележима – е да ни постави в ситуация, в която това, че извън „този свят” няма нищо друго е безвъпросен факт. Защото нека забележим, че и т. нар. „извънземни създатели и благодетели”, „вселенски разум”, „енергия” или „нещо” също са част от този свят и именно там имат те идейното и идеологическото си значение. Те се припокриват с понятието, с разбирането за историческо бъдеще, което означава, че им се придава значението на смисъл на живота.

Нататък, всички пропагандни трикове имат предназначението включително и на морален коректив. Ето съвсем тривиален пример: „Грижете се за природата, защото сме отговорни пред бъдещите поколения за това какъв свят ще им оставим”. Изглежда много добре казано, но е лъжа, и то цинична. Ако беше действително така, нямаше да подлагаме на съмнение и правото на тези същите „бъдещи поколения” да се родят. Защото нека се съгласим, че правото на аборт всъщност е право да вземеш решение някой да не се роди. И това право се обосновава преди всичко с аргументи, взети от този свят и имащи отношение към просперитета или просто към по-доброто и удобно живеене в него. Защитниците и пропагандаторите на това и свързаните логически и юридически с него права са „от света, затова и по светски говорят, и светът ги слуша” (1 Иоан. 4:5). Няма как светът да послуша Църквата. И това, – макар и да може да прозвучи много предизвикателно, – според мен поне днес е добро. Добре е, че Църквата няма власт в „този свят”.

„Истината е, – пише Г. Честъртън – че Църквата е твърде уникална, за да докаже своята уникалност, защото най-достъпното и лесно доказателство е сравнението, но в света няма нищо, с което да я сравним”.[2] Църквата е меч-защото-е-свидетелка, а това е парадоксално. Нейното назначение е да свидетелства за Христос и по този начин „за всички да стане всичко, щото по какъвто и да е начин да спаси някои” (1 Кор. 9:22). Не всички, защото всеки отделен човек затова е създаден по Божи образ и подобие, за да бъде свободен и свободно да решава. Но за да може да реши или, както е модерно да се казва днес, да вземе информирано решение, някой трябва да му покаже алтернатива, а тя е само в Църквата. Църквата е алтернатива за човека, но не и за света. Църквата, като Богочовешка реалност, е друг свят, тя е „ново небе и нова земя” (Откр. 21:1), така че и отношението на „този свят” към нея е като към враждебна на него среда и няма как да е различно. Ето защо смятам за дълбоко иронично и нецърковно желанието на някои християни Църквата да бъде силна в „този свят”, да бъде водеща институция, с която се съобразяват силните на деня. Църквата няма нужда от пропаганда и от „нови идеи”, които да представя пред зажаднелите за чудеса и за месии-душеприказчици тълпи.

Защото „... Той ми рече: стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява” (2 Кор. 12:9).