Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Съслужението с небесната йерархия в св. Литургия: поглед към същността

Сряда, 11 Декември 2013 Написана от Ивайло Маринов

Ivajlo MarinovЕвхаристията и ангелите са основни теми в духовния живот. Като проявления на свръхестественото, благодарствените приноси към Всевишния и благодатната подкрепа на Неговите небесни пратеници са едни от най-ярките, архетипни нужди на душата. И къде другаде, ако не в най-великата мистерия на материализацията на Духа, в общото съслужение на небесни и земни, би се проявила най-силно тази връзка, приобщаване и взаимозависимост между благодарност и подкрепа.

Развитието на монотеистичния култ, свещеното служение и учението на вярата (след Ной и особено след Христос), разгръщането на достъпа до богоявленията и до сътрудничеството с непадналите небесни йерархии следва динамиката на разгръщате на Божественото откровение. Бог знае всичко, включително което е извън благодатния Му промисъл (Ис. 59:1-2; Мих. 2:7). Как обаче се схваща това, как се преживява? Има ли нужда от посредници при осъществяването на Божията воля? В тази връзка еврейската традиция посочва, че след благодатното законоустановително служение на патриарха Ной, идва ред на Мелхиседек, сетне на Моисей, Самуил и Давид, а сетне на Иезекиил и Садок, когото Бог изрично посочва за наследник в благодатния чин на пристъпващите пред Лицето Му в края на старозаветния период (Иез. 43:19).

Последното е важно да се подчертае и поради известния факт, че св. ап. Павел, в тълкувание до самите евреи обяснява, че „промени ли се свещенството, става нужда да се промени и законът” (Евр. 7:12). А промени ли се законът, се променят и храмът, и култът, догматиката и практиката, както и достъпът, който се упражнява чрез него, до Божествените енергии и явления, до сътрудничество с небесната йерархия в обновена мистагогична парадигма. За причастниците (верните) се появяват нови откровения и духовни реалности, а и нови измерения, които има да се насищат с обновено човешко присъствие. Земният свят е изчерпаем, но не и човешкият потенциал за благодатно развитие, според Божието предопределение, в сътрудничеството с небесните сили. Ето защо, недостигът и ограничеността не могат да са следствия от богопричастността,[1] но ако въпреки това съществуват, то се явява необходимост Бог да промени свещенството, за да се промени законът и да не бъде хулено Божието име от дебнещите клеветници[2] и завистници.[3]

Всъщност, защо са създадени ангелите и защо част от тях са отпаднали преди сътворението на Адам? Има ли връзка между човека и отпадането на ангели? И между извършваното на св. Литургия и служението на ангелите? Изобщо, ангелите имат ли нужда от Изкуплението на човека и ползват ли се от извършваното в св. Литургия?[4] За всеки стои отворено питането на Иов: „Какво е човек, та толкова го цениш?”.[5] Всички тези въпроси са от фундаментален интерес и без тях не може да се ползват правилно благодатните дарби, служби и действия на Божия Дух (1 Кор. 12:4-6) в обгрижването на живота (в случая чистосърдечието е безспорно важно, но все още недостатъчно условие за навлизане в Божествените измерения).[6] Освен това, падналият херувим с изменено естество ли е (Иез. 28:14), тъй като, ако не е така, той носи в себе си и човешка природа и частична същност – според определението за свойствата и природата на херувимите, изразена чрез Божиите пратеници Йезекиил и Йоан (Иез. 1:5-10, 26; 10:20-21; 41:18-20; Откр. 4:6-8)?

В Божествената литургия на Църквата се осъществява свещено служение. Това е светата служба на блаженото съединение на целокупния Божи народ, представен във всяка поместна общност,[7] и съединението му с Божествените благодеяния към хората, с Божествените енергии и явление, в присъствието на всички, които имат правомощията и жаждата (Прем. Сир. 51:32) да съучастват в свещеното събрание. Литургията е λέῐτος ἔργον (λῃτουργία; ἱερουργία) – обществено дело, свещена служба, мястото и времето за същностноприсъщата благодарност-отклик (εὐχαριστία), общата благодарност, в която се вливат индивидуалният отклик и богопреклонението. Също така тя е време за спомен,[8] въздигане, спасение, насищане на новото естество в Духа Божи, в причастността с Него. И особено, литургията е времето на съединение между творението и неговия Творец, мястото за единения на различните проявления на Твореца с различните способности на сътворените естества и видовете съединителни елементи и структуроопределящи зависимости. Ето защо, в същото това време се извършва и съ-служение, приобщаване. Никое служение не е самоцелно и самостойно. То е по необходимост съ-служение. Така, литургията е общо дело на богопреклонение, богоединение и богохваление, изразено като съслужение между църковната и небесната йерархия, между просиялите светци, верните, оглашените и каещите се: общ хор от посветени и задълбочаващи се в тайните на божествеността, подвизаващи се, светци и ангели. Затова и „ангелите са литургични духове (λειτουργικὰ πνεύματα), пратени за дякония на онези, на които предстои[9] да наследят спасение” (Евр. 1:14).[10] Богослужението е форма, в която молитви достигнат до Небесата (2 Пар. 30:27) и неговото осъществяване без съслужение е немислимо дори на теория. Мястото на Божието обиталище[11] и присъствие е вечностна безконкурентна цел и перспектива за човека, достойна за свето съблюдаване постоянно и непременно, „макар Той и да не е далеч от всекиго измежду нас” (Деян. 17:27).

Пристъпвайки прага на съслужението и съработничеството, търсещи единение, нека започнем с популярната терминология – ангел и човек: вестител (отгоре) и гледащ нагоре.[12] Ако приемем, че храмът и Литургията са мястото на срещата, то ще можем да разберем и вложените акценти в последованието, както например виждаме от тропара на Великия вход или вместохерувимската песен от Преждеосвещената литургия: „Сега небесните сили с нас невидимо служат, защото влиза Царят на славата и тържествено се принася извършената тайна жертва”.

Логично можем да се запитаме: има ли нужда Бог от нашето служение? Нима цялата тази религиозна енергия не може да се влага в нещо по-перспективно?

Защо, собствено, говорим за съслужение при извършването на евхаристията? И за какво им е на ангелите подобно съслужение? Кога известяват ангелите и кога човек получава откровения? Изобщо, литургията ли е кулминацията на богообщението и на култа към Бога или тя е благодатната среда за вход в небесните измерения?

Както се приемаше от водещи западни специалисти в литургиката от миналия 20 в.,[13] в композиционно отношение св. Литургия е пряк приемник и наследник на три сходни древноеврейски (междузаветни)[14] богослужебни трапезни ритуала: 1) хабура, 2) шабат кидуш и 3) Песах. При това, основните и ръководещи кулминационни моменти и при трите са пряко заимствани в спомена за Тайната вечеря, което се наблюдава най-отчетливо изразено в епохата на гоненията.[15] Иначе казано, важните елементи остават непокътнати (маран-ата, алилуйя, елеисон), т. е. те са съхранени, разбира се, с известни нюанси и тенденции, в целия активен светоотечески период (до 7 – началото на 8 в.) – епохата на живо литургично творчество и пряко въздействие върху богослужебния ред при синхронизиране на християнските ритуали[16] с дворцовия церемониал или местни култови традиции (особено след Халкидон). Такива кулминационни моменти, разбира се, са характерно запазени и по отношение на ангелското присъствие в литургийния процес, като на тях приоритетно се е наблягало – както имаме ясен пример за това от древноеврейската история – в епохи на криза, упадък и духовни брожения;[17] време, в което немощта на умовете и способностите за изразяване на Божествения характер се трансформира и те добиват сили от немощта на душите, като на този фон се появяват знайни и незнайни тълкуватели и гадатели, „учения” и мистицизъм, и в което време в пропагандатори на неистини, сложнотии и страхотии често се превръщат доскорошни представителни (официални) авторитети.

Относно характера и акомодацията на евхаристийното последование и неговите химнографични форми съществува и друга група мнения, на също толкова известни изследователи,[18] според които водещ (дори в гръко-византийската интерпретация) за тайнството остава мистериалният характер, наследен от древните мистерийни култови практики в Тракия, Мала Азия и Долен Египет.[19] И днес е известно, че структурата на евхаристийното последование е доста по-сложна, мащабна, комплексна и контекстна от простата текстова форма, запазена в свидетелства от първите векове, и от очевидно заложеното в нея като чисто исторически контекст. Тя не е просто еврейска трапезна формула с новозаветни нюанси. Ако проследим внимателно хода на логиката в Дидахия например, ще забележим, че зад съвсем кратките обяснения стоят велики и просторни измерения, които изобщо не предполагат времева краткост на тайнството, а напротив – подсказват сериозния му потенциал: „На пророците (при извършване на евхаристия) позволявайте да благодарят (εὐχαριστεῖν) колкото искат” (Дидахия, 10, 7), а израз като προσεξομολογησάμενοι (14,1)[20] – „като молитвено сте изповядали (грешките си преди евхаристията)”, предполага време, както за извършване, така и за подготовка. Подобно нещо отчитаме и при беседите на апостолите (Деян. 20:9). Същото се наблюдава като се анализира свидетелството за св. Евхаристия на св. Иполит,[21] който между другото (в гл. 9) казва: „Няма никаква необходимост епископът да повтаря същите тези думи, които ние казахме по-горе, да ги заучава наизуст, като благодари на Бога; но всеки нека да се моли според собствените си възможности. Ако някой има възможност да се помоли с по-дълга и възвишена молитва, добре е, обаче ако друг, докато се моли, произнася по-умерена молитва, не му пречете. Само нека неговата молитва да бъде здрава в правото учение”.

Различни елементи на евхаристийното последование изтъква и ап. Павел: „Във всичко чрез молитва и представяне на нуждата обяснявайте исканията си пред Бога”[22] (Фил. 4:6) и допълва: „Като имаме, братя, свобода за вход в светилището чрез Кръвта на Иисуса, като отново отвори за нас път, преджертван и жив, чрез завесата, т. е. плътта Си, и Велик Свещеник над Божия дом, нека приближаваме с истинни сърца в пълнота на вярата” (Евр. 10:19-22). На друго място говори за „по-голяма и по-съвършена скиния неръкотворна, т. е. не от настоящото творение (οὐ ταύτης τῆς κτίσεως)” (Евр. 9:11) и че Божият дом е „църква на живия Бог, стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15), където причастниците стават „местопребиваване на Бога в Духа” (Еф. 2:22). Тези дълбочини и мистерии превръщат верните в „причастници на Божественото естество” (2 Пет. 1:4), с всички благодатни характеристики, произтичащи от това и които ангелите съблюдават и очакват от приелите ги. С тези въведителни в мистагогията думи подчертаваме две неща: 1) че съслужението с ангелските йерархии е неизбежно за чедата на светлината[23] в Божието присъствие, при активното им участие в изграждането на Божието царство[24] и 2) че както душата не може да стои дълго празна,[25] така и липсата на безпрепятствено единение с Божествените енергии в благоприятна среда, води до духовни въздействия и отклонения, предизвикани от похотта и злобата на сатана и неговите ангели, а това от своя страна води неизбежно до „смесени перспективи”, заблуждения и нечист път, дори и да е терминологично издържан. Тези проблеми водят до изместване на точните приоритети и впоследствие – до отклоняване от Божията блага воля, съблюдаването на която пък е приоритет за ангелските сили. Затова именно се говори и за „властта на тъмнината” (Кол. 1:13) и „поднебесните духове на злобата” (Еф. 6:12), като многократно се предупреждава за „мамливи духове” (1 Тим. 4:1) и „бесовски духове” (Откр. 16:14). Какво е похотта и стръвта на „змея и ангели му”[26] против наследяващите спасението? Кое е онова, което предизвиква „да стои на свето място мерзостта на запустението”[27]? Нима престолът Божий в човека и светите култови форми могат да бъдат обсебвани и ползвани за параван от враговете на човешката душа?

Нека обаче да се върнем към казаното от апостола, че трябва „многоразличната премъдрост Божия да стане сега чрез църквата известна на началствата и властите небесни” (Еф. 3:10) и че „ние вразумяваме чрез ангелите всички човеци и учим всички човеци във всяка премъдрост” (Кол. 1:28). От това се разбира непреходното значение и уникалност на свещеното събрание и по-точно отговорността на свещенослужителите по разкриването и въплъщаването на Божията воля по време на всяка евхаристийна служба – в непрекъснат линеен процес, не във формален годишно-празничен цикъл, се разгръща и обогатява преживяното от проповядващия слово Христово към небесните сили и всички човеци. И как, собствено, побеждават светците – „с кръвта на Агнеца и със словото на своето свидетелство” (Откр. 12:11). Затова един от Седемте ангели казва на апостола: „Аз съм съслужител твой и на братята ти пророци и на ония, които пазят думите на тая книга”.[28] Разбира се, евхаристийното съслужение, както всичко в Духа, става благоприлично (εὐσχημόνως) и с ред[29] и има законоположение, вътрешна логика и устройство. Затова архангелът изброява изрично кому е съслужител. Приближаването до Бога[30] е колкото естествен, толкова и комплексен процес, и в него доминанти винаги остават степента на съграждане на Божия дом в сърцето, достъпът и дръзновението и Божественото благоволение, „защото Отец и не съди никого, но целия съд предаде на Сина, та всички да почитат Сина, както почитат Отца. Който не почита Сина, той не почита Отца, Който Го е пратил” (Иоан 5:22-23). А Синът „е икона на невидимия Бог, първороден преди всяко творение… видимо и невидимо, било Престоли, било Господства, било Начала, било Власти… и всичко чрез Него се съединява” (Кол. 1:15-17). Следователно съслужението в кулминационното тайнство на Църквата е неотменна предпоставка за усъвършенстване във вярата и стабилен ход в Пътя, Който е Христос.

И така, структурата на св. Евхаристия не е разширявана през вековете, особено втората част – на верните. След Халкидон обаче в нея започват да се вмъкват детайли (действия) и песнопения, съгласно развитието на догматическите формулировки и на календара. В днес запазените литургийни чинове се наблюдават остатъци и от други богослужебни последования, възниквали в поместен контекст, но пренасяни в типика според господстващата църковна партия или учение. Така или иначе, структурата на евхаристийното последование остава обща и до днес. Това обаче съвсем не означава, че то се възприема или преживява пълноценно и еднакво от всички. И в трите части на Литургията вървят паралелни и сложни процеси, които не подлежат нито на формо-поклонничество, нито на механизация. Това са духовни паралелни процеси, събития и явления, чиито характеристики се отнасят до самата същност и на битийната логика и принципи, и на човешката душа и богообразие (Бит. 3:22). Незаличими са последствията от причастяването, неотменен е споменът за Божествените благодеяния (Евр. 12:3), необходимо е ангелското присъствие на евхаристийното събрание, понеже в този събор се извършва „причастие със Светия Дух”, защото „който се прилепва към Господа, един Дух е с Него” (1 Кор. 6:17), а вкусилите стават θείας κοινωνοὶ φύσεως (2 Пет. 1:4).

В действителност, за и чрез Божествената литургия днес подобава да се говори много и достойно, но не бива да се прекалява с „разнищването” на Тайната, както ни предупреждават велики отци, като Василий, Йоан Златоуст, Кирил Александрийски и др., за които Тайната на богопричастността е същностно свързана с мълчание и тя по-скоро трябва да бъде преживявана, отколкото разяснявана и напасвана по „нуждите на епохата”. А дали настоящата тема е еклисиологична и се отнася до самата същност на Църквата, то нека всеки сам проведе този разговор в себе си. Защото, какво предстои и към какво пристъпваме? Предстои Съд и надеждата непрестанно да се наслаждаваме на блаженото свещенослужение на небесата: 1 Сол. 5:16-18; Евр. 13:15; Откр. 7:15. А пристъпваме към „планина Сион и към града на живия Бог, небесния Иерусалим, и към десетки хиляди Ангели” (Евр. 12:22; Дан. 7:10). Това предполага съ-служение пред Бога в Неговото име сега и днес, когато се чува гласът Му (Евр. 3:15). Разбирането за този необходим принцип се подсилва от обстоятелството, че вечният живот представлява свръх-естествено продължение на досегашния личен живот, но с осъществени копнежи и намерения (Иов 34:11). А тези, чиито копнежи и намерения не съвпадат с Божията воля (2 Пет. 3:9; Еф. 5:17; 1 Сол. 5:18), ще могат да наследят само вечен глад и отчаяние.

В гръкоезичните евхаристийни чинове за днес се използва, разбира се, σήμερον, което от своя страна обаче идва от σῆμα, което означава знак, знамение, знаме, писмо, белег, изображение, печат, доказателство. Правенето на свещени знаци и изписването на свещено писмо, според волята Божия, вътрешната нагласа и обстоятелствата, е пък изключителен белег за реално присъствие на Божия Дух, реално писмо от Книгата на живота, а не просто символи, абстракция и феномен. Наблягаме на този факт, защото показва, че литургията, с нейните изисквания за действеност и действителност, се извършва във времеви, но и в словесен контекст. Понеже явяването и разкриването „какво е написано пред лицето” Божие (Ис. 65:6), което е неотменно задължение на свещениците, предполага точен поглед и точно време в, така да го наречем, логосен континюитет. Затова е писано днес, кога чуете гласа Му. Ако вчера не е чуто, как да се чуе днес? И ако друг не се интересува или смята за пренебрежимо „послушанието на гласа Господен” (1 Цар. 15:22), от което са изчезвали империи, то ангелите се интересуват; те живеят чрез изпълняването на Божията воля (Иоан 9:31). Следователно, онова, което е било за вчера, днес не храни (Евр. 1:5; 3:13-15), както и не открива тайната пред ангелите (1 Пет. 1:12), които ревнуват за нейното откриване, „защото не на ангелите Бог покори бъдната вселена” (Евр. 2:15)! В този смисъл ангелите се нуждаят от Литургията поне колкото и хората. Те се хранят чрез процесите (логосите) в нея – та нали са литургични духове, пратени за дякония на тези, които наследяват спасението.

Важните елементи от древните последования във връзка с ангелите и с техните действия и въздействия,[31] запазени в известните днес богослужебни текстове по-скоро маркират и представят символно и многозначно делото на съслужението. Това изобщо е характерно за всички мистагогични рефлексии в систематическото богословие, които впоследствие, за да не им се прибавя нищо, остават векове наред преписвани буквално в богослужебните книги без изменение или допълнение от водещи авторитети, поради страх от грешки и/или непознаване на Божествените (про)явления днес.[32] Характерно е това днес за мистагогичната парадигма на Тайнството, тъй като в този тесен прозорец се дава разрешението: „Время сотворити Господеви”. И обратното – разширителното осъвременяване и тълкувателно ословесяване на вече известното и придобито в живота на Църквата не е плод толкова на дързост и на смелост, колкото на духовен (не просто житейски) опит и мъдрост. Защото „уставът е от Господа чрез пророците Му” (Изх. 24:12;25:92; Пар. 29:25; Иез. 43:10, 18), но Господ не престава да действа (Иоан 5:17) – Той е в постоянно движение, като не преустановява и битийния поток. Литургията не е само „спомен”, тя е днес, но е и предвкусване на бъдещето: там, където всички желаещи ще служат заедно с ангелите пред лицето Божие, в обещаната земя.

Не бива да се възприема неразвитото текстуално църковно съслужение въобще, и в частност това между ангели и човеци в Литургията, като авторови пропуски или предумишлено завоалиране от древната църковна йерархия. И тук, както ще видим, няма противоречие между историческа и символическа литургика. Контекстът на това въведение в мистагогичната парадигма на съслужението предполага, щото абстрактно-спекулативният метод и текстолого-ноематичният взаимно да се допълват в търсене на аксиоматичен синтез, разглеждан в конкретно-интерпретативен аспект – с набелязани в работния процес светоотечески формулировки и систематично сравнение на трупани исторически феномени. Тази методологична перспектива е валидна още повече, щом за голяма по обем проблематична и антиномична група първостепенни исторически феномени Църквата нито е дала, нито е имала намерение да даде догматична санкция.

Присъствието на ангелски чинове при извършването на Евхаристията е съгласно и с духовната логика, според която явлението и движението на Божия Дух и Човешкия Син е съпроводено непременно от ангелски действия. Затова в догматиката[33] се говори за действеност и действителност на канон или последование. Така например, в кн. Йов четем за времето, „когато Божиите синове възклицаваха от радост” (Иов. 38:7). А пък в Притчи Премъдростта говори, че „когато Той приготвяше небесата, аз бях там” (Прит. 8:27). На Рождество Христово „внезапно се яви с ангела многобройно воинство небесно, което хвалеше Бога” (Лук. 2:13). След изкушенията в пустинята „ангели дойдоха и Му служеха” (Мат. 4:11). При Възкресението „ангел Господен слезе от небето, пристъпи, отвали камъка от вратата гробни” (Мат. 28:2) и „два ангела в бяло седяха… дето беше лежало тялото Иисусово” (Иоан 20:12). На Възнесение „застанаха пред тях двама мъже в бели дрехи и рекоха: какво стоите и гледате към небето” (Деян. 1:10-11). И тези шест характерни момента от свещената история, бихме казали – от битието на духовната реалност, която е непреходна пред Божието лице, присъстват мистично във всяко действително евхаристийно последование.

Ако литургията, като дефиниция и възприемане, е въздигане и приближаване[34] към Бога на оглашените и най-вече на верните, то пристъпващите, още в началото, се изправят пред Божия престол, където са седемте ангела, а Сам Той седи на херувими. Освен това, преди и след причастяването, би следвало да присъстват и съучастват при поднасянето на жертвата и ангелските чинове – тези на поместната община, както и ангелите-хранители на участниците. Без ангелско съслужение как ще се реализира принасянето на Безкръвната жертва в „наднебесния жертвеник”[35] – в „мястото, където живее славата Божия?”.[36] Самото влагане на частиците в св. Чаша изразява материално присъствието при извършване на тайнството на просиялите праведници, на небесните сили и особено на св. Богородица. Така, в пета евхаристийна молитва от испаногетския чин (палимпсест Cod. Reichenau VII)[37] четем: „Кой не ще се уплаши и не ще възвеличи Твоето Име? Не звучат все още при нас гусли, както при Твоите светии, победили звяра на този век с постоянното съгласие на добродетелите (сoncordia virtutum perseverante vicerint); няма при нас Моисеева песен, въргаляни все още между вълните на този век; няма глас на ангели, които да възхваляват заедно с нас, като могат да се представят с нас (qui adesse nobis possent), когато освещаваме Тялото и Кръвта на Твоя Възлюбен Син. Ти си удостоил да вдъхнеш духа на Живота в тленната кал и рушащата се тиня, създал си човека, който е кал, и мъртвата материя си оживил в Твои духовни образ и подобие чрез силата на природата, за да се одушеви отвътре мудната земя и тъпата кал със силата на огъня, и правиш жива нашата плът с леки и подвижни вени на топлина. Какво сме ние и какво заслужаваме? За тази кал (си сътворил) закони, за тази кал – оракулството на пророците, служението на воюващите ангели; за тази кал Сам Господ Иисус, в дела на състрадание към хората, триумфира на Кръста със Своето Тяло”.[38]

Ето какво още следва от сложността на тези и следващите литургийни действия: „Накрая, остава още един въпрос относно този, за когото се принася жертвата: дали тя се разпростира и върху безплътните духове – не само светите, но и падналите? Първата част на въпроса не затруднява. Св. ангели ни съучастват в самото принасяне – с нас невидимо служат в извършването на Божествената евхаристия. Ограничава ли се това съ-служение за тях с молитвената прослава и благодарението заедно с хората и за хората или те придобиват от това и за себе си духовен плод, в едно с цялото Творение? Към този въпрос може да се подходи също и от друг ъгъл: св. ангели придобиват ли духовен плод за себе си от участването в Божествената литургия чрез тяхното призоваване (по време на Проскомидията и на самата Литургия) или мярата на тяхната светост е пълна и не търпи по-сетнешно допълване?… От Неговата пълнота всички приехме и благодат върху благодат (Иоан 1:16) и не само ние, но и св. ангели заедно с нас. Оттук следва, че и ангелският свят израства духовно от Боговъплъщението насам, което се осъществява и в евхаристийната жертва и като вкусва заедно с нас ангелски хляб (Пс. 77:25) се доближава до Чашата на небесния живот. И така, св. ангели съучастват, макар по различен начин в принасянето на евхаристийната жертва. Те се различават от човешката съ-въплътеност с Христос, от която произтича и пълнотата на нашето свещеническо служение по чина Мелхиседеков. Те образуват по-друг чин от нашия, макар и също свещенослужителен. Те заедно с нас пеят и възгласят Победната песен на Трисветия, макар самото жертвено приношение и претворяването да се извършват не на небето, а на земята, ала този принос прониква над ангелските небеса, като възхожда до Самия Свет над светите. На ангелите обаче не е дадено да въздигат Тялото и Кръвта Христови, пред тях те само молитвено се прекланят. Св. Дарове се принасят на земен престол, който заедно с това е и небесен”.[39]

Описание на небесната литургия съпътства всички древни литургийни чинове[40] и е тяхна характерна особеност. С разбиране или без, евхаристийните последования преди и след Халкидон са предполагали и залагали на ангелското присъствие. Същото показват и зографските образци от първото хилядолетие, хоругвите, химните и някои отличителни символи в отслужването (жестове и акценти), украсата (мотиви и образи) и свещените одежди (форми, детайли). Живото ангелско присъствие и съпреживяване на тайнството е необходимо за самото благодатно осъществяване. Разбира се, винаги е актуално предупреждението на апостола, отправено към някои гръцки християни, за опасността от залитане в ангелолатрия и, казано направо, поклонение на символа или формата, но не и на същността (Кол. 2:18, 23; 2 Тим. 2:23-26). Пример за това са думите от Канона преди причастие на свещениците (от митр. Петър Могила), кондак, гл. 8:

Превечная Божия Премудрость, от Девственныя утробы плотский Себе создавши храм,[41] Себе волею всегда закалает, в снедь верным предлагающи, и в Чаши Божественную Свою черплет Пречистую Кровь, вопиющи: Ядите, Сия бо есть Моя Плоть, Ангельское воистину брашно, и Пийте от Нея вернии вси, сия бо Моя истинная грехочистителная есть Кровь, из Божественных Моих ребр истекшая, Небесное воистину питие, им же мы причащающееся, в вере утверждаемся.[42]

Тъкмо тази реалност на Плътта и Кръвта Христови за небесните сили, определя и необходимостта от участието им в процесите на Евхаристията и предполага тяхното благоприятно отношение към хората след причастяването. Нека подчертаем още и отразената и тук връзка между деянията на Премъдростта и ангелското съдействие, които заради нас, човеците, и заради нашето спасение сътворяват благоприятни условия за живот и чакат нашата промяна, понеже причастниците имат, като потенциал, личен достъп до Господа Христа (и съответната отговорност), а в Христос „са скрити всички съкровища на премъдростта и на знанието. А това казвам, за да не би някой да ви прелъсти с примамливи думи” (Кол. 2:3-4).

Служението на ангелите се разпростира далеч извън рамките на юдейската секта – християнството, както то е представено и тиражирано от някои световноизвестни изследователи. По наше мнение, юдеохристиянството, като идеологическа обосновка, е форма-продукт от преживяване като крайно релативизирани на основните постановки на Божествената платформа и по същество е плод на неспособността институционално да се излезе от коловозите на фалшивата правна рамка, в която се възпроизвеждат (доктринално се реципират) движенията на Духа от потиснатото съзнание. Изобщо, ограничеността на Божието присъствие до богообразието на членовете на избрани (етно)християнски общности, както и световно-модерния агностицизъм на последните десетилетия са еднакво противни на Истината форми на човешко поведение.

Мащабите на подобна фундаментална криза, разбира се, също са подвластни на ментална интерпретация, съгласно моралната доктрина на анализиращия, но това променя нейните характеристики единствено за самопровъзгласилия се за „достоен” анализатор и тези, които следват сходни морални приоритети и приемат доктринално съпътстващата аргументация. Оригиналните интерпретации[43] не влияят на Истината. Мащабът на Божествените действия и характерът на ангелското служение винаги са надхвърляли устойчивите параметри на човешкото мислене, което би следвало да бъде постоянно в процес на усъвършенстване, според призванието за вечна надежда, според величието на залога, защото на хората, не на ангелите, Бог пожела да покори „бъдната вселена”.[44] При това, ако действията и служението биват възприемани като благодатна изненада, те винаги са били полезни и живителни за онези, които ги практикуват.[45] При положение обаче, че са отхвърляни или пренебрегвани, те са непреодолима спънка и постоянен несъзнателен тормоз. Така че ангелското съслужение е реална необходимост и непременно предполага помощ и закрила за литургийно наследяващите спасение.



[1] Виж: Маринов, И. „За последствията от причастяването” – В: Богословска мисъл, 1-4, 2006, с. 131-144.
[2] Иов 12:16.
[3] Дали демоните не завиждат смъртоносно на хората именно поради това, че на тях Бог е дал материална природа и им е поверил материалния свят.
[4] Съществуват, разбира се, и други такива въпроси: „Когато Бог е създал по-низшия човек, нуждаел ли се е от съвета и помощта на ангелите?” или „Какво са ангелите?” (Йоан Екзарх Шестоднев, С. 2000, с. 222).
[5] Иов 7:17.
[6] Ап. Павел казва, че „за тия неща няма нужда сега да се говори подробно” (Евр. 9:5), но това се отнася за тогава. Още повече, чистосърдечието и оттам познанието в днешно време не изразява пълнотата, влагана в това понятие от Древната църква. Докато днес още повече е стеснена границата между информираност и познание, които сами по себе си са категории от съвсем различен порядък. Ето защо, „мнозина гинат в тоя живот, защото немарят за предложения тям Божий закон” (3 Ездр. 7:20; срв. 2 Кор. 11:3, Еф. 4:18).
[7] Еф. 2:14-22.
[8] Изх. 12:14; 1 Кор. 11:24-27.
[9] Виж Иоан 1:12, където отново думите изразяват потенция и внушават отговорност и в тази перспектива представят реален факт – наследство и синовство в едно, а не установено крайно положение на някакво неопровержимо състояние, според някои от новите (след 13 в.) богословски школи. Това пояснение е особено важно и по отношение на индивидуалните знания за свещеното, от една страна, както и относно съзнанието на участващите в тайнствата – от друга.
[10] С оглед целите на тази студия, преводът на стиховете от Св. Писание на Новия Завет е предимно буквален, според гръцкия библейски новозаветен текст, представен в академичното издание: Novum Testamentum Graece, Nestle-Aland, еd. XXVII.
[11] 2 Пар. 6:1-2; Ис. 57:15; 1 Кор. 3:16.
[12] Йоан Екзарх Пос. съч., с. 254.
[13] Lietzmann, H. Messe und Herrenmahl: eine Studie zur Geschichte der Liturgie, Bonn 1926 (= Arbeiten zur Kirchengeschichte, 8); Ligier, L. “Autour du sacrifice eucharistique: Anaphores orientales et anamnèse juive de Kippur” – In: NRT, 82, 1, 1960, p. 40-55; Bouyer, L. Eucharist: Theology and Spirituality of the Eucharistic Prayer, Notre Dame, Indiana 1968.
[14] Уточнението, че са междузаветни (5-1 век пр. Хр.) е съществено, тъй като семантиката на генезиса и на еволюцията на първите след-изходни ритуални форми в еврейската религия е все още в процес на дебат и уточнение, но логиката на причинно-следствената връзка е, че са буквално взаимствани от северно-египетските култови практики, преформулирани от боговидеца Моисей, по Божествено вдъхновение – като се започне от обрязването в 8-я ден и се стигне до преклонението пред Божия Агнец, характерно за хелиополското жречество. За това виж: Бит. 41:45; Ис. 2:19, 21; 4:25; 4 Цар. 23:22; Неем. 8:17; Деян. 7:22. Не случайно св. Юстин Философ свързва евхаристийната жертва с култа към Митра (Първа апология, 65), а св. Ириней Лионски направо свидетелства за магически обреди, в които се имитира претворяване (Против ересите, 1, 13, 1). Нима случайно великият празник Богоявление заменя непосредствено празнуването в чест на Дионис, който на определени места на 6 януари превръщал водата във вино.
[15] Както е известно от изследванията, при агапите, в общо последование, съществуват множество развити по-късно византийски монашески чинопоследования.
[16] В този период все още няма схоластично фиксиране и свеждане на тайнствата на св. Църква до седем.
[17] Известно е съотношението на старозаветната и междузаветната ангелология, демонология, ономастика и символика, което подчертано е в полза на втората. Показателни са и тенденциите в балканската – гръко- и българоезична – църковна и парацърковна литература след края на Вселенските събори.
[18] Kucharek, C. The Sacramental Mysteries: A Byzantine Approach, Allendale, N.J. 1976. А ето какво четем в предкръщелен чин на оглашение от Cod. Bar. 77: „Мъртвият не притежава имущество и в ръцете ви нека не остава нищо дяволско, затова вдигнете ръце, като пред ангели, така че да няма нищо дяволско, скрито във вас… Изразих полезното за вас, така че като дойде тракийският меч да не отнеме душа от народа… Вдигнете ръцете си! За вселената, за устройството, за Божиите неща, за всичко, което довежда почивка, на Господа да се помолим” (Goar, J. Εὐχολόγιον sive Rituale Graecorum, Venetia ²1730, p. 281).
[19] Кръговратът на мистерийните знания, принадлежащи на пророческите школи (1 Цар. 10:5,10), сибили, оракули или на избраното жреческо съсловие, в непрекъснат процес, по-силно или по-слабо винаги е съпътствал етническите образувания. Известно е, например, как се е формирала основата на Римската империя – древната етруска цивилизация е била в постоянен контакт с по-ранната малоазийска култура и съвременната ѝ северноафриканска (чийто корени отново са в Мала Азия и Крит).
[20] Текст според: Milavec, A. The Didache: Text, Translation, Analysis, and Commentary, Collegeville 2003.
[21] Критично издание: Hippolyte de Rome La Tradition Apostolique, еd. B. Botte, Paris 1984 (= SC 11 bis).
[22] Ἐν παντὶ τῇ προσευχῇ καὶ τῇ δεήσει μετὰ εὐχαριστίας τὰ αἰτήματα ὑμῶν γνωριζέσθω πρὸς τὸν θεόν.
[23] Еф. 5:8.
[24] Мат. 6:33-34.
[25] Мат. 12:44.
[26] Откр. 12:7.
[27] Мат. 24:15.
[28] Откр. 22:9.
[29] 1 Кор. 14:40.
[30] Иак. 4:8.
[31] Срв.: Маринов, И. „Св. литургия и въпросът за ангелското присъствие” – В: Богословска мисъл, 1-4, 2008, с. 111-127; Summary – 128-129.
[32] Известни са не малко периоди в свещената история, когато Божии пророци и ясновидци няма или за такива Бог е издигал жени – Съд. 5:7; 2 Пар. 34:22; Ис. 41:28; 65:12.
[33] Според обясненията на покойния проф. Тотю Коев, които споделяме.
[34] Иак. 4:8.
[35] Израз от молитва при поднасяне на частицата за св. Богородица, от молитва при благославяне на кадилото и молитва на предложението, което недвусмислено показва, че при подготовката за причастие (Проскомидия) се търси единение на измеренията и възприемане на службата пред Престола Господен, съгласно виденията за небесната литургия на прор. Йезекиил и на ап. Йоан, което – освен благочестиво пожелание – представлява и потенциално съслужение с небесната йерархия в процесите, които следват нататък.
[36] Молитва при умиване на ръцете.
[37] Една от най-ранните запазени молитви – отпреди 720 г.
[38] Mone, F. Lateinische und Griechische Messen aus dem zveiten bis sechsten Jahrhundert, Frankfurt am Main 1850, S. 24-25.
[39] „Евхаристическая жертва” – В: Булгаков, С. Евхаристия, М. 2005, с. 82, 85 [превод на български – в Живо Предание].
[40] Виж: Желтов, М. „Описания Небесной литургии в евхаристических молитвах древней Церкви” – В: Эсхатологическое учение Церкви: Материалы богословской конференции РПЦ (Москва, 14–17 ноября 2005 г.), Москва 2007, с. 388-403 [превод на български – в Живо Предание].
[41] Притчи 9:1.
[42] Требник митрополита Петра Могили, Київ 1996.
[43] Виж Деян. 17:21.
[44] Евр. 2:5.
[45] Деян. 10:15; Гал. 2:11.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9pccu 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме