Религиоведските изследвания на прот. Александър Мен и съвременната православна мисия

„Ако хората се отдалечават от Бога, то те неизбежно дохождат при идолите”

Прот. Александър Мен

Познаването на религиите и на тяхната история е от изключително значение за мисията на Църквата и затова подходът към този въпрос има съдбоносно значение за изпълнението на основната задача на Църквата: да благовести на стоящите в тъмнина и да ги вгражда в себе си, в своя Богочовешки организъм. В историята на Църквата има много примери за успешни и за неуспешни мисии, при което конкретният резултат се дължи именно на използваната методология. Сред причините пък за успеха или не на една или друга мисия са познаването, съответно непознаването тъкмо на историята на религията.

Съвременната ситуация е коренно различна от тази в зората на християнството. Днес, освен традиционното езичество, съществува още и неоезичество. Продължават да съществуват и изповеданията, които има за своя основа Библията – юдаизъм и ислям, с цялото им конфесионално деление. Такова деление има и вътре в самото християнство, а така също и в атеизма. Характеристиките на съвременната духовна ситуация изискват нови подходи, почиващи, разбира се, на Преданието, които не биха били свойствени за древността: не е едно и също да се проповядва ново учение на вярващи и на невярващи. Освен това, днес става все по-трудно да се говори за християнство въобще, т. е. не може да се избяга и от конфесионалното разделение.

Така описаната ситуация има своите корени в далечното минало и представлява неотменима част от историята на религията и на човешките вярвания като цяло. Не трябва да се забравя още, че както религията въобще, така и Църквата – като общество на изповядващите християнската вяра, са специфични феномени в човешката история. Съществувайки с хилядолетия и до днес, те категорично демонстрират континуитет на историческите си пътища, които, следователно, трябва да бъдат изследвани с помощта на съответната методология. В нашия случай, от гледна точка на църковната мисия – с методологията на богословието на Православната църква.

Казаното изисква, когато оценяваме някое изследване в областта на историята на религията, да имаме за отправна точка споменатите вече особености. Това ще спомогне за по-голяма обективност в преценките и ще допринесе полза не само за теорията, но и за практиката, като послужи за укрепване на основата на мисионерската дейност.

Тук ще насочим вниманието към труд на православен богослов от 20 век, който е съобразен както с по-горе изтъкнатите особености на духовната ситуация, така също и с изискванията на съвременната изследователска дейност в тази област. Става дума за многотомното (в седем тома) издание, представляващо обобщение на изследванията на прот. Александър Мен върху историята на религията: История религии: В поисках Пути, Истинны и Жизни. Книгата е претърпяла три издания (Брюксел, 1971 и 1981 г. и Москва – 1991-1992 г.). На български език са преведени само части от нея,[1] които не дават пълна представа за възгледите и изводите на автора. Разбира се, не е възможно произведение като това да бъде анализирано на няколко страници – за това е необходимо специално изследване. Затова целта тук е само да насочим вниманието към него, като отбележим някои от основните акценти, подчертаващи неговата значимост.

Като православен богослов, отец Александър Мен има за отправна точка в своите изследвания Богооткровеното учение – така, както то ни е разкрито в Библията, а сетне и в творенията на Отците, в православното богословие като цяло и в достиженията на науката. Неговите произведения са пример за сътрудничество между светската наука и богословието.

Изследванията на отец Александър Мен, както сам той пише, имат в основата си достиженията в изследванията на дореволюционните руски богослови и най-вече на В. Соловьов,[2] „но по метод на изложение цикълът В търсене на Пътя, Истината и Живота се отличава от предишните опити. Главната цел на работата е по възможност достъпно да се изобрази драматичната картина на духовната история. Рисувайки я в светлината на цялостното християнско светоусещане, авторът изхожда от богатото наследство и на богословската, и на научната мисъл. Ето защо целият цикъл може да се разглежда като своеобразен опит за религиозно-философски и исторически синтез”.[3] Тази цел, както и достигането ѝ са сред отликите, отграничаващи това произведение от всички останали и придаващи му характер на новаторска работа.

Методологията, структурата на изложението и изводите, до които достига отец Александър, са новаторски по отношение на установилите се през последните два века принципи на изучаване на религията в християнските изповедания. Погледната обаче през призмата на Преданието, научната му дейност в тази област не противоречи на традиционното църковно разбиране за същността на нехристиянските изповедания.

Като основен в своите изследвания отец Мен използва психологическия метод и отправната му точка – присъщата на човека религиозна психология. Този подход води до няколко извода. На първо място, установява сходството на религиите, определяно от същността на религията, която на свой ред се опира на живия опит от вярата:

„Вярата е преди всичко състояние на духа, вродено преживяване на Висшето. В нея се пробужда особен род интуитивно знание, извършва се нещо подобно на среща, звучи тайнствен призив. Човек отговаря на този призив: религиозните учения с тяхната метафизика и етика представляват тъкмо такива отговори. В тях не толкова се осмисля мистическото виждане на вярата, но се прави опит да се установи обратна връзка с тази съкровена същност, която се е допряла до човека със своите повеи. В самото чувство за Божественото присъствие в повечето от религиите се открива вътрешна общност”.

На логично възникващия въпрос защо съществуват толкова много разнообразни и взаимно изключващи се религиозни системи, отец Мен отговаря с утвърденото от Преданието учение, че грехопадението и отпадането на човека от Бога го е помрачило и го е тласнало към идолопоклонство, но не е прекъснало търсенето на незнайния Бог. С други думи, разнообразието на религиозните системи е само резултат от опитите на падналото и духовно помрачено, но незагубило усещане за истинския Бог човечество, да търси Пътя, Истината и Живота.

Възприетият от отец Александър хронологичен стил на изложение му позволява успоредно с езическите вярвания да представи и историята на даване и осъществяване на Богооткровеното благовестие, с други думи – духовната история на избрания народ. До изпълване времената на пророчествата седящите в смъртна сянка виждат светлината – предусещана и желана още от времето, когато човекът е изгонен от рая.

Така пред нас се очертава, от една страна, духовната история на човечеството, с цялото негово разнообразие и единство, а от друга – изобразява се и съвършенството и ценността на Богооткровеното учение. Такъв начин на изложение помага да разберем в какво се заключава силата на християнството и защо то побеждава всички останали.

При по-невнимателно четене обаче тази книга би се сторила на някои апотеоз на езичеството. Предугадил подобно повърхностно разбиране, отец Мен отбелязва:

„Възможно е на тези страници някои да съзрат апология на нехристиянските вярвания. Но не трябва да забравяме, че сферата на религиознанието е много особена. Без проникване в самия дух на вероучението, без частично отъждествяване с неговите изповедници е невъзможно да се разбере нещо от същността на религията. Само пътят на вътрешното съпреживяване, търсейки истината заедно с анимистите, будистите или гръцките мислители, ще ни помогне да доловим истинската динамика на религията, която е подготвяла света за явяването на Богочовека. Движението към този център или висшата му точка, е от само себе си завладяващо зрелище – ако ги следваме, ще можем дълбоко да разберем и смисъла на самото християнство. Това, което е било търсене на Пътя, Истината и Живота, ни дава възможност по новому да погледнем Евангелието, да го видим в широка световна перспектива”.[4]

В подкрепа на това ще припомним позабравения факт от зората на църковната история, че християнството побеждава езичеството именно на мистично-опитно ниво.

Психологическият подход и хронологичното изложение позволяват на автора да потвърди добре известния факт, че всъщност, в исторически аспект, има една религия, която се усъвършенства постепенно до своята връхна точка – Богочовека. С други думи, историята на религията не е само разказ за разни вярвания и религиозни системи, без връзка помежду си, а история на общочовешкото Боготърсачество, започнала още от грехопадението, достигнала връхна точка в Христовото Възкресение и продължаваща и до днес, доколкото нехристиянски вероучения и еретически изповедания продължават съществуват. В абсолютен смисъл историята на религията ще продължи до самия край на човешката история, т. е. до самото Второ пришествие.

Главната цел на изследването е описана така: „Ако предлаганият цикъл от книги помогне на читателя да види в историята на религията не купища от заблуждения, а потоци от реки и ручеи, носещи своите води към океана на Новия Завет, то целта на автора ще бъде постигната”.[5] И действително, поне според нас тази цел е изпълнена, при това не само по отношение историята на религията, но и по отношение на онова, с което започнахме – мисионерството.[6]

Методът на отец Мен не е нововъведение в практиката на Православната църква. Той е използван в мисионерската дейност в древност и е дал достатъчно положителни резултати. За съжаление обаче в по-късни времена, по различни причини, е потънал в забвение. В този смисъл изследването на автора представлява по-скоро завръщане към Преданието, отколкото новаторство. В наше време пък подобно връщане се превръща на практика в движение напред, позволяващо ясно да се видят и преодолеят пречките пред успешната мисия, най-важната сред които е липсата на психологическия подход, позволяващ да се види и да се разбере нехристиянския светоглед, откъдето да се гради катехеза и да се води диалог. По-специално, към съвременния атеизъм би трябвало да се подходи от достиженията на науката, тъй като за атеиста по презумпция Библията, творенията на Отците, агиографията и т. н. са само религиозна фантастика или в най-добрия случай митология. Колкото и парадоксално да звучи за християните, днешният атеист е повече склонен да възприема всевъзможни езотерично-космически теории за произхода на човечеството, отколкото Богочовека и християнското Откровение. А това е така само защото подобни теории създават впечатлението, че са научно обосновани.[7] Докато в действителност този подход не е новост. Макар и по други поводи и поради други причини, древните Отци и учители на Църквата също са използвали – при това съвсем успешно – древната наука за целите на християнската мисия.[8]

Вместо заключение на този скромен екскурс в методологията на християнската мисия, чиято цел беше само накратко да аргументира ключа на прот. Александър Мен към голямата тема за мисията на Църквата, ще кажем още веднъж, че така описаната методология не само не противоречи на Преданието на Църквата, но и продължава да бъде актуална за съвременното православно богословие като добра основа за градеж и развиване на съвременна църковна мисия.