Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Приносът на православното богословско образование в университетската система на Европейския съюз

Четвъртък, 01 Ноември 2012 Написана от Светослав Риболов

Svetoslav RibolovБих искал да контекстуализирам своя текст, така че в него ще стане дума преди всичко за православното университетско богословско образование, което във висока степен има представителност в международното пространство и се радва на дълги традиции международно сътрудничество в областта на диалога и образователните програми на разменни начала с различни по своя деноминационен характер факултети, университети и академии.

Богословското образование за разлика от всяко друго висше образование винаги е функция на църковния живот. Днес то е сред най-консервативните образования в системата на висшето образование в Европа. Различни християнски деноминации поддържат свои образователни институции в духа на стари академични традиции. В това отношение православните богословски факултети именно като представящи университетски институции трудно може да се конкурират по академична представителност със старите римокатолически или протестантски факултети в Европа. И за това твърдение не е нужно да привеждаме конкретни примери и доказателства.

Така идва логичният въпрос: какъв е смисълът да сме част от европейското образование? Каква е ролята ни в европейската университетска система като образователни институции, ако трябва само да копираме модели на една християнска традиция, която не съвпада напълно с нашата, и която така или иначе се е развила в някаква степен и трудно може да бъде конкурирана поне на базата на общоприетите критерии за висше образование в ЕС, създадени между другото от самата нея?

Идва и следващият екзистенциален въпрос: полезни ли сме ние за голямата ни Родина – Европейски Съюз? Какъв е нашият принос за нея? Какво можем да дадем от себе си? Ако просто копираме западния опит – нещо, което ни се е налагало да правим в Източното Средиземноморие и Балканите в рамките на късната Османска империя поради липса на държавна подкрепа за образователните ни институции, а и в Русия – с навлизането на редица западни модели от 16 и 17 в. насетне, то логичен е и тежкият въпрос: Безсмислени ли сме в ЕС като факултети? Не сме ли оставени на доизживяване в средата на тежката академична конкуренция на старите европейски университети?

Като християни и като богослови сме длъжни да дадем отговор на този въпрос. Длъжни сме да осмислим присъствието си в академичния свят на Европа, тъй като сме поставени в конкурентна среда, често определяна от механизми, които някак убягват от хоризонта на духовното образование и неговите цели. Да не кажа, че понякога са му напълно чужди и неприложими.

Според скромното ми мнение връщането ни към нашата опитност като Църква и съответно като богословска мисъл в течение на многовековната ни история е важен аспект от нашия принос. Именно той може да ни ситуира като нужни факултети в европейската университетска система. Тук обаче искам да подчертая, че тази опитност е преди всичко опит в светостта. Опитност на светците на Църквата в историческото време. Източноправославната църква през вековете е функционирала в най-различни обществени структури и условия, в които са просияли безброй светци независимо от епоха и обществена система. От робовладелските земеделски общества на Близкия изток в Римската империя и отвъд нея, в огромните градове на късната античност в Средиземноморския басейн, през доминирането на арабския ислям, през персийската му и османо-турска та му версия, където имаме особено важна роля като Църква и опитност за постигането на балансирано и толерантно общество в продължение на повече от 500 години в рамките на една от най-успешните държавни структури в световната история въобще[1] Църквата ни е функционирала като култивиращ и цивилизационен фактор от Централна Европа и Балканите, Африка и Близкия Изток до крайния север на Русия и Финландия, та дори и до Аляска (САЩ), Китай и Япония.

Православната църква, противно на клишета, прилепвани ѝ от западни мислители от типа на Самюел Хънтингтън[2] и Ханс Кюнг,[3] е провеждала значителни по мащабите си мисии сред народи, изиграли особено важна роля в историята не само на Европа, но и на цялото човечество – нека споменем само славянските народи от севера и центъра на Европа. Макар и подложена на вековни гонения и въпреки загубата на редица важни свои елементи като високото образование и държавната подкрепа, тя преживя не само ислямската доминация, но и комунистическите режими, несравнимо по-последователни в своите жестокости и издевателства спрямо християните поотделно, но и към Църквата като цяло, опитвайки се да я заменят в народностното съзнание с какво ли не: фолклор, социална есхатология, паранормални явления и т. н.

Православната църква също така е първата християнска общност, която още в 1872 г. осъди на поместен Константинополски събор национализма като противохристиянски – в момент, когато цяла Европа строеше национални държави, а и доста православни в тогава формиращите се нации залитнаха по създаването на т. нар. национални църкви – абсурд от догматическа и канонична гледна точка в православното богословие.[4] Оказва се, че нашата Църква е била поне един век пред събитията. Или просто не е изменила на себе си.

Но идва и въпросът: ако ние разполагаме с такова know how, защо досега не сме го предложили като специфично съкровище от познания и опитност на европейските ни партньори? Наистина, обикновено движението на know how е в обратна посока: от Запад на Изток. Проблемът е пак у нас. От времето на създаване на националните църкви средоточието на нашата църковна практика, свързано с осъзнаването на нашата идентичност като православни християни, се измества постепенно към нашето национално и народностно наследство, романтично възпявано в края на 19 в. от идеолозите на зараждащите се национални държави и така превърнало се в неотменим елемент от формирането на модерните т. нар. православни нации. Днес обаче това звучи като анахронизъм, макар в края на 19 в. да е било последна мода, най-напредничава идея за историческия момент. Общохристиянските и общоправославни ценности с техния универсалистичен (дори, като богослов, бих казал боговдъхновен) характер бяха заменени от тесногръди национални „постижения”, които естествено не могат да се сравняват по мащабите си с предишни универсални достижения на духовността. Така през целия 20 в. се обрекохме на провинциализъм. Западният плен на православното богословие премина в самоизолация по национален принцип, която за съжаление и днес важи за някои поместни църкви, търсещи решението в изолацията си от другите православни в движението на икуменизма или в строенето на "антични" паметници в необароков стил (!).

Връщането към изучаването на древните езици (еврейски, гръцки, латински, славянски, арабски и грузински), за да бъдат лесно достъпни по-ранните ни извори, бележещи тази историческа опитност и боговдъхновенни ценности, за които казах, е важен елемент от това, което трябва да търсим в бъдеще. Изучаването на съвременните езици на останалите православни народи също е важен елемент от изнамирането на нашия общ приносен момент. Нека отбележа, че в нашия Богословски факултет на СУ "Св. Климент Охридски" от години върви с успех както преподаването на библейските езици, така и курс по новогръцки език, като нерядко лятото студентите практикуват в гръкоезични манастири (най-често на Атон), което помага на тяхното не само езиково, но и духовно развитие. Руският също се изучава сериозно и се дава доста голям хорариум на учебна година. Надяваме се в скоро време да се отворим и към семинари по сръбски и румънски езици. Наши студенти учат втора специалност арабистика – традиционно на високо ниво в страната ни. Имат възможности, свързани с Центъра за източни езици и култури, за обменни пътувания в редица арабски страни – Ливан, Сирия и Йордания, където православието има традиционно важна роля. Програмите за обмен на студенти всяка година дават възможност на неколцина да посетят различни православни богословски факултети в Гърция, Румъния и Словакия; надяваме се скоро да подпишем договори със Скопие и Белград, които влизат в програма Еразмус през следващата година.

Самото познаване на общностния ни, църковен опит, т. е. чисто таинствения спасителен опит на светците ни, е нужно да се проектира като средоточие в нашите програми във все по-интегрираща се Европа, в която национализмът вече не е фактор, а националната държава все повече ще отстъпва пред развитието на държавата на гражданското общество – неотменна част от което са и християните с тяхната винаги будна и чиста съвест. В крайна сметка именно православното богословие носи идеите, лежащи в основата на съвременното разбиране за правата на човека - както общностни, така и индивидуални. Не римското право, а именно богоустановеното право доведе до отмяната на смъртното наказание, възпрепятства евтаназията и абортите, гарантира неприкосновеността на частната собственост и безценността на човешкия живот. А Европа все повече се превръща в мрежа от градове и все по-малко е разкъсвана от предразсъдъците относно другия.

Прочитът обаче на нашата опитност в съкровищницата на православието, за да може да се използва днес в европейската университетска система, е нужно да се извърши с методите на съвременната наука – исторически-критично. Иначе тя би останала само рядък музеен експонат. В този смисъл се нуждаем от критичния подход и методология на вече развилите се светски хуманитарни науки. Те не бива да ни плашат. Напротив, имайки предвид, че православието е преди всичко опитност на светците, а не система от знания или метафизични теоретични построения, днес можем да дадем като принос именно нашия както личен, опитен подход, така и опита ни от общението и съборността като принципи на църковното битие. В тяхната основа стои съгласието и любовта и към Бога, и към ближния, откритата дискусия и търсенето на начин да убедиш партньора (но не със сила), солидарността и милосърдието.

Търсенето на съгласие и помирение е най-трудният въпрос на съвременността, на постмодерната епоха, която се задушава от хладните идеи на либерализма, в който човекът е по-скоро функция от икономически дейности и губи (също както и при комунистическия строй) своята индивидуална човешка ценност[5] или пък реагира на тези либерални идеи в лицето на две леви крайности. Едната от тях несъмнено е доизвратилата се пролетарска революция в лицето на ислямизма,[6] а другата е видна в хаотичния бунт на т. нар. антиглобалистки младежки движения – две лица на едно и също чудовище - безверието.

Вярвам, че православното богословие като функция на църковната ни светост може да бъде отговор, алтернатива на тези тенденции, имайки опита в мирното и дори култивиращо съжителство както с доминиращата роля на исляма и то в продължение на дълги векове, така и с диктата на комунизма, който със сатанинско упорство и с методичност целеше унищожаването на Църквата.[7] Дори злощастният опит да усвоим национализма може да бъде полезен като урок за бъдещето на Европа и региона. В крайна сметка грешките могат да бъдат и сериозно предимство, ако са своевременно осъзнати и изживени – нещо, което виждаме да става факт в течение на последните десетилетия.

Накрая, но като най-важно, ще кажа, че православното богословско образование доколкото би следвало да се гради най-вече върху опита на светците и литургичното битие на Църквата носи в себе си онази неразгадаема сила на нетварната Божия благодат, която сдържа света, за да не се разпадне под тегнещите центробежни сили на тварното си битие. Но това не изключва присъствието ни в университетите. Напротив, нашето присъствие като факултети именно в университетското образование гарантира, че там ще присъстват християнските принципи, че ще се чува гласът на верните, че ще се чува Благата вест, че ще се проповядва за Спасителя – Господ Иисус Христос.



[1] Каравълчев, В. „Справедлива ли е системата милиет в Османската империя?” – В: Богословска мисъл, 1-4, 2006, с. 65 сл.

[2] Huntington, S. P. The Clash of Civilizations and the Remaking of World Order, London: Simon & Schuster 2002.

[3] Виж мястото и характеристиките на православието в общата картина на християнството в: Küng, H.Christianity: Its Essence and History, London: SCM Press 1995. То заема мястото на „мъртвия консервативен ритуализъм”.

[4] Виж решението на поместния събор в Константинопол от 1872 г. в: http://www.ecupatria.org//nationalism _ racism/ethnophyletism1872.htm (04.12.2012).

[5] Папатанасиу, А. „Помирението – главният проблем на постмодерността” – В: Християнство и култура, 50, 2010, с. 56-65.

[6] Тук не става дума за исляма като религия, а за социално-религиозното движение на ислямизма, което съчетава елементи на марксизма и шериата.

[7] Методиев, М. Между вярата и компромиса. Българската православната църква и комунистическата държава (1944-1989 г.), София: Сиела 2010.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3rc36 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

HK 191Андрей Зубов
Енигмата Русия

Гилбърт Кийт Честъртън
Въведение към Книга на Йов

Ардялски митрополит Антоний (Пламадеала)
Жива вода. Слово в Неделя на самарянката

Свещ. Ивайло Борисов
Стих, преливащ във вечност

Полезни връзки

 

Препоръчваме