Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Благодатното отчаяние в аскетичната традиция на 20 век

Четвъртък, 10 Май 2012 Написана от Златина Иванова

elder silouanЕдва ли в историята на човешкия род има епоха, която да е белязана от толкова дълбоки трагедии като двадесетото столетие – този трагичен век даде толкова много изгубени поколения в световни войни, исторически катаклизми, революции, сривове, велики депресии, че за човека стана като че нормално да живее с болката на тоталната липса. Липса на смисъл, липса на цел, липса на вяра, на кумири. Но по Своя премъдър промисъл Бог реши, че и това съвсем ново, различно и познало отчаянието в небивала дълбочина поколение трябва да има своите представители в рая, като внесе в богатата палитра на светостта своя неповторим почерк. Една от основните характеристики на раненото от отчаянието поколение е безкомпромисната, екзистенциална честност – предпочитаща тоталната смърт и саморазруха пред частичната истина и половинчата ценност. Ангелите Господни уловиха за Църквата именно такива хора – радикалисти, способни да оценят и припознаят като сроден евангелския радикализъм на Христос. Онзи Христос, който беше снизходителен и съчувстващ на всеки грешник, и безкомпромисен и суров към фарисеите и тяхната полу-правда, и Чиито образ в предходните епохи на „църковно благополучие” бе затъмнен. На Този Христос екзистенциалните радикалисти можеха да се доверят, защото припознаха в Него сроден дух. При цялата им емоционална, психологическа и идейна обърканост, безкомпромисната жажда за истинност прави такива хора способни да погледнат към Христос и да поискат да Го чуят. „Моите овце слушат гласа Ми и Аз ги познавам, и те вървят след Мен” (Иоан 10:27). А Христос винаги е бил щедър към жадните. Те са Неговите любимци, неслучайно на тях Той посвещава едно от блаженствата: „Блажени са гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят” (Мат. 5:6).

Духовният радикалист обаче ходи по тънко въже над бездната на ада, затова и Бог е особено внимателен към тези Свои чеда – отчаяните боготърсачи на безбожния 20 век. Сега или умирам – под този девиз мнозина влязоха в Църквата и продължават да влизат и днес, търсейки сега и веднага живия Бог и Неговата правда. Човекът като че вече няма времето, за да премине всички стъпала на боготърсачеството, няма търпението да изчака спасителният квас на благодатта да облагороди душата му. И това бързане не е приумица, нито каприз, а въпрос на живот и смърт за душата, заразена с отчаянието. Старецът Паисий казвал, че последното поколение, което ще дойде на Света Гора, ще бъде толкова отчаяно, че ако не намери там онова, което търси, ще бъде готово на самоубийство. Това ще бъдат младежи, които ще отидат там с нож, опрян в гърлото. Затова тежко и горко на онези от предходните поколения монаси, предупреждавал старецът, които не опазят духовната традиция на Света Гора и я превърнат от градина на Св. Богородица в безплодна пустиня, неспособна да даде жива вода на умиращия от жажда.

Затова Бог направи нещо чудно – срути в невижданите исторически катаклизми на 20 век всички мостове към миналото, включително и църковното и остави човека съвсем сам срещу Себе Си. Нещо повече – прибра Си всички „помощни средства”, които крепяха човека в житейското поприще и в църковното му битие – имперската сила на Църквата секна, църковното предание бе наранено и откъснато от тъканта на обществото и остана да живее у малцината свои живи носители, културата, науката и всички области на човешкото познание бяха тотално разцърковени… За търсещия Бога човек бе осигурено пространство за свободно падане – до самото дъно на битието без Христос, до небитието…

Но Бог, който е верен докрай, дори до кръстна смърт (Филип. 2:8), се погрижи да даде на това поколение необходимото, за да може да пази равновесие над бездната – предвари трагедията и дари харизмата на богословието на плеяда руски богослови, които направиха понятен за съвременния човек езика на Отците. В същото време тези богослови черпеха творчески сили от болката на гонението, на загубата на родината, на срива на ценностите, на загубата на близки, приятели. Вълната на руската емиграция в Западна Европа оплоди руската духовна традиция с радикализма на „изгубеното поколение” и така се роди богословието на Флоровски, Лоски, Шмеман, Майендорф и множество други търсещи Бога умове. Харизмата на богословието е винаги неизменна – защото един е нейният Източник и Цел, но тя се дава всекиму различно, всекиму според мярата и най-вече винаги по Божие усмотрение. Не по човешки заслуги и не според човешки мерки. И днес има хора, даже повече от всякога, които без да познават богословието, родено в гонение, високомерно го дамгосват като дело на „обикновени хора”, „които не са светци”. Един пушел, друг не постел в сряда, трети не болеел за богослужебния календар… Достоевски разказва, че когато очаквал да изпълнят смъртната присъда срещу него, в последните предполагаеми мигове от живота си съсредоточил цялото свое внимание върху копчето на ризата си… Болезнена реакция пред лицето на смъртта. Но докато будният човешки дух стои изумен пред този абсурд, признава своята пълна безпомощност на границата между живота и смъртта, духовният слепец не вижда нито дулото на пистолета, насочен срещу него, нито бездната, в която след миг ще полети. С присъщата му безчувственост той няма усет нито за живота, който не му е безусловна даденост, нито за смъртта, която е неизбежна реалност.

Преблагият Бог обаче дава шанс на всички – за да не може никой от нас да се оправдае в деня на Страшния съд и да каже: „Да, но Ти не се съобрази с моите немощи така, както се съобрази с чуждите – не ми изпрати пророци, не направи чудо пред очите ми, за да се уверя и намеря вярната посока”. Затова Бог дари на Църквата през 20 век и светци-богослови, чрез чиито опит в богопознанието, причастност на светоотеческата традиция и чувствителност към трагедията на съвремието даде възможност и на днешните потомци на Адам да се присадят към Живата Лоза.

elder sophrony_saharovТакава роля в духовната история на 20 век има архим. Софроний (Сахаров; 1896-1993) – може би най-ярката личност в църковния живот през изминалото столетие. Той съчетава по един наистина неповторим, светоотечески начин дарбата на богословието и харизмата на богосъзерцанието, която среща е възможна единствено в полето на светостта. Изминалият век на гонения и велики трагедии роди много мъченици, изповедници на вярата и подвижници, но както винаги Божиите избраници, призвани да откриват на света Божията воля, да явяват Божиите тайни по достъпен и завладяващ сърцата начин – тоест, да бъдат богослови в автентичния смисъл на думата, са малцинство. Както впрочем е било във всеки род и във всяко време. Руски монах, станал изповедник на стотици атонски монаси в драматичните военни години и впоследствие прогонен от Света Гора като жертва на Студената война, отец Софроний се озовава във Франция, а след това във Великобритания. В сърцето на Европа, Париж, той издава своята първа забележителна книга, посветена на неговия духовен отец на Света Гора – Старец Силуан. Впоследствие с малка монашеска община основава манастир в графство Есекс, Великобритания, в който пренася исихастката традиция от Атон и по този начин възражда православието на Острова. По парадоксален начин манастирът, създаден от стареца Софроний, е едновременно новаторски по отношение на своя устав и дълбоко традиционен по отношение на монашеския живот, разбиран като път към богообщение, път на обὸжението. В книгите, написани тук, той постига нещо, което се отдава изключително рядко на богословите: говори за духовния опит в Православието като отображение на догматичното учение на Църквата, плод на догматичното съзнание на аскета (в духовната си автобиография Да виждаш Бога както е) и, от друга страна – за църковните догмати изключително през призмата на личния опит от общението на човека и Бога, като словесна изява на преживяното от светците в тяхната лична среща с Христос в Църквата (в Раждане в непоколебимото Царство).

Тук бихме искали да спрем вниманието върху една фраза от книгата Да виждаш Бога, както е, която старец Софроний споменава едва няколко пъти, но която се оказва ключова за разбирането на цялото негово богословие. И не само това, но тя се явява и отправна точка към осмислянето на редица проблеми в църковния живот днес, който е фокусиран изключително върху религиозния пиетет към миналото на Църквата. В култа към старината съвременният вярващ като че ли намира единствената опора в духовните си лутания – дотам, че престава да търси други ориентири за истинност и лъжа по пътя си към Бога и ближните. Трескаво търси „готови решения” на житейски ситуации и духовни проблеми в житията на светците, в патериците и в останалата църковна литература, пренася „църковни модели” на взаимоотношения от миналото в настоящето и търси във всички тези „духовни артефакти” сигурност и мир, забравяйки че истинският мир има само един Източник и той не е в миналото, а във вечното настояще. Затова и култът към църковното минало, предимно имперско (византийско и руско), се оказва пясъчна основа, върху която не би могъл да устои домът на нашата вяра. В резултат у мнозина ревностно търсещи Бога хора неусетно се настанява унинието, умората, чувството, че са стигнали до задънена улица в църковния си живот и че от един момент нататък Църквата не може да им предложи нищо същностно ново.

Духовният опит на архим. Софроний, който той по Божи промисъл сподели с Църквата, ни предлага друга отправна точка в пътя ни към Бога, различна основа, върху която Христос би могъл да строи личността на новия човек, който се ражда свише „от Дух и истина”. И това начало на истинското богообщение старецът нарича с парадоксалния израз благодатно отчаяние.

„Аз се отдадох на отчаян плач, горчив, изгарящ, осъзнавайки ужаса на своето падение: Бог ми дарува благодатното отчаяние. И когато оплаквах себе си с дълбок плач, без да смея да издигна мисълта си към Него, Той ми се яви в Своята светлина. Така Той положи началото на моя нов живот, раждайки ме в сълзите на покаянието”,[1] пише той. В цялата светоотеческа традиция отчаянието има почти винаги отрицателна конотация. То е израз на онова крайно потъмняване на човешката душа, ранена от егоизма, до която не може да проникне нито един лъч на Божията благодат. Как благодатното отчаяние на стареца Софроний кореспондира с думите на друг подвижник, но от 18 век – св. Лъв Оптински (1768-1841), който казва: „Благодатното действие не може да доведе никога никого до отчаяние, но преподава дара на умилението, радостта, дълготърпението, душевния мир”?[2] Струва ни се, че отговорът на този въпрос може да даде единствено човекът на 20 век, чийто път към Бога се различава от този на предходните поколения, защото никой друг век не е познал в такава дълбочина драмата на богоотрицанието, никое друго поколение не е отхвърляло Бога така категорично, така осъзнато. Дори просвещенците изглеждат романтични младежи в своята пламенна борба за свобода от Бога пред хладното отрицание на модерния човек, пред неговата ненавист към Бога и вечността.

В своя житейски път старец Софроний е съчетал две горчиви опитности: личния избор на откъсването от християнската традиция и потапянето в мистицизма на източните религии, и преживяването на историческия триумф и крах на две човеконенавистни идеологии – фашизма и комунизма. И двете оставят дълбок отпечатък върху душевността му: за отричането си от Христос той плаче до края на живота си, въпреки неоспоримото свидетелство на Божията благодат, че Бог му е простил и го е приел; а неописуемите човешки страдания на двете световни войни и гоненията срещу Църквата в родината му и по света го откъсват завинаги от орбитата на индивидуалистичната религиозност, загрижена единствено за личното спасение и безчувствена за чуждата болка.

„Благодатното отчаяние” през погледа на светоотеческата традиция

Безспорно никъде в двадесетвековната църковна традиция няма да срещнем оксиморона благодатно отчаяние. Както вече отбелязахме, през призмата на православната духовност благодатта и отчаянието са две противоположности. Състоянието, което описва старецът Софроний обаче, е познато на всеки подвижник, монах или светски човек, получил дара на покаянието. Това състояние се нарича печал по Бога и се поражда, когато човек усети своята отделеност от Бога и това започне да му причинява непреодолима болка до степен, че не може да продължи своя живот както досега. Тук не става дума за „осъзнаване на греховете”, за „чувство за вина и разкаяние”, не става дума за „борба със страстите” и други подобни състояния, които в различна степен са познати на повечето християни, а и на всички хора. За различието на това състояние от отчаянието А. Гуревич пише така: „Съществува и състояние на духа, което по своите психологически характеристики, прилича на описаното по-горе, но е принципно различно. Както са отбелязвали много отци на Църквата (преподобните Йоан Касиан, Нил Синайски и Исаак Сириец, светителите Василий Велики, Григорий Богослов и Григорий Нисийски, и др.) греховните страсти извращават спасителните настроения на човека, чиято психологическата основа е запечатана в природата му като несъмнено полезно средство. Състоянието на печал по Бога се различава от погубващата страст (на отчаянието) по това, че човек с болка усеща в себе си несъответствие между стремежа на душата към Бога и желанието да постигне това със собствени сили. Намирайки се в състояние на обикновена печал, човек се затваря в самия себе си, но печалта по Бога води най-често до придобиването на Божествената благодат”.[3] На друго място същият автор отдава използването на оксиморона благодатно отчаяние на особеностите на образния език на архим. Софроний, „който му позволява да използва понятието отчаяние и в значението на временно пресичане на надеждата, както е у преп. Исаак Сириец, временна загуба на надеждата в собствените сили (необходимо е да се подчертае, че християнинът по принцип не бива да се надява на собствените си сили). Това значение на думата отчаяние нерядко се среща в живия разговорен руски език и е съвсем допустимо и в духовната литература”.[4]

„Отчаянието” на о. Софроний обаче е нещо повече от образен речеви похват. То изразява в най-пълна степен усещането за докосване на дъното, така познато на хората, преживели ужаса на световните кръвопролития, демоничната лудост на фашизма, сталинските репресии… Не всички имат силата да стигнат до дъното и да се оттласнат, затова и Господ не го дава на всеки. Но за „изгубеното поколение” на 20 век и неговите потомци достигането на дъното е без алтернатива – мнозина са останали там, но има и такива, които са познали Христовия глас и са извикали към Него от дъното на душата си: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме грешния”. За това оттласкване говори и един съвременен светогорски подвижник – на поклонник, който, макар и искрено търсещ Бога, не разбирал думите на стареца: „Не си стигнал още дъното, затова и не можеш да разбереш”… Нека си спомним и евангелския случай с богатия благочестив младеж, който изпълнил всички Божи заповеди и попитал Господа, как да се спаси: „Иисус, като го погледна, възлюби го и му рече: едно ти не достига: иди, продай всичко, що имаш, и раздай на сиромаси, и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене, като вземеш кръста” (Марк 10:21). Христос е поискал от човека, който Го търси, да докаже силата на своето боготърсачество. Сякаш го е попитал: „А готов ли си да стигнеш дъното на себеотрицанието, да дадеш всичко? Ако не си готов да направиш това, как ще имаш силата да стигнеш до дъното на своето сърце, което е много по-горчиво от лишението от земни блага? Как ще изпиеш чашата, която ще ти предложи християнското ти поприще?”.

Струва ни се, че ако в миналото цялото устройство на обществото, църковната традиция, семейните отношения са давали възможност на християните да не бъдат максималисти в търсенето си на Бога и все пак да останат чистосърдечни Негови последователи, то днес нещата са различни: да бъдеш християнин се оказва много по-трудно отколкото в миналото. И причината за това не е в по-големите съблазни, както сме свикнали да мислим и казваме, а в безкомпромисното отношение на Христос към нас – сякаш към нас са отправени думите Му „идете и продайте всичко, което имате”: всичко, което смятате за свое достояние, за свое преимущество, за свой талант, откажете се от него и познайте дъното на доброволното умаление.

В гръкоезичната аскетична литература това състояние се нарича кеносис и все още няма сполучлив превод на български език – използват се описателните доброволно умаление, умаление, себеизпразване – заедно с гръцкия оригинал, в чийто корен стои думата празнота. Тук няма да отделяме място на богословските спорове за тайната на кеносиса на Бога като част от христологията, макар че кеносисът на Бога, тоест Неговото въплъщение и влизане в историята като обикновен човек и истински Бог, задава и очертанията на духовните търсения и на Христовите ученици, които трябва да Му подражават във всичко. Тази връзка особено личи в трудовете на архим. Софроний. Ще се задоволим само да приведем един цитат от гръцкия патрист Панайотис Христу: „Кеносис означава слизане на Божеството в човека, без това движение да има умалителен характер. Обратното – това слизане е плод на безграничната сила на Бога, Който може да се снизи и до най-смирените състояния. Едновременно с това то е знак на безпределната Му любов към човечеството”.[5]

През 20 век прот. Сергий Булгаков(1871-1944) отделя голямо внимание на темата за кеносиса в контекста на софиологичното си учение, но макар че започва с православни изходни позиции в христологията, впоследствие ги преплита с протестантските теории за кеносиса от 16 до 19 век и в крайна сметка развива учение за Бога, което Църквата не познава.[6] Обратно на него, архим. Софроний Сахаров стъпва върху църковното учение за кеносиса и в личния си път, и в богословските си трудове и именно поради тази причина остава верен на автентичната православна традиция, позната от него на Света гора. Това става възможно само ако учението за кеносиса се предхожда от неговото опитно изживяване.

„Дръж ума си в ада и не се отчайвай”

Тази фраза на св. Силуан Атонски (1866-1938) става известна на Църквата именно чрез книгите на стареца Софроний. Тя е есенция на богословието на кеносиса на Църквата по принцип и на богословието на архим. Софроний в частност. И като всеки краеъгълен камък и тя се явява повод за препъване на немалко православни християни, които по парадоксален начин определят себе си като „традиционалисти”, а в същото време не могат да разпознаят православното предание като жива реалност в днешния църковен живот. Този често срещан в църковните среди парадокс се получава, когато, по думите на Пергамския митр. Йоан (Зизиулас), християните загубят ясно съзнание за църковната идентичност: „Ако един от тези аспекти на църковния живот (догмати, мисионерство и проповед, социална дейност и др.), стане в даден момент определящ фактор, той получава водеща роля и се превръща в основно занимание за клирика и мирянина в Църквата”.[7] Така и днешните „традиционалисти” са фокусирали цялото си внимание върху миналото на Църквата, губейки от поглед истинския критерий за истинност и прелест (самозаблуда) в духовния живот. Придобиването на ясен поглед за църковните реалии неминуемо минава през кеносиса или поне през осъзнаването на неговата необходимост и неизбежност. Обратно на това е възприемането на църковния живот по хоризонталата – плъзгане по повърхността на християнската етика, което предполага преодоляването на един или друг грях, но преди всичко изпълняването на определени задължения. Тяхното изпълнение гарантира движение по хоризонталата в правилната посока, която е определена от Бога и Го удовлетворява. В този модел на християнски живот липсва кеносисът, липсва представата за дъното, за слизането в ада – като път на Самия Христос към Възкресението. Поради тази причина и думите на стареца Силуан „Дръж ума си в ада и не се отчайвай” се оказват непреодолимо препятствие за онези, които не са познали падането до дъното, а следователно са и чужди на знанието за собственото си падение. На тази съблазън сме податливи всички днешни християни, всички, на които липсва опит и които не са видели в някоя друга личност реализиран Христовия завет за новия човек, роден от Дух и истина. За съжаление, в църковния живот преобладава именно разбирането за християнството като за победно шествие от връх към връх, от висота към висота – както в личен план, така и в обществен. Според този възглед обществото, което е все още някъде долу в духовните низини, подлежи на агресивна (тоест, без отчитане на неговото желание) катехизация. А единственият „правомерен” поглед към света, „който в зло лежи”, е отгоре надолу.

Съвсем обратна перспектива ни показват Христос и Неговите истински ученици като старец Силуан, о. Софроний и плеяда още известни и неизвестни подвижници. Ето какво казва митр. Йоан (Зизиулас) в един свой доклад, посветен на стареца Силуан: „Св. Силуан подхожда към христологията през призмата на кеносиса и подчертава, че пътят на Кръста е емпиричният начин на спасение. Не може да се приближиш до живота, ако не умреш, както Христос умря, преди да възкръсне. Св. Силуан развива този въпрос до неговия предел, „по Достоевски”, в известната си мисъл: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай”. Тази фраза би звучала отчайващо нихилистично извън христологията. Ако се извади от христологичния си контекст, тя би могла да доведе до самоубийство. Адът е преход, а не цел. Не сме призвани да обитаваме там. Няма обаче заобиколен път, който бихме могли да използваме, за да го избегнем, ако желаем да стигнем до крайната си цел, която е небето и царството на Бога”.[8]

В този контекст са напълно разбираеми думите на архим. Софроний, че Бог го е сподобил с дара на благодатното отчаяние. Както всяко истинско духовно явление в православния живот, и благодатното отчаяние има двойствен характер, на онази неописуема извън Църквата радосто-тъга, предадена с простичкия и така трудно преводим светоотечески термин χαρμολύπη.

Прот. Георги Флоровски така описва този опит на стареца Силуан: „В своето духовно израстване старецът Силуан изпитал печалния опит на тъмната нощ, на пълната самота и изоставеност. Но в него никога нямало мрачност или униние. Той бил винаги тих и спокоен, винаги излъчвал радост. Това била радост за Господа, съвършено различна от всяка светска радост. Знаем от историята на неговия живот, че тази радост била придобита с дълга и изнурителна борба, непрекъсната невидима бран. Останал сам, човек усеща отчаяние и самота. Спасението е само в Господа. Душата е длъжна да се съедини с Него. Човек никога няма да остане сам, ако сам не остави Бога. Старецът Силуан опитно познавал страха и опасността от „външната тъмнина” (Мат. 22:13). Но също така опитно познал и безкрайността на Божествената любов”.[9]

Без съмнение единици са хората като св. Силуан и неговия ученик о. Софроний, на които е било дадено приживе да вкусят както ада, така и славата на рая. Старецът Софроний бил категоричен с духовните си чеда, че не бива да се стремят да подражават на този така рядко срещан подвиг: „И не се опитвайте да си представяте ада и да държите себе си там, защото, първо, това е въображение, и второ – ние не сме на неговото (на стареца Силуан, бел. ред.) ниво”.

Опитно да познаем тази двойственост на духовния живот, тази "радостно-тъга", сме призвани всички християни – към болезнено спускане по вертикала, до самото дъно на човешкото сърце и преживяване на болката от богооставеността. Ако сме искрени в сърдечните си намерения, Бог ще откликне и от мрака на благодатното отчаяние ще се явят лъчите на Божията благодат, която ще даде на сърцето истински мир. И обратно, конформизмът в християнския си живот, търсенето на своето, а не на Божието, липсата на духовен усет да различим едното от другото, силно намаляват шанса да разберем какъв с дар ни е дарил Господ, като ни е призовал в Църквата. Тук е уместно да споменем на пръв поглед странно звучащите думи на стареца Паисий: „Много, много ум е нужен на хората днес, за да се спасят”. Казани от човек, комуто е бил чужд всеки елитаризъм, тези думи звучат пророчески за нашето поколение. Глупостта като заслепение наистина е грях, защото нейният корен е гордостта и самомнението. Тя прави своите жертви неспособни за отваряне, вслушване в ближния, неспособни на каквато и да било авторефлексия и в крайна сметка ги прави неспособни за общуване както с ближния, така и с Бога.

Спомнете си момента, в който старецът Силуан получил откровение от Бога. Той се молел: „Ти виждаш, Господи, че искам да се моля с чист ум, но бесовете не ме оставят”. Тази борба за мир в сърцето, въпреки своя безукорен подвижнически живот той водел цели 15 години И тогава получил отговор: „Гордите винаги така се мъчат от дяволите”. Силуан отвърнал: „Господи! Ти си милостив, душата ми Те е познала, кажи ми как да се смиря?” и получил отговора: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай”.

Следователно, условие за Божията намеса и помощ е не само безпощадното себеотричане, кеносис, слизане в дълбочината на сърцето, където липсва Бог, но и надеждата в Божията милост. „Ти си милостив, душата ми Те е познала” – тези думи показват, че дарът на благодатното отчаяние е съпровождан винаги от твърда надежда в Божията милост, за разлика от греховното отчаяние, където няма и следа от надежда и упование в Бога и следователно всяка връзка с Източника на живота е прекъсната.

Св. Симеон Нови Богослов (ок. 949 – ок. 1020/1022)различава първо и второ кръщение. Първото се осъществява с тайнствата Кръщение и Миропомазване и той гледа на него като на предобраз на второто: „В първото кръщение водата предобразява сълзите, а мирото на помазанието – разумното миро на Духа. А второто кръщение вече не е образ на истината, а самата истина”. Това учение на преподобния, казва архиеп. Василий (Кривошеин), се съотнася с разбирането на св. отци за покаянието като второ кръщение. „Пътят на покаянието завършва с помненето на адските мъки: преди плача и сълзите… ние още не сме осъдили себе си, нашата душа още не е била в чувството за бъдещия съд и вечните мъки. Защото ако го беше придобила и пребивавала в тях, то тя незабавно би проляла сълзи, защото без тях… не бихме имали сили да станем смирени. А ако не станем такива, не можем да се съединим със Светия Дух”.[10]

Тези думи на св. Симеон Нови Богослов, заедно с откровението на св. Силуан Атонски (и още много примери от различни епохи могат да се дадат), свидетелстват, че единственият път към Възкресението минава през Голгота и слизането в ада. Но не за да останем там, а за да познаем своето сиротство и да пожелаем да се върнем при Този, Чийто образ и подобие сме. Няма друг начин да видим нетварната светлина освен да страдаме за другите и заедно с другите. А тази съпричастност към чуждата болка става възможна единствено ако позволим на Светия Дух да открие съдържанието на сърцето ни. „Там преживяваш отсъствието на Бога като екзистенциална празнота и в тази празнота срещаш своя прародител Адам да плаче и да скърби за загубата на рая (толкова любима тема на стареца Силуан). Така се отъждествяваш с цялото човечество, особено с падналото му състояние и така, отъждествил се с падението, получаваш истинското самопознание и преставаш да бъдеш горд със себе си – което е истинското смирение”.[11] Имаме уверението на хилядите наши застъпници пред Божия престол, че Бог е верен и в онзи миг на самота, когато Го призовем за помощ, няма да остави без отговор нито една християнска душа, стига тя да се уповава на Неговата милост.



[1] Архим. Софроний (Сахаров)Видеть Бога как Он есть, Троице-Сергиева лавра 2006, с. 86.
[2] Преп. Лев Оптинский Оптинский цветник. Изречения преподобных старцев Оптинских, Православный Свято-Тихоновский Гуманитарный Университет 2010.
[3] Гуревич, А. „Состояние отчаяния и духовная практика” – В: Альфа и омега, 1(15), 1998.
[4] Гуревич, А., В. М. Еремина „Духовное становление православного христианина у святителя Игнатия Брянчанинова и архимандрита Софрония Сахарова: сходство и различие” – В: Преподобный Силуан и его ученик архимандрит Софроний, Краматорск 2004.
[5] Χρήστου, Π.Το μυστήριο του ανθρώπου, Θεσσαλονίκη 1991, σ. 46.
[6] Gavrilyuk, P. „The kenotic theology of Sergius Bulgakov” – In: Scottish Journal of Theology, 58/2005, p. 254.
[7] Ιωάννη Ζηζιούλαμητρ. Περγάμου „Η ταυτότητα της Εκκλησίας” – In: Ευχαριστίας Εξεμπλάριον, Μέγαρα 2006. Превод на български – в „Живо предание”, https://dveri.bg/k3yha.
[8] Из доклад на Пергамския митр. Йоан (Зизиулас), изнесен през 1998 г. по случай 60-годишнината от смъртта на св. Силуан Атонски в римокатолическия институт в Бозе, Северна Италия. Публикуван в: Ο άγιος Σιλουανός τής Οικουμένης, Ακρίτας 2001.
[9] Откъс от увода към книгата Старец Силуан по първото ѝ издание: Arhim. Sophrony The Undistorted Image: Staretz Silouan (1866–1938), The Faith Press 1958.
[10] Архиеп. Василий (Кривошеин) Преподобный Симеон Новый Богослов, Нижний Новгород 1996, с. 161.
[11] Ιωάννη Ζηζιούλαμητρ. Περγάμου „Ο άγιος Σιλουανός τής Οικουμένης”. Превод на български – в: „Двери на православието”, https://dveri.bg/w89.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kwuy6 

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме