Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Църковният език

Вторник, 27 Март 2012 Написана от Свещ. Петър Петров

Fr Petar_Petrov

В историята на народите понякога се наблюдава интересна цикличност, която може би е дала основание на премъдрия Еклисиаст векове назад да напише, че каквото се е вършило отново ще се върши и че под слънцето няма нищо ново. В превратната история на народа ни такава цикличност се наблюдава по отношение неестественото прекъсване на историческите периоди и новите начала[1]. Неотдавна се изпълниха 1100 години от успението на св. княз Борис Покръстител, което е добър повод да поговорим за едно такова начало, към което се налага днес да се връщаме отново. Думата ни е за църковния език. Разбира се, през 9 век този проблем има измерения, по-различни от тези, които има в 21 век, но двата исторически момента си приличат най-малко в една точка: какъв следва да бъде езикът на Църквата, съответно на богослужението. На пръв поглед казусът изглежда толкова лесно разрешим, че фактът на дългото му обсъждане е най-малкото учудващ[2]. В действителност обаче отговорът е изключително сложен и многоаспектен, което ще се опитаме да покажем по-долу.

За много от църковните люде църковнославянският език[3] е осветен от дейността на славянските просветители и само той е способен да изрази съкровения характер на богослужението. Голяма част от нашите не-въцърковени съвременници (особено някои интелектуалци) виждат в превода на съвременен български език условието за духовно въздигане на българския народ. Много политици, включвайки този дебат в програмите си, се надяват на успех сред електората, а това допълнително и изкуствено изостря конфликта между двете течения. Противниците пък изтъкват богословската точност и мистична възвишеност на църковнославянския, каквато съвременният книжовен език не притежава. В подкрепа на двете тези се изтъкват още много естетически, музикални и канонични аргументи.

Най-общо привържениците на двете течения се определят като консерватори и либерали[4], което насочва дебата в друга сфера и допълнително усложнява решаването му. Това състояние на нещата ни подтикна да споделим виждане за решаването на този въпрос, както и да предложим платформа, която може да послужи като фундамент за решаване на подобни сложни казуси. Всъщност тук няма да градим нови концепции, а ще се опитаме да поставим въпроса върху единствено възможната за Църквата основа – Православната традиция[5]. Разсъждавайки в тази насока трябва да отбележим, че преди всичко проблемът за богослужебния език[6] е неразделен от проблема за разкриването и връщането към Традицията, а от тук той има пряка връзка с литургичното обновление (независимо дали то ще се смята за необходимо или не)[7]. То пък е част от тенденцията за завръщане към богословието на Отците, което, от своя страна, е част от проблема за границите на т. нар. Светоотечески период[8]. Неизбежно при разрешаването на такъв въпрос трябва да се обърне внимание и на методологията, с помощта на която може да бъде (или не) направен превод.

1. Що е превод?

Без да се впускаме в сложните семиотични проблеми на превода, ще отбележим някои аспекти от тази проблематика, имащи значение от гледна точка на нашата тема. Преди всичко преводът е тясно свързан с херменевтиката; няма превод без тълкуване. По смисъла на казаното същността на превода може да се изрази така: да се преведе текст означава той да бъде „изваден” от средата, в която е създаден и представен по достъпен начин пред съвременника: дейност, неизбежно свързана с езиково творчество.

В случая трябва да отчетем и факта, че разглежданите тук материали са преводи що се отнася до литургичната литература и смесени – що се отнася до агиографската и проповедническата литература[9], т. е. същността на това проучване се състои най-вече в това да потвърдим или отхвърлим възможността да се извърши нов превод от оригиналния език или превод от по-стар превод.[10] Не бива да се подминава и друга характерна за всеки превод особеност, а именно, че нито един превод не може да „повтори” своя оригинал – нещо, което важи с пълна сила и за библейските преводи.[11]

2. Какво е богослужебният език?

2.1. Кой език е богослужебен?

Логичният отговор гласи, че това е езикът, на който се служи на Бога. Съответно книгите, с помощта на които се извършва богослужението, също трябва да са написани на този език. В това всички са съгласни. Недоразуменията започват когато трябва да се отговори на въпроса: кога служим на Бога? Много християни днес, явно повлияни от Запада, възприемат като богослужение св. Литургия или общественото служение. Като логичен извод следва, че богослужебни книги са тези, с помощта на които се извършва това служение (Служебник, Часослов, Миней, Триод…). Следователно техният език е богослужебен (свещен) и следва да е различен както от църковния (!), така и от светския литературен език[12]. От тук и другото разделение. Твърди се, че църковният език се дели на два вида: „а) езикът на проповедта и благовестието и б) езикът на богослужението и Тайнството на тайнствата – Божествената литургия (Св. Евхаристия)”[13]. С други думи, благовестието, проповедта, богословието не са богослужение (!) и следователно техният език може и да не е същият като този на Евхаристията. Така стигаме до извода, че:

„… обикновения език Църквата използва, когато трябва да служи на човека – когато благовестява или тълкува за хората Писанията и разяснява истините на вярата. Необикновения пък, изтъкан от светите наши отци, висок, символически богословски език Църквата употребява, когато служи Богу...”[14]

2.2. Кога служим на Бога?

На първо място богослужение е всичко онова, чрез което изпълняваме Божиите заповеди: св. Литургия, св. Кръщение, благовестието, молитвата, аскезата, социалната дейност и пр. В този ред на мисли неотменна част от богослужението е и четенето на агиографска и въобще благочестива литература, както и създаването на християнски образци на изкуството[15]. Съгласно Божия промисъл, човекът е съработник на Бога, а Църквата, като богочовешки организъм (Тяло Христово), е мястото на съединяване на Божията благодат и усилията на свободната човешка воля[16]. Поради това служението на Църквата не може да се разделя на такова, което служи на човека и такова, което служи на Бога. Неслучайно още св. ап. Павел разяснява същността на Църквата като единен организъм, т. е. не е възможно едни от членовете на организма веднъж сами да служат на други, а после тези други да служат на тях[17]. По своята същност и структура богослужението (в това число и св. Евхаристия) е молитва. А молитвата е диалог между човека и Бога в буквалния смисъл на думата, т. е. не многократно повтаряни „мантри” и неразбираеми изрази, а ясен, разбираем от всеки текст, позволяващ на участниците в събранието с едни уста и с едно сърце да хвалят Господа. В това се състои и едно от най-големите достойнства на православното богослужение. Освен това отново св. ап. Павел съветва християните непрестанно да се молят и за всичко да благодарят, което на свой ред означава, че на Бога трябва да служим постоянно, а не само по време на общите служби в храма. В този смисъл Църквата е постоянна реална величина и служението ѝ също не се ограничава във времето, а е непрекъснато. От тук следва, че богослужение е всъщност целият християнски живот, защото, ако има време, в което човек не служи на Бога, то той пребивава в грях и служи на поднебесния княз на злобата. Следователно не може да има разделение в църковния език, тъй като и проповедникът, и учителят, и свещеникът, и агиографът – всички са труженици на Господнята нива и еднакво служат на Бога, а това ги задължава да използват един и същ благочестив език.

2.3. Светоотеческо отношение към езика на Църквата

Добре известно е, че за Православната църква опитът, натрупан през вековете и съхранен от църковното съзнание, има решаващо значение при решаването на спорни въпроси, възникващи в живота на вярващите. Не прави изключение и разглежданият тук въпрос.

Преди обаче да говорим за отношението на Отците към езика на Църквата, ще припомним факта, че ползваният от нас текст на Писанието е писан първоначално на гръцки[18]. Гръцкият е възприет в гръкоезичната среда безапелационно за богослужебен (съответно църковен) език. Това, разбира се, не означава, че книжовният или говорим гръцки език са възприети от Църквата механично. Точно обратно – Отците са полагали много грижи, за да изковат чист, нравствен и догматично точен език, който да предаде църковната истина. На този език е написана цялата църковна книжнина, без разлика дали става въпрос за Служебник[19], канон или житие. Същевременно този език, макар и обособен, е разбираем, както и граматически единен с книжовния език. Така че можем да говорим за благочестив и за неблагочестив език, което е нравствена, а не граматична величина.

По-различно е положението в страни и сред народи, където не е разпространен гръцкият език. Тези региони се намират на различно ниво в културното си развитие, но като цяло притежават развита култура и потенциал, който позволява християнската литература да се превежда на съответните езици независимо от гърците.[20] Тази дейност е свързана с проучване на историческото развитие на езиците и тяхната историческа граматика, върху основата на което е осъществено езиковото творчество, необходимо за осъществяване на преводите и създаване на нова християнска книжнина. Преводачите и църковните автори също се стремят към създаването на богословски изчистен, но и разбираем език.

Накратко, сред св. Отци битува разбирането, че църковният език трябва да бъде богословски точен и в същото време разбираем.

Тук трябва да подчертаем, че описаната ситуация е характерна преди всичко за Изтока. Историята на преводите в Западна Европа е различна от описаната по-горе. За това съществуват, както субективни, така и обективни причини.

На Изток Църквата среща богати и многовековни култури, които може да бъдат предавани писмено (в случая буквените знаци нямат значение) на езици, притежаващи речников материал, който може да изрази християнската богословска мисъл и да легне в основата на езиково творчество. В този регион се утвърждават четири от общо петте центрове на християнството, което косвено също влияе върху избора на църковен език. Роля играе и политическата ситуация в онази част от Изтока, в която християнството излиза вън от пределите на Римската империя.

На Запад имаме друга ситуация. Единственият културен език там е латинският. И това е валидно не само от гледна точка на Църквата, но и във всяка сфера от живота, която изисква писмено изразяване.[21] При все това трябва да се отбележи, че Западната църква е издавала решения, регламентиращи използването на различни езици, макар тези решения да не се отнасят до Евхаристията.[22] Да спомним благословението, което получава славянската писменост от папа Адриан ІІ.[23] И все пак нито един език (освен латинският[24]) там не успява да се наложи – ако не за църковна, то поне за официална писмена употреба – положение, продължило със столетия. Така се стига до ситуация, в която огромна част от вярващите не разбират езика на Църквата и църковните власти са принудени да го разделят на две – език на богослужението, разбирано в смисъл на обществено служение в храма (Евхаристията), и език на проповедта. Промяната обаче не дава желания резултат и в крайна сметка се стига до решението, че в днешно време всеки народностен език е достатъчно добре развит, за да бъде използван като език на Църквата във всички сфери на нейния живот. Разбира се, тук не става дума за стихийни преводи, а за задълбочена филоложка работа, основана върху историята и развитието на съответните езици.

Любопитен е и начинът на осъществяване на тази реформа. Макар да не протича гладко, тя не е проведена на принципа на диктата. Точно обратно – след преводачите, изборът е оставен на волята на вярващите.

На Изток положението е различно поради няколко причини. Преди всичко там църковният език има народностен характер, което позволява, въпреки дистанцията на времето, този език да не бъде чужд за вярващите в онази степен, в която, например, е чужд латинският за поляците. За дълго време почти целият православен свят попада под политическо и духовно робство,[25] в чиито условия под въпрос е поставено въобще оцеляването на църковния език. Тази ситуация затвърдява консерватизма.

3. Българската традиция по отношение на църковния език

Странно е, но в научно обръщение такова понятие не съществува[26]. При все това има достатъчно основание да се говори за традиция, след като столетия наред именно в България делото на св. Братя намира продължение и приложение, т. е. извършен е не просто превод от един език на друг, а нещо повече – от език с дълговечна книжовна традиция на език, който доскоро не е притежавал дори азбука. При това на този „нов” език се създава църковна литература, която не е преводна, а домашна.

Като процес българската традиция на изковаването на богослужебния език има своята вековна история. Тя може да бъде разделена на три периода: 1) непосредствено след покръстването, когато в църковна употреба са въведени и утвърдени славянската писменост и език; 2) времето на св. Евтимий Търновски и 3) Възраждане и Ново време. Преди да се спрем накратко върху характеристиките на тези периоди ще припомним някои особености при преводите на църковната книжнина, с които преводачите са се съобразявали още от зората на преводаческата дейност у нас. Най-важното условие за осъществяването на превода е отношението към езика въобще. През Средните векове езикът се възприема различно от съвременността. Както тогава, така и днес начинът на изразяване се смята за Божие вдъхновение[27], още повече, когато става дума за превод и тълкуване на самото Слово Господне. Преводачите се стремят да се доближат колкото е възможно по-близо до оригинала (и когато го следват, и когато се стремят да предадат неговия смисъл), а работата им е неизбежно белязана от формализъм. Тази особеност, следствие не от предвзет консерватизъм, а от духовен поглед, намира място в научните разработки едва в ново време и обещава да разкрие неподозирана духовна красота[28]. Преводачите се стремят да направят труда си достъпен, т. е. разбираем за хората, които го използват. И тук идва най-важното: те не разделят литературата (съответно езика) на общоцърковна и литургична част.

4. Характеристика на периодите

4.1. Първи период

Добре известно е, че дейността на св. св. Кирил и Методий не среща съпротива в Източната църква. Напротив, стимулирана е от Византия. По-късно, когато учениците на св. братя идват в България, тяхната дейност също се радва на подкрепа от държава и Църква. Макар утвърждаването на новия писмен език да не е безапелационно (доказва го полемичното съчинение на Черноризец Храбър[29]), конфликтът не се задълбочава и в крайна сметка славянският книжовен език се доказва и утвърждава като изразител на църковната истина. В същото време това е и езикът на държавната администрация, т. е. в онзи момент не съществува същностно разграничение вътре в книжовния език. Няма и деление на църковно и светско общество, а това спомага езикът да не се разделя. С други думи, независимо дали участва в св. Евхаристия или слуша проповед или царски декрет, българинът през 10 век слуша една и съща реч. Това е характерно за цялото Средновековие. След такъв успех никой вече не поставя под съмнение достойнствата на старобългарския език и приложението му като църковен. Дори нещо повече – той се превръща в език на православното славянство.

В зората на преводаческото изкуство на славянски език могат да се разграничат и два подпериода: преди и след идването на учениците в България.

Преводите, които извършват св. братя, са им необходими за мисията в Моравия. Те са първите там, което ги задължава да дадат най-доброто от себе си, за да представят отлична работа, която да може да издържи конкуренцията на утвърдените езици. Тази особеност слага отпечатък върху работата им и допринася преводите на Новия Завет да се отличават с точно следване на оригиналния текст[30]. От друга страна, особеностите на мисията изискват превод на ясен, разбираем, достъпен език, близък до говоримия.[31] Това пък вече води до стремежа не само към следване на оригинала, а и към предаване на неговия смисъл.[32]

Неуспехът на моравската мисия е известен. След много перипетии учениците на св. Братя пристигат в България, където намират радушен прием, а княз Борис-Михаил им съдейства с всички средства за нормалното протичане на работата им. Не спират и преводите. Освен посоченото изискване за превод на ясен език, преводаческата дейност през този период се характеризира и със стремеж към словотворчество за сметка на заемките, особено при съставяне на сложни думи.[33]

Както често се случва в нашата история обаче, въпреки всички усилия, поривът е прекършен преди да достигне набелязаните висоти – България пада под византийска власт. От гледна точна на темата най-важно следствие от изгубването на политическата независимост е унищожаването на центровете, които задават нормата при превода на чужда литература и въобще законодателстват в областта на книжовния език. Преводи, разбира се, не липсват, но те нямат висотата от предходното време. Друго съществено явление от този период е вулгаризацията на църковния език, което, естествено, не е непременно факт с отрицателна стойност, но има съществено значение за развитието на църковния език. Това е началото на периода, продължаващ и до днес, по времето на който църковният език постепенно се разграничава от народния, за да се стигне до нашето време, когато „спокойно” говорим за два езика.

4.2. Втори период

След възстановяване на държавната самостоятелност се появява необходимостта от повторно създаване на норми, според които да се превежда. Условията са различни в сравнение с времето на Първото ни царство. От една страна трябва да се възстанови изгубеното, а от друга – да се догонят тенденциите в църковната литература. Още едно симптоматично явление в нашата история.

Три са особеностите, характеризиращи духовния живот във времето на Второто българско царство: 1) исихастките спорове, 2) въвеждането на Йерусалимския устав и 3) борбата с ересите. Тези особености са взаимно свързани и пряко влияят върху работата на преводачите и литературните дейци. В българските земи те придобиват конкретни измерения и се изразяват по особен начин. Преди всичко в този период вече не става дума само за преводи, но и за редакция на старите книги, които по различни причини са до такава степен повредени, че водят до ереси.[34] Налага се дори някои произведения да бъдат преведени отново. Що се отнася до произведения, излезли изпод перото на български автори, то и тук стремежът е да се запази и предаде чистотата на църковната истина. В това отношение внимание заслужава водещият мотив, накарал св. Евтимий да състави ново житие на най-популярния ни светец – св. Йоан Рилски.[35] Във връзка с въвеждането на новия църковен устав промени претърпява и литургичната книжнина, където точността на изразите е от съдбоносно значение. За наше щастие разполагаме със запазени от онова време Служебник (т. нар. Евтимиев служебник) и Требник (от 14 век), които могат да ни дадат пълна представа за литургичния език от онова време. Ако се сравни езикът на Служебника с този на агиографските произведения и Св. Писание, ще се установи, че той е един, т. е. че Църквата говори на един език. От казаното става ясно, че това, което е подтикнало преводачите (съответно писателите и съставителите на агиографска литература) да се заемат с дейността си, не е необяснима антикварна страст, а пастирска грижа за спасение душите на християните.[36] Важно е да отбележим, че и сега, както и в Първото царство, тази дейност не е свързана с един единствен човек. Обикновено всичко ново, свързано с литературата на Второто царство, се приписва на св. Евтимий, но неговите трудове са само венецът на тази дейност. Тя започва много преди той да заеме Търновския престол в манастирите на Атон и продължава и след смъртта му. Често се говори за реформа, която св. Патриарх е провел, а това не е вярно. Стремежът е към обновление и завръщане към светоотеческата традиция, каквито са и стремежите на исихастите въобще. По стечение на обстоятелствата – един порив и на днешното време.

„Бихме могли да наречем атонско-търновската редакция църковнославянска по речник, с български правопис, който има, разбира се, и сръбска, и руска разновидност. Почти същото може да се каже и за граматичните парадигми, премного унифицирани, без неизбежната varietas на живата реч, които определят по-скоро параметрите на някакъв условен език, отколкото на система, широко отворена за народното морфологично богатство… Исихасткото езиково съзнание не почива на естественото владеене на езика. Изкуствеността се осъществява и в нуждата от граматически, разбирай по-скоро правописни, ръководства, и първото от тях, на Константин Костенечки, се появява в началото на ХV в. То съдържа измислени и трудни за запомняне и спазване умозрителни правила, които не произтичат от особеностите на живата реч. Исихасткото, ще рече и църковнославянското писане, е своеобразно умно действо. За да се спазват правилата, се изисква неимоверна съсредоточеност и силно напрежение на ума. В исихастката концепция текстът се превръща в графичен факт едва след основателен граматичен разбор, осмислен в свърхнапрежението на неподвижността, произтичаща от съхранителни предписания”.[37]

Позволихме си дългия цитат, защото изразява в най-сбита форма възгледите и достиженията на творците от т. нар. Евтимиев кръг. Освен това описаните представи за езика позволяват да мислим, че книжовниците от Второто царство създават класически църковен език, който може да се мери с латинския на Запад и с гръцкия на Изток. В потвърждение идва и по-нататъшната история на търновската литература. От Търново безпроблемно исихастите пренасят език и литература във Влашко, Молдова и Русия, където същите ще заживеят нов живот и ще претърпят редакция, останала в историята под името църковнославянски език. На този факт ще се върнем и по-късно, тъй като и до днес той продължава да играе съществена роля в духовната история на Българската православна църква.

Друга характерна черта на този период е все по-голямото разслоение на езика. Всекидневните дейности извикват към живот и нов тип литература, която постепенно се откъсва от църковната и има чисто практическо съдържание. Нейният език е силно повлиян от говоримия и все повече става средство за общуване, отколкото за познание и изразяване на мистичното. Разбира се, тогава все още няма такова разграничение, което да доведе до там, че светските и църковните автори да пишат на различни езици.

4.3. Трети период

В този повратен период от отношението на Българската православна църква към нейния език се открояват няколко събития, имащи пряко отношение към историята на езика, а именно: 1) падането на българските земи под Османска власт, 2) началото на Възраждането, 3) Освобождението на България, 4) установяването на комунистическата власт и 5) промените след 1989 г. Въпреки големия исторически отрязък, тук не можем да говорим за вътрешна периодизация, тъй като за целия описан период отношението към езика не се променя драстично. Изброените събития по-скоро или го стимулират, или го забавят.

Но да се върнем в края на 14 век. За пореден път са прекъснати всички пориви. Върху живота на църквата ни османското владичество се отразява още по-пагубно и от византийското, защото вече е и политическо, и духовно. В неговите условия не можем да очакваме катедри да бъдат заемани от хора като Теофилакт Охридски или Димитри Хоматиан. Унищожени са не просто центрове на българската книжовност, а и въобще християнските центрове на Балканите. Християнството е сведено до битовото ниво. В него нахлуват суеверия, народни разбирания и предания, част от които живеят и днес. Народни обичаи, несъвместими с вярата и учението на Църквата, като т. нар. „Чин за побратимяване”, намират място и в требниците от онова време. Фолклорни елементи проникват в някои молитви – например, т. нар. „Врачевски молитви”[38] и др. Вследствие от всичко това се появяват известните сборници със смесено съдържание, дамаскините и новите жития, които отразяват интелектуалното ниво на вярващите от онова време. В произведенията от този тип прониква говоримият език и постепенно ги отдалечава от класическите им образци от 14-15 век, за да се стигне до там, щото народният говор да звучи, както във всекидневния живот, така и от амвона. Говоримият език се развива, но и все повече се отчуждава от средновековния. Вече в български условия, постепенно се проявява характерното за Запада явление – обособяването на специфичен литургичен език. Появява се необходимостта от нови преводи,[39] които да отразяват състоянието на езика и да изпълняват просветителски функции.[40] В това се проявява и специфичното през този период. Докато в по-ранната епоха преводите и редакциите засягат цялата църковна книжнина, сега усилията са съсредоточени главно над превода на Писанието. Литургичният език се запазва, заменен по-късно от църковнославянския, без каквито и да е опити за осъвременяване.[41] Колкото до останалата част от църковната книжнина, там употребата на съвременния език не предизвиква проблеми.[42] Интересно явление е устойчивата употреба на старобългарския шрифт. В църковните среди благоговението пред него е толкова голямо, може би, тъкмо защото шрифтът е онази видима нишка, която свързва всички писания от времето на св. братя и до днес.[43]

Както вече казахме, в османския период старобългарската книжовна традиция е пренесена, през Влашко и Молдова, в Русия. Тук среднобългарският език претърпява редакция, останала в историята под названието руска редакция на среднобългарския език, която по-нататък ще се обособи като литургичен език на православните славяни и на поместните църкви във Влашко и Молдова. Колкото и църковнославянският да е близък до българския, той е друг език, формиран в друга среда и следователно извън българската традиция. Причините да бъде възприет в споменатите църкви са различни – обективни и субективни, но основната се корени в състоянието на Русия да го наложи и то далеч не само от сантиментални чувства, а жизнеността му се дължи на неговата способност да изрази църковната истина. Наред с книгите, в България нахлува и руско богословско влияние, което е осезаемо до днес и не винаги е благотворно.

Разбира се, между класическите образци и новобългарските преводи не лежи бездна. Преходът е плавен и закономерен. Връзката между старото и новото време е т. нар. Търговищко четириевангелие (отпечатано в 1512 г.). То съхранява традицията на Търновските книжовници без да я следва сляпо и в същото време заляга в основата на църковнославянската Библия. На границата между двете епохи стои и творчеството на св. Софроний Врачански. Тук са неговият превод, известен като Неделник, и „Житие и страдание грешнаго Софрония”. Следват преводите на Теодосий Бистрицки (1823 г.), Петър Сапунов (1828 г.), Неофит Рилски (1848 г.). На новобългарски цялата Библия (без неканоничните книги) е издадена за пръв път в 1872 г. (т. нар. „протестантски превод”). Достойнствата на тези преводи са различни според подготовката на техните преводачи, а приносът им за развитието и формирането на книжовния език и за благовестието – безспорни[44]. Сред тях се откроява най-силно преводът на Неофит Рилски, който е най-популярният и има няколко издания, тъй като преводачът му е сред най-ерудираните по онова време.

Революционното в дейността на преводачите от периода на Възраждането е, че за тях не е проблематично самото Слово Божие да звучи на новобългарски език[45], което пък сродява дейността им с тази на св. Братя. По своята същност това разбиране решава и въпроса въобще за църковния език,[46] макар и да не е го довежда докрай[47] (въпреки че са правени преводи на литургична литература, те не се утвърждават и литургичен език си остава църковнославянският).

След Освобождението Българската православна църква навлиза в нов период от историята си, белязан от няколко събития: 1) действащата схизма и раздробяването на нейния диоцез; 2) подчинението на двете части под едно управление, което се намира извън пределите на свободна България; 3) смъртта на Екзарх Йосиф І през 1915 г. и настъпилия дълъг период (до 1945 г.), в който Църквата няма предстоятел; 4) сянката на атеистичния режим, надвиснал над нея след 1944 г. и 5) най-новият период на свободно богословско творчество след 1989 г. Тези събития играят голяма роля в духовния живот на българите и имат пряко отношение към разглежданата тема.

Освен всичко останало Освобождението предизвиква и подем в идеята за превод на литургична литература на новобългарски език, но идеята е отхвърлена с аргумента, че това преобразование би внесло разнобой сред българите от двете страни на българо-турската граница и би задълбочило схизмата. Модерните тенденции за формиране на българския език допринасят за отдалечаването му от духовността на Църквата и така възпрепятстват превода. Налага се идеята, че църковнославянският е свързващо звено между славянските православни народи. Нещо само по себе си вярно, но подчинено на чужди интереси – част от руската панславистка политика. Постепенно се въвежда (по руски модел) нетрадиционното за църковната ни традиция хорово пеене, което от своя страна укрепва авторитета на църковнославянския текст.[48] Все пак преводи се правят, при паралелно отпечатване на църковнославянския и българския текст, но обикновено без благословението на Св. Синод, оставайки по този начин незадължителни и имащи предимно информативен характер.[49] Липсва и систематично проучване на преводите, извършени в ново време, и докато това е така всички заключения ще остават малко или много половинчати.

Повратен момент представлява публикуването на т. нар. „Синодален превод” на Библията. Той излиза от печат в 1925 г. и, въпреки някои критични бележки, получава добра оценка. И тук, както и по-рано, мотивът да се преведе и издаде Словото Божие на български език е то да стане по-достъпно и разбираемо за съвременния християнин. Това издание на Библията стимулира преводите на литургични книги и проникването на съвременния език в литургиката. Постепенно, вече с благословението на Св. Синод, са преведени и включени в употреба книгите, които съдържат старозаветни четива, а също така и псалмите от Часослова. Преведени са и Апостола, и Изборното Евангелие. Продължават да излизат и различни преводи без санкцията на Синода, които отново са пропагандирани само като помощни средства.[50] Литургичен език продължава да е църковнославянският, макар че се създава странна ситуация, характерна за Българската православна църква и до днес, а именно: приема се, че по време на св. Литургия, когато се четат Библейските четива, Словото Божие може да звучи и на съвременен български език, но когато същото Слово звучи в молитвите на св. Евхаристия, не може да звучи на този език. В този смисъл удивление предизвиква фактът, че радетелите за запазване на църковнославянския език като литургичен не обръщат внимание на тази ситуация.

След 9.9.1944 г. тенденцията за превод на съвременен език се засилва. Излизат от печат все повече литургични книги, които съдържат паралелни текстове или са изцяло преведени. Най-популярни сред тях са Требник[51] и Божествена литургия на св. отец наш Йоан Златоуст. За първи път (след 9.9.1944) Св. Синод издава литургична книга изцяло на съвременен български език през 1985 г. и, може би, неслучайно това е Служебникът.

След 10.11.1989 г. преводите и изданията на литургична литература претърпяват истински бум, но за съжаление и едното, и другото се осъществяват при пълна липса на система или контрол от страна на съответните църковни власти. За това положение допринася и разколът, който смущава Църквата в продължение на петнадесет години. През този период от печат излизат два служебника, които заслужават вниманието ни: единият излиза от печат през 2001 г. в София и е издаден от разколническия синод, а другият през 2004 г., издаден от настоятелството при катедрален храм „Св. Неделя” по повод 90-годишнината от рождението на Патриарх Максим (съдържащ Златоустовата литургия). И двата служебника съдържат паралелни текстове, но, докато юбилейният повтаря превода на служебника издаден в 1985 г., разколническият е съвсем нов превод (без обаче посочване името на преводача).

Неизбежно трябва да обърнем внимание и на въпроса за връзката на църковното пеене с литургичните текстове, защото той има пряко отношение към нашата работа. В последно време има опити акцентът в богослужението да се постави върху пеенето, на преден план да се изведе мелодията за сметка на текста. Твърди се, че тя е достатъчна да извиси вярващите, независимо дали разбират текста. В този случай неразбираемото слово е удобно – скелет, върху който се гради музиката. Подобни съждения не почиват на Традицията – всички литургични свидетелства утвърждават тъкмо обратното.

Има ги и романтичните поетични пориви, присъщи на някои изследователи на църковното ни минало. Чувствата, разбира се, са дълбоко присъщи на човека. Поривът сам по себе си не е нещо осъдително. За да не се помрачават обаче чувствата и да не се изпада в заблуда е необходимо да се върви по проверените от опита пътища. Важно е, освен това, и да помним, че когато говорим за „свещения език на нашите деди” ние не следва да подразбираме съвременния и познатия ни църковнославянски език, а езика на св. св. Кирил и Методий, на Константин Преславски и Йоан Екзарх, на св. Евтимий Търновски и Григорий Цамблак и още много други творци от нашето средновековие.

5. Изводи

В Православната традиция не съществува ограничение по отношение на езика, на който е позволено да се слави Бога. Съществуват обаче изисквания този език да бъде благочестив, т. е. богословски точен. Съществува изискване езикът на Църквата да бъде разбираем. Освен това Преданието не познава деление вътре в езика на Църквата. Ако в днешно време такова деление съществува, то е дело на светските ни наклонности, а не на благочестивите ни пориви.

Също така от Традицията можем да почерпим и опит по отношение на това, как се изковава църковен език върху основата на книжовните норми. Така са постъпвали в древност, например, св. Кападокийци, а в България – св. Братя и техните следовници.

Езикът, особено книжовният, е нещо създавано от хората. От тях зависи дали той ще бъде благочестив или не. В този смисъл с лека ръка да се определя един жив език, имащ десетвековна писмена традиция, като непригоден за църковна употреба, е най-малко безотговорно. Върху нашите плещи лежи товарът съвременния български език да бъде облагороден и възвисен до истините на Откровението и колкото повече нехаем за тази необходимост, толкова повече се отдалечаваме от мисията на благовестители.[52]

Казаното дотук трябва да ни убеди, че от гледна точка на методологията именно Православното предание е отправната точка при разглеждането на свързаните с езика на Църквата въпроси. Облягайки се на Преданието бихме могли да разрешим и всички други въпроси, свързани с превода на църковна литература. Това, на свой ред, означава преводаческата работа да бъде въздигната на академична висота и систематизирана от Св. Синод на Българската православна църква.



[1] Тази особеност преминава като червена нишка през цялата българска история. Дори да не се връщаме преди времето на „Отвъд дунавска България”, констатацията просто се набива на очи. Причините за нея са различни, но тук за нас са важни фактите.
[2] Всъщност споровете не се водят на академично ниво. В повечето случаи иде реч за отделни публикации или за частно споделени мнения, или за отделни преводи, направени в различно време и в много случаи публикувани анонимно.
[3] Полезно е да поясним, че под термина „църковнославянски език” не винаги се разбира едно и също. У нас с този термин се обозначава руската редакция на старобългарския (среднобългарския) език, която на свой ред води до формирането на известния ни днес литургичен език. На Запад под „църковнославянски език” разбират литургичния език на Православната славянска църква, който винаги е бил различен от народния или светския книжовен език. В последно време тези идеи се възприемат и от някои български учени.
[4] Нека подчертаем, че внасянето на политическата терминология в живота на Църквата е недопустимо. Както в нашия, така и в други подобни случаи по-правилно е да се говори за хора в Преданието и хора извън него.
[5] Тук употребяваме термините традиция и предание като синоними.
[6] Още тук следва да отбележим, че, според нас, както и според Традицията, не съществува деление на богослужебен и църковен език. Езикът на Църквата е един. За това обаче по-долу.
[7] Обикновено в тази връзка се говори за литургична реформа, но терминът реформа, макар и популярен, е неприемлив за православното богословие. В това отношение съществува и терминологично объркване, тъй като самата дума „обновление” неволно извиква спомена за руското обновленческо движение след 1917 г.
[8] Въпросът за границите на светоотеческия период е спорен. Склонни сме да приемем мнението, че този период не е ограничен във времето и мисленето за него отразява повече определено църковно съзнание и опит.
[9] В съвременния богословски език терминът богослужебна литература не включва в себе си цялата такава литература. Затова използваното тук разделение на „литургична”, „агиографска” и „проповедническа” литература е условно.
[10] Обръщаме внимание и на това, тъй като не можем да пренебрегнем вековната традиция на превод на църковна книжнина у нас. Ако в средните векове това са били преводи предимно от гръцки, то днес се спори не само за превод от гръцки, но и от църковнославянски на съвременен български. Този проблем се ражда през Възраждането, когато по различни причини се отдава по-голямо значение на славянските текстове, отколкото на гръцките (без това правило да се абсолютизира).
[11] Срв.: Мецгер, Б. Ранние переводы Нового Завета, Москва 2004, с. 460-474. Ще се обърнем към извора и ще дадем думата на древния преводач. В т. нар. „Македонски Кирилски лист”, чието авторство някой учени приписват на св. Кирил, четем: „Макар и да намерите, че не е поставена точно същата дума, постарахме се да поставим подходящата дума в превода на Евангелието, тъй като се страхувахме да добавим нещо повече. И ако някъде се окаже, че има нещо допълнено, то нека онзи, който чете, да разбере, че това е станало по необходимост, а не от дързост или самонадеяност. Защото никой не е толкова дързък или самозабравен, че без нужда да добавя или да маха думи от евангелските сказания, щом там е неговата цел като учител. И колкото сме се стремили да намерим подходящите слова, не винаги думите са предадени със същите съответни. Защото не са ни нужни думите и словата, а евангелският разум. И затова там, където гръцки и славянски се съгласуват стройно, чрез същата съответна дума, то така и сме я поставили. Ако пък някъде или думата е по-дълга, или погубва разума, то, за да не се откажем от разума, използвахме друга дума за предаването. Защото не е възможно да се пренесе точно един език на друг когато се превежда, а и при всеки език, превеждан на друг това се случва много пъти. Защото, ако една дума на единия език е красива, то в другия може да се случи некрасива; и която в другия е надменно възвишена, то в първия е невъзвишена; и ако в единия е славна, то в другия не е. И което имаме в единия език от мъжки род, в другия може да е женско – така, както гръцките наименования παντα τα, казваме по славянски „всичко това ще дойде”. Също и παντα τα εθνη, а на славянски – „всички езици”. Защото не е възможно навсякъде да се съобразяваме с елинската дума; а е нужно да спазваме същия разум. Възможно е прочее не един път да попадне мъжко име в гръцки, а в славянски – женско, и ако го преведем с име от мъжки род, както стои в гръцки, голяма вреда ще се нанесе на превода. Такива думи са малко, но ги има. Така че ние, когато сме изоставяли същата дума, изразявали сме разума, който има същата сила. Защото заради техния разум превеждаме всички тези сказания, а не за да търсим тъждеството на думата…” Цит. по: Врина-Николов, М. Отвъд пределите на превода, С. 2004, с. 56.
[12] Под съвременен български ще се има предвид съвременният книжовен. Колкото до богослужението, категорично не може да става дума за разговорен език.
[13] Банев, Й. „За църковния език” – В: Духовна култура, 11, 2005, с. 1.
[14] Пак там.
[15] Този въпрос е неотделим от въпроса за богослужебния език, защото безспорно зографът не просто учи на богословие, но по този начин служи на Бога. Нещо, което съвременният художник забравя и което е причина в масово обращение да вървят неканонични икони, с неясни надписи или изобщо без такива, които приличат повече на предмети за украса, отколкото на култови изображения.
[16] Според преп. Иустин (Попович), Църквата е Богочовешка работилница, в която човек се преобразява в богочовек по благодат (Догматика Православной церкви. Экклесиология, Москва 2005, с. 15).
[17] Трудно е църковното служение да се изчерпи само с едно изречение. Въпросът съдържа множество догматични, нравствени и исторически истини, които не са предмет на настоящата работа и няма да се разглеждат тук.
[18] В превода на 70-те (Септуагинта), от който е преведена Славянската Библия, и Новия Завет.
[19] Важно е да отбележим, че древната Църква не познава такова деление на книгите.
[20] Като пример може да се посочи езиковата ситуация в Сирия, Египет и при славяните.
[21] От това става ясно защо появата на славянската азбука и писменост на Запад среща такава съпротива.
[22] На събора във Франкфурт през 794 г. Карл Велики възхвалява проповядването на простонароден език, а съборът в Тур през 813 г. постановява под негово влияние коментарите на евангелските четива, които се четат по време на службата, да бъдат на романски или немски език. Виж: Фавие, Ж. Карл Велики, С. 2002, с. 424 сл.
[23] На Запад даденото от папата благословение е прецедент, защото се отнася не само до проповедите, но и до евхаристийното богослужение.
[24] В Средновековието латинският език не се свързва с нито един определен народ. Той се използва като административен и църковен език.
[25] Под духовно робство се има предвид т. нар. „синодален” период в историята на Руската православна църква, османското владичество и атеистичните режими в православните страни след 1945 г.
[26] Поне на нас не ни е известно.
[27] Неслучайно авторите по онова време търсят молитвеното застъпничество на светците, за които пишат.
[28] Срв.: Добрев, И. „ХІV в. – класицизъм или пракрити?” – В: Преводите през ХІV столетие на Балканите, С. 2004; Тасева, Л. „Единство и многообразие на преводаческите норми през ХІV в. (По материал от два южнославянски превода на триодните синаксари)” – В: Старобългарска литература, С. 2005, кн. 33-34.
[29] Интересен е фактът, че полемиката е в България. По-логично би било тя да се води във Византия или да бъде подклаждана от нея, но такива сведениялипсват. Нещо повече, Византия откупува учениците на св. братя от Венеция и ги изпраща в България. Вероятно споровете в България се дължат на това, че в нашите земи употребата на гръцкия в богослужението и в държавната канцелария има вековна история и привържениците на този език се страхуват дали славянският може да изрази църковната истина. При все това в полемиката си Черноризец Храбър не използва църковни аргументи.
[30] Врина-Николов, М. Цит. съч., с. 70.
[31] Пак там, с. 69.
[32] Пак там, с. 70.
[33] Пак там.
[34] Най-популярното свидетелство за това явление е „Похвално слово за Евтимий” от Григорий Цамблак.
[35] Явлението заслужава внимание поради факта, че имаме житие на св. Йоан Рилски от Георги Скилица, което в никакъв случай не може да бъде определено като неканонично.
[36] Този мотив отново е най-добре изразен от Цамблак в споменатото произведение.
[37] Добрев, И. Цит. съч., с. 21-22. Срв.: Врина-Николов, М. Цит. съч., с. 72-80.
[38] „Молитви за лекуване”. В сборник със смесено съдържание се среща дори молитва за умиране на врага.
[39] Важно е да не забравяме, че по времето, когато се правят първите новобългарски преводи все още няма установена граматика на новобългарски език. Такава ще съставят Неофит Рилски и Петър Берон.
[40] Един мисионер отбелязва през 1816 г.: „От всички народи на славянското племе нито един не страда така от липсата на превод, както българите. Езикът им толкова се е изменил в сравнение с корена, че те почти не са в състояние да разбират свещените книги на славянски, а имат малко екземпляри от тях”.
[41] Всъщност превеждани са и литургични книги, но тези преводи не се утвърждават.
[42] Тези въпроси не са проучвани систематично, но направените тук изводи се налагат дори само от бегъл преглед на литературата от онова време. Изключение правят новобългарските преводи на Новия Завет Виж: Иванова, Д. Традиция и приемственост в новобългарските преводи на Евангелието, Пловдив 2002. Изложението на особеностите на новобългарските преводи на Новия Завет върви по това изследване. Трябва да отбележим, че такива процеси протичат не само в българските земи, но и по целия Балкански полуостров. Така например, през 1814 г. патр. Григорий V със специална грамота разрешава четенето на Евангелието на новогръцки език (димотики). Пак там, с. 33.
[43] Почти до края на 19 век се отпечатват книги на съвременен език, но с църковнославянски шрифт. Виж, например: Новий Завет Господа нашего Иисуса Христа сега Новопреведен от Словенскаго на Болгарский язик от Неофита иеромонаха П. П. Рилца, Лондон 1859; Неделни и празднични слова и поучения, извлечени из творенията на църковни проповедници, в две части, Виена 1868 и др.
[44] Както вече подчертахме посочените преводи не изчерпват преводаческите усилия, но пък оказват най-голямо влияние сред българското общество.
[45] Изключително важен факт, изправящ ни пред съдбоносната дилема, стояла и пред духовниците от Средновековието: или преводът не може да предаде мистиката на Словото Божие и се явява излишен, или пък може, но тогава няма причина, възпрепятстваща литургичната употреба на съвременния език.
[46] В 9 век св. братя са изправени пред друга ситуация, която обаче по същността си не се отличава от тази през Възраждането. Веднъж взели решение да преведат Писанието, те довеждат начинанието си докрай.
[47] По това време преводачите се ръководят от необходимостта Словото Божие да достигне всички слоеве на обществото. Епохата не е подходяща за цялостни преобразования.
[48] И днес между традиционното и съвременното пеене се води, с променлив успех, непримирима борба.
[49] Ще посочим само две издания: Служебник, превод и изд. Струмишки митр. Герасим и архим. Борис, Цариград 1908 (отпечатан в София) и Требник, превод и изд. Струмишки митр. Герасим и архим. Борис, С. 1910 (почти всички текстове са на български, а останалите са отпечатани със съвременен шрифт).
[50] Ще цитираме едно интересно издание, използвано и днес от свещениците, макар да е предназначено като информативно четиво за миряни: Молитвен наръчник (за частна употреба). Липсват сведения за това кога, къде и от кого е преведена, подготвена за печат и издадена тази книга. Всъщност тя представлява Требник. Там, на с. 2 четем следната интересна бележка: „Имайки предвид, че мнозина от православните християни имат голямо желание да се запознаят по-отблизо със смисъла и значението на требите и обрядите, изпълнявани в Православната църква, назначихме настоящия молитвен Наръчник в български текст, за да им послужи за частно четиво и изучаване. Независимо от това, Наръчникът ще бъде и е едно ценно съкровище за борба срещу онези сектантски течения, които отричат обрядността в нашата Православна църква”. Тази бележка навежда на мисълта, че църковнославянския текст не може да изпълни тази роля, защото е неразбираем за народа.
[51] Издаден в София от Синодално издателство през 1948 г. и многократно преиздаван до наши дни.
[52] Днес е факт следният прецедент – езикът на Румънската православна църква е съвременният книжовен румънски. Не е известно обаче това да е попречило с нещо на благодатния живот на тази църква.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ywpy 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме