Новото руско издание на словата от Първи том на св. Исаак Сириец – комерсиален проект или стъпка към реално научно издание

Действителното място на мар Исхак Д’Нинве, по-известен във вторичната гръко-славянска традиция като св. Исаак Сириец, в Преданието и мистиката на Православната църква е непреходно и многопланово.[1] И друг път на страниците на Живо Предание е ставало дума за новите издания на негови текстове,[2] което недвусмислено говори за силен интерес и въздействие. Никак обаче не е за подценяване темата за точния смисъл и точния превод[3] на мислите на този велик Христов последовател, които са провокирали и трогнали много сърца и извън монашеските среди (известна, например, е духовната връзка между мар Исхак и Фьодор Достоевски).

Много е говорено за неточностите в гръцкия превод на Първи том,[4] осъществен в края на 9 в. в манастира на св. Сава Освещени, на Авраамий и Патрикий, чието дело е оценено отдавна. Но тъкмо преводната загуба на най-фините моменти от мисълта на мар Исхак по въпросите от особено естество, където библейско-богословската логика в традицията на св. ап. Павел изисква най-точно тълкуване, е основната причина за определени осакатени тенденции и някои крайности в гръцкото, а по-късно и славянско, възприемане на ключови елементи от молитвата, духовната борба и преживяванията на душата по пътя на възкачването ѝ към деликатните проявления на Светата Троица в личността и обществото. И не е случайно, че тъкмо в гръко-византийското християнство мистическата традиция е най-слабо застъпена. Ако приемем това ново издание в направление на коригиране на тези тенденции, макар и с чисто филологични средства, то това непременно би могло да послужи ползотворно като безспорен принос за необходимите и отдавна отлагани промени, както и за подходящо вдъхновение за ново начало на лични трудове и търсения. Така М. Калинин е превел от сирийски и посочил под линия някои от най-потресаващите разминавания в смисъла с гръцкия (руския) текст, като например абзаците на с. 26, 27, 43, 55 и др. Извън този контекст, по всичко личи, че изданието е предназначено най-вече за определена комерсиална популяризация на вече печатания в сериозен тираж руски превод, редактиран от С. Соболевски.

Не бива да се пренебрегват опитите творчеството на мар Исхак да бъде изведено извън монашеските среди. Целта на записването на неговите последни проповеди и тълкувания, когато вече е почти сляп, не е била те да останат капсулирани за употреба от определена монашеска школа в Източносирийската църква. Най-малкото защото достигнатите и изведени от мар Исхак подсъзнателни закономерности, свързани с религиозния инстинкт и психологически принципи,[5] както можем да се изразим днес, са с универсално значение и никак не е полезно те да бъдат безцелно предоставени на „откриването“ (с модерна терминология) и разпореждането с тях от страна на психолози, психиатри, антрополози и философи. Изобщо, древноцърковните постижения, много от които отдавна са изоставени през вековете на немарливо отношение към тях от дилетанти и плагиати, са реално и уникално наследство тъкмо на всеотдайните последователи на Иисус Христос, Господаря на господарите (Откр. 19:16). Тяхно е неотменното право и задължение да разполагат със законното си имущество и вековни придобивки, в любов, постоянно развитие и разбирателство, без лицеприятие и страсти. Но ето че законните права са усвоени днес посредством неточни преводи, тълкувания и завист от една малобройна група хора и организации, които не са (по всичко личи) достатъчно посветени и годни за великия подвиг на вярата, към който призовават и за каквато са дали непреходен пример мнозина светци и учители на древната и ранносредновековната Църква. И макар сериозните научни постижения в областта на палеографията, кодикологията и филологията през последните 50 години да дават вече солидна основа за по-точна контекстуализация и реална реинтерпретация на множество от най-травматичните митологеми, симулакри и идеологически клишета в практиката на поместното християнство и въобще в борбата за усвояване на историческото приемство в Църквата, то действителното „въвеждане в експлоатация“ на голите факти и приемането на практическите мерки за излизането от болестотворната маргинализация и срамен колаборационизъм, в които е натикано „църковното съзнание“, зависи от всички хора с добра воля, от всички нас, не от малцината патролози-специалисти.

Влиянието и вдъхновението, предизвикани от писанията на мар Исаак, са непреходни и техните резултати, наред с тези, породени от автори като авва Антоний, авва Макарий и св. Симеон Нови Богослов, недвусмислено показват стойността им. А тя няма как да бъде достояние на филологията сама по себе си, нито на психологията, макар и да е вплетена в емблематични доклади от симпозиуми и конференции. Сега, повече от всякога, гласът точно на тези бележити мъже следва да бъде разпространяван целенасочено, а техните поучения е необходимо да бъдат изучавани и практикувани далновидно, тъй като потенциалът им съдържа огромен заряд, който оказва изключително здравословно влияние върху човешката психика изобщо, макар да е подправен със специфичното поетично звучене, характерно за средновековните мистици, което може да се стори първоначално странно за ушите на мнозина неподготвени читатели. И слънчевата светлина обаче започва с годините постепенно все повече да дразни привикналото на офис-осветление око. И именно психиката е обект на все повече затормозяване и атаки в нашето съвремие, когато „авторитетът и свещеното“ са сведени до „културно-историческо наследство“. А „войната“, както казват мистиците на Църквата, е в помислите. Ето защо наследствените предимства и оръжия на Църквата не бива с лека ръка да бъдат захвърляни в музеите и в кабинетите на учените, чиято цел е съвсем различна от тази, поставена в основата на създаването на изследваните текстове. И макар трудът по съхраняването и разчитането на пергаментите да е колосален, още по-сериозен и ценен е трудът на практическото прилагане на вплетените в тях идеи и концепции. Благодарение на текстовете на тези мистици, всички научаваме, колко значителни са били познанията на най-великите синове на Църквата и колко важна е практиката на техните животворни поуки.

Под перото на мар Исхак са идентифицирани на езика на оригинала пет тома[6] съчинения: поучения, послания и проповеди.[7] В реален оборот обаче остава само първият,[8] при това в изопачения си гръцки превод. Излишно е да напомняме, че тъкмо най-съществените детайли в сирийския текст са пропуснати на гръцки.

В това ново руско издание на превода на С. Соболевски от 1911 г., допълнен с преводи и бележки на младия сиролог Максим Калинин, прави впечатление „синодалният“ подход в малък формат с едър шрифт, а също и тиражът от 5000 бр., който дори за Русия е огромен,[9] както и ниската цена на книгата (600 рубли)[10]. Тези факти са недвусмислени в полза на твърдението, че това издание е насочено, въпреки своето прилично „научно“ оформление (преводни корекции, бележки, индекси, сравнителни таблици), предимно към комерсиална и популярна употреба. В известен руски форум,[11] веднага след излизането от печат М. Калинин сподели:

„Пред мен стояха две задачи, описани в книгата: 1) да се добавят отсъстващите [на руски] слова от Първи том; 2) да се обясни разбираемо на читателя на светоотеческата серия на Лаврата, какво значение тези текстове могат да имат за него. Да, ориентирах се към консервативните читатели, които се интересуват само от този корпус на мар Исхак, който се е ползвал активно в православната традиция. Затова обясних, кои от четиринадесетте трактата са известни в православната традиция и кои – не; в какви текстове се цитира Теодор Мопсуестийски [и Евагрий] и т. н. Не съм си поставял (засега) задачата да подготвя научно издание или да се направи „ъпгрейд“ на текста и предговора на С. Соболевски (тази задача е ясно, че изисква друг издателски формат). Един ден ще се заемем с превода на останалите трактати от Първия том (мой колега вече се занимава с това). Но първо ще завърша превода на Трети том, а и заедно с А. М. Преображенски трябва да издадем на руски писанията на Йосиф Хазайа… Относно хибридността [на изданието] съм съгласен. И все пак наивно се надявам, че на читателите, на които са интересни Подвижнически слова, моите преводи също ще добавят нещо. Макар тези трактати да се открояват на фона на останалите – те съдържат сложен философско-богословски изказ, който ги отделя на фона на практичните съвети и кратките мистични описания в по-голямата част от другите текстове на Първи том. Може би тъкмо затова те не са влезли в гръцкия превод. Какво представлява Трактат 26 „За теодицеята“, например? Много обичам този сюжет: вместо да дава благочестив отговор за това, че Бог не потиска ничия свобода, Исаак Сириец описва пътя на съзерцанията от второ естествено съзерцание до съзерцанието на Светата Троица, като има предвид, че само така човек ще намери отговора. Както и книгата на Йов, мар Исхак оставя основното извън пределите на разговора. Между другото, в този трактат той намеква за „всеобщото спасение“: в параграфи 13-15 (с. 552-554 на изданието) на трактата мар Исхак говори, че природата, която притежава „вътрешна склонност“ [към грешки и ентропия – concupiscentia], не може да възприеме „точната истина“ за Божиите съдби, защото надеждата, която се поражда от това знание, ще я увреди. Когато човек достигне до съзерцание на Бога (буквално: това, което се отнася до божествената природа), тогава той придобива точно познание за състоянието на нещата, както и безусловна надежда, лишена от страх. Когато човек излезе от това висше съзерцание и се отправи към разбиране на „измеренията и техните особености“, той отново се връща към областта на неясното и страха. С други думи казано, да мисли за всеобщото спасение може само човек, който е стигнал до върховете на мистичния опит. При друго положение човек не е в състояние да разбере последните съдби на творението, както и да се старае. Подобна мисъл е изказана в трактат 41 на Втори том: „А този, чиито действия се оказват обвинители спрямо самия него, … дори когато той говори за благата, това е мерзост за него!“ (т. е. мерзост е такъв човек да дръзва да говори за това – CSCO 554, 169). Другите трактати също са доста интересни“.

Така или иначе обаче изпълнението на мистичните предписания и спазването на точната методика, разисквана от мар Исхак в трактати 1, 26 и 2, 41, е най-важната предпоставка за ползата при заниманията с текста и целта на неговото възникване. И както мар Исхак „е доказан като истинска икуменическа фигура, трансцендирайки през границите на църковните традиции“[12] от Източна Сирия до Испания, така съответно е необходимо да трансцендират и духовните поучения от страниците през мисълта на четящите книгата, за да насочат умовете от състоянието на объркване и мъгла до светлите хоризонти на незалязващата светлина на присъствието на Божия Дух (без каквато и да е нотка исихазъм), което определено би представлявало успех при запознаването с текста. Иначе никоя църковна библиотека не заслужава особено внимание, при положение че е използвана предимно за фактологични справки или „бягство от скуката“, а не според своето действително предназначение.

Патролозите безспорно са установили четиримата древноцърковни автори, които оказват най-силно влияние върху мисълта на св. Исаак (във всяко текстово-критично издание са изведени почти всички преки и скрити техни цитати). Това са: Евагрий Понтийски; Теодор Мопсуестийски; Пс.-Макарий Велики (сирийският Corpus Macarianum) и св. Марк Подвижник. Както се вижда от творчеството му, мар Исхак не просто е повлиян от тези автори, а те са неговите главни авторитети, поне като текст, не само в областта на мистиката, но и на христологията. Този факт не бива да учудва никого, тъй като в контекста на персийско владичество през 1-7 в. и арабска експанзия през 7-8 в. Източносирийската църква не просто е опазвала своята автентична традиция, приета още от апостолските времена, но едва е оцелявала (впрочем, както е и до днес). А творчеството на мар Исхак отбелязва един от върховете на тази традиция, пресичайки икуменическите граници и ражда последователи като Йосиф Хазайа и Йоан Далиатски, при това в противовес на официалната църковна доктрина на Източносирийската църква, която по това време вече е силно унифицирана – нещо, което тогава изобщо е характерно за сепарирания Християнски свят (особено за Източната Римска империя след периода на иконоборчеството), и повлияна от несторианството.

Тук е мястото да отдадем дължимото за забележителното развитие на руската патрология през последните 25 години в елинистичното направление на Алексей Дунаев с множеството негови преводи и редакции, а в областта на сирологията на митр. Иларион (Алфеев) с превода на Втори том и монографията му от 1998 г. за св. Исаак Сириец (въпреки нейния обзорен характер). Днес руската сирология разполага с един от най-влиятелните учени в лицето на Григорий Кесел, който в световен мащаб се нарежда до имена като Sabino Chialà и Nestor Kavvadas. През 2013 г. в Москва се проведе голяма международна конференция, посветена на мар Исхак,[13] като след нея последваха преводите на А. Муравьов, А. Макаров, С. Туркин и М. Калинин. От новото поколение руски сиролози наистина се очаква много. Особено на фона на ревизията на контактите на Москва с политическата църква-майка в Истанбул. В търсене на нова идентичност и разчистване на идеологическите отломки, потиснали исконната автентичност, като подпора за Руската църква действително може да послужи бляскавата мистична традиция и текстовете на отците от Източносирийската църква от 7-8 в., предвестници на Имеславието, изследвани редом с оригиналните писания на Афраат, мар Афрем (св. Ефрем Сириец)[14] и Нарсай.

* Рецензия върху изданието: Преподобный Исаак Сирин: Слова подвижнические, Изд. 4, испр. и доп., СТСЛ, 2019, 712 с.