Типикът и богослужебното предание на Великата църква и наблюдаваните отклонения от тях

Светейши Владико,

Високопреосвещени и Преосвещени свети архиереи,

Най-топло благодаря на Ваше Светейшество за честта да се възложи на мое смирение настоящото изложение пред почитаемата йерархия на Вселенския престол.

Позволете ми да започна беседата си със споменаване с признателност на починалия миналия юни в Швейцария приснопаметен велик протопрезвитер Георги Цецис, потомък на константинополското ромейство,[1] както и на свещенодействащия днес в Атина, също константинополец, Високоблагоговеен протопрезвитер на Вселенския престол о. Серафим Фарасоглу, които от ранна възраст са били канонарси[2] в пречестнѝя Патриаршески храм при патриаршеството на Вениамин, редом с архонтите протопсалти Константин Прингос и Трасивул Станицас. Признателност дължа, също така, и на приснопаметния архимандрит Доситей (Канелос) – игумен на светата обител „Пресвета Богородица“ – Татарна, Евритания,[3] почетен константинополец и почитател на Великата църква. И тримата споменати клирици се отличаваха, наред с всичко останало, и с познанията си по типика, богослужението и църковната музикална традиция на Великата църква. Заедно с това, те се занимаваха подробно с наблюдаваните отклонения в тези три области.

Това, което предстои да се каже, няма за цел да засегне лица или институции, а само да посочи случаи, които, за съжаление, с течение на времето се затвърждават и така отклонението от реда започва вече да се смята за правило! За затвърждаването на това безредие значително допринася и неуместното публикуване в интернет или в средствата за масово осведомяване на снимки и видеоматериали от изпълнението на свещените служби, особено в светия олтар и най-вече от най-страшния и свещен момент в светата Литургия – времето на освещаване на св. Дарове. Тук горещо бих помолил да обърнем особено внимание да не се профанизира – разбира се, неволно – величието на свещените тайнства. Естествено, винаги е имало отклонения, които с времето се забравят. Само че съвременните средства за комуникация не само предават на света животворното Божие слово, а изразително разпространяват и отклоненията от правилния богослужебен ред.

С оглед на горното, възложеният на мое смирение доклад ми дава възможност да посоча някои богослужебни нередности възможно най-кратко – поради ограниченото време.

1. Присъствие на архиерей по време на Литургията

1.1. Похвала на архиерея[4] по време на светата Литургия.

В Окръжното послание на приснопаметния патриарх Димитрий от 25 януари 1989 г., което беше изпратено до всички йерарси на Вселенския престол, без да се изключват Новите земи в Гърция,[5] четем:

„По отношение въобще на църковното и богослужебното благочиние и еднообразие, които трябва да съществуват и да се прилагат неотклонно в епархиите на нашата патриаршеска област, се препоръчва в случая да се спазва типикът на майката – света Христова Велика църква, според който… при свещените съслужения похвала се пее само на първенствуващия архиерей, но не и на съслужещите архиереи. Разбира се, във всички случаи на обикновени архиерейски литургии или съслужения първо се пее похвала на настоящия Вселенски патриарх, а след това похвала на първенствуващия архиерей. По същия начин в архирейска Литургия или съслужение в която и да е епархия на Престола се пее похвала на Вселенския патриарх, след това на местния архиерей и накрая на първенствуващия архиерей“.

1.2. Носенето на митра при архиерейски съслужения

Съгласно горното Окръжно: „Само предстоящият в свещенодействието архиерей носи митра и пастирски жезъл, но не и съслужещите с него архиереи; те просто носят епанокалимавка [було] и не носят пастирски жезъл“.

Както е известно, същия ред спазват и другите три древни патриаршии, а допреди няколко години – и Кипърската църква. Също и Българската църква до 70-те години следваше същия ред. Очевидно под влиянието на Москва, тя е премахнала много от уставните разпоредби на майката – Константинополска църква и е възприела много от руския църковен ред.[6]

Блаженопочиналият велик протопрезвитер Георги Цецис в статията си, озаглавена „Новопоявили се богослужебни нередности“, която той написа малко преди смъртта си, отбелязва следното:

„Като правило, в случаите на архиерейски съслужения се спазва неотклонно старшинството на епископското ръкоположение между действащите митрополити, между титулярните[7] митрополити и между викарните епископи, като старшият по ръкоположение е предстояващ. В този ред на мисли трябва да се каже, че, според старата богослужебна традиция, която все още спазват древните патриаршии, само предстояващият празничното богослужение архиерей носи митра и държи пастирски жезъл. И това е така, тъй като той и само той стои пред жертвеника „в образа и на мястото“[8] на Великия Първосвещеник Христос и принася безкръвната жертва. Каноничната и богослужебната практика определя в архиерейско съслужение да предстои само пастиреначалникът на местната църква,[9] независимо от възрастта или старшинството на ръкоположението, и никой друг. В тази връзка и за историята може би ще бъде полезно да се спомене, че по време на честването на 1500-годишнината от Четвъртия вселенски събор в Халкидон в катедралата „Света Троица“ на Халкидон[10] (1951 г.) в богослужението предстои приснопаметният патриарх Атинагор. Местният Халкидонски митрополит старец Тома не съслужи заедно с патриарха, а просто „стоеше на малкия трон, носейки було“ [нито носеше енколпие на гърдите си, нито държеше пастирски жезъл-патерица].[11] И това по простата причина, че един пастиреначалник в своя катедрален храм и изобщо в своята епархия не може да бъде „съслужител“, а само служител[12] на тайнството св. Евхаристия“.[13]

1.3. В текста на ороса,[14] т. е. на томоса на Св. Синод от 1666 г. в Москва

… и по-точно в правилата, посочени от патриарсите Паисий Александрийски и Макарий Антиохийски,[15] четем следното: „Известяваме всички и за това: във Великата Константинополска църква и в другите патриаршии на Изтока владее такъв ред: когато се случи да служат двама или трима патриарси заедно, местният патриарх не сяда на свещения синтрон, а сяда с другите на същия ред заради братската любов и равночестието [им]. Така се прави и когато служат двама или трима митрополити, или други архиереи; и такъв е редът в светата Източна църква, за да няма съблазън“.

Също така, според църковния ред синтронът не се отстъпва от епископа-кириарх на друг архиерей в знак на любезност, защото да седи на него е изключително право само на пастиреначалника на епархията и на никой друг архиерей.

1.4. Също така, според горното окръжно на приснопаметния патриарх Димитрий:

„Викарните епископи – по време на извършването на света Литургия и при други прояви, и изобщо на обществено място – носят само енколпие, а не нагръден кръст и пастирски жезъл“. Напоследък обаче, за съжаление, горният ред не се спазва, а дори при архиерейски съслужения епископите на Трона[16] носят митра и пастирски жезъл, и вместо митрополита-кириарх на епархията те поменават Вселенския патриарх, както правят митрополитите.

По отношение на последното в Окръжното на приснопаметния патриарх Димитрий се казва: „Епископите, винаги, когато служат в епархия на митрополита или архиепископа, на когото канонично са подчинени, поменават неговото име, а в друга епархия поменават името на кириарха митрополит или архиепископ на тази епархия, а не името на този, на когото са подчинени. При съслужение с митрополита или архиепископа поменават името на предстоящия митрополит или архиепископ, а при съслужение само на епископи поменават името на митрополита или архиепископа – кириарх на епархията, като във всички случаи в течение на богослужението, както е редно, спазват старшинството си по ръкоположение“.

1.5. Също така архиереите не държат посох,[17]

… освен на предвидените свещени последования – извън границите на своите църковни епархии, нито на Света гора и в другите патриаршески и ставропигиални манастири от уважение към Вселенския патриарх. Изключение се прави за архиереите, членове на патриаршеските екзархии [пратеничества], когато отиват в светите обители по решение на Църквата, или когато архиерей представлява Вселенския патриарх.

1.6. Когато архиерей предстои при отслужване на акатиста към Пресвета Богородица,

… сиреч по време на Малкото повечерие, той влиза без мантия и жезъл и стои на малкия трон, но не чете акатиста. Само един свещеник отслужва последованието. Този ред се спазва сега почти само в пречестнѝя Патриаршески храм, докато в повечето енории на Града,[18] както и в епархиите на Трона е занемарен.

Според Уставна разпоредба[19] на приснопаметния патриарх Фотий Втори († 1935 г.) „… хоростасия на патриарха от малкия трон на пречестнѝя Патриаршески храм се извършва при четирите статии на Богородичния акатист, първата от които се чете от великия архимандрит, втората от великия синкел, а останалите две – от патриаршеските ефимерии. Трябва да се отбележи, че от известно време в храмовете се наблюдава безчиние при службите, по време на които се четат четирите статии на акатиста, като архиереите предстоят, облечени в мантия, и самите те ги четат, противно на обичая открай време във Великата църква“. Според същата Уставна разпоредба, в петък вечер, преди акатистната събота, епископът стои с мантия и жезъл на архиерейския трон и сам той чете първата статия на акатиста, а от двете му страни стоят дякони с дикири и трикири; те и кадят в определеното време.

1.7. В гореспоменатото Окръжно на приснопаметния патриарх Димитрий четем:

„Никога не се извършва празнично предстоене от архиерейския трон без мантия и пастирски жезъл. От малкия трон, освен в определените и предвидени в типика случаи, се извършва предстоенето на архиерея с всички одежди и отличия, съпътстващи архиерейското богослужение, но без мантия и пастирски жезъл“.

Също така, архиереят благославя от малкия трон винаги с ръка, никога с кръста. За съжаление, напоследък и в каноничната територия на Вселенския престол се наблюдава нова нередност: архиерейско предстоене от трона с жезъл, но без мантия!

1.8. Дейното участие на предстоящия архиерей в литията с Разпнатия Христос на утринната на Велики петък[20] или в свалянето от Кръста по време на вечерната на Велика събота,[21] както се прави в някои епархии на Вселенския престол

По този въпрос блаженопочиналият отец Георги Цецис, в статията си, озаглавена „Размисли върху темата за богослужебното възраждане“,[22] отбелязва следното:

„Впрочем не е случайно, че сега спазваната Уставна разпоредба за Страстната седмица постановява, щото сравнително новото, установено едва в 1864 г. от Вселенския патриарх Софроний последование на обикалянето с Кръста след петото евангелие на утринната на Велики петък, както и последованието на свалянето от Кръста,[23] по време на вечерната на Велика събота, се извършват от свещениците, а не от предстоящия архиерей. Тази разпоредба има своето обяснение. А то е, че архиереят, стоящ на трона в образа и на мястото на Христос, не може да носи тялото на Този, Когото сам изобразява! Нито пък може да „играе ролята“ на Никодим от Ариматея и да извърши, така да се каже, своето собствено сваляне от Кръста“.

Следователно архиереят в тези две последования трябва да стои на архиерейския трон и в гореспоменатите свещени моменти да слезе и да си открие главата в съответствие с типика на Великата църква.

1.9. Когато служещият архиерей, застанал пред царските двери, произнася с висок глас „Господи, Господи, призри с небесе…“, хорът отговаря с тихо изпяване на „Амин“, а не пее „На многая лета, владико!“.[24]

А при поменаване на архиерея на великата ектения („О архиепископе нашем…“), когато той присъства, хорът не пее „На многая лета, Владико!“, а „Господи, помилуй!“.

1.10. Както е известно, ръкополагането на висшия клир,[25]

… сиреч епископ, презвитер и дякон, се извършва в светия олтар. Следователно обличането на свещените одежди по време на ръкополагането трябва да става пред светия престол, в светия олтар, а не извън него. Докато ръковъзлагането на нисшия клир, т. е. на иподякон, певец и четец, се извършва извън светия олтар, на солея, където става и тяхното обличане. По време на ръкополагането ръкополагащият архиерей – и само той! – показва на народа последователно трите отличителни одежди на всяка степен на свещенство и „Достоин“ се пее само три пъти – веднъж от св. олтар и по веднъж от двата хора (певници). Също така при ръкополагане не се пее „Кто Бог велий“. В случай на даване на офикия на новоръкоположени клирици[26] офикиите трябва да се дават от ръкополагащия архиерей след отпуста на светата Литургия.

1.11. Мястото на проповедта в светата Литургия, която е преди всичко дело на архиерея, със сигурност е след четенето на светото евангелие

Блаженопочиналият отец Георги Цецис в горната си статия заявява:

„Пренасянето на проповедта от нейното правилно място към времето на причастния. Фактът, че мястото на проповедта на Божието слово е непосредствено след четенето на евангелието, не допуска обсъждане. Това се свидетелства от древната богослужебна традиция на Църквата (която, трябва да се отбележи, се спазва и до днес във Вселенската патриаршия, както и в много други автокефални църкви), но преди всичко от онази молитва, която се чете преди евангелието и с която служещият се моли, щото Човеколюбивият Владика да просвети нашите сърца с нетленната светлина на богопознанието и да отвори очите на нашия разум за разбиране на евангелските проповеди. Разбиране, за което ще допринесе именно проповедта, която свещенослужителят ще произнесе. Следователно с Божието слово, което трябва да бъде преди всичко тълкуване на Писанията, се завършва първата, учителната част на евхаристийното събрание, така наречената Литургия на словото.

Следователно пренасянето на проповедта на Божието слово от естественото ѝ място (след четене на Писанието) към момента на причастния, винаги под един и същия претекст – „да има богомолци в храма“, не само води до отклонение в свещенодействието, както много уместно отбелязва покойният проф. Й. Фундулис, но е и съмнително дали „улеснява вярващия да мисли изключително и само за безсмъртната Господня трапеза, в която ще бъде призван да участва“. Особено в случаите, когато проповедникът, вместо да тълкува Божието слово, бръщолеви несвързано (често срещано явление!) или прави социално-политически заяви (и това не е рядък пример за „проповедническо майсторство“!), които не подхождат на свещения момент на вглъбеност на вярващия и неговата подготовка да пристъпи към светото Причастие със страх Божи“.

Би могло по снизхождение и само по пастирски съображения проповедта да стане в края на светата Литургия и когато тайнството на светата Евхаристия вече е завършено.

1.12. Четенето на разрешителната молитва от свещенослужителя преди светото Причастие – самоволна намеса в светата Литургия

Вероятно под влияние на някои манастири на Света гора и извън нея (където, когато на празник отиват да служат архиереи, те четат разрешителна молитва на монасите, които обаче всекидневно откриват помислите си и изповядват греховете си на стареца – игумен на манастира), някои клирици въвеждат четенето на тази молитва преди светото Причастие в енорийските църкви.

По този въпрос – относно честото четене само на разрешителната молитва на множество християни – Окръжното на великия протосингел Максим (Георгиадис), по-късно Лаодикийски митрополит,[27] в официалното списание на Вселенската патриаршия Ортодоксия[28] е ясно:

„Замяната по този начин на индивидуалната изповед с групова представлява премахване на изповедта, тъй като не се извършва според църковния ред и пастирския дух, а като се премахва изповедта, причастниците ядат и пият своето осъждане, според апостолските думи, защото не различават тялото и кръвта Господни.[29] Поради това, и за да се излекува привмъкналият се и при нас лош обичай светата изповед да се извършва от свещеника групово след края на светата Литургия и непосредствено преди светото Причастие, по почитаемата заповед [на патриарха] с настоящото уведомяваме досточтимите свещеници, че отсега нататък строго се забранява неизвършването на тайнството на светото Покаяние“.

2. Общи забележки

2.1. Когато на утринната не се пее Велико славословие, дякон не участва в службите – например, в Последованието на Жениха, вечерта на Неделя Цветница, вечерта на Велики понеделник и на Велики вторник. Този ред е записан в книгата за Страстната седмица на Вселенската патриаршия Света и Велика седмица, съставена по нареждане на патриарх Йоаким Трети през 1906 г.[30] Както е известно, тази книга е преиздадена с малки изменения от солунското издателство „Ригопулу“. Там пише: „Във Великата Христова църква вечерта на Неделя Цветница и така нататък… След като вземе време, сам великият архимандрит казва „Благословен Бог наш…“. По време на тези служби архиереят стои на малкия трон без мантия, а вместо енколпие носи нагръден кръст и държи дървена патерица [посох]. Вечерта на Велики четвъртък, в службата на светите Страсти Христови, въпреки че не се пее Велико славословие, дяконът все пак участва. Също така, дяконът не участва във вечерните, които нямат вход – например, на двете задушници и др., но също и в молебните канони към Пресвета Богородица през Богородичните пости.

2.2. Често се наблюдава, както преди началото, така и след края на светите служби, клириците да поставят свещените си одежди на светата трапеза, което е неуместно. Забележително е наблюдението на приснопаметния архимандрит Доситей (Канелос) по въпроса: „Трябва да се знае, че свещените одежди за носене, независимо дали са на свещеник или епископ, никога не се поставят на светата трапеза. Това е неподобаващо и изключително свръхсветотатствено. Същото се отнася и за събличането на одеждите, когато някои небрежно и арогантно подреждат и сгъват собствените си одежди. Ако епископът е бил облечен вътре в олтара, тогава пред или отстрани на светата трапеза се поставя специална ниска четирикрака масичка, където се поставят свещените одежди; защото така правят във Великата църква в Константинопол“.[31]

2.3. Във Великата църква причастяването на присъстващите в молитва[32] клирици – дякони, презвитери и дори архиереи – се извършва след последния служил дякон, а не преди него.

Блаженопочиналият архимандрит Доситей (Канелос)[33] отбелязва: „Защото много се удивихме на това, което често виждахме в храмовете на Великата Христова майка-църква: епископи, които не са служили, се причастяваха след дякона“.[34]

2.4. През периода на дванадесетте дни от Рождество Христово до Богоявление и от Лазарова събота до Томина неделя според типика на Църквата не се извършват помени с предлагане на коливо. Има издадени много окръжни на Великото протосингелство[35] за това, кога могат да се извършват помени. За съжаление, този ред не се спазва на много места.

2.5. Петохлебието се отслужва по време на вечерна. По изключение може да се отслужи в края на утринната, но не в края на светата Литургия.

Това е обичаят днес в пречестнѝя Патриаршески храм, в деня на годишния му празник – на св. Георги. Виж по-горе Уставна разпоредба на приснопаметния патриарх Фотий Втори.

Блаженопочиналият отец Георги Цецис по този въпрос отбелязва следното: „Благословението на хлябовете (петохлебие) в края на светата Литургия. Това твърде древно богослужебно действие, което датира от времето на ранната Църква и е остатък от агапите на първите християнски общности, винаги е било свързано със службата на Великата вечерна на всенощните бдения и не е имало абсолютно никаква връзка със светата Литургия. То се е извършвало главно по празници на храмове и манастири в памет на чудото с умножаването на петте хляба от Господа в пустинята и като благословение, но и като храна за онези, които са участвали в дългото и изтощително всенощно бдение. Освен това хлябът, като основен елемент от човешката храна, винаги се е ползвал… с полагаща се почит в християнството, в което е бил смятан за вида храна, получил изключително благословение от Господа“.[36]

В съвременната богослужебна практика на Църквата благословението на петте хляба и другите основни съставки от човешката храна, т. е. пшеница, вино и елей,[37] продължава да се извършва на празнични вечерни, на всенощни бдения, както и на утринните на големите празници с молитвата към Христос, Който благославя и освещава всичко, да благослови принесените хлябове и така да освети Своите „верни раби, които вкусват от тях“.[38]

Ако обаче на храмови празници извършването на петохлебие в края на утринната може да се приеме по икономѝя, то благославяне и преломяване на хлябове в края на светата Литургия, т. е. след преломяването и освещаването на евхаристийния „Хляб на живота“,[39] трябва да се смята за странно, не на място и не на време. Както много уместно е казал блаженопочиналият митрополит на Принцовите острови Доротей, по-малкото не следва по-голямото! Светата Литургия е заключение и печат на дневния богослужебен кръг. Затова тя няма нужда от никакво „допълнение“ от типа на петохлебието, тъй като след завършване на безкръвната жертва Тайнството на божественото домостроителство е завършено и приключило и участвалите в това тайнство са видели „образа на Христовото възкресение“, „изпълнени са с Неговия безкраен живот и са вкусили неизчерпаемата Му сладост“.[40]

2.6. Относно извършването на „Богородично опело“ на празника Успение Богородично в типика на Великата църква (на протопсалт Георги Виолакис) четем следното: „Веднага след катавасията на девета песен на утринната съществува обичай някъде, където този празник се чества по-тържествено, уж за по-голяма слава и почит на св. Богородица, да се пее т. нар. „Богородично опело“ – по подражание на Христовото опело, което се пее на утринната на Велика събота.[41] Великата църква осъжда всяко нововъведение и недобра ревност, макар и да се прави в чест на Пресвета Богородица, и официално не ги одобрява, дори строго ги забранява“.

Освен това, за „Богородичното опело“ има и забранителни окръжни на Великото протосингелство. Великата църква винаги е била и е противник на театралността и емоционалните изблици.

2.7. Относно новите отпустителни тропари. Кое е по-правилно: да се пее отделен тропар за всеки светец, или да се задоволяваме с общите, които се намират в старите минеи и часослови?

По този въпрос е известно становището на Вселенската патриаршия, което е записано и в нейния Годишник за настоящата 2024 г., съгласно с решението на Светия и Свещен Синод от заседанието му на 10 януари 2023 г. Там ясно е отбелязано: „Тъй като през последните години се наблюдава един, така да се каже, безпорядък главно при използването на нови отпустителни тропари, за „прославените светци“ от векове в химнографията (за тези, които имат „слава“ на вечерната и следователно, в съответствие с типика на светата Христова Велика църква, им се пее собствен тропар) майката-църква, по решение на синода, с любов насочва вниманието на всички свои благочестиви чеда, които почитат благодатта на тези светци. Тя ги насърчава и препоръчва да използват общите тропари, които се пеят за всяка категория светци (например, за пророк – „Пророка Твоего… памят…“; за апостол – „Свети апостоле…“; за мъченик – „Мученик Твой, Господи…“; за жена-мъченица – „Агница Твоя, Иисусе…“ и т. н.), тъй като това са тропари, добре познати и обичани от всички, за да могат вярващите да ги пеят, понеже от векове мъдро са предадени от нашите отци. Те са записани в Големия часослов,[42] като по този начин участват в прославянето и възпяването им чрез песнопения в църквите, избягвайки въвеждането на нови такива“.

За съжаление, в наскоро преиздадените от „Апостоликѝ дяконѝя“[43] на Гръцката църква минеи, в които дори е написано на първата страница „… поправен преди това от Вартоломей Кутлумушки от Имврос и допълнен от него с добавката на типика според разпоредбата на светата Велика Христова църква, с чието писмено разрешение е преработен и точно поправен, сега се издава от „Апостоликѝ дяконѝя“ с добавка на тропари“, е налице един допълнителен проблем. Дори за светци, които не са „прославени“, т. е. които нямат „слава“ на вечерната и, следователно, според църковния типик не могат да имат свой собствен тропар, са добавени нови тропари за всеки ден в края на вечерната, съставени от св. Герасим от скита Малка св. Анна, в резултат от което те се пеят от клирици и основно от певци, незапознати достатъчно добре с типика. Също трябва да се отбележи и че в последното издание на Големия часослов от „Апостоликѝ дяконѝя“ са написани множество нови тропари за всеки ден. Например: за един и същ светец са написани два и три тропара! Би било добре в следващите издания на минеите и в Големия часослов „Апостоликѝ дяконѝя“ на Гръцката църква да премахне въпросните нови тропари, защото с течение на времето тази нередност ще се утвърди.

По този въпрос е изключително поучително онова, което пише приснопаметният проф. Йоан Фундулис: „Това е била очевидната цел на Църквата, когато е ограничавала съзнателно броя на тропарите и е използвала един тропар за много светци. Това не е било знак за бедност и химнографско безсилие, а плод от мъдрост и промисъл. Богатството от тропари, стихири, стиховни стихири, слави, седални, канони, кондаци и светилни, които са изисквали използването на книги, познания и изкусно песнопение, е било изразено в обобщаващия текст на отпустителния тропар или тропар в истинския смисъл на думата, за удобно използване по памет от мнозина вътре в храма и извън него. С тяхното умножаване обаче изпълнението на Църквата е в опасност да не знае и да не може да пее дори простите и елементарни тропари, които иначе са били известни и лесно използвани от всички поради причините, които споменахме по-горе“.[44]

2.8. За начина на произнасяне на архиерейските и свещеническите богослужебни възгласи.

В гореспоменатото Окръжно на приснопаметния патриарх Димитрий се казва: „Стилът на архиерейските и свещеническите богослужебни възгласи и като цяло на отслужването на светата Литургия в архиерейската и свещеническата част трябва да бъде в съответствие със скромността, сериозността и простотата на православната богослужебна традиция на Вселенската патриаршия във Фенер“. Сиреч, възгласите на клириците трябва, доколкото е възможно, да бъдат в напева клитон [κλιτόν], който е без излишества и е древен. В него се запазват простотата и умилението без дълги и пространни възгласи, без нарочни музикални изпълнения и демонстрация на гласови способности. Светата Литургия не е мелодрама, а Тайнство на тайнствата.

Също така, четенето от предстоящия архиерей на „Свете тихий“, „Сподобѝ, Господи“, „Верую“, „Отче наш“ и др. трябва да бъде на основата на ѝсона, винаги в съзвучие с това, което предхожда и следва, както прави нашият Светейши патриарх, когато отслужва светите служби и св. Литургия. Четенето на евангелието и на акатиста трябва да се извършва в напева клитон, без провлачване и изкусни извивки, за да се постигне свещенолепно, стегнато и ясно произнасяне на думите. Пример за подражание е четенето също от Негово Светейшество на акатиста[45] и първото евангелие на св. Страсти Христови вечерта на Велики четвъртък в простия древен напев клитон – колкото и изморителен да е той за него поради дължината на евангелското четиво – а не „равно“.

В тази връзка достойно за възхищение е четенето на светите евангелия от службата на св. Страсти Христови от някогашни йерарси на Фенер в пречестнѝя Патриаршески храм, в запис от Велики четвъртък през 1961 г.,[46] където всички фенерски архиереи, без изключение, четат св. евангелия по същия традиционен начин, в стил клитон. За това със сигурност е допринесло, наред с другото, и обучението им в свещената Богословска школа на Халки, където църковна музика са преподавали видни константинополски музикоучители от двадесетото столетие: приснопаметните Георги Прогакис, архонтите – протопсалти на св. Велика Христова църква Яков Навплиотис, Константин Прингос и Василий Николаидис, но също приснопаметният Михаил Хаджиатанасиу. Независимо дали всички ученици на школата са имали добър глас, дали са проявявали интерес и са били познавачи на църковната музика, или не, те всички са имали възможност за общо богослужение във всекидневните служби в храма на училището, където – дори и само практически – са се запознавали и са добивали опит в извършването на светите богослужения. Миналия юли – по време на честването на стогодишнината на светата Митрополия на Принцовите острови – Негово Светейшество много ярко подчерта следното: „В нашата богословска школа беше валидeн светоотеческият принцип, че „практиката е подстъп към теорията“.[47] От участието в богослужебния, общежитиен и подвижнически живот се научихме в расото, епитрахила, кандилото, свещта, тамяна, в църковните химни и песнопения, в сладостта на свещените образи в иконите да откриваме цялата си вяра и богословие. Всекидневният богослужебен опит беше най-сигурният и най-пълен способ да се запознаем с истините на нашата вяра. Те свързват, обединяват и бележат всички халкински възпитаници“. А приснопаметният професор от школата архонт Василиос Ставридис ни беше казал следните забележителни думи: „Богословската школа на Халки беше една малка патриаршия“.

2.9. По време на Великата вечерна паримиите от Новия Завет се четат леко напевно, подобно на светото Евангелие, в стил клитон, докато от Стария Завет, т. е. пророчествата, се четат по-просто, обикновено.

Ваше Светейшество,

Високопреосвещени и Преосвещени свети архиереи,

3. Има някои уставни разпоредби и богослужебни традиции на Великата църква, които с течение на времето вече са занемарени в константинополските храмове, а дори и в самия пречестен Патриаршески храм, и аз скромно смятам, че ще е добре – само за историята – да се споменат накратко:

3.1. До началото на 20 в. в пречестнѝя Патриаршески храм Евхаристийният канон („Отца и Сина“, „Милост мира“, „Свят, свят“, „Тебе поем“ и пр.) не се е пеел тържествено на различни гласове, а текстовете му са се произнасяли напевно в стил клитон. В Окръжното на Великото протосингелство от 1880 г.[48] четем: „Забранява се [да се пее тържествено] също т. нар. Евхаристиен канон. Хоровете отговарят на възгласите на свещеника със смирена и спокойна мелодия според обичая на Великата църква“. Също, в Окръжното от 1901 г. на великия протосингел Хризостом, починал като митрополит на Смирна,[49] четем: „Нека ви е известно също, че изпълняването на различни гласове на целия Евхаристиен канон – „Господи, помилуй“, „Подай, Господи“ и т. н. – е окончателно забранено и, следователно, според древния ред трябва да отговаряте простичко на възгласите на свещеника или дякона“. А в един стар ръкопис на Великото архидяконство, озаглавен Уставните задължения на хоровете на певците на вечерната, на утринната и на светата Литургия при хоростасия на патриарха, пише следното: „Всичко това („Евхаристийният канон“) се пее умилително със спокоен глас и с проста мелодия, като са забранени многото гласове в този най-възвишен момент, тъй като свръхестественото трябва да се почита с мълчание. Поради тази причина в старите музикални книги, главно преди 20 в., не откриваме „Евхаристийния канон“. Въпреки това, музикоучителят на свещената Богословска школа на Халки Георги Прогакис, в Музикален сборник (Μουσική συλλογή), редактиран от него и издаден от Патриаршеската печатница в 1910 г. – съставен, между другото, за нуждите на учениците на училището и посветен на тях, – в третия том, където е светата Литургия, е включил известните днес евхаристийни канони на Герасим Канелидис на два гласа: на пети и на осми. И въпреки забраните на Патриаршията, в различни храмове на Константинопол вече започват да пеят Евхаристийния канон, главно в св. Катедрален храм на архиепископията „Въведение Богородично“ в кв. „Пера“, където в неделя се отслужва и втора св. Литургия – за „елита“ на поевропейчените гърци в Константинопол, по време на която дори пее четиригласен европейски хор, както и в „Св. Николай“ в кв. „Галата“ се е пеело хорово от приснопаметния протопсалт Йоан Паласис. Така Патриаршията вече не може да устои на модерното течение и за първи път започва да се пее в пречестнѝя Патриаршески храм по време на празничните свети литургии от архонта протопсалт Яков Навплиотис т. нар. Патриаршески евхаристиен канон[50] на пети глас, съчинен от Марко Василиу, успоредно с обичайните за Великата църква простички песнопения. А по-късно приснопаметните протопсалти на Великата църква Константин Прингос и Трасивул Станицас, но и други големи константинополски музикоучители като Йоан Паласис, Михаил Хаджиатанасиу и др. са композирали познатите на всички нас днес „евхаристийни канони“, които обаче архонтите-певци на Патриаршията не са пели във Великата църква [т. е. Патриаршеския храм във Фенер], а само в храмовете на светата архиепископия, на съседните свети митрополии и в Гърция.

От патриаршеството на Атинагор насам в пречестнѝя Патриаршески храм Евхаристийният канон се изпълнява в стил клитон основно по време на светата Литургия на св. Василий Велики, преди бавното „Свят, свят, свят Господ Саваот“[51] и по време на св. Литургия, която се отслужва, според реда, преди погребението на починал архиерей.

Завършвам тази конкретна тема за Евхаристийния канон с мнението на покойния архим. Доситей (Канелос): „Добре е Евхаристийният канон да се пее или по-скоро да се възглася с простота и благоговение в предадения ни, но почти забравен стил клитон… Не са позволени пресилени викове в горния диапазон с разнообразни гласове и композиции, защото всички те са много късни. Диалогът между свещеника и вярващите трябва да става с умиление и чувство, а не с пеене в стил „маане“ – куха демонстрация на вокална суета, нито с безвкусни викове, представяни за изкуство“.[52]

3.2. В изследването на архонта и първи доместик А. Вудурис – професор-богослов, озаглавено Музикалните хорове на Великата Христова църква в последните векове,[53] четем: „В по-ранни времена митрополитите, които, по нареждане на Вселенския патриарх, са извършвали хоростасия в Патриаршеския храм, не са я правели от патриаршеския трон, а от малкия трон (гедек, тур.) – т. нар. „резервен“. Това правеха Амасийски митрополит – старец Антим (Алексудис), Кизикски Никодим, Никейски Софроний, Ираклийски Григорий, който знаеше арменски, и др. Всички стари митрополити следваха стария ред на Патриаршията, според който единствено патриархът е кириарх в своята църковна катедра и затова На многая лета, Владико, както и Владику и священноначальника на Всякое дихание, никога не са се пели в Патриаршеския храм на друг митрополит, освен само на патриарха. Въпреки този древен ред, от патриаршеството на Дионисий Пети († 1891 г.) нататък и синодни архиереи започват да хоростатисват от патриаршеския трон, като по този начин, с разрешение на патриарха, въвеждат нещо ново. Нарушаването на древния ред се дължи на факта, че от тази епоха патриарси започнаха да стават хора отвън, които преди това не са служили в Патриаршията и не са познавали установения ред. Оттогава се е установил новият обичай след влизане в храма, освен на патриарха, „На многая лета, Владико“ да се пее и на митрополитите“.

И той продължава по-нататък: „За друг архиерей [освен предстоящия], който ще служи в пречестнѝя Патриаршески храм, се пееше от лампадария бавно „Хвалѝте“, докато той се поклони на иконите, след което архиереят веднага влиза в светия олтар“.

3.3. Също така, в горното изследване на архонт-доместика А. Вудурис се отбелязва: „В Патриаршеския храм никога не се позволява на архиерей, извършващ хоростасия, да пее катавасиите; пеенето им е изключително право на протопсалта“[54] и, безспорно, на Вселенския патриарх. Традицията позволява на архиереи, ако желаят, да пеят деветата песен и светилните. Днес, за жалост, сме свидетели на неприятните практически последици от нарушаването на този ред в пречестнѝя Патриаршески храм.

3.4. Друга избледняла в наши дни разпоредба е, че в миналото не се е пеела архиерейската похвала на служещия архиерей на Света гора и в другите патриаршески и ставропигиални манастири, а само на местния епископ, т. е. на Вселенския патриарх, както се прави днес в пречестнѝя Патриаршески храм, когато се извършва архиерейска св. Литургия.

3.5. До патриаршеството на Атинагор във Великата църква, в първия храм на православието, т. е. в пречестнѝя Патриаршески храм, всекидневно се е отслужвала св. Литургия, на която са пели клириците от патриаршеския двор. Точно както става в подобни случаи на Божи гроб, в други патриаршии, на Света гора, в светата Синайска обител и в други исторически св. обители, и пр.

3.6. Според свидетелството на приснопаметния отец Георги Цецис, но също и на о. Серафим Фарасоглу, дори във времето на приснопаметния патриарх Максим Пети по време на великите вечерни в събота великият еклисиарх (блаженопочиналият Герасим Павлидис) е чел първата катизма на Псалтира, т. е. Блажен муж, в трите части, а всички свещеници на Патриаршията са участвали във входа на великите вечерни в събота и на големите празници,[55] както се прави днес на Света гора, и се е пеело древното бавно Свете тихий. По време на приснопаметния патриарх Атинагор се е установило древното Свете тихий да се пее само на вечерната срещу празника на св. Василий Велики,[56] в която и до днес участват всички свещеници на Патриаршията.

3.7. На Неделя православна до патриаршестването на Атинагор обличането на патриарха се е извършвало в центъра на храма, като се е пеело древното Свыше пророци, както е описано в Ὀρθοδοξία.[57]

3.8. Изобразителните и Блаженствата, според типика на Великата църква и съответните окръжни послания на Великото протосингелство, са се пеели по време на св. Литургия главно в неделите на Триода, с изключение на големите празници, на които се пеят антифоните.

3.9. След апостола на св. литургии на големите празници архонт-лампадарият е пеел бавния алилуарий от Йоан Протопсалт Трапезундски.[58]

3.10. След евангелието на светата Литургия и преди Херувимската песен дяконът е казвал сугубата ектения: „Рцем вси“.[59]

Между другото, и в Уставна разпоредба[60] на приснопаметния патриарх Герман Пети († 1920 г.) е записано: „След евангелието дяконът трябва непременно да произнесе ектения и да помене името на този (или тази), за когото (или която) се служи поменът“, както се прави днес в сестрите – православни църкви и на Света гора. Трябва да се отбележи, че това е единственият момент от светата Литургия, в който починалите християни се поменават на всеослушание на вярващите, освен на архиерейската св. Литургия, където архиереят поменава в диптисите по време на Великия вход.

Този ред, според писанията на Ангелос Вудурис,[61] е бил спазван във Великата църква включително до патриаршеството на Вениамин.

Светейши владико,

Високопреосвещени и Преосвещени свети архиереи,

Знам, че вече превиших определеното време за словото си и поради тази причина моля за Вашето разбиране, но ми простете да перифразирам последния стих от Евангелие според Йоан така: вярно е, че относно отклоненията от типика и богослужебното предание на Великата църква има и много други неща, които трябваше да се кажат и които, ако бъдат написани подробно, нямаше да ни е достатъчен днешният ден…

Позволете ми да завърша това скромно представяне с думи на блаженопочиналия архим. Доситей (Канелос), който обичаше Константинопол и Вселенската патриаршия, и който красноречиво каза: „За нас, които редовно посещаваме Града, пречестнѝят Патриаршески храм е училище за благочиние и благоприличие. Ние остаряваме и винаги се учим и биваме поучавани“.[62]

Молете се, Ваше Светейшество, Господ да упокои в страната на живите и в селенията на праведните Своите приснопаметни служители Доситей (Канелос) и Георги Цецис и да укрепи и дари дългоденствие на отец Серафим Фарасоглу.

А всички ние, с едни уста и едно сърце, се молим на „Отца на милосърдието и Бог на всяка утеха“[63] и казваме: „Во первих помяни, Господи, архиепископа нашего Вартоломея, егоже даруй святим твоим церквам в мире, цела, честна, здрава, долгоденствующа и правоправяща слово Твоея истини“. Амин.

Превод: Димитър Драгнев
Редакция на превода: Иван Ж. Димитров

* Μητροπολίτης Καλλιουπόλεως καί Μαδύτου Στέφανος, „Τό Τυπικόν καὶ ἡ Λειτουργική παράδοσις τῆς Μεγάλης Ἐκκλησίας καὶ αἱ ἐξ αὐτῶν παρατηρούμεναι ἀποκλίσεις“ – доклад, изнесен пред Архиерейския събор на Вселенска патриаршия, 2 септември 2024 г., публикуван на страницата Φως Φαναρίου – тук (бел. прев.)
Текстът е преведен и предоставен за публикуване в Живо Предание по възложение от Знеполски епископ Мелетий – Ректор на Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“, за нуждите на обучението на учениците (бел. ред.).