Никейският събор

Никея е градът, избран да бъде домакин на Първия вселенски събор. Официално Константинопол е провъзгласен едва в 330 г., а към времето на свикването на Никейския събор императорската резиденция е в Никомидия, много близо до Никея. Никея, чието име идва от гръцката дума за „победа“, е била лесно достъпна по море и земя от всички части на Империята. Императорското писмо за свикването на този събор не е съхранено. Евсевий съобщава, че императорът е разпратил писма-покани до епископите от всички страни, с което им нареждал да дойдат бързо – „σπεύδειν ἁπανταχόθεν τοὺς ἐπισκόπους γράμμασι τιμητικοῖς προκαλούμενος“.[1] Всички разходи е трябвало да бъдат платени от имперската хазна. Броят на събралите се епископи, който е достигнал до нас, е триста и осемнадесет – така твърдят св. Атанасий Велики, Сократ Схоластик и Теодорит Кирски. С времето към този брой започват да свързват и един мистичен символизъм – в гръцката абревиатура някои виждат препратка към кръста и към „светото име на Иисус“. В своето съчинение De fide (1, 18) св. Амвросий Медиолански свързва броя от триста и осемнадесет епископи с броя на слугите на Авраам от кн. Битие (14:14). В отделните разкази броят се различава. Според Евсевий, например, са двеста и петдесет – „πεντήκοντα καὶ διακοσίων ἀριθμὸν“.[2] Евсевий обаче не включва броя на свещениците и дяконите. Арабски разкази от по-късно време говорят за повече от две хиляди епископи. Запазените днес латински списъци съдържат подписи на не повече от двеста двадесет и четирима епископи. Няма обаче причина, поради която броят от триста и осемнадесет да не е бил в действителност точен. Ако включим свещениците, дяконите и останалите присъствали на събора, броят би достигнал и до две хиляди.

Източните провинции са били добре представени. От Латинския запад, обратно, е имало едва осем делегати, един от които е упражнявал значително влияние – Осий от Кордова, Испания (ок. 257 – 357 г.), който е бил и богословски съветник на св. Константин. Освен от Осий Латинският запад е бил представен от Никасий от Дижон, Целициан от Картаген, Домн от Панония, Евсторгий от Медиолан, Марк от Калабрия и двама римски презвитери – Виктор (или Витус) и Викентий, които са представлявали Римския епископ св. Силвестър (314-335). Присъствали са още персийски епископ на име Йоан и готският епископ Теофил, който очевидно е бил учител на Улфила (ок. 311 – 383 г.) – арианският преводач на Библията на готски език, чието влияние за последващата история, особено на Запад, е огромно. Известен като „апостолът на готите“, Улфила, според Филосторгий, превежда цялата Библия без книгите Царства. С превода си на Библията на готски език и с обръщането на готите към християнството – в арианската му версия – Улфила хвърля своята сянка върху Запада за столетия напред.

Официалното откриване на Никейския събор става с пристигането на Константин – вероятно на 14 юни. Появяването на императора Евсевий описва в обичайния си стил: „Когато епископите се събраха в главната сграда на императорския дворец, … всеки зае своето място … и тихо зачакаха пристигането на императора. Дворцовите служители влизаха един след друг, но само онези от тях, които изповядваха вярата в Христа. Когато беше обявен моментът на приближаването на императора, … всички епископи станаха от местата си и императорът се яви като пратеник на небесния Бог (οἷα θεοῦ τις οὐράνιος ἄγγελος) – покрит със злато и със скъпоценни камъни, със славна осанка, висок и строен, изпълнен с красота, със сила и величие. Към тази негова външна украса се добавяше още духовното украшение на страха Божи и на скромността и смирението, които можеше да се видят в сведените му очи, изчервеното му лице, движенията на тялото му и в неговата походка. Когато достигна до златния трон, приготвен за него, той спря и не седна докато епископите дадоха знак за това. След като седна, епископите също заеха местата си“.[3]

След едно кратко обръщение от „епископа отдясно на императора“ Константин „с благ глас“ произнася на официален латински език встъпителна реч, която е незабавно преведена на гръцки. Макар в отделните разкази на Евсевий, Созомен, Сократ и Руфин тази реч незначително да се различава, всички те са съгласни в същественото: „Целта на желанието ми, приятели, бе да бъда допуснат да се насладя на вашето събрание, за което благодаря на Царя на всичко, задето – свръх всички други благословения – Той ми дарува да съзерцавам и това най-добро от всички благо: всички вас, събрани в съгласие и с един ум. Нека, прочее, никакъв завистлив враг не ни отнема това благословение… Вътрешния раздор в Църквата смятам за по-страшен и по-болезнен от всяка война и битка… Затова, след като по волята и със съдействието на Всеблагия удържах победа над враговете, като първи свой дълг смятам да въздам благодарение Богу и да се възрадвам заедно с онези, които Той е освободил чрез мене. Разбирайки обаче за вашето разделение, не оставих и това без внимание и в желанието ми с мое съдействие да бъде изцерено злото, незабавно ви събрах. Ала желанието ми ще бъде изпълнено само тогава, когато ви видя съединени в онова мирно съгласие, което сами вие – като помазани от Бога – следва да възвестявате на останалите. Не се бавете следователно, приятели мои, служители Божии и благи рабѝ на Владиката и Спасителя на всички нас. Не се бавете да разгледате причините за вашия раздор в самото им начало и да решите всички спорни въпроси с мирни постановления. С това ще угодите на Бога, а на мене, вашия съслужител (τῷ ὑμετέρῳ συνθεράποντι), ще доставите превелика радост“.[4]

След тази встъпителна реч, съгласно Евсевий, императорът връща събора обратно към епископите: παρεδίδου τὸν λόγον τοῖς τῆς συνόδου προέδροις.[5] Епископите започват своята работа, но и императорът продължава да взема дейно участие в заседанията.

Съгласно Църковна история на Сократ (1, 8), за Савин Ираклийски мнозинството от епископите, представени на Никейския събор, са били необразовани. Харнак пише, че това „… се потвърждава от изненадващите резултати. Всеобщото приемане на крайното решение на събора е разбираемо само ако предположим, че обсъжданият въпрос е бил свръх възможностите на повечето от епископите“.[6] Възможно е случаят да е бил и точно такъв. Ние обаче не можем да си затворим очите за факта, че там са били представени и компетентни богослови, а и големият брой още не е гаранция за обсъждане на истината. Св. Атанасий, макар и дякон, е присъствал, заедно с Александър Александрийски. Осий, когото св. Атанасий нарича „Велики“ – ὁ μέγας, очевидно не е бил посредствен човек. А вероятно най-образованият от всички епископи е бил Евсевий Кесарийски. Останалите присъстващи, независимо че не може да бъдат гледани като богослови в строгия смисъл на думата, са достойни за отбелязване заради живота си на изповедници и заради своята духовност. Там е Пафнутий от Горна Тиваида. Там е и Потамон Ираклийски, чието дясно око е било ослепено. Павел Неокесарийски, който бил претърпял мъченията по времето на Лициний, е бил с осакатени и двете ръце и изтезаван с нагорещено до червено желязо. Там са още еремитът Яков Низибийски и Спиридон от Кипър – светецът на Йонийските острови.

Традиционно е прието да се смята, че на Никейския събор са се противопоставили две богословски партии. Внимателният анализ обаче сочи, че партиите са били три. Това става ясно от позицията на Евсевий Кесарийски, от естеството на неговото изповедание и от последващата история на спора. Св. Атанасий просто смесва две враждебни партии в една опозиция. „Православната“ партия, отначало малцинство, е била представена от Александър Александрийски, Евстатий Антиохийски, Макарий Йерусалимски, Маркел Анкирски, Осий Кордубски и св. Атанасий – като дякон.

Арианите идват на събора в Никея видимо убедени в своята победа, тъй като имат свой поддръжник в лицето на епископа на този град и заради голямото си влияние върху императорския двор. Арианите, или евсевиани, както са били наричани, са наброявали приблизително двадесетина епископи, начело с Евсевий Никомидийски. Там е бил още и презвитер Арий, многократно призоваван, за да обяснява своите възгледи: evocabatur frequenter Arrius in concilium – както казва Руфин.[7] Други поддръжници на арианството са били Теогнид Никейски, Марис Халкидонски и Менофант Ефески.

Средната група, която е била мнозинството, е оглавявал Евсевий Кесарийски. Тази негова умерена партия е била съставена от различни групи, така че е могла да се люшка в различни направления.

Първи съставят изповедание на Никейския събор арианите. От тяхна страна това е било логистична грешка. Символът, съставен от тях, е бил съобщен на събора от техния говорител – Евсевий Никомидийски. С него тяхната богословска позиция е ставала ясна и недвусмислена. Техният символ среща открито заявено неодобрение и – според онова, което е известно, – е разкъсан на парчета. Подписалите го – с изключение на египтяните Теона и Секунд, които остават непреклонни, – се прегрупират с надеждата да представят нещо по-приемливо. По същество те изоставят каузата на Арий.

Така фокусът се обръща към Евсевий Кесарийски и умерените. Евсевий предлага един древен палестински символ, който, общо погледнато, е бил подобен на Никейския. В него се признава божествената природа на Христос, но се избягва терминът ὁμοούσιος (гр.) = consubstantialis (лат.) = единосъщен. Изглежда, че Константин е видял този символ и е дал одобрението си за него. Като защитна мярка Евсевий е добавил към него и един антисавелиански раздел, изрично подчертаващ, че Отецът е Отец истинен, Синът е Син истинен и Светият Дух – Дух Свети истинен. Според Евсевий, това изповедание на вярата е било единодушно оповестено като „православно“.

Проблемът възниква от подозрението на „православната“ партия – изглеждало е, че малцинството ариани са били склонни да приемат това изповедание на вярата, но ако това е така, тогава нещо с него не е било наред. „Православната“ партия е настоявала на едно изповедание на вярата, под което нито един арианин не би се подписал с честност. Настоявали са за вмъкването на ὁμοούσιος – термин, мразен от арианите; термин, който те са смятали за небиблейски, савелиански, материалистичен. От Евсевий ние знаем, че императорът е бил на страната на онези, които са изисквали ὁμοούσιος, както и че Осий е бил този, който е подсказал това на Константин. Само че вмъкването на тази дума не е решило въпроса. Смятало се е, че символът от Кесария съдържа изрази, които могат да бъдат интерпретирани в определен ариански смисъл.

Осий Кордубски прави стъпка напред, съобщавайки, че друг символ на вярата ще бъде прочетен от Хермоген Кесарийски – по това време дякон, а по-късно епископ, който е и секретар на събора. Това е била много внимателно построена доктринална формула, претендирала да бъде ревизия на символа от Кесария. Тук може да се види приносът на александрийците, както и този на Евстатий Антиохийски и Макарий Йерусалимски, ала основният повлиял тук е Осий – за него св. Атанасий пише, че „οὗτος… ἐν Νικαίᾳ πίστιν ἐξέθετο“.[8] Първото изменение е било размяната на ἀπάντων ὁρατῶν („на всичко видимо изобщо“) с πάντων ὁρατῶν („на всичко видимо…“). Основанието за това е да се изключи сътворяване на Сина и Светия Дух. Втората промяна е в замяната на думата „Логос“ със „Син“ – в началото на втория параграф, така щото всичко, което следва нататък, да бъде отнасяно към Сина. Думата λόγος напълно отсъства от Никейския символ, само че нито св. Атанасий, нито арианите възразяват срещу неговото изключване. Третата промяна е в разширяването на θεὸν ἐκ θεοῦ („Бог от Бога“) до γεννηθέντα ἐκ τοῦ Πατρὸς μονογενῆ θεὸν ἐκ θεοῦ („роден от Отца, единороден Бог от Бога“). Изглежда във финалните дебати думите „τουτέστιν ἐκ τῆς οὐσίας τοῦ πατρός“ („тоест от същността на Отца“) са вмъкнати между μονογενῆ и θεὸν за изключване на всякаква арианска интерпретация. Четвъртата промяна е прицелена към няколко израза, смятани за незадоволителни, двусмислени и предразполагащи към погрешно тълкуване. Изразите ζωὴν ἐκ ζωῆς („живот от живот“), πρωτότοκον πάσης κτίσεως („първороден от всички твари“), πρὸ πάντων τῶν αἰώνων ἐκ τοῦ θεοῦ πατρὸς γεγεννημένον („преди всички векове роден от Отца“) са били изтрити. Вместо тях е поставено: Θεὸν ἀληθινὸν ἐκ Θεοῦ ἀληθινοῦ, γεννηθέντα οὐ ποιηθέντα, … δι’ οὗ τὰ πάντα ἐγένετο („Бог истинен от Бога истинен, роден, несътворен, … чрез Когото всичко е станало“). Тук обаче, с продължаването на дискусиите, е била сметната за нужна и една друга прибавка – след οὐ ποιηθέντα („несътворен“) са добавени думите ὁμοούσιον τῷ Πατρί („единосъщен с Отца“), отново защото без тази добавка текстът би могъл да се разтълкува в ариански смисъл. Петата промяна се е състояла в това, щото уклончивото и неопределено ἐν ἀνθρώποις πολιτευσάμενον („живя сред човеците“) да бъде заменено от ясното ἐνανθρωπήσαντα („и стана човек“). Накратко казано, от окончателния Символ на вярата е изключено всичко, което се приближава по смисъл до арианството.

Противостоящите партии спорят ожесточено. И споровете стават толкова интензивни, че императорът се чувства задължен да участва в тях: ἐρωτήσεις τοιγαροῦν καὶ ἀποκρίσεις ἐντεῦθεν ἀνεκινοῦντο, ἐβασάνιζέν τε ὁ λόγος τὴν διάνοιαν τῶν εἰρημένων – съгласно Евсевий, според Историята на Теодорит.[9] От разказите на св. Атанасий става ясно, че евсевианите продължават да правят предложения от примирително естество и се опитват да включват определени изрази, които биха могли да бъдат изтълкувани в ариански смисъл. В Никейския символ обаче вземат надмощие изразите ἐκ τῆς οὐσίας („от същността“) и ὁμοούσιος („единосъщен“).

За пръв път нов тип документ влиза в историята на Църквата – списък с подписите на епископите под Деянията и решенията на вселенски събор. Държавата – империята, която съвсем до неотдавна е била толкова враждебна към Църквата, сега вече я подкрепя, като издига нейните доктринални решения до статута на имперски закон. Почти всички епископи подписват.

Показателно е, че първото име в този списък е на Осий от Кордова. Подписът му е последван от подписите на двамата римски презвитери, подписващи от името на своя Римски епископ. След един ден за размисъл подписва и Евсевий. Отказват да подпишат единствено двамата египетски епископи – Теона и Секунд. Заедно с Арий, те са заточени в Илирия.

Епископите са обсъдили. Императорът е взаимодействал и участвал. При все това обаче, ясно е, че богословските решения идват от недрата на Църквата. Сега, с подписите на епископите, Деянията на Първия вселенски събор стават имперски закон. Сега може да бъде почувствана мощта на държавата. Императорът се разпорежда книгите на Арий да бъдат изгорени. В своята История Сократ разказва, че всеки, заловен с ариански книги, е бил застрашен от смъртно наказание. Нещо повече – императорът заявява, че занапред придържащите се съм арианството е трябвало да бъдат наричани „порфириани“, сиреч следвало е да бъдат смятани за хора от ранга на най-лошите врагове на Христос.[10] В своето послание до Александрийската църква императорът засвидетелства убеденост, че резултатите от събора са дело на Светия Дух: ὁ γὰρ τοῖς τριακοσίοις ἤρεσεν ἐπισκόποις, οὐδέν ἐστιν ἕτερον, ἣ τοῦ Θεοῦ γνώμη, μάλιστά γε ὅπου τὸ ἄγιον πνεῦμα, τοιούτων καὶ τηλικούτων ἀνδρῶν ταῖς διανοίαις ἐγκείμενον, τὴν θείαν βούλησιν ἐξεφώτισε.[11] И все пак, поставено е началото на нова форма на преследване – преследването на онези, които не желаят да подписват или да приемат решенията на вселенските събори. Това е първият пример за държавно наказание за ерес. До момента на обръщането на Империята към християнството максималното наказание за ерес е отлъчване от църковно общение. Сега вече към това са добавени и заточението и смъртта, тъй като всяко непослушание спрямо Църквата се е смятало – едновременно с това – и за престъпление против държавата.

Епохата на Константин е повратна точка в християнската история. Какво точно обаче е представлявал църковният възглед за Империята преди тя да е била християнизирана? Веднъж след като Империята е била покръстена, какви са били придобивките и загубите от това за Църквата? Какво по същество представлява „византинизацията“ на Църквата?

В отношението на ранните християни към Римската империя не е имало никакъв анархизъм. „Божественият“ произход на държавата и на нейната власт е нещо признато формално още от св. апостол Павел, за когото не е представлявало никакво затруднение да се обърне за защита към римските магистрати и към римския закон. Положителната стойност и функция на държавата са били нещо общопризнато в християнските среди. Изключение от това не са били дори яростните нападки към нея в кн. Откровение. Това, което е било изобличавано там, са произволът и неправдата на конкретния Рим, но не и принципът на политическия ред. В римските съдилища християните са могли напълно искрено и честно да протестират по отношение на политическата си невинност, както и да пледират в полза на лоялността си към Империята. Всъщност ранните християни са се молели най-благочестиво за държавата, за мира и реда и дори за самите императори. Висока оценка за Римската империя откриваме дори при тези християнски писатели от онова време, които са били всеизвестни със своята съпротива, като Ориген и Тертулиан. Богословското „оправдание“ на Империята води своето начало от периода на гоненията. Само че християнската лоялност по необходимост е била и една ограничена лоялност. Разбира се, християнството по никакъв начин не е било някакво подмолно съзаклятие и християните никога не са възнамерявали да събарят съществуващия порядък, макар и в действителност да са вярвали, че в края на краищата той трябва да изгуби значението си.

От римската гледна точка обаче не е било възможно християните да не изглеждат подозрителни, само че не защото те са били по някакъв начин ангажирани с политика, а тъкмо защото не са били такива. За римляните тяхното политическо „безразличие“ е било дразнещо. Християните са стоели встрани от грижата за „общността“ в критичните за борбата за нейното съществуване времена. Те са претендирали не само за „религиозна свобода“ за себе си. Претендирали са и за върховен авторитет на Църквата. Независимо от това, че Царството Божие е било категорично „не от този свят“, то е изглеждало като заплаха за компетентното по отношение на всичко царство на човека. Църквата е била – в известен смисъл – нещо като „съпротивително движение“ в Империята и християните са били „възразяващи по съвест“. Готови са били да противостоят на всеки опит за тяхното „интегриране“ в тъканта на Империята. Според уместните думи на Кристофър Доусън християнството е „… единствената оставаща сила на света, която не е можело да бъде погълната от гигантския механизъм на новата поробваща държава“.[12] Християните не са били политическа фракция, но религиозната им вярност е имала и непосредствена „политическа“ конотация. Вече е било забелязано, че в древния свят монотеизмът е бил „политически проблем“ сам по себе си (Ерик Петерсън). За християните не е имало друга възможност, освен да претендират за „автономия“ – за себе си и за Църквата. И точно това е, което Империята никога не е могла нито да допусне, нито да разбере. Така сблъсъкът е бил неизбежен, макар и да е можело да бъде отложен. За Империята Църквата е била предизвикателство, а Империята за християните – ограничение.

След дългата си и продължителна борба с Църквата Римската империя в края на краищата капитулира. Имп. Константин се обръща към вярата и смирено моли да бъде приет в Църквата. Християнският отговор на това в никакъв случай не е бил единодушен. Много от християнските лидери са били готови да приветстват безрезервно обръщането на кесаря-император и произтичащото от това действие обръщане на Империята. Сред тях обаче е имало и немалко, които са изпитвали опасения във връзка с такава имперска маневра. Със сигурност сред тях едва ли е имало такива, които да не са се зарадвали на прекратяването на враждебността, както и на тази свобода на обществено богослужение, която вече е щяла да бъде законово подсигурена. Основният проблем обаче е оставал все още неразрешен, а тук става дума за един проблем от крайно сложно естество. Може да се каже дори, че това е бил един крайно парадоксален проблем.

Още Тертулиан е повдигал някои неудобни питания, които обаче по негово време са оставали само въпроси от риторичен характер. Могат ли кесарите да приемат Христос и да повярват в Него? Те очевидно са принадлежали към „този свят“. Представлявали са интегрална част от „секуларната“ тъкан, били са necessarii saeculo.[13] Може ли тогава един християнин да бъде император? Може ли християнинът да принадлежи едновременно към двата противоположни порядъка – към Църквата и към света (Апология, 21, 24)? Във времето на Константин тази представа за „християнина кесар“ все още е представлявала загадка и главоблъсканица – въпреки сладкодумното усилие на Евсевий Кесарийски да обговори идеята за „християнската империя“. За много от християните в самата тази идея е съществувало едно вътрешно противоречие. Кесарите са по необходимост отдадени на каузата на този свят. Църквата обаче не е от този свят. Службата на кесарите е по самото си естество секуларна. Имало ли е тогава каквото и да било място за императорите – като такива – в самата структура на християнската общност? Неотдавна беше предположено, че вероятно по точно този пункт самият Константин е бил по-скоро смутен и несигурен. Изглежда, че една от причините той да отлага собственото си кръщаване, е било тъкмо това неясно усещане за затруднението да бъдеш едновременно и християнин, и кесар. В личното обръщане на Константин не е имало никакъв проблем. Като император обаче той е бил обречен. Трябвало е да носи тежестта на своята висока позиция в Империята. Продължавал е да бъде „божественият цезар“. Бидейки император, той е бил и дълбоко замесен в традициите на Империята, колкото и в действителност да е полагал усилия да се освободи от тях. Преместването на императорската резиденция в един нов град, далеч от спомените от стария езически Рим, е представлявало един импозантен символ на това благородно усилие. Само че самата Империя е продължавала да е все същата като преди – със своя автократичен етос и обичаи, с всички свои езически практики, включително и преклонението пред своите кесари и тяхното обожествяване. Разполагаме с достатъчно основания, за да се доверим на персоналната честност на Константин. Без съмнение той е бил дълбоко убеден, че християнството е единствената сила, способна да вдъхне живот в заболялото тяло на Империята и да предостави един нов принцип на единство в онова време на обществен разпад. Очевидно обаче той не е можел да абдикира от върховния си авторитет, нито да изостави света. Наистина, Константин е бил дълбоко убеден, че по божествено провидение му е била поверена висша и свята мисия; че той е избран, за да основе наново Империята като я пресъздаде върху християнски основи. Това убеждение повече от всяка отделна политическа теория е решаващият фактор в неговата политика и в неговия реален начин на управление.

Ситуацията е била крайно неопределена. Дали Църквата да приеме отправеното ѝ от Империята предложение и да поеме новата задача? Благоприятна възможност ли е това, или по-скоро опасен компромис? На практика, опитът от тясното сътрудничество с Империята не е съвсем радостен и окуражаващ за християните, дори в дните на самия Константин. Империята не изглежда за Църквата като лек и удобен съюзник и партньор. При наследниците на Константин всички неудобства на това сътрудничество стават ясно видими дори ако пренебрегнем неуспешния опит на Юлиан да възстанови езичеството. Лидерите на Църквата са били принуждавани отново и отново да протестират против упоритите опити на кесарите да упражняват своята върховна власт също и по въпросите на вярата.

Така в един съвсем реален смисъл победата на Никейския събор е била обречена на кратковременен живот. Никея е началото, а не краят на продължаващи богословски спорове върху природата на Богочовека, а оттам и върху природата на Бога и природата на човека.

Превод: Борис Маринов

* Florovsky, G. „The Council of Nicaea“ – In: The Byzantine Fathers of the Fifth Century (= The Collected Works of Georges Florovsky, 8), Vaduz: „Büchervertriebsanstalt“ 1987 (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 2 (199), 2025, 53-61 (бел. ред.).