Руският религиозен ренесанс през 20 в.

Съдбата на руската емиграция

Моят личен и семеен живот, образованието и работата ми са неделимо свързани със съдбата на първото поколение от руската емиграция. Влязохме в нейните редици през пролетта на 1921 г. в Константинопол, шест месеца след последните боеве на бялата армия в Крим, и оттогава до края на нашия живот играехме активна роля във всеки етап от нейната история. Затова бих искал да започна своите спомени с една тема, която ме вълнува дълбоко ‒ тази за ролята на емиграцията в руската история. Задавам си въпроса каква е значимостта на това масово изселване на руснаци от тяхната родина, както и какви бяха положителните и отрицателните последици от техните страдания и скиталчества по лицето на земята?

Най-голямата надежда на руските емигранти ‒ да се завърнат в родината си и да я видят освободена от комунистическото иго ‒ не се осъществи. Огромното мнозинство от нея умря в изгнание, откъсната от цвета на собствената си нация. И все пак емиграцията има и немалко положителни постижения.

На първо място, със самия факт на напускането на своята родина стотици хиляди мъже и жени избегнаха насилствената смърт. Това е положително самò по себе си, защото животът на всеки човек е свещен, а убийството, особено на невинни и беззащитни хора, осквернява небето и земята и подпечатва убиеца с клеймото на Каин. Сега знаем, че Червеният терор на Сталин не е пощадил нито един осмелил се да се опълчи на Ленин и неговите последователи, дори и тези, чиято единствена грешка е била тяхната принадлежност към „погрешната“ класа.

На второ място, емигрантите, напуснали родината си, не само спасиха собствения си живот, но и бяха носители на отрицанието на комунистическата диктатура. През тези ужасни години, когато една многомилионна страна беше потънала в тишина, а единственият глас, който се чуваше по тези земи, беше този на „бащата на народите“, единствено емигрантите продължаваха тази неравна борба. Най-голямото морално постижение на руската емиграция е, че не се огъна под тежкото бреме на своята съдба, а остана вярна на визията за съдбата на своята родина, която носеше в сърцата си. Със своя пример тя беше отрицание на твърденията на враждебно настроените към Русия, че това е страна, привикнала с робството, която никога няма да потърси свободата.

Голямо постижение на емиграцията беше и избуяването на творческата мисъл, довело до същинско процъфтяване на руската култура, обогатила човечеството в областта на науката, изкуството, философията и богословието.

Най-неочакваното постижение на емиграцията беше обновяването на нейния живот в Православната църква и нейното активно участие в икуменическото движение. Представители на емиграцията оказват голямо влияние върху всички страни от дейността по единството на църквите и помагат на западните църкви да разберат истинското лице на православието. Изпитали преследването на Църквата и загубата на своята родина, руските изгнаници чувстваха с особена острота необходимостта от такова християнско помирение.

Парадоксът в съдбата на руската емиграция се състои в това, че докато претърпя поражение на политическия фронт, който за нея беше и най-важен, тя постигна триумф в област, в която не беше и мечтала, че ще може да работи. И това не беше случайност, а произтичаше от самата същност на катастрофата, сполетяла Русия. Тя насочва и посоката, от която можеше да дойде спасението. Руската революция не беше просто смяна на политическата власт. Рухването на империята пробуди сред част от руския народ психотична жажда за тотално унищожение, съчетана с наивен утопизъм. Безбожният ленинизъм откри пред човечеството пътя към епохата на тоталитаризма.

Връщайки се далеч в миналото към 20-те години на века, си спомням пламенните призиви за единство сред емиграцията. Нейните политически лидери смятаха, че единният глас на емиграцията ще насърчи европейските сили да продължат битката срещу съветския режим. Днес вече е ясно, че дори и такова единство да беше постигнато, то пак нямаше да промени хода на събитията. Нито емиграцията, още по-малко пък лидерите на свободния свят разбираха същинската природа на настъпилия в Русия катаклизъм, а затова и не можеха да противодействат успешно на опасността, която се превръщаше във все по-голяма заплаха за човечеството. Слепотата на Запада стана особено ясна веднага след Втората световна война, когато на кремълския тиранин беше разрешено да разшири своята власт над по-голямата част от Централна и Източна Европа.

Емиграцията имаше пред себе си дълъг и труден път – път, белязан от жестоки вътрешни и външни битки, а най-значимите диспути бяха по идеологически и религиозни въпроси. Спомням си как през 1925 г., когато започнах да работя като секретар на Руското християнско студентско движение в Париж, нашият призив към младите за завръщане към Църквата беше посрещнат с критики и отляво, и отдясно. Десницата ни обвиняваше в липса на патриотизъм, а левицата ‒ в подценяване на постиженията на Февруарската революция. Около нас цареше политически хаос: монархисти – както умерени, така и крайни; републиканци и социалисти от всички нюанси водеха горчива война не само срещу съветския режим, но и помежду си. На тях им изглеждаше, че членовете на нашето движение са се оттеглили в собствения си свят и са загубили интерес към съдбата на родината. В действителност не беше така. В нашето движение растеше разбирането, че болшевизмът е не само политическа програма, но и тежка духовна болест. Ситуацията изискваше не само освобождението на Русия по военен път, но и изцеление на една болна страна. Движението виждаше в християнството единствената сила, способна да очисти и обнови руския народ, такъв беше и лозунгът на движението: „Оцърковяване на живота“.

Емиграцията се изправи пред проблеми далеч по-сложни, отколкото мнозина съзнаваха. Надеждата за бърза победа се оказа илюзорна. Забележително е, че когато поставих началото на периодичното издание на движението – Вестник, нито аз, нито който и да било можеше да предвиди, че този скромен вестник ще се окаже едно от най-жизнените и устойчиви издания на емиграцията, оцеляло и след Втората световна война, за да открие свои читатели и сътрудници дори и в Съветска Русия.

Руската емиграция придоби нов и неочакван опит от църковен живот, свободен от държавен контрол. Тази свобода даде на църковния живот силата и вдъхновението, които бяха така жизненонеобходими на вярващите вътре в Русия – напълно изолирани от останалия християнски свят и откъснати от изворите на религиозното просвещение.

В един период изглеждаше, че гласът на емиграцията няма да достигне до Русия. Ставаше обаче все по-видимо, че той е едновременно необходим и търсен от тези, които се бореха там за толкова ограничените индивидуални права. Бъдещите поколения от руския народ ще запомнят имената на християнските мислители и богослови от емиграцията, а не нейните политици.

Руският религиозен ренесанс през 20 в.

Руският религиозен ренесанс през 20 в. е забележително явление. Той преобрази руския църковен живот, откри нови хоризонти пред богословите и религиозните философи, които взеха участие в него, и направи възможно началото на творческия диалог между източните и западните християни.

Не принадлежа към поколението на вдъхновителите и основателите на този ренесанс, но през годините, в които работихме заедно, опознах и се сприятелих с повечето от тях и бях въвлечен в това движение. Моята собствена роля беше да дам на идеите на този ренесанс конкретен израз в църквата и в социалния живот.

Основателно Руската църква беше наричана „Мълчаливата църква“. От векове тя е била по-малко загрижена за рационалното обяснение и проповед, отколкото от молитвата и изразяването на богатството на своя духовен опит в църковното богослужение, в иконописта и в строгото благочестие, превърнало се в начин на живот за голям брой от нейните вярващи.

Разколът със старообрядците, реформите на Петър Първи, насилствената латинизация на нашите богословски училища нанасят тежък удар върху руското православие, но не го прекършват. То успява да съхрани своята вяра и благочестие до избухването на Руската революция, макар че нито клирът, нито миряните са подготвени за тази катастрофа. През целия 19 в. вниманието на църковните водачи е фокусирано върху вътрешни проблеми. Те предпочитат да не се обръщат към новите проблеми, които набират сила в секуларизираното общество. През 19 в. Руската църква е обогатена от надарени проповедници, на първо и най-важно място – от мъдрия митрополит на Москва Филарет (Дроздов; 1782-1867), но тяхното послание е обърнато предимно към тяхното собствено паство. Духовни автори като Игнатий Брянчанинов (1807-1867) и Теофан Затворник (1815-1894) пишат за хора, които търсят техния съвет и водачество в молитвата и аскетичния живот.

В хода на същия 19 в. обаче в Русия се появяват трима миряни – Алексей Хомяков (1804-1860), Фьодор Достоевски (1821-1881) и Владимир Соловьов (1853-1900), чието служение в Църквата се оказва наистина пророческо. Всеки от тях по собствен начин има своите прозрения за неизбежния сблъсък между християнството и растящите редици на неговите противници. Те призовават вярващите да се подготвят за предстоящото нападение. Сред своите съвременници те остават изолирани и неразбрани, но все пак мислите и книгите им подготвят почвата за този изключителен взрив на творчески сили вътре в руското православие, който се случва в годините преди рухването на империята. По това време Руската църква е озарена от нов живот, а това ще има и решаващо значение през следващите ужасни години, когато Църквата е преследвана и подчинена от един безбожен режим.

Много от водачите на Руския религиозен ренесанс са били увлечени по атеизма, материализма и марксизма. Ала посредством вътрешна еволюция те откриват вярата и се завръщат към Църквата. Тези промени в техния живот съвпадат с големите изпитания, причинени от Първата световна война – както в Русия, така и в цяла Европа. Много от говорителите на ренесанса по-късно са принудени да емигрират. Сред тях са Пьотър Струве (1870-1944), Сергий Булгаков (1871-1944), Николай Бердяев (1874-1948), Семьон Франк (1877-1950) и др. Техните гласове са разпознати не само сред руските емигранти, но също и сред западните интелектуални кръгове. След Втората световна война техните творби започват да се промъкват и в Русия, разкривайки същността на християнството пред едно ново поколение на лишавани от Бога граждани.

Сега, когато последните водачи на този ренесанс вече не са между живите, е трудно да си представим каква би била съдбата на Руската църква, ако нейният живот не беше обогатен от творбите на тези изключителни църковни мислители. Силата на тяхното творчество се корени в тяхното дълбоко разбиране на психологическия бунт срещу Бога на модерния човек. Те предсказват как дехристиянизираните маси ще се отрекат от вярата и колко жестоко ще бъде преследването на тези, които са останали верни на Христос и Неговата църква. Те провиждат много точно всички ужасни последици от този безсмислен бунт срещу Създателя, презрението срещу индивида и криминалните масови убийства, които ще последват.

Божието провидение, позволило на ленинизма да триумфира в Русия, в същото време предостави на защитниците на вярата оръжието, от което те имаха нужда. Водачите на ренесанса не само поставят началото на безкомпромисната битка срещу безбожния тоталитаризъм, но също така изработват и конструктивни идеи за социалния и икономическия живот в съгласие с учението на Църквата. Те вярват, че свободата е първото условие за процъфтяваща църква, чиято мисия е да учи хората да живеят и действат заедно, без страх от принуда.

Представителите на ренесанса, които откриват свободата в Европа и в Америка, взимат най-активно участие в икуменическото движение, водени от вярата, че разделенията сред християните са препятствие пред проповедта на Евангелието в неговата пълнота. Прогонени от своята родна страна, участниците в Руския религиозен ренесанс са лишени от възможността да приложат на практика своите идеи в Русия, а тяхната сфера на активност е ограничена в тесните рамки на емиграцията. И все пак те създават богата литература, в която развиват своите идеи и получават възможността да ги приложат в дейността на Руското християнско студентско движение, Богословския институт в Париж и братството на св. Албан и св. Сергий, където идеята за съборността успешно е приложена на практика.

Участвах и в трите споменати организации още от момента на тяхното създаване и тази дейност не само ми донесе голямо вътрешно удовлетворение, но и утвърди в мен убеждението, че пътищата, очертани от лидерите на ренесанса, са правилни. Убеден съм, че техните идеи могат да се превърнат в решаващата сила за освобождаването на хората, подчинени на ленинизма, като им разкрият истинската природа на Църквата и оздравителните сили, които тя може да предложи на вярващите. Този опит също така ми показа, че хора от различни националности и образование, които поддържат различни политически възгледи, могат да си сътрудничат успешно, ако останат верни на църковния принцип на съборността и на заповедите на Спасителя да се обичат не само тези, които мислят като нас, но също и нашите идеологически опоненти.

Ленинизъм и атеизъм

(Продиктувано от Н. Зернов няколко часа преди смъртта му)

Лидерите на Руския религиозен ренесанс предвидиха, че в близко бъдеще Русия ще се превърне в бойно поле на войната между християнството и атеизма, ала те нямаха представа за мащаба на конфронтацията, както и за ударната вълна, която тази битка щеше да окаже върху историята на световната култура. В първите месеци след революцията и рухването на империята руският народ беше обзет от епидемия от говорене. На всяко кръстовище се провеждаха безкрайни събрания, на които бесни оратори крещяха революционни лозунги. Страната беше залята от прокламации, листовки и безброй вестници. Основната тема на този словесен поток беше възхвалата на мъдростта и политическата зрялост на руския народ, който без битка и кръвопролития е успял да постигне най-високите форми на политическа организация. Либерали и социалисти от всякакви нюанси се съревноваваха в своите панегирици за руския народ и превъзнасяха собствените си политически програми, които обещаваха да разрешат всички проблеми на Русия по възможно най-добрия начин.

Сред новите лидери на революцията внезапно започнаха да се появяват псевдоними – Троцки, Ленин, Зиновиев, Сталин и др. Имената им не бяха познати на никого от нас. Никой не можеше да си представи, че много скоро съдбата на всеки един от нас и на цялата ни страна ще се окаже в ръцете на тези непознати хора. И все пак първата реч на Ленин след пристигането му от Германия и появата му в Санкт Петербург предизвика незабравимо впечатление. За мен веднага, още в този момент, стана ясно, че една нова и страховита сила се е появила на революционната арена. Вместо обичайното партийно говорене той издигна глас на провокативно отрицание и призова всички да плячкосват, да унищожават и да убиват. Този поток от необуздана омраза беше насочен срещу всички под слънцето, срещу социалисти, либерали и консерватори, всъщност срещу всички, които принадлежаха към стария свят, който беше обречен на унищожение.

Когато избухна революцията, бях осемнадесетгодишен. Трудно мога да опиша себе си по това време като съзнателен и вярващ християнин, но пък и не можех да приема, че обещаното кръвопролитие и безпощадната класова борба ще отворят пътя към земния рай. Веднага ми стана ясно, че ленинизмът и атеизмът са органично свързани, както и че без да унищожи християнството, Ленин не би могъл да започне да гради своята утопия. Всички последвали събития след революцията, разрушаването на страната и животът по време на червения терор допълнително утвърдиха първоначалното ми убеждение, че за Ленин борбата срещу религията е от най-голямо значение, че неговата омраза към човечеството е подхранвана от неговата омраза към Бога. Той мразеше този „прогнил“ свят, защото още по-силно мразеше неговия Създател.

Ленин беше безкомпромисно войнствен атеист. Атеизмът беше най-съществената черта на неговата програма. Той призоваваше своите слушатели да се „освободят от вековните предразсъдъци“, т. е. от религията, да отхвърлят напълно основанията на християнското образование и смело да започнат да изграждат вечното царство на благоденствието и справедливостта. Убеден съм, че утопията на Ленин може да съблазни само хора, които вече са загубили вярата си в Бога. Никога не съм се съмнявал, не се и съмнявам, че червеният терор, безпрецедентната нечовешка жестокост по затворите, трудовите лагери и психиатричните болници, създадени от съветския режим, могат да бъдат извършени само от хора, които са отхвърлили християнския възглед за Бога и човека. Немислимо е ГУЛаг да възникне в страна, където голяма част от населението е останало християнско.

Затова и се появява въпросът как Ленин успя толкова лесно да разпространи атеизма в Русия? Думата „лесно“ едва ли е най-подходящата в този случай, тъй като атеизмът триумфира едва след ожесточена и упорита борба и при изключителни условия. И все пак той триумфира и този факт трябва да бъде признат. Той триумфира, защото болшевиките унищожиха гръбнака на руския народ ‒ милионите вярващи, защитавали докрай своята вяра и убеждения, които пазеха своя светоглед и не се страхуваха да умрат за него. По същия начин масовото унищожение на така наречените „кулаци“ лиши Русия от най-ценния елемент от руското селячество – от вярващите.

Вторият фактор, който допринесе за победата на атеизма, беше напълно неочакваното и странно израждане на част от руското население, настъпило в първите години на революцията. В литературата съществува думата „свръхчовек“, ала човек би могъл да говори също и за „не-човек“ или „псевдочовек“ по отношение на човек, който запазва външните белези на човека, ала който е лишен от най-същностните човешки черти – любов, милосърдие и радост от живота. Именно от този тип „псевдочовек“ незнайно откъде се появиха милиони и се стовариха върху голямата маса от населението. Който е преживял първите години от Руската революция, никога няма да може да забрави тези ужасни, обсебени хора с техните невиждащи, изцъклени очи, почервенели от напрежение лица, гласове, които бълваха само ругатни и богохулства, очевидно в състояние на постоянно опиянение, които имаха само една цел – да измъчват, убиват и разрушават. Тези хора не създаваха впечатлението, че съзнателно са отхвърлили Бога, колкото че са изгубили всяка следа от Неговия образ в себе си, че са се превърнали в един вид пародия на човека, и въпреки това те бяха наричани „гордостта и славата на болшевишката революция“. Тъкмо тази ужасна метаморфоза осигури победата на безбожието над руските хора.

Ала има и трети фактор. Средният руснак обича да обсъжда абстрактни въпроси и да дискутира над тайните на живота и на природата. Революцията го завари с един много наивен светоглед. Срещата между интелигенцията и църковните лидери се беше случила твърде късно, за да успее да окаже каквото и да било въздействие върху общото образование, а Православната църква беше направила много малко, за да развие тази страна на руския характер. Православните свещеници по селата едва ли някога въобще са имали повод да тълкуват старозаветните текстове пред своите енориаши. И когато псевдонаучната съветска атеистична пропаганда се стовари върху тези неподготвени хора, тя имаше огромни разрушителни последици. Лозунги като „човекът произлиза от маймуната“ или твърдението „невъзможно е ковчегът да побере всички животни“ лесно успяха да подкопаят вярата в Бога на мнозина преди това искрено вярващи хора.

(Тук Николай Михайлович спря с думите: „Вече съм уморен, по-късно ще продиктувам края, но вече знаете какъв е“. Силите му се изчерпваха. Така че ето очакваното заключение – М. З.)

Има ли надежда руският народ, изсушен и с промит от пропагандата на примитивния комунистически атеизъм мозък, развален от страх и лъжи, откъснат от земята, да възвърне своята вяра? И може ли човек да се надява, че той ще открие вярата не в някаква суха форма на протестантството, не в изкривения сектантски мистицизъм, а в традиционното руско православие, плод на вековните традиции на руския народ? Тайните срещи, които имахме с такива хора, ни дават основание за тази надежда.

Срещи с третата емиграция[1]

В края на 60-те години на 20 в. лицето на руската диаспора започна да се променя драстично. Броят на хората, прогонени от Съветския съюз или напуснали доброволно, бързо се увеличи. Напусналите бяха предимно евреи. Повечето от тях отидоха в Палестина или в САЩ. Някои останаха в Европа, основно в Германия или Франция. Малцина дойдоха във Великобритания. Разбира се, бяхме нетърпеливи да се срещнем с новодошлите, особено с писателите и журналистите. Интересно беше да обсъждаме с тях съдбата на нашата родина и да чуем тяхното толкова различно мнение за съвременната сцена. Контактът с тях се улесняваше от факта, че мнозина бяха чували моето име, а и от тях разбрахме, че руският превод на книгата ми Руският религиозен ренесанс през 20 в. се е разпространявал в Русия чрез самиздат в интелектуалните среди на големите градове. Така се срещнахме с писатели като Синявски, Максимов, Некрасов, Панин, Агурски, Терновски и мнозина други. В Оксфорд се сприятелихме с философа Пятигорски и с историка на изкуството Голомщок, както и с техните семейства.

Имах и една паметна среща с Александър Исаевич Солженицин. Всички на Запад с тревога следяхме предизвикателството, отправено от един човек към съветския деспотизъм, затова и голяма беше нашата радост, когато по радиото чухме, че той е жив и е бил депортиран в Германия. Всеки един от нас му писа и искаше да се срещне с него, но, естествено, малцина късметлии успяха. През пролетта на 1975 г. трябваше да участвам в конгрес на Международната академия по богословски изследвания, в която членувах от много години. Тази година конгресът се провеждаше в Швейцария. Уредих си среща с писателя Анатолий Емануилович Левитин-Краснов в Цюрих, където по това време живееше Солженицин. Хрумна ми да пиша на Александър Исаевич с предложение да го посетя, ако по някакъв начин мога да му бъда полезен. Знаех, че името на моето семейство не му е непознато.[2] Отговорът пристигна бързо. Наталия Дмитриевна ми написа, че съпругът ѝ ще се радва да се срещне с мен. Имах късмет, защото точно през този уикенд Александър Исаевич щеше да си остане у дома и нямаше да бъде в планинското си убежище, където работеше необезпокояван.

Когато вече бях в Цюрих, се разбрахме по телефона, че той ще отдели половин час от ценното си време за мен. Специално ме помоли да бъда точен, защото „трябва да държа градинската порта заключена, а тя няма звънец“.[3] Още с влизането си в къщата веднага усетих семейната атмосфера на типичен руски дом. Съпругата и децата му ме посрещнаха топло. След това Александър Исаевич ме покани в кабинета си. Прекарахме повече от два часа във вдъхновяваща дискусия, говорейки основно за значението и мястото на Църквата в руската история. Бях поразен от концентрацията му. Беше добър слушател и дори нахвърля в бележника си някои мисли, които му бяха привлекли вниманието. Бях вече чувал от други за забележителната му усмивка. Беше наистина необикновена, защото буквално преобразяваше неговото сериозно и дори строго лице, което изведнъж ставаше приветливо и топло и се озаряваше с вътрешна светлина.

Солженицин ми даде своята книга Изпод отломките, която надписа собственоръчно: „На Николай Михайлович Зернов, когото познавам още от Русия с неговата книга Руският религиозен ренесанс, посвещавам тази книга по случай нашата среща, трогнат от духовната ни близост и от сходството в разбиранията ни по много същностни проблеми за развитието на Русия“. А. Солженицин. 21 март 1975 г.

Александър Исаевич ме изпрати до трамвая и ме целуна за довиждане. В негово лице аз се докоснах до онази Русия, която вече напълно беше превъзмогнала изкушенията на ленинизма и беше възстановила своята връзка с руската православна традиция.

Срещите ни и приятелствата с новата емиграция, четенето на книгите, написани от тях или от онези, които все още бяха в Съветския съюз, обогати нашия живот и ни освободи от чувството за изолираност от родната земя, което в миналото толкова ни натъжаваше. Съпругата ми и аз бяхме особено щастливи да срещнем добронамерени хора, които бяха чели двата тома от нашата семейна хроника, и да открием, че тези книги са проникнали от другата страна на Желязната завеса. Всичко това ни носеше чувство за контакт с Русия и съзнанието, че опитът, през който всички ние като емигранти бяхме преминали, не е бил напразен и ще се превърне в част от съкровищницата на руската култура.

Хората от първата и третата емиграция са деца на същата родина, чели са едни и същи класици, обичат едни и същи поети и говорят същия руски език. И все пак, те принадлежат на два различни свята и често не могат да се разберат взаимно. Бегълците от „третата вълна“ са пили от горчивата чаша на ленинизма; носят в себе си трите белега на съветското „превъзпитание“: атеизъм, лъжа и страх. Малцина са се освободили напълно от тях. Във всички страни има вярващи и невярващи, истински и лъжливи хора, смели и страхливи, ала единствено в Съветския съюз задължителният атеизъм и подчинението на лъжата и насилието са критерий за лоялно гражданство.

Третата емиграция включва хора с различни убеждения, някои от които обичат, а други отхвърлят своята родина. Но дори и тези, които започнаха битката срещу диктатурата още в Съветския съюз и след това я продължиха на Запад, носят белезите на тази идеология. От моите наблюдения мога да кажа, че за тях е особено трудно да преодолеят страха си от срещата с Бога. Преминали през поредица от изпитания и изкушения, те разбират по-добре от първата емиграция същността на съветския деспотизъм и дълбочината, до която той е успял да се вкорени в масите. Обвиняват първото поколение емигранти в идеализиране на руския народ. За тях нашата надежда, че принципите на стария руски бит могат да оцелеят, изглежда илюзорна. Третата емиграция е реалистична, но крилата ѝ са подрязани; мнозина страдат от пораженчество, докато силата на старата емиграция се крие във факта, че нейните представители донесоха със себе си опита от духа на свободата, който беше неделима част от предреволюционната руска култура. Те съхраниха вярата си във възможността за прераждане на Русия.

И двете емиграции имат нужда една от друга. Споделят обща съдба ‒ да бъдат предвестници на победата на свободата и творчеството, от които нашата многонационална страна се нуждае толкова много.

Православието и единството на Църквата

Неподготвеността на православните за икуменическо дело

Православният модел ми се струва най-благоприятната основа за помирението между Изтока и Запада. Затова и смятам, че тъкмо православните трябва да осъзнаят своята отговорност към тази толкова належаща задача на нашето време. Засега обаче православните проявяват по-малък интерес в сравнение със западните християни към икуменическото дело; те са по-слабо подготвени за него от останалите, а последицата от това е, че техният глас е по-малко авторитетен. Така стигаме до един основен парадокс – противоречието между превъзходството на православния модел и трагичната съвременна ситуация сред източните християни. Преобладаващото мнозинство от тях живеят под комунистическо робство, епископите им не се радват на свобода, особено в Съветския съюз, и дори са принуждавани да говорят езика на тези, които ги потискат. От друга страна, в свободния свят, например в Америка, православните са въвлечени в юрисдикционни спорове, заради които различни етнически групи живеят изолирани една от друга. Ала още по-сериозно препятствие пред плодотворна дейност в икуменическата област е характерното отношение, което те имат към Християнския запад.

От една страна, представителите на Православната църква поддържат приятелски отношения с Християнския запад. В официалните контакти Римската църква е наричана „сестринска църква“; както римокатолически, така и англикански епископи са приемани с почести, които съответстват на техния ранг. Ала, от друга страна, редица авторитетни гласове сред православните настояват, че единствено Православната църква е „Едната вселенска църква“. Ето какво пише Георги Флоровски: „Вярвам, както всеки един православен трябва да вярва, че единствено Православната църква е Едната Истинска Църква. Който не вярва в това, не е православен“.[4] Въпреки че далеч не всички богослови биха се съгласили с това мнение, то рядко е опровергавано. Така се получава, че православните говорят на Запада на два различни езика, които съдържат в себе си две различни разбирания за Църквата и нейните тайнства. Според едното виждане, всеки, който е приел Кръщение в името на Светата Троица, става член на Църквата, която включва не само православните, но и инославните. Схизмите и ересите са болест на Църквата, еретик може да бъде единствено член на Църквата ‒ будистът или мюсюлманинът не биха могли да бъдат. Според другото виждане, целият Християнски запад е отпаднал изцяло от Църквата и е загубил всички тайнства.

Тези различни начини за дефиниране на границите на Църквата намират отражение и в църковната практика. Някои архиереи приемат желаещите да се присъединят към Православната църква като вече кръстени и, съответно, признават тяхното свещенство, докато други настояват на повторното кръщаване на всички инославни, включително и на римокатолиците. Втората практика неизбежно предполага, че целият богослужебен живот на западните християни, постиженията на тяхното изкуство, жертвата на техните мисионери и героичните дела на техните светци, са били постигнати без помощта на тайнствата.[5] Наред с това, никой не посочва кога точно се е случило това катастрофално отпадане от Църквата, нито пък то е било потвърдено от някои от съборите на Православната църква.

Мнозинството от богословите обаче, които не приемат Християнския запад за част от Вселенската църква, не следват докрай логиката на своето убеждение, а на практика приемат съществуването на тайнства сред западните вярващи. Подобна компромисна позиция може да бъде интерпретирана по два начина. Тя или предполага съществуването на тайнства извън Църквата, или допуска съществуването на отделни „църкви“ (Римокатолическа, Англиканска и т. н.), които имат свои собствени тайнства, но които не принадлежат към Едната Вселенска църква. И двете интерпретации са еднакво незадоволителни.

Липсата на съгласие сред православните не е случайност. То не е плод от недостатъчна информираност за инославните, а се корени в онзи психологически комплекс, който характеризира отношението на православните към Християнския запад. От една страна, източните християни имат съзнание за превъзходството си над Запада и смятат своята църква за единствената истинска Църква, за светлината на света. От друга страна, те се страхуват от Запада. Римокатолици и протестанти са разглеждани като съперници, тъй като ги превъзхождат по ерудиция и организационни способности. Православните не взимат участие в споровете между западните вероизповедания, те се затварят в черупката си и се възмущават от опитите на Запада да се намесва в делата на Изтока.

Мястото на Свещената империя в християнското съзнание

Тези противоречия в православното мислене се подхранват от дълбока и непростима обида от Запада, която невинаги е признавана открито. Корените на тази обида се простират далеч в миналото, към началото на Константиновия период в историята на Църквата. Преместването на имперската столица в Константинопол и признаването на християнството като официална религия оставят траен отпечатък върху съзнанието на членовете на Православната църква. Византийците се радват на убеждението, че са избран народ. Те вярват, че са носители на два дара, получени свише: Църквата и Империята.

Самата идея за неприкосновената държава се заражда по-рано. Древният езически Рим е вярвал, че е бил призван да управлява всички народи до края на света и да им донесе мир и благоденствие, това е pax Romana. Вторият Рим – Константинопол, гледа на себе си като на поставен от Бога наследник на древния и прогнил Рим. Така възникна убеждението, че съдбата на Църквата е неделимо обвързана със Свещената империя. Византийците виждат източника на своето превъзходство във величието и славата на своята империя. Народите извън нейните граници са били варвари. Вместо обаче да признаят превъзходството на Византия, западните християни – в лицето на кръстоносците нанасят на империята през 1204 г. страшен и коварен удар. Последица от това е падането на Константинопол. Изтокът никога не успява да прости това злодеяние.

Драмата на византийската история се повтаря в далечната Московия. Падането на Константинопол не разклаща вярата в необходимостта от държава, пазена от Бога. Православното царство открива своята нова столица в лицето на Москва – „Третия Рим“. Мисията по защитата на чистотата на вярата се пада на царя и патриарха. В очите на народа на Московията Християнският запад си остава същият опасен и коварен враг, какъвто е бил и за византийците. Москва се опитва да се защити от своите западни съседи, като издига високи стени, но ѝ се налага да се обърне към тях, за да получи образование. В отношението си към Запада „Третият Рим“ наследява от втория същото противоречиво отношение на привличане и отрицание, на превъзходство и малоценност.

В тази сложна ситуация чувството на негодувание от Запада се засилва и пречи на православните да признаят своите западни братя по вяра за членове на едната Вселенска църква. И това състояние на духа продължава да бъде сериозна пречка пред помирението между Изтока и Запада.

Основателни ли са тези мои предположения? Дали не преувеличавам значимостта на исторически конфликти, от които ни делят столетия? Действително смятам, че последиците от тях продължават да бъдат усещани и до днес. Те продължават да оказват влияние върху някои страни от църковния живот. Ще дам само два примера.

Съвременните отношения между автокефалните православни църкви, особено в диаспората, неизбежно се сблъскват с пречки, някои от които изглеждат непреодолими. Най-сериозните са свързани с настояването на Вселенската патриаршия да ѝ бъдат признати права на юрисдикция, които са ѝ били присъдени от вселенските събори. Фенер (седалището на Константинополската патриаршия), където живеят едва няколко хиляди гърци, останали в осквернената столица на Византия, продължава да се държи днес по същия начин, както във времената, когато Константинополската патриаршия е била едно цяло с великата християнска империя, тогава в зенита на своята слава.

Руската история ни представя още един изумителен пример за начина, по който връзката между Църквата и Царството се приемат за неделими. Московският събор от 1666-1667 г. урежда спора между втория и третия Рим по въпроса кой от тях има първенство за съдбата на Църквата. Староверците настояват, че превъзходството на Москва се изразява в съществуването на православен монарх, докато гърците са изгубили своето превъзходство, защото са лишени от държава.

Какво тогава трябва да бъде нашето отношение към вярата в Православно царство – вяра, която в миналото и гърци, и руснаци, са приемали с цялото си сърце? Дали това е едно все още неизпълнено обещание, или е фатално изкушение? Отговора ни дават историческите събития. Византийската империя рухва пред настъплението на исляма. Руската автокрация се разпада отвътре под натиска на болшевиките. Историческата присъда е ясна, ала за православните не е лесно да се отрекат от своята Утопия.

В продължение на пет века поробените гърци упорито се надяват да възстановят своята империя; те мечтаят православните песнопения отново да звучат под купола на катедралата „Света Софѝя“ в Константинопол. Победата на Кемал над гърците окончателно показа колко нереалистична е била тази мечта. Още по-трагична е съдбата на вярата на руснаците в богохранимото православно царство. Улянов-Ленин и неговите другари не само оскверниха свещените места в Русия, но те издигнаха на тяхно място своя собствен безбожен деспотичен режим – една ужасна карикатура на православното царство, който режим, докато се опитва чрез лъжи и насилие да заличи Христовия образ от сърцето на народа, в същото време се представя и за пазител на Църквата и така принуждава руската йерархия да говори за своите палачи като за свои благодетели. И въпреки всички тези уроци, за руснаците няма да бъде по-лесно, отколкото на гърците, да се освободят от това изкушение.

Както в самата Русия, така и в диаспората надеждата за възстановяването на въображаемия благотворен съюз между църква и държава не умира. Православните продължават да плащат за тази своя илюзия дори и когато днес тяхната църква все така носи белезите на една вековна зависимост. Вместо да се уповават на водачеството на Светия Дух, в миналото православните са търсили – и продължават да го правят и до днес – защита от държавата. Спазването на Христовите заповеди е заместено от великолепието на църковните служби и стриктното придържане към ритуала. Членовете на църквата са затворили очите си за престъпленията, извършвани от заемащите висшите властови позиции, като ги удостояват с титлите на най-благочестиви монарси. Грозната реалност на политическото съперничество и икономическите злоупотреби са прикрити зад символика и църковно благочестие.

Искам да вярвам, че шокът от революцията и кръвта на мъчениците не са били напразни. И че Руската църква ще избере да следва пътя, очертан от Московския събор от 1917-1918 г., който постановява, че тя повече не трябва да идентифицира своята съдба с което и да било държавно управление, а трябва да гради своя живот върху основите на съборността. Бъдещата свободна Руска църква в една бъдеща правова държава може да поеме по два пътя: може да се затвори в себе си, като насочи цялото си внимание към решаването на безспорно трудните си вътрешни проблеми, приемайки себе си за единственото хранилище на чистотата на православието (в духа на Синодалната църква зад граница), или да отвори сърцето си за целия християнски свят, като потърси контакти с църкви, които са най-близки до нея по дух, и започне да гради своя живот, без да търси подкрепата на светските власти. По този път срещата с Християнския запад е неизбежна, и преди всичко с Римокатолическата църква.

Отговорността на православните в задачата за обединението на църквите

Изкушението „Рим, вечният град“ се отразява по различен начин на съдбата на източните и западните християни. Римокатолиците запазват своята независимост, като изграждат живота на църквата по образеца на империята, за да я превърнат в папска държава. Православните съхраняват съборността в църковното устройство, но го подчиняват на светската власт. Освободени от тази зависимост, те биха могли да се възползват от православния модел и да поемат инициативата за възстановяване на общението с Християнския запад. Смятам, че Руската църква може и трябва да поеме тази роля.

Един такъв решителен акт, за който си мисля, би било предложението към Римската църква за възстановяване на светотайнственото общение без предварително съгласие по всички въпроси, които ни разделят. Добре мога да си представя възраженията и дори възмущението, което такова предложение може да предизвика. Несъмнено срещу него могат да бъдат отправени два аргумента. Първият е, че подобно предложение може да бъде направено само от вселенски събор и в никакъв случай то не може да бъде направено само от една от автокефалните църкви. Вторият аргумент е, че светотайнственото общение предполага единство по всички основи на вярата. И двете възражения поставят трудни въпроси пред съвременната еклисиология.

Значимостта и авторитетът на съборите – както поместните, така и вселенските, са проблем, който не е получил изяснение в православното богословие. Православието създава своето учение, своето богослужение и канонична система чрез вътрешния опит на поместните църкви, който след това те споделят помежду си. Решенията на съборите, взети след постигането на съгласие между всички църкви, играят много голяма роля, но животът на Църквата винаги е бил по-широк и по-дълбок от тези решения. Източниците на православното учение са различни, но те стават достояние на цялата Църква едва след като получат всеобщо одобрение.

Съвременният църковен живот е изправен пред цяла редица неотложни задачи от каноничен и литургичен характер. Досега тези въпроси са отлагани до свикването на Всеправославен събор. В момента е невъзможно да се предвиди дали такъв ще бъде свикан и дали той ще има консултативен или законодателен характер. Също така, не е възможно да се предвиди по какви други начини православните църкви биха могли да постигнат съгласие, като се имат предвид доминиращите условия в нашата епоха.

С оглед на всичко това възниква въпросът дали само една автокефална църква може да предприеме решителни стъпки за изцеляване на разделението със Запада. Подобни стъпки няма да имат обвързващ характер за другите църкви, докато не бъде постигнато съгласие по този въпрос. Струва ми се, че православният модел, както го разбирам, дава утвърдителен отговор на този въпрос, тъй като той допуска различия в живота на автокефалните църкви, стига те да не засягат основите на вярата.

Вековното подчинение на Църквата в Близкия изток и на Балканите на исляма и трайното подчинение на църквата на империята в Русия е лишило православните от свобода на действие. В тези времена на упадък на религиозното учение сред тях се утвърждава такова тълкуване на седемте вселенски събора, което приписва на тези събори същия върховен авторитет, какъвто римокатолиците приписват на папата, или протестантите – на Библията. Според това виждане, този авторитет, тъй като е непогрешим, контролира живота на Църквата свише и завинаги. В действителност православието не познава такъв контролиращ орган: съкровищницата на истината е цялата Църква.

Вселенските събори са създадени от Византийската империя, те са били свиквани по волята на императора, а решенията им са утвърждавани с негови укази. Църквата използва тези събори за формулирането на своите догмати, но тя е съществувала преди вселенските събори и продължава да съществува и след като политическите условия, направили възможно тяхното свикване, ги правят невъзможни.

Историята от последните сто години ни дава редица примери за автокефални църкви, които намират различни решения на належащи въпроси. Така например по време на Българската схизма (1872-1945) гръцките църкви приемат българската за отлъчена, но това не пречи на останалите църкви да останат в общение с нея още преди да бъде взето решение за помирение. Друг пример: Румънската и гръкоезичните църкви приемат западния календар след Първата световна война, докато славянските църкви продължават да се придържат към стария календар. Ето и друг пример: през 1923 г. патриархът в Константинопол признава апостолската приемственост на англиканското свещенство. Този пример е последван от църквите в Александрия, Йерусалим и Кипър. През 1935 г. Румънската църква след независимо обследване на този въпрос достига до същото заключение. До този момент останалите църкви нямат решение по този важен проблем. И един последен пример: поместният събор на Руската църква от 1917-1918 г. планира поредица от значителни реформи, независимо от практиката на останалите църкви. Единствената причина тези реформи да не бъдат приложени на практика е началото на гоненията. Така че православният модел не изключва възможността една от православните църкви да действа независимо от останалите в опит да реши въпрос, който животът поставя пред Църквата.

Що се отнася до възражението, че общението в тайнствата не е възможно, без преди това да бъдат преодолени богословските различия, историята ни е показала, че само учените дебати не могат да постигнат разрешение на проблеми като този за папската непогрешимост. Ако се уповаваме само на тях, тогава трябва да се откажем от всички надежди за възстановяване на единството. Непогрешимостта на папския престол, както е формулирана от Първия ватикански събор, е неприемлива за православните. Много малко вероятно е православните по пътя на дискусиите да успеят да убедят римокатолиците да се откажат от този догмат, тъй като върху него се основава цялата структура на Римокатолическата църква. Което обаче е невъзможно за човека, е възможно за Бога. Под водачеството на Светия Дух и в отговор на молитвите за Божия намеса промени се случват и в двете църкви. Предложението за възстановяване на евхаристийното общение би било призив за подкрепа от Светия Дух. Такова общение ще донесе и на православни, и на римокатолици опита от съвместен църковен живот, а това ще им помогне да се видят един друг в различна светлина и да открият нов подход към разглежданите въпроси. Защитниците на възстановяването на евхаристийното общение откриват надежда в това, че ние сме отделени от римокатолици и англикани не от ерес, а от схизма, така че сме единни с тях в изповядването на фундаменталните догмати на вярата и това единство прави възможно за нас общението с тях.

Православие и римокатолицизъм

В настоящия момент от особено значение за нас са отношенията с Рим. Православният модел ни помага да намерим правилния подход към Римокатолическата църква. За нас тя, макар и най-многобройна, все пак остава само една от автокефалните църкви. Още от началото на своята история тази по-възрастна сестринска църква поема по път, който я отличава от този на източните християни. Въпреки това през първото хилядолетие Изтокът и Западът поддържат общение помежду си. Разривът между тях, както вече казахме, е дълъг и мъчителен процес. Горчивината на спора между нас възниква заради настояването на Рим всички особености на тяхната канонична и догматична система да бъдат признати за универсални и задължителни за всички християни. Ала за нас те си остават особености на Западната църква. Следвайки православния модел, ако предложим светотайнствено общение на римокатолиците, това няма да означава нито да се подчиним на папската власт, нито да възприемем догматите, които са били формулирани без наше участие. Докато ако предложението за светотайнствено общение бъде направено от римокатолическа страна, то несъмнено ще означава и изискване за признаване на върховната и неограничена власт на римския първосвещеник. Дали римокатолиците биха се съгласили да встъпят в светотайнствено общение с нас по нашите условия, а не следвайки своя модел? Духът на Втория Ватикански събор дава надежда в това отношение. Римокатолиците отварят все повече и повече вратите си за литургични срещи с другите християни. А и позицията на православните не остава непроменена. През последните години в практиката на автокефалните православни църкви приемането на инославни в общение въз основа на принципа на „църковната икономѝя“ става все по-разпространено. Значима крачка в тази посока беше решението на синода на Московска патриаршия от 16 декември 1969 г., в което се казва, че „… в случаите, когато старообрядци и римокатолици се обърнат към Православната църква за отслужване на Божиите тайни, това не трябва да бъде забранявано“. Това решение може да бъде обяснено със специфичните условия, които съществуват в Съветския съюз, където големи територии са лишени от свещеници на Римокатолическата църква, но по мое мнение това решение има по-широко значение и представлява креативен отговор на една част от руската йерархия към съвременните духовни нужди.

Православие и англиканство

Православният модел може да помогне за установяването на светотайнствено общение с англиканите, които от дълго време се стремят към сближаване с нас. Препятствията по този път са различни от тези, които пречат на възстановяването на братските отношения с Рим. В нашите преговори с Рим сме принудени да защитаваме нашата юрисдикционна независимост. Англиканите не представят пред нас никакви предварителни условия за помирение. Въпросът пред нас е: можем ли да признаем федерацията на Англиканските църкви, обединени около Архиепископа на Кентърбъри, като поместна църква, която, макар и различна от нас по ритуал, е изградила своя живот върху основите на Никейския символ на вярата и апостолската приемственост на нейната йерархия? Не са догматически различията, които пречат на нашето помирение, пречката се състои в широката толерантност, характерна за англиканите, която позволява на част от тяхното духовенство и миряни да поставят под въпрос основите на християнството. Англиканската църква обединява в себе си хора, които изповядват вяра, която съответства на учението на нашата църква, но също и други, които не приемат учението в неговата цялост.

По този начин англиканството представя пред нас нов еклисиологичен проблем, който няма паралел в опита на древната Църква; затова и не е възможно да се намери решение чрез позоваване на каноните. Противниците на сближаването се опасяват, че светотайнственото общение с англиканите ще внесе и сред нас доктринална несигурност. Неговите привърженици вярват в животворната сила на истината на Божието откровение и в благодатната подкрепа на Светия Дух. Православието, което е съхранило целостта на своята църковна традиция, може посредством светотайнственото общение да помогне на англиканите да укрепят единството си във вярата. Това би представлявало победа на Вселенската църква над изкушението за сектантско самоутвърждаване.

Заключение

Огромните промени, които се случват в съдбата на Църквата по целия свят, показват колко неотложна е задачата за помиряването между Християнския изток и Християнския запад. Константиновият период в историята на Църквата завършва с падането на Петербургската империя и с убийството на Божия помазаник Николай Втори и неговото семейство. Една след друга църквите се освобождават от опеката на светската власт. Те се превръщат в каквито са били в началото на църковната история – общности, заобиколени от безразлично или враждебно настроено секуларно общество. Единството на Църквата с Империята е имало своите положителни страни, доколкото е подпомогнало израстването на християнската култура, ала Църквата е заплатила за това с разделенията в нея. Свободата, която Църквата има в наши дни, открива пред нея възможности, които не са съществували в миналото.

Живеем в заплашителни времена. Тежки изпитания сполетяват източните християни. Не е невъзможно тези преследвания да се пренесат и на Запад. Но каквото и да очаква членовете на Църквата, те ще бъдат по-подготвени да открият решенията на своите проблеми в единство, отколкото в разделение. Помирението между Християнския изток и Християнския запад не е утопия. Това е задача, възложена от Бога на християните в нашето време.

Превод: Момчил Методиев

* Откъси от последната книга на Николай Зернов Години на залез. Един руски поклонник на Запад (Sunset Year: A Russian Pilgrim in the West, London, 1983), написана непосредствено преди смъртта му в сътрудничество с неговата съпруга Милица Зернова (1899-1994), с предговор от Сурожки митрополит Антоний (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 7 (194), 2024, с. 72-91 (бел. ред.).