Условия за брак

Продължение от „Последващи бракове“

По същество християнският брак представлява среща на двама влюбени: човешка любов, която чрез светотайнствената благодат на Светия Дух може да бъде преобразена във вечен съюз, неразторжим дори от смъртта. Това светотайнствено преобразяване обаче не отменя човешкия характер на целия комплекс от чувства, действия, радости или превратности, свързани с брака: запознанството, срещите, ухажването, самото решение за встъпването в брак и, най-накрая, общия живот с неговите нелеки отговорности. Новозаветното учение за брака е предназначено за конкретни човешки личности, които са не само отдадени на Христа, но и живеят в условията на съвременния свят. Различните правила и дисциплина, предлагани и до ден днешен на християните във връзка с брака, целят да защитят и съхранят фундаменталното значение на брака в конкретните условия на човешкия живот. Тези правила не са цел сами по себе си, защото в такъв случай биха станали заместители на любовта; тяхното предназначение е да предпазят едновременно и божествената, и човешката реалност на брака от следствията от грехопадението.

Първото условие за истинския християнски брак, което православната канонична традиция се опитва да удържа, е свободата на избора и решението. Налице са няколко канона срещу похищаването на съпруги, анулиращи браковете, сключени против волята на жената (Правило 22 и Правило 30 на св. Василий Велики). Виновният мъж се наказва с отлъчване от Причастие (Правило 27 на Четвъртия вселенски събор), което важи и за съгласяващата се с това жена (Правило 38 на св. Василий Велики). Има и текстове, които изискват достатъчно дълъг период между сгодяването и брака – законово приравнен с брака и защитен като такъв, този период обикновено е служел като проверка за самото решение (Правило 98 на Шестия, или „Петошести“, вселенски събор).

Ако обаче защитата на свободния избор при взимането на решение за встъпване в брак е нещо очевидно оправдано, то някои други постановления на древните канони и на християнски императори изглежда са продиктувани единствено от социални, правни и психологически предпоставки от миналото. Когато, например, Кодексът на имп. Юстиниан, който е одобрен от Църквата, приема като долна възрастова граница за брак съответно четиринадесет години за мъжете и дванадесет – за жените, ние трябва да признаем, че съвременното общество е по-близо до християнския идеал за човека когато завишава тази граница, правейки я малко по-близка до пълнолетието! Много либерална в това отношение, византийската правна и канонична традиция изглежда обаче прекомерно рестриктивна, когато вижда пречки пред сключването на брак в случаи на относително далечни степени на семейно родство или връзка.

В юдаизма браковете между близки роднини, дори първи братовчеди, са били приемани и често насърчавани; римското право е забранявало бракове между различни поколения (например между вуйчо и негова племенница), но е позволявало съюз между първи братовчеди. Единствено християнството започва да ограничава много стриктно браковете не само между близки кръвни роднини, но и между роднини по сватовство. Така, следвайки няколко указа на императорите Теодосий и Юстиниан, Шестият вселенски събор („Петошестият“) постановява, щото „… който отсега занапред встъпи в брачно общение: с дъщеря на брата си, баща и син с майка и дъщеря, баща и син с две сестри девици, майка и дъщеря с двама братя, двама братя с две сестри, да се наказват по правилото, което налага седемгодишно покаяние, след като, безсъмнено, бъдат разлъчени от незаконното съжителство“ (Правило 54).[1]

Този необичаен текст вероятно може да бъде обяснен чрез една обща християнска загриженост за съхраняване на човешките взаимоотношения такива, каквито те са били създадени – по рождение или по брак, за избягване на евентуални семейни недоразумения и напрежения, които биха могли да възникнат при ухажване и „влюбване“. Тази загриженост може да е била оправдана, когато за големи семейства, включващи няколко поколения роднини, е било обичайно да живеят заедно. От друга страна, съборът може да е бил повлиян и от абстрактния принцип – винаги стриктно спазван в римското право – относно степените на родство. Съгласно този принцип една брачна двойка е била смятана юридически за един човек, и така, например, мъжът е бил смятан за родственик от първа степен по права линия с балдъзата си. Ако жена му умре, той е нямал правото да се ожени повторно за сестра ѝ, просто защото византийското право е забранявало бракове между родственици до седма степен.

Очевидно, днес не изглежда нито необходимо, нито желателно тези канони, които са били основани върху социални и правни принципи от миналото и които не кореспондират с каквито и да било неизменни богословски или духовни ценности, да се прилагат стриктно. Единственото пастирско съображение, към което Църквата следва да продължи да се придържа, е генетичният риск, съществуващ при браковете между кръвни роднини.

Още по-озадачаващи са клаузите в Юстиниановия Кодекс (5, 4), последвани отново от постановления на Шестия вселенски събор, които законово приравняват „духовното“ родство с кръвното: „духовно“ родство възниква чрез „възприемането“ при тайнството св. Кръщение. Така, Правило 53 на Петошестия събор забранява не само бракове между възприемници (кръстници) и техните кръщелници, но, по-специално, дори и между възприемника и майката на новокръстено дете (в случай че тя овдовее). Вероятно тези канони имат за цел да съхранят особената отговорност на кръстниците, чийто интерес би следвало да е съсредоточен изключително върху християнското възпитание на кръщелниците, без разсейване с евентуални брачни планове.

Желанието за съобразяване с древните правни норми не бива да засенчва в нашите собствени очи реалната и огромна отговорност на свещениците, учителите, родителите, и, на първо място, на самите млади двойки, във връзка с брака. Едното само придържане към правни и канонически норми със сигурност не е достатъчно за сключване на истински християнски брак. Християнският брак е по същество недвусмислено обвързване на двама души не просто един с друг, а на първо място с Христос – обвързване, осъществявано в и посредством Евхаристията. Ако това обвързване не се състои, изпълняването на всички законови условия, засягащи християнския брак, не би имало никакво значение.

Какво да се прави обаче, в случай че такова обвързване е невъзможно, а дори не е и желано от самата двойка? Какво да се прави ако на брака се гледа само като на светско събитие, правно уреждане на имуществени отношения или просто начин за узаконяване на полово съжителство?

Тези са проблемите, които свещеникът често трябва да разрешава когато към него се обърне двойка със само периферно отношение към Църквата. В тези случаи неговото задължение е да им помогне да разберат смисъла на християнския брак и той трябва да преценява сериозно във всеки такъв случай дали не е за предпочитане плановете за брак да бъдат отложени или дори да се сключи брак само с гражданска церемония, вместо да се стига до ангажиране с църковен брак без разбиране или приемане на истинското му значение.

Този въпрос възниква особено във връзка с така наречените „смесени“ бракове.

Следва

Превод: София Ангелова

* „Conditions for Marriage“ – In: Meyendorff, J. Marriage: An Orthodox Perspective, Crestwood, NY: „St. Vladimir’s Seminary Press“ ³2000, p. 47-50 (бел. прев.).

[1] Цит. по страницата на Софийска митрополия – тук (бел. прев.).