Истинското християнство

1

Християни или не, знаем ли какво е християнството? Първите християни са имали чувството, че навлизат чрез вярата в странен и нов свят. Те са разбирали, че самата вяра е тайнствена, дар, получен от Бога. Затова са бързали, бързали са да опознаят новия живот, който се открива пред тях, за да донесат на другите благата вест, чута от тях, предполагайки, че краят на света наближава и че трябва да изкупят малкото им останало време. Оттогава са минали векове, а християнството, възприето в перспективата на европейския рационализъм, се е превърнало за невярващите в съвкупност от доктрини, съпоставими с марксизма или екзистенциализма, подвластно на едно безполезно и необосновано вярване; дори за вярващите, то много често се свежда до съвкупност от доктрини, гарнирани с практики. Установила се е рутината; начините на мислене на една цивилизация, отдалечена от библейското Откровение, прикриват плашещото своеобразие на християнството, на неговия Бог и реалността, върху която Той хвърля светлина другояче.

Забравихме истинското християнство. И би трябвало да се върнем към първите християни, към онези, които век след век и във всички изповедания на Църквата – тази на християните в Христос – са живели същата вяра под въздействието на същата благодат.

Леон Блоа: „Съществува само една болка – тази да не бъдеш светец“. Катерина от Сиена: „Ако сте това, което трябва да бъдете, ще възпламените целия свят“. Става дума наистина за това: за битие и за огън в една несвоевременна религия, противоречаща на всичко, за което обичайно говорим – каквото и да е мястото, какъвто и да е моментът. Християнството не фигурира сред различните виждания за света и сред начините на живот, предлагани от обществата, редуващи се едно след друго в един грехопаднал и ослепял свят, отделен от Бога, без да може да разчита на светлината, идеща от другаде. Несвоевременно е, на първо място, онова, което не се приспособява към „прогреса“ и към изискванията на всяко едно поколение. И все пак в едно прессъобщение за публикуването на Revised English Bible през 1989 г. се казва, че „… макар Библията да е единственият водач в християнската вяра, тя трябва да отговаря на различните изисквания на своето време“. Отвъд логическата грешка – водачът да бъде воден от онези, които според мисията си трябва да води, – изникват и по-тежки грешки: решавайки какво, съгласно времето, трябва да се променя в Библията, преводачите се превръщат във водачи; а вслушването в непрестанните искания и в различните форми на отминаващото време всъщност привилегирова гласа на грехопадналото човечество. Всяка модерност, която е носител на доброто и никога не е напълно изоставена от Бога, все пак е продукт на нашата грехопадналост.

Ала християнството е несвоевременно по още по-радикален начин: то винаги попада в някакъв промеждутък на времето, като контракултура, или още по-дълбоко – като някакво противостоене на желанията на нашия „аз“ или на частта от този „аз“, която припознаваме. То е несвоевременно още от самото начало. Учението на Иисус и проповедите на апостолите както пред юдеите, така и пред „езичниците“, не изглеждат на мястото си: юдеите съзират в тях абсолютно противоречие с религията си, а елините – пълно разминаване със схващанията си за реалността и с тяхната „мъдрост“. Християнството не е било на мястото си нито в Йерусалим, нито в Атина, където първите християни, подобно на Иисус, биват избивани, защото смущават налудничавия ред в света. Колко далечно ни изглежда това днес в нашите страни, за които отдавна вярваме, че са християнизирани, и където християнската религия, както и нейните църкви са част от пейзажа! Ние обаче тепърва ще се връщаме към несвоевременността на спасението, към другостта на евангелското слово, което отново изглежда като „варварски език“ заради своята смущаваща сила в живота ни и в нашите привички. Като християни, можем да извлечем от християнството неговия най-обичаен аспект, но и да разпознаем смайващата му „чуждост“. Като невярващи, можем да констатираме, че дори сред първите му слушатели онова, което се представя като „благата вест“, е предизвиквало у мнозина странно желание за вслушване и промяна; така, за всеобща почуда, се е оказало, че тя съответства на най-дълбокото им желание и че, противно на очакванията, е тъкмо онова, което те са очаквали; ето защо Евангелието продължава да отблъсква и да привлича.

2

Кой е Бог? В какъв свят живеем? Кой съм аз? Какво означава да бъдеш християнин, да живееш като християнин? Такива са въпросите – малко налудничави, – на които подобава да отговорим и на които, без съмнение, ще трябва непрестанно да отговаряме. А къде да намерим отговорите? В Библията. Ала колцина ли вярват спонтанно в това – дори сред онези, които признават, че Библията е Словото Божие? Ето как все по-ясно се налага идеята, че най-добре е да се консултираме с коментаторите и богословите. Помощта на богословите е наистина драгоценна (освен когато спекулират или добавят, възприемайки Библията като първична материя, нуждаеща се от дообработка). И защо да не се информираме направо от източника, преди да потърсим помощ? Иначе все едно четем специалистите по Флобер, без да прочетем самия Флобер. Големите богослови, щом става дума за Новия Завет, са Матей, Марк, Лука, Йоан, Павел, Яков, Петър, Юда и авторът на Послание до eвреите, като тъкмо в тяхната компания е редно да слушаме и да размишляваме над Откровението.

Защото Библията е различна. Паскал пише, че нейният стил изненадва: „очаквали сме да срещнем писател, а откриваме човек“.[1] Бихме могли дори да кажем по повод на Библията: „Очаквали сме да срещнем автори, а откриваме Бог“. В сърцето на текстовете се чува живо слово; зад липсата на авторите се долавя божествено присъствие. Привилегия е да се чете Библията – едно голямо, невероятно и радостно приключение. Достатъчно е да я четем внимателно и прецизно, без предварително насаждани идеи, за да усетим нейния авторитет. Да я четем постоянно, в отговор на една жизнена потребност, толкова важна, колкото и въздухът, който вдишваме с дробовете си, за да разберем и приемем нейното поучително послание. Ала колко трудно е да съумеем да осъществим това послание! Навиците ни пречат да мислим за него. И когато размишляваме над някой доктринален или практически въпрос, не търсим ли другаде отговора? Ще дам само един пример: как да убедим невярващите в намеренията на Бога и безкрайната радост на спасението? Вместо да изучаваме начина, по който са действали Иисус и апостолите, не се ли обръщаме към апологетиката? Метод, дълбоко проработен от нашите разсъждения, като отговор, разбиращ се от само себе си. Пред Бога, Който ни трансцендира, и пред Неговото Откровение, което можем само да доловим, опитвайки се да го проумеем – според способността си за действие и мисловните ни структури – всички наши тълкувания рискуват да се превърнат в идоли. И, защитавайки ги, не на Бога ние служим, а на самите себе си.

Ето защо прочитът на Библията може трайно да ни учудва; той продължава да учудва и автентичните християни, трудно разпознаващи се в „обичайното християнство“, на което се спрях, начевайки този размисъл. В началото на Своето проповедничество Иисус говори в синагогата на Капернаум, а Неговите слушатели „чудеха се на учението Му“ (Марк 1:22). Exeplèssonto: по-правилно би било да го преведем така: бяха стъписани, сащисани; различните английски Библии го превеждат с amazed, astonished, astounded. Да кажем, че са останали със зейнала уста и да се запитаме дали думите на Иисус предизвикват и у нас същото смайване. Бихме могли да се измъкнем, уточнявайки, че те са се удивявали не толкова на съдържанието на Неговото учение, колкото на начина Му да говори, „… понеже – пише Марк – Той ги поучаваше като такъв, който има власт, а не като книжниците“. И все пак на садукеите, които се опитват да го объркат, поставяйки му коварния въпрос за възкресението, Иисус отговаря: „Заблуждавате се, като не знаете Писанията, ни силата Божия; защото при възкресението нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като Ангели Божии на небесата. А за възкресението на мъртвите не сте ли чели реченото вам от Бога, Който казва: „Аз съм Бог Авраамов, и Бог Исааков, и Бог Иаковов“. Бог не е Бог на мъртви, а на живи“. И народът, като слушаше, чудеше се (еxeplèssonto) на учението Му“ (Мат. 22:29-33). Нашата слабост е в това, че вече не се учудваме. Християнството, станало обичайно, смятано за огнище на множество „християнски“ страни в лоното на една цяла цивилизация, вече не се явява като онази мъдра лудост, оживотворявала първите християни. То вече не ни разтърсва; дори атеистите смятат, че са наясно за какво иде реч.

Живеем в грехопаднал свят, където Откровението навлиза като преобръщаща другост. Опитваме се да отречем тази грехопадналост, намирайки за злото, болестта и смъртта все по-малко мрачни обяснения. Пренебрегваме любовта и хумора на Бога. Препрочетете разказа за грехопадението. Змията възвестява на жената едно опияняващо, но измамно бъдеще: денят, в който вкусите забранения плод, „… ще ви се отворят очите, и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло“ (Бит. 3:5). Желаейки да обожествим нашето естество, всъщност сме го понизили. На тази крайно злощастна вест, благата вест на Евангелието отговаря със сходно, но доста по-екстравагантно известие: ако Христос живее във вас, пише Павел до ефесяните, тогава ще „се изпълните във всичката пълнота Божия“ (Еф. 3:19). Бог обещава много повече от змията, чието предложение, съпоставим ли го, изглежда доста хилаво. Обещаното от Бога, което надхвърля всичко, което помислим, не е ли наистина учудващо?

Грешници в един грехопаднал свят, ние сякаш сънуваме. Не виждаме света такъв, какъвто е, пренебрегваме собственото си естество, а онова, което трансцендира природата, остава скрито за нас. Хенри Дейвид Торо пише в Уолдън: „… никога не съм срещал напълно събуден човек – иначе как щях да мога да го погледна в лицето?“. Наистина подобна среща би била унизителна. Захария така описва визиите си за реалната действителност: „И върна се оня Ангел, който говори с мене, и ме разбуди, както разбуждат човека от сън. И ми рече той: какво виждаш? И отговорих: виждам, ето, светилник цял от злато и чашки за елей върху му, и седем кандилца на него, и по седем цеви на кандило, които са върху му“ (Зах. 4:1-2). Разбуждането означава да видим духовната реалност, небесната реалност, която ни окръжава и носи.

3

За това обаче е необходима коперниканска революция в начина, по който възприемаме християнството. (Ще го кажа на английски, с игра на традиционните, но изразителни думи: „А Copernican revolution with the Son at the centre“).[2] Ето защо нека започнем с препрочитането на Библията, която ни осигурява на всичките си страници несвоевременни удивления. Обръщайки се към Своя Отец, Иисус казва на учениците Си: „А сега ида при Тебе и казвам това в света, за да имат в себе си Моята радост пълна“ (Иоан 17:13). Невярващият знае ли, че това е самата радост на Христа, на Сина Божи, която е поканен да узнае? Християните знаят ли, че могат не само да споделят тази радост, но и да я имат в целостта ѝ? Усещаме ли неизказаната благост на Бога, съкровеността, с която Иисус ни обновява абсолютно? Ако само… Ако имахме в нас тази радост, щяхме да надмогнем в братско общение дрязгите между римокатолици, православни и протестанти, с всички тези порции от грешки и недоверия; а представата ни за Евангелието щеше да осъществи нашата мисия, която е да преобразим света, „да размирим вселената“ (Деян. 17:6).

Нека вземем само някои пасажи от писанията на св. Павел. Това спокойно твърдение например, отправено към християните-колосяни: „Защото вие умряхте, и вашият живот е скрит с Христа в Бога“ (3:3). Мъртви? С живот, скрит в Бога? Или тези два стиха по-горе: „… ако сте възкръснали заедно с Христа“. Един факт, който би следвало да си припомняме всички утрини. Или: „Защото за мен животът е Христос“ (Фил. 1:21). Или: „Но ако Духът на Оногова, Който възкреси от мъртвите Иисуса, живее във вас…“ (Рим. 8:11). Или още: „Вие сте тяло Христово“ (1 Кор.12:27). Библията е непрестанно поставяне под въпрос на читателя и славно разширяване на реалността. Ако слушаме такива слова, те престават да ни насочват към абстрактни понятия или доктринални положения – неща, в които вярваме, защото са част от християнството – за да се превърнат във факти от съществуването ни, неизчерпаеми, несъмнено трудно осъществими, но безкрайно радостни.

„Истинският живот е отсъстващ“, пише Рембо. Да, и тук трябва да го живеем.

Познайте, че Аз съм Бог

1

Да пишеш върху Бога, без съмнение, е лудост. Не сме нито пророци, нито апостоли; тогава в какво се набъркваме? И все пак, ако искаме сериозно да стигнем до истинското християнство, то познанието за Бога и опознаването на Неговата природа със сигурност са сърцевината на изследването и края на пътешествието. Още веднъж: не се нуждаем от понятията на нашата философия, от разсъжденията на нашата теология, за да се доближим до Бога чрез разсъдъка си, защото Той се разкрива навсякъде в Библията. И трябва да се надяваме, че, вслушвайки се в Него, нашата лудост би трябвало да се заличи в голямата и луда мъдрост на онези, на които е било поверено това откровение.

Понятието за святото е вече допринесло за връщането на Бога в Библията. Ала такова, каквото е разгърнато в голямата книга на Рудолф Ото Das Heilige, излязла през 1917 г.,[3] то също е довело до спънки. Предпоставките, довели до отклоненията в това произведение, все още са актуални и е редно да ги изясним, преди да продължим нататък.

Констатирайки, че съществуват опити за рационализацията на християнството до степен, че идеята за Бога е започнала да се мисли чисто рационално, Ото се стреми да разкрие ирационалното измерение на Бога, чрез което Той убягва от всички наши понятия. С тази цел авторът изследва опита за „святото“, представено като нещо едновременно ужасяващо и привличащо, налично във всички религии. Ето първия проблем. Специалист по сравнително религиознание, Ото изглежда, че вярва в съществуването на един вид „свято-в-себе си“, докато всяка интуиция за святото е интуиция за единствения и истински Бог. Не го твърдя аз, а св. Павел. Мислейки за онези, които не разпознават Откровението, дадено на юдеите, той ги определя като „неизвиняеми“ за това, че не са съзрели в творенията на Бога от създание мира „вечната Му сила и Божеството“ (Рим. 1:20). Когато Сенека в своите Писма до Луцилий казва, че предусеща в гората с нейните прастари дървета, с размери, далеч по-големи от обичайните, и под огромните сенки, които те хвърлят посред бял ден, мястото, където „е един Бог“ (Писмо 41), трябва да приемем, че Богът Творец предизвиква у него тази тръпка. Когато египтяните извайват богове, огромни по размерите си, те не откриват „святото“ и още по-малко обожават истинския Бог, Който иска да бъде познат и зачитан: те докосват с пръст вечното могъщество и божествеността на един Бог, Когото не успяват да идентифицират. Пътят на „обръщането“, интуицията за святото в природата или в тайнството на невидимото може да ни стъписва (не можем да ограничаваме, не можем дори да си въобразим пътищата, които Бог избира, за да дойде до нас), ала това свято е вече Неговото скрито присъствие.

Вместо да размишлява над библейското Откровение, Ото разсъждава в духа на европейската философска традиция. Откъдето изниква втори проблем. Убеден, че Бог се намира отвъд нашия разум, той все пак изпитва потребност да Го мисли като рационален. Виждайки, че битието Му си остава непонятно, той въпреки всичко държи да Го вкара в нашите мрежи на мислене. Защото предполага, че един процес на рационализация вече работи в Библията, започвайки с „религията на Моисей“ и завършвайки с проповедта на пророците и Евангелието. Юдео-християнството е еволюирало към „рационални предикати“: Божията любов или Неговото милосърдие ги правят умопостижими. Куриозно е да назовеш „рационални“ любовта, милосърдието и кротостта! Ото смята, че дори в началото на книгата на св. прор. Исаия Бог, Чиято другост се откровява безброй пъти в наименованието Му „Светия Израилев“, е същевременно един „ясно схванат“ Бог, благодарение на някои от Неговите предикати: „всемогъщество“, „благост“, „мъдрост“ и „вярност“. Ала какво общо имат тези библейски начини да се назовават атрибутите на Бога с термините на нашата философия, които са пригодни – според първия параграф на тази книга – „да схващат божествеността“ с прецизност: „разум“, „телеологическа воля“, „същностно единство“, „самосъзнание“?

И разбираме ли ги ние наистина? Това са по-близки понятия, отколкото светостта, но благостта на Бога, мъдростта на Бога ни убягват поради безкрайното си измерение. Както мислите на Бога не са наши мисли (Ис. 55:8), така и Неговата любов, Неговата справедливост и Неговото съчувствие ни въвеждат в един чисто божествен свят. По същия начин и най-простото изказване в Евангелието, такова, каквото св. ап. Павел прави пред коринтяните, казвайки им, че „Христос умря за греховете ни, според Писанията, че Той бе погребан и че на третия ден възкръсна, според Писанията“ (1 Кор. 15:3-4), е предизвикателство пред разума от началото до края.

Не става дума за битка на думи. Опозицията между рационалното и ирационалното, която има смисъл за начина, по който гледаме на работата на ума и схващаме реалността, не идва от Библията и не кореспондира с нейната визия за света. Размисълът чрез понятията и терминологията на нашата култура неизбежно ни подтикват да изопачаваме Библията. И ако Ото описва Бога като „същност, несводима до рационалното, която се изплъзва от всяко философско изследване“ (тук вратата се отваря за един по-точен подход, но той частично я затваря), заявявайки, че рационализацията нищо не елиминира от „нуминозното“, от тайнственото, доколкото начинът, по който говорим за рационалните и ирационални измерения на Бога, фалшифицира даденостите, а самата представа за рационализация е вече опасна. Ото си представя, че в Библията „рационалният елемент излиза на преден план“. Ето защо „рационалните предикати… изчерпват същността на божествеността“. Нима Библията се разделя срещу самата себе си? И нещо по-лошо: измамното впечатление, което създавала Библията, било неизбежно поради езикова грешка. Тъй като всеки език „… има за основна цел да предава понятия и колкото повече изразите са ясни и недвусмислени, толкова по-добър би бил езикът“. Тази опростенческа идея за езика тревожи обаче по-малко, отколкото цялата тази дистанцирана нагласа спрямо евангелията и словото, което те предават.

Според Библията Бог не ни убягва с ирационалните Си свойства, оставяйки ни да разберем рационалните. Той ни кара да почувстваме разликата с Неговата божественост, доближава се до нас. Когато ни се дава в любовта Си, в съчувствието Си, в смирението Си, Той си остава Той, друг, свят. Дори в мига, в който чрез Иисус Той идва в нашия свят, „многобройно войнство небесно“ се явява пред пастирите, казвайки им: „слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!“ (Лука 2:14). Ето как с няколко думи е предадена неуловимата слава на Бога, в която Той пребивава, както и любовта и мирът, които ни дарува щедро.

2

В Стария Завет срещите с Бога или с Негов пратеник са толкова познати, че има риск да не уловим абсолютното естество на тяхната чуждост. Моисей вижда невъзможното в къпината, която гори в огън, но не изгаря (Изх. 3:2). Уведомен, че мястото, на което стои, е „свята земя“ (3:5), той си събува обущата върху едно тук, което е станало друго. Когато Бог се назовава, Той открива другостта на религиозната боязън и закрива лицето Си (3:6). И ако „Ангелът Господен“ му се явява „изсред една къпина“ (3:2), Бог е Този, Който го извиква „изсред къпината“ (3:4). Как да си обясним връзката между ангела и Бога, привидната им тъждественост, която само Бог разбира?

Няколко стиха са достатъчни, за да ни потопят в безспорната „нуминозност“ на сцената, на небесната намеса в едно земно място, на Вечния във времето, което минава. Тайнството се променя в пасажа от Книга на Иисус Навин, който напомня за тази среща:

„Когато Иисус се намираше близо до Иерихон, погледна и видя, и ето, пред него стои човек, с гол меч в ръка. Иисус се приближи до него и му каза: наш ли си, или от нашите неприятели? Той отговори: не; аз съм вожд на воинството Господне, сега дойдох (тук). Иисус падна ничком на земята, поклони се и му каза: какво ще заповяда господарят ми на своя раб? Вождът на воинството Господне каза Иисусу: събуй обущата от нозете си, понеже мястото, на което стоиш, е свето. Иисус тъй и направи“ (5:13-15).

Иисус Навин пропада в същата неведома бездна, макар на пръв поглед всичко да изглежда съвсем обичайно. Той вижда един човек, приближава се до него, за да разбере дали е приятел, или е от неприятелите на народа му, а когато чува отговора, или Бог му отваря очите, за да различни архангела, или пък онзи напуска човешкия си облик. Така Иисус Навин навлиза в плашещия свят на святото и първата заповед, която получава, го задължава да осъзнае това.

И сега към третата среща, също много позната, която се отнася до Исаия:

„В годината, когато умря цар Озия, аз видях Господа, седнал на престол висок и издигнат, и полите на одеждите Му пълнеха целия храм. Около Него стояха серафими; всякой от тях имаше по шест крила: с две всеки закриваше лицето си, и с две закриваше нозете си, и с две летеше. И викаха един към други и думаха: свет, свет, свет е Господ Саваот! цяла земя е пълна с Неговата слава! И разклати се горнището на вратите от гласа на викащите, и домът се напълни с дим. И казах: горко ми! загинах! защото съм човек с нечисти уста, и живея сред народ също с нечисти уста, – и очите ми видяха Царя, Господа Саваота“ (Ис. 6:1-5).

Исаия се озовава, без никакъв преход, в присъствието на Бога, сияйно видение на една необозрима Реалност. Той вижда също и свръхестествените създания, които възнасят чрез своите хваления и непроницаеми думи неразгадаемата природа на Бога. Те минават от святост, което Го назовава такъв, какъвто Той е в Себе Си, към славата на Неговото битие в блясъка Му. Стъписан да съзре как престолът на Бога изпълва храма, Исаия същевременно осъзнава и че славата Му изпълва (същият глагол в текста) цялата земя.

Прочутото му възклицание „загинах“ е показателно за читателя. Исаия не е изправен пред любовта или благостта, или милосърдието на Бога, а пред Бога в цялата Му божественост, отвъд всичко онова, което познаваме, и всяко човешко разбиране. Това, че Исаия е ужасен, е напълно разбираемо, но е изненадващо да установим как видението на светия Бог му открива тутакси участта му на грешник, на човек с „нечисти уста“. Една истинска среща с Бога е достатъчна, за да ни обземе ужас от тази ни участ. Той разбира същевременно и че неговият народ също има „нечисти уста“, сиреч, че една такава среща ще яви грехопадението и гибелните му последици.

3

Думата свят ни убягва. Онова, което обозначава Бога, продължава да тъне в неяснота. Макар да заявява, че Бог праща избавления на Своя народ и че вечно помни Своя завет, авторът на Псалом 110 добавя: „свето и страшно е Неговото име“ (следвайки Вулгата: „sanctum et terribile“, а в новата английска Библия: „holy… inspiring awe“. Бог е страшен, ужасяващ, awesome. И несравним: „Никой не е тъй свет като Господа“, казва в молението си Ана (1 Цар. 2:2).

И тук, струва ми се, стигаме до един пасаж, над който трябва да поразмишляваме, ако искаме да узнаем Кой е Той и как да се доближим до Него: „Застанете и познайте, че Аз съм Бог“ (Пс. 45:11). Ние трябва да забравим въпросите си, догадките си, да се успокоим, да се концентрираме, да изчакаме и най-накрая да възприемем простата и разтърсваща идея, че Бог всъщност е Бог. Че Той ни обича, търси, прощава ни, позволява ни да Му служим, но че си остава винаги, във вечността и на небесата, Бог. И какво ни казва контекстът? „Дойдете и вижте делата на Господа, – какви опустошения направи Той по земята: прекратявайки войните докрай земя, строши лък и пречупи копие, колесници с огън изгори. Застанете и познайте, че Аз съм Бог: ще бъда превъзнесен у народите, превъзнесен по земята“ (Пс. 45:9-11).

Гласът на Бога нахлува в поемата. Човек би казал, че поетът среща ненадейно един Бог-Който-е-Бог в акта на писането си. Словата на Бога не са отправени пряко към него, той е само посредник; ала колко ли е тръпнал, докато ги е писал!

Превод: Тони Николов

* „Le vrai christianisme“; „Sachez que Je suis Dieu“ – In: Edwards, M. Pour un christianisme intempestif, Paris: „Edition de Fallois“ 2020, p. 9-21 (бел. прев.).
* За първи път този превод е публикуван в Портал Култура, 27.7.2021 г. – тук (бел. ред.).