Християнско единство чрез св. апостоли Петър и Павел

Аз съм римокатолик, който обича православието. В допълнение към историческите фигури на православието, дълбоко влияние върху мен са оказвали и някои по-съвременни православни.

Православното духовенство, включително Негово Всесветейшество Вселенският патриарх Вартоломей, архиеп. Елипидофор и митр. Антоний (Блум), са подхранвали моя дух. Майка Мария от Париж, св. Софроний и безброй много верни, преследвани при съветските режими, са сред православните светци, мистици и мъченици, които ме вдъхновяват да живея по-свято и в повече вярност към Евангелието.

Православни учени като митр. Калистос (Уеър), о. Джон МакГъкин, о. Джон Бер и архим. Джон (Хрисавгис) са предизвикателство за моя интелект. Православни медии, от радио „Древна вяра“ през „Публично православие“ до „Византия и приятели“, са моя компания, а музиканти, вкоренени в православието (като „Капела Романа“ и Мъжкия хор на Института за певческа култура „Валаам“), обогатяват вътрешния ми живот.

Макар социалните мрежи да гъмжат от токсични „православни братя“, добри православни хора като Самър Кинърд, Джон Фотопулос и сестра Васа (Ларин) представят по изящен начин православието в киберпространството.

На всички източноправославни, които съм посочил, съответстват почти толкова вярващи от нехалкидонските ориенталски църкви, които са градили моята вяра. Чрез своето богословие, духовност и изкуство различните изражения на източното християнство са ме направили по-добър християнин, формирайки ума, сърцето и живота ми по образа на Христос.

Множество римокатолици изпитват дълбоко уважение към православието, а не са малко и православните с подобни чувства към римокатолицизма. Ето защо онези от православните и римокатолиците, които са хора на добрата воля, могат да се съгласят, че нашето официално разделение е нещо срамно. Вероятно най-големият скандал в християнството са християните, които не въплъщават молитвата на Иисус от Глава 17 на Евангелие според Йоан: „… да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил“.

Схизмите са започнали много преди да се е появило различаването между римокатолицизъм и православие. В своите послания св. апостол Павел предупреждава срещу разделенията сред християните, независимо дали се обръща към коринтяните, към галатяните или към римляните.

Наличието на ранните разногласия обаче не е извинение за състоянието, в което продължаваме да се намираме. Столетията на разцепление служат като свидетелство против християнската вяра, богослужение и служение. Както православните, така и римокатолиците могат да намерят „добри причини“ да остават разделени. Можем да посочим filioque, папското главенство, богослужебните различия, календара и още дузина други въпроси, върху които римокатолиците и православните са спорили през годините.

Водещи фигури и от двете страни са насочвали вниманието към единството. През 1965 г. папа Павел Шести и Вселенският патриарх Атинагор се признават взаимно като братя християни и се прегръщат с братска обич. През 2016 г. папа Франциск и патр. Кирил се събраха, отбелязвайки първия случай, когато изобщо са се срещали папа и руски патриарх. През 2014 г. папа Франциск поиска и получи апостолското благословение на патр. Вартоломей.

Значителен напредък в посока постигането на разбирателство между църквите представляваха официалните опити за насърчаване на единството, предприети от Съвместната международна комисия за богословски диалог между Римокатолическата църква и Източноправославната църква, както и от Понтификалния съвет за насърчаване на християнското единство.

Независимо обаче от важните жестове и необходимите стъпки, римокатолици и православни остават официално разделени. Докато богослови и йерарси продължават да анализират спецификите на институционалното общение, аз смятам, че значително препятствие пред пълното общение между Изтока и Запада представлява отсъствието на святото желание. Единството ще настъпи тогава, когато то бъде пожелано от достатъчно голям брой обикновени хора.

Понастоящем православно-римокатолическото единство не изглежда да е нещо, което да е от висок приоритет за повечето от християните. Никой не настоява върху него, нито повечето от нас демонстрират усещане за неотложността на това то бъде доведено докрай. Възможно е ние да се страхуваме от това, което единството би могло да означава на практика, може би се притесняваме да не изгубим своята идентичност или просто се чувстваме твърде удобно в условията на църковния живот, в които нещата се намират от 1054 г. насам.

Разбира се, на едни места единството е по-трудно постижимо, отколкото на други – вероятно в Колорадо са налице по-малко препятствия пред него, отколкото (да речем) в Украйна или в Полша. Освен това римокатолиците и православните имат да се справят със свои собствени вътрешни разделения, но това не означава, че единството между тях е невъзможно.

Пиша това на 29 юни, след като гледах Литургията по случай тържеството на св. апостоли Петър и Павел в базиликата „Св. Петър“ в Рим. Епископът на Рим се обърна към делегацията на Вселенския патриарх така: „Вашето желано присъствие е ценен знак за нашето единство по пътя ни към освобождаване от отдалечаванията, които скандално разделят вярващите в Христос“. Двамата велики светци – Петър и Павел – ни показват пътя към единството по два начина, които са взаимно свързани един с друг.

Първо, и двамата светци имат дълбоки отношения и с Източната, и със Западната църква. Преди да стане Римски епископ св. апостол Петър е служил като епископ на Антиохия. Св. апостол Павел е основал църкви навсякъде из Сирия, Мала Азия, Гърция и Македония, но е писал и до църквата в Рим, където претърпява и мъченическа смърт. Нито един от тези двама апостоли не принадлежи само на Изтока или само на Запада.

Второ, налице са св. икони на св. апостоли Петър и Павел, изобразени заедно. Една от тях ги представя като стълбове, поддържащи Църквата. На друга от тези икони те са изобразени застанали един до друг, с вдигнати за благословение ръце. Трета показва как апостолите са се прегърнали. Когато съзерцаваме тези икони ние откриваме, че двамата апостоли и мъченици – които са живели и служили и на Изток, и Запад – държат и учат цялата Църква, а не само половината от нея.

Йерарсите и богословите биха разгледали по-специфични въпроси, но аз вярвам в единството, за което нашият Господ се е молил и в което привидно казваме, че вярваме всеки път, когато четем нашия общ Символ на вярата. Да се желае единството още не е достатъчно за неговото постигане, но е необходимо. Как бихме могли да очакваме да получим дара на единство в Христос, ако не сме се подготвили да го възприемем? За да осъществим пълното единство, за което Иисус се молеше в нощта, когато беше предаден и разпнат, ние трябва да започнем да го искаме. Ако достатъчно желаем това единство, вероятно ние ще можем да го постигнем към 2054 г., да поправим съществувалото в продължение на хилядолетие разделение и да започнем една нова ера на единство.

Превод: Георги Пърликов

* Beck, K. „Christian Unity through Saints Peter and Paul“ – In: Public Orthodoxy (бел. прев.).