Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Пасхални размисли

Четвъртък, 28 Април 2022 Написана от Прот. Сергей Булгаков

Fr Sergij BulgakovПод звъна на камбаните, при ликуването на природата и хората, на най-великия от християнските празници започваме скромното си дело.

Отново християнският свят празнува окончателната победа на доброто над злото, на живота над смъртта, на творческата, възсъздаваща любов над разлагащата вражда, и тази победа, постигната от Богочовека и завинаги спасила света и човеците, той празнува като залог и предвкусване на вечното, мирово възкресяване и преобразяване на тварите. И, предвкусвайки чрез вярата, той преживява окончателното тържество още сега – като факт, който вече е осъществен, като сияние на светлината в обкръжаващата ни тъмнина, като разгаряща се любов и радост от нея посред царствата на враждата и раздора.

Възкръсналият Христос и до днес възкръсва и в душата на всеки човек, и в душите на народите, и яркото сияние на Възкръсналия, прониквайки през нощната тъмнина, не само ослепява радостното око, но също и пронизва с ослепителната светлина на съвестта мрака, в който ние живеем, осветлявайки тази Голгота, в която ние превръщаме света. И пението на ангелите в небесата се слива с хрипа и стоновете, носещи се от лобното място. В деня на Възкресението ние не можем – докато сме живи – да забравим за Голгота, нито можем да победим Голгота, не можем да го направим и не сме длъжни да го правим.

И радостно развълнуваната, но заедно с това и скръбна мисъл неволно се обръща към земната Голгота и към онова, което я обкръжава, което я и създава – към фанатичния синедрион, към ленивия и равнодушен кариерист Пилат, към грубите войници, които в подножието на Кръста си поделят хитона, към помрачения народ, който в заслепението си крещи: „… разпни, разпни Го!“.[1] Колко близки са за нас сега, в Русия, през 1906 г., тези голготски образи, как те прорязват и изгарят сърцето и то не е в състояние да забрави за тях дори и в деня на Възкресението; не може, умъртвено от преживяното, да възкръсне напълно заедно с Възкръсналия Христос, да се стреми, заедно със скръбната, смирената Мария Магдалина, към своята среща с Възкръсналия. То е изпълнено с размишленията и с чувствата от седмицата на Христовите страдания.

В каква одежда посрещаме празника на любовта? Омърсени, окървавени, трижди окървавени парцали, прехвърлен през раменете чувал, пълен с гладни, бедни, вдовици, сираци – ето я духовната одежда, която ние имаме, облечени в която ние излизаме за нашата среща с Възкръсналия! Какви само мъчения не сме изобретявали ние за Него, какви само престъпления не сме извършвали ние против Него в злочестите времена? Защото нали всяко добро и всяко зло, което сторваме на Неговите братя, на човечеството, сторваме на Него…

Нахранили ли сме гладния? Не сме. Заради нашите грехове обаче, заради нашата обществена неправда гладува руската земя, гладуват жените, децата, старците, изпълнените със сили работници.

Наситили ли сме заключените в тъмница?… Не, напротив – препълнили сме тъмниците, арестувайки и правия, и виновния, и цяла Русия сме превърнали в някакъв каторжен дом, дом на хора, които са побъркани от злоба. Превърнали сме Русия в страна на надзиратели и затворници като някакви изверги. Напомняйки Ирод и оскърбявалите и оплювали Христа, сме подложили затворниците на още повече изтезания и по-големи унижения.

Извършили ли сме дела на любов? Не, но сме залели Русия с кръв, осветявайки я със заревото на пожарите, изпълвайки я с ужаса на междуособиците. И цяла Русия сме превърнали в лобно място, където действа палачът – в място, където отново и отново ние разпъваме Христа, разстрелваме и накрая громим „инородците“[2] за слава Божия, и даже на устните на пастирите, осъждащи извършваните убийства, църковните власти налагат печата на мълчанието,[3] следвайки примера на своя знаменит духовен предшественик Каяфа, изрекъл, както е известно, останалия неопровержим и до днес за духовните му чеда аргумент в защита на смъртното наказание: „… по-добре един човек да умре за народа, отколкото цял народ да погине“ (Иоан 11:50). Такива християни сме ние, този е начинът, по който ние осъществяваме правдата Христова в националния си живот.

Отровили сме самата душа на народа, която сега не знае кому и за какво да вярва, след кого да върви, къде да търси правдата. Очернили сме самата религия, превръщайки я в прислужница на силата. Очернили сме правдата на закона като сме я приравнили до правото на силния.

И кога ще се пробудим от кървавия кошмар? Кога ще повдигнем натежалия си взор, за да видим въплътилата се любов, и ще „загори“ ли тогава нашето сърце, както са горели сърцата на апостолите, вървящи към Емаус,[4] макар и да не са разпознали своя Спътник?

Кога ще стъпим на пътя на покаянието – личното и общественото; кога в скърбите, униженията, престъпленията ще почувстваме, че „истината е все същата“[5] и спасението е само в нея – както личното, така и националното, и историческото? Та нали не бива да допускаме, че тези страдания са ни били изпратени напразно. Че Страстната седмица и Голгота са били напразни. Зазорява се вече светлината на възкресното утро. В историята се извършва и назрява нещо нечувано, нещо велико.

Ние живеем в атмосфера на велики предчувствия, в атмосфера на приближаващо се чудо… Ние преживяваме и навечерието на своето национално възкресение. Рано или късно това възкресение ще се случи, преобразявайки външните и вътрешните форми на народа. Накрая руският народ ще победи своя действителен „вътрешен“ враг, ще разбие тъмницата, в която се намира, ще пробуди своето омагьосано, приспано царство, ще се изпълнят отколешните, свободолюбиви и човеколюбиви мечти.

Руският народ ще завоюва и ще получи своята свобода, ще устрои своя бит върху християнските, а не върху мюсюлманските, не върху турските начала, на които той днес се основава. Само че това е малко, толкова малко, че ако ставаше дума само за това, тази перспектива нас не би ни вдъхновявала, макар и да би ни радвала. От руския народ обаче ние не очакваме само това. Отвъд зарите на свободата ние започваме да виждаме новата, нетукашна зора. Ние очакваме щото, освободен от външното робство и духовната опека, нашият народ ще осъществи своето висше, религиозно призвание, ще изрече неведомото слово, словото за спасението на света.

Както и преди, ние споделяме вярата на Достоевски и Соловьов, че нашият народ, този погромаджийски хулиган с образ на звяр, затънал в смрадни грехове, е при все това народ-богоносец и има своята важна и определена задача в световната история, в плана на спасението на света. Само да бъде отвален тежкият камък от гроба, който не пропуска нито мъртвия, нито живия и откъдето четиридневният, вмирисан, но възкръснал Лазар ще излезе, за да срещне своя Господ. От тази вяра се въодушевява нашият патриотизъм, чрез нея се осмислят и съвременните исторически събития, освободителното движение и започващото разкрепостяване на Руската църква – от тази вяра е всичко, всичко. И тези религиозни очаквания съгряват живота и освещават за нас нашата всекидневна борба и работа.

Но възкръсни, Христе, в Твоя народ, озари с Твоята правда тъмнината на злобната вражда на човек към човека, на племе към племе, разпръсни враговете на Твоето дело, изпепели нашата слабохарактерност и хладното ни равнодушие, възпламени и разгори сърцата ни с Твоя огън.

Да, дойди, Господи Иисусе![6]

Превод: Борис Маринов

Булгаков, С. „Пасхальные думы“ – В: Народ, Апрель 1906; настоящият превод е извършен според текста, публикуван в проекта Булгаковианатук (бел. прев.).
За първи път тази статия е била публикувана в първия брой на вестник Народ, който е бил издаван в Киев през м. април 1906 г. Като редактори на вестника се изявяват Сергей Николаевич Булгаков и Александър Сергеевич Глинка (с псевдонима „Волжский“). Вестникът е бил замислен като печатен орган на несъстоял се политически проект – „Съюз за християнска политика“. Между 2 и 10 април излизат общо седем броя, след което вестникът е закрит с решение на съда. Във всеки от тези броеве е имало статия от С. Н. Булкаков. (бел. рус. ред.).

[1] Иоан 19:6 (бел. прев.).
[2] Авторът има предвид еврейските погроми, чиято вълна залива цяла Русия през 1905 г. Подстрекателите и организаторите на тези погроми мотивират действията си с псевдоправославна риторика. През ноември 1905 г. в редица официални църковни издания излизат статии на известни църковни йерарси с осъждане на погромите (бел. рус. ред.).
[3] На 20 декември 1905 г. е публикувано определение на Светейшия руски синод, озаглавено „По причина на сведенията за осъдително поведение на някои свещеници по време на народните вълнения“, в което на архиереите се е предписвало да засилят контрола над духовенството (бел. рус. ред.).
За този документ виж – тук (бел. прев.).
[4] Лука 24:32 (бел. рус. ред.).
[5] Стих от стихотворението на А. К. Толстой „Против течението“ (бел. рус. ред.).
[6] Откр. 22:20 (бел. рус. ред.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8r4rq 

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме