Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Венчанието

Четвъртък, 17 Февруари 2022 Написана от Прот. Йоан Майендорф

Protopresbyter John and Matushka Marie MeyendorffПродължение от „Съвременният обред на обручението“

В тържествено шествие, водени от свещеника, женихът и невестата влизат в средата на храма, посрещнати с пеене на Псалом 127. Всеки стих на този псалoм е съпроводен от думите „Слава Тебе, Боже наш, слава Тебе“.

Блажен всеки, който се бои от Господа, който ходи по неговите пътища!
Ти ще ядеш от труда на ръцете си: блазе ти, ще добруваш!
Жена ти в твоя дом ще бъде като плодовита лоза; синовете ти – като маслинени клони около твоята трапеза:
тъй ще бъде благословен оня човек, който се бои от Господа!
Господ ще те благослови от Сион, и ти ще видиш добруването на Иерусалим през всички дни на живота си;
ще видиш синове от синовете си. Мир на Израиля!

Този псалом е част от богослужението още в старозаветния храм в Йерусалим. Той е една от „песните на възкачванията“, изпявани на стъпалата на храма, когато левитите са влизали в светилището в тържествените празнични дни. В него се възхвалява радостта от семейния живот, благоденствието и мира, които този живот носи на човека, като най-висши форми на Божието благословение.

Когато обаче псалмите се използват в новозаветната Църква, те придобиват и едно ново значение: Сион е храм на тялото Христово (Иоан 2:21); Йерусалим е вечният град, „… слизащ от Бога, от небето“ (Откр. 21:2); Израил е новият Божи народ, обединен в Неговата Църква. Така, предвенчалното шествие символизира влизането в Царството на Христос: брачният договор, който е било сключен в обреда на Обручението, сега ще се преобрази във връзка за вечността; човешката любов ще придобие изцяло ново измерение, бидейки отъждествена с любовта на Христос към Неговата Църква. Сега венчалната служба вече ще започне с тържествения възглас на свещеника: „Благословено е Царството на Отца, и Сина, и Светия Дух!“.

Непосредствено след шествието, в едно своеобразно отстъпление от кулминацията, славянските издания на Служебника изискват свещеника да попита жениха и невестата:

Имаш ли ти, (името), добра, свободна и безпрепятствена воля и твърдо намерение да вземеш за твоя съпруга [твой съпруг] тази жена [този мъж] (името), която [който] е сега пред тебе?
Обещал [Обещала] ли си се на друга невеста [друг мъж]?

Тези въпроси, които не са част от първоначалната православна венчална служба и които отсъстват в гръцкия Евхологион, са били въведени в известния Требник на Киевския митрополит Петър Могила (17 в.). По онова време Киев е бил част от Полското кралство и тези въпроси са били вдъхновени непосредствено от латинския брачен ритуал, където „съгласието“ на брачната двойка се е възприемало като основната „формула“ на брака, чиито извършители[1] са самите жених и невеста. Взаимното „съгласие“ се е изисквало и според полския закон, за да може брачната церемония да бъде валидна. В православието обаче, както вече казахме, смисълът на брачното венчание е да направи брачната двойка съпричастна на тайната на Христовата любов към Църквата: несъмнено, „съгласието“ на двамата е необходимо условие, но не предствлява същинското съдържание на тайнството. Въпросите, задавани от свещеника на жениха и невестата, заедно с техните утвърдителни отговори, трябва да се разглеждат като начин да се подчертае личната им отговорност и дейно участие в извършването на тайнството, но със сигурност те са по-уместно по време на Обручението, когато се дават взаимните обети и се разменят пръстените, отколкото в тържественото начало на самата венчална служба.

Първоначално вплетена в последованието на св. Евхаристия, венчалната служба се състои от следните основни пет елемента:

1) молитвите;
2) поставянето на короните;
3) четения от Писанието;
4) Господнята молитва и общата чаша и
5) кръгообразната процесия, понякога наричана „танцът на Исаия“.

Всички двойки, възнамеряващи да встъпят в брак, е добре внимателно да прочетат цялата служба предварително – не само с цел да се упражнят за церемонията, но и за да могат да вземат съзнателно и молитвено участие в нея. Без да са замислени като цялостно тълкувание на службата, следващите кратки бележки върху всяка от нейните пет части предлагат основни насоки за разбирането ѝ:

1. Нашето оскъдно познаване на Библията като цяло, и в частност на Стария Завет, обяснява толкова често задавания въпрос: защо във венчалните молитви се споменават толкова много персонажи от библейската история? Отговорът лежи във факта, че бракът предполага вярност, а библейските персонажи и епизодите, изброявани в тези молитви, утвърждават първата и най-важна истина: че Бог остава верен на Своя народ, независимо от всички превратности и всички човешки грехове, стига само човекът да има вяра в Бога. Родословието на Христос, проследено назад до Авраам – от св. ев. Матей (1:1-16), или до Адам – от св. ев. Лука (3:23-38), е свидетелство за факта, че веригата от поколения е водела към една цел: идването на Христос, на Месията; че в рамките на Божия план за човешката история, човешката плодовитост в била средството за завръщане на човека към Бога; че, следователно, в библейската история бракът е бил не само някаква функция, определяна от обществени стремежи или от физиологични желания, а е водел към момента, когато „Ти (Боже) си израстѝл от Иесеевия корен по плът Приснодева, от нея си се въплътил и родил за спасение на човешкия род“ (Първа молитва от последованието на Венчанието).[2]

Сам Бог да стане човек: ето ги и целта на историята на Израил, и причината Бог да благослови Авраам и Сарра, Исаак и Ребека, Яков и Рахил, Йосиф и Асенета, Захария и Елисавета, Йоаким и Анна.

В първата дълга молитва от последованието на Венчанието Църквата моли Бога да настани жениха и невестата в обществото на изброените свети двойки, които са предци на Христос, и да ги благослови със същото благословение. Несъмнено, в известен смисъл Царството Божие вече е било разкрито, то няма да настъпи в резултат от някакво бъдещо историческо събитие. Всички обаче чеда на християнските двойки са призвани да станат „членове на Христос“ – участници в Неговото Тяло. Всяко от тях, по свой личен начин, е призвано да изпита присъствието на Бога и да открие Бога на света. Така Бог продължава да действа чрез човешката плодовитост – „Храмът на Неговото тяло“ продължава да се строи и раждането на деца е участие в Тайнството на Христос.

Все пак обаче, както вече видяхме, раждането на деца – макар и благословена част от съпружеския живот – не е единствената цел на християнския брак. Ето защо втората молитва настоява главно върху измолването на Божието благословение за двойката като такава.[3] Молитвата има форма на ектения: „Благослови ги… Запази ги… Спомени ги…“, приканвайки цялата църковна общност да се присъедини към свещеника – в следващите едно подир друго прошения. Наред със старозаветните двойки, се призовават и имената на отделни хора, закриляни от Бога: Ной, Йона, светите трима отроци във Вавилон, Енох, Сим, Илия, тъй като фокусът на молитвата се измества от създаването на потомство към личната богоотдаденост, с която се заслужава Божията помощ. Накрая, в молитвата се споменават и някои християнски светци: св. Елена, която е „намерила честнѝя Кръст“, и св. Четиридесет мъченици от Севастия, на които съгласно Преданието Бог е изпратил от небето светли венци. Изборът на тези светци сочи Кръста като път към царуването, като средоточие на тайната на спасението, а следователно – и като център на тайнството на брака. Това въвежда църковната общност непосредствено към самото венчаване, което е и следващото действие в службата.

2. Понякога се говори, че използването на корони в последованието на Венчанието е главно остатък от езически ритуали – просто като израз на радост. Всъщност, контекстът и символиката на венчалните корони са чисто библейски. Тертулиан – един християнски писател и богослов от второто столетие – категорично отхвърля езическата употреба на короните. С развитието обаче на венчалната служба Църквата е използвала полагането на венци, за да изрази идеи, непосредствено съдържащи се в Писанието.

Венецът – традиционният символ на победата в атлетическите състезания – в Новия завет е символ на победа на живота над смъртта. Св. ап. Павел пише: „Така тичайте, за да постигнете целта.[4] Всеки, който се подвизава, от всичко се въздържа: те – за да получат тленен венец, а ние – нетленен“ (1 Кор. 9:24-25). Именно в този смисъл св. Йоан Златоуст вижда във венчалните корони „символ на победа“ над безразборната сексуалност, която носи поквара и смърт (Беседа 9 от Тълкувание върху Първо послание до Тимотей). В Новия Завет венецът е също така и божествена и вечна награда за праведност: „С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; прочеее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ…“ (2 Тим. 4:7-8). Или: „… и кога се яви Пастироначалникът, ще получите неувяхващия венец на славата“ (1 Петр. 5:4).

Ясно е, че венецът на победата и безсмъртието принадлежи преди всичко на Самия Господ Иисус Христос – разпнат и възкръснал. Затова и Църквата използва за прокимен на венчалната служба стихове от Псалом 20 (4-5):

„Ти… възложи на главата му венец от злато.
Той иска от Тебе живот; Ти му даде дълголетие във век-века“.

Този псалом представлява тържествена прослава на царя и царицата (в еврейския текст е употребено единствено число, а короната е от злато;[5] така е в повечето английски версии на псалома), а неговият текст винаги е бил четен от християните като препратка към славата на Иисус – месианския Цар, и Неговата невеста – Църквата. Той се използва и в литургийното последование на празника Възнесение Христово – с друг стих, пят като прокимен: „Издигни се, Господи, с Твоята сила; ние ще възпяваме и прославяме Твоята мощ“ (Пс. 20:14).

Същата идея се появява в тържественото благословение, което свещеникът дава на жениха и невестата: Господи Боже наш, със слава и чест ги венчай. Думите, използвани тук, са също цитат от Библията: „Понизил си го с малко нещо спроти Ангелите: със слава и чест си го увенчал“ (Пс. 8:6). Целият Псалом 8 представлява химн на достойнството на човека – цар на творението. Сам Иисус се позовава на него, когато официално възприема достойнството на месиански Цар и влиза в Йерусалим, бивайки приветстван от народа: „нима никога не сте чели: „из устата на младенци и кърмачета ти си стъкмил похвала“?“ (Мат. 21:16, с цитат от Пс. 8:3).

Победата на Христос над смъртта е най-добре засвидетелствана от онези, които ние наричаме „мъченици“ (μάρτυρος е гръцката дума за „свидетел“) – над тях смъртта няма власт и те вече са получили своите венци: „Бъди верен до смърт, – четем в кн. Откровение – и ще ти дам венеца на живота“ (2:10). В ранното християнско изкуство, като например в мозайките от Рим и Равена, мъчениците винаги са представени увенчани от Христос с корони, в знаци на победата над смъртта. Това е и причината в молитвите на венчалната служба често да се споменава за мъченици – св. Четиридесет мъченици от Севастия и св. вмчк Прокопий,[6] също както и на процесията хорът да пее: „Свети мъченици, вие добре понесохте страданията и се увенчахте. Молете се на Господа да помилва душите ни“.[7]

Разбира се, тези споменавания на светците и това отъждествяване на короните като символ на мъченичеството не предполагат болезнено призоваване към „страдание“ като съставна част на християнския брак. На жениха и на невестата се обещава не страдание, а щастие и благоденствие. Посредством поставените на главите им корони обаче на тях им се напомня условието, централната рамка, която превръща един брак в християнски. Това условие е приемането на Христовото Евангелие, носенето на Христовия кръст, за да може да се участва и в Неговата победа и да се влезе в Неговото Царство – за получаване на дял във вечния живот. По този начин, както по-горе вече видяхме, взаимната човешка любов между мъжа и жената бива проектирана в бъдещия век, бидейки увенчана заедно с мъчениците и светците от Самия Христос, и става вечна връзка в тайнството на Христос и на Църквата.

3. Четенията от Писанието включват двата най-показателни по отношение на брака откъса от Новия Завет: Еф. 5:20-33 – за брака във връзка с Тайната на Христос и Църквата, и Иоан 2:1-12 – за присъствието на Иисус на сватбата в Кана Галилейска.

Важният момент в текста на св. ап. Павел е, че на съюза на Христос с Църквата, която е Негово тяло, се гледа като на модел – и то като на абсолютен модел – за връзката между съпруг и съпруга, и дори за разказа за сътворяването на мъжа и жената. Не бракът служи като модел за разбиране на връзката между Христос и Църквата, а точно обратното: тази връзка е провъзгласена като съставна част от християнския опит, на който бракът трябва да е отражение. Както по-горе видяхме, бракът като тайнство представлява въвеждане и пренасяне на отношението мъж-жена във вече даденото ни Царство Божие – там, където Христос и Църквата са едно тяло.

На разказа за сватбата в Кана Галилейска в миналото често са се позовавали като на довод против пуританските, псевдо-монашески сектантски течения, разглеждащи брака като нещо нечисто и препоръчващи целибата – като единствено приемлив християнски идеал. Без съмнение такова използване на въпросния пасаж е напълно основателно: след като Сам Иисус и майка Му са приели поканата да присъстват на сватбеното тържество, то бракът определено не е нещо, което е укорително. Нашата венчална служба завършва със следния, даван от свещеника тържествен отпуст на събранието: „Христос, истинският Бог наш, Който със Своето идване в Кана Галилейска показа, че бракът е честно дело, … да ни помилва и спаси…“.[8]

Текстът обаче притежава и една още по-категорична значимост. Подобно на много от историческите епизоди, които са приведени в Евангелие според Йоан, той има двояко значение. Разказвайки за един реален факт от живота на Христос, той също така насочва към духовното, светотайнственото измерение, свързано с човешкото спасение. Подобен двояк смисъл откриваме и в такива епизоди, като разговора на Христос със самарянката относно „живата вода“ (Иоан 4 гл. – загатване за Кръщението), или беседата за „хляба на живота“ (Иоан 6 гл. – загатване за Евхаристията). Така също превръщането на водата във вино в Кана Галилейска насочва към преобразяването на старото в ново, към прехода от смъртта към живота. Заедно с останалата част от венчалното последование, то възвестява възможността за преобразяване на естествения порядък на нещата в радостно тържество на Божието присъствие сред хората.

4. Заедно с четенията от Писанието, подредбата на службата, която включва Сугуба ектения, Господнята молитва и отпиването от общата Чаша, недвусмислено ни подсеща за факта, че изначално венчалната служба е зачената като Евхаристийно богослужение. В съвременната гръцка практика този евхаристиен контекст се подсилва допълнително от пеенето на Причастния (κοινονικόν), докато женихиът и невестата отпиват от Чашата: „Чашата на спасението ще приема и името Господне ще призова“ (Пс. 115:4). Както вече видяхме, изначално венчалната служба по правило е предполагала и причастяването на брачната двойка – съвременната гръцка практика е още една следа от този първоначален евхаристиен контекст на брака.

При все това общата чаша, която днес, за нещастие, се възприема като заместител на причастяването, има своя собствена история както в литургичната традиция, така и в обичая – като символ на споделянето от двамата на живота, съдбините и отговорността.

5. След общата Чаша свещеникът съединява ръцете на жениха и невестата и заедно с тях обикаля три пъти около аналоя. Очевидно, както и в случая с пръстените, кръгът е символ на вечността и подчертава брака като неизменно обвързване.

Значението на тази процесия е отразено и в трите тропара, изпявани от хора:

„Исаие, ликувай, – Девицата зачена и роди Син Емануил, Който е Бог и човек. Изток[9] е името Му. Него ние величаем, а Девицата ублажаваме“.

„Свети мъченици, вие добре понесохте страданията и се увенчахте. Молете се на Господа да помилва душите ни“.

„Слава Тебе, Христе Боже, похвала на апостолите и радост на мъчениците, които проповядваха единосъщната Троица“.[10]

Тези три тропара обобщават цялото библейско съдържание на християнския брак, който е призван да бъде „свидетелство“ (μαρτυρία) за настъпването на Царството Божие, ознаменувано от раждането на Божия Син от Пресветата Дева. Ликуването, съдържащо се в тропарите, е слабо предадено в повечето преводи на тези химни. Например, „Исаие, ликувай“ (χόρευε) би било по-правилно интерпретирано като „Танцувай в кръг, Исаия“. Химнът всъщност започва с призив за изпълняване на ритуала хородия (χορωδία) – добре познат както на юдеите от Стария Завет (Давид танцува пред Ковчега на завета – 2 Цар. 6:14), така и на древните гърци, а трикратното обикаляне на брачната двойка, водена от свещеника, в кръг около аналоя може да се види и като подобаваща и почтителна форма на „литургиен танц“.

В по-стари времена женихът и невестата са носели короните в продължение на осем дни след венчавката. Днес обаче короните се свалят след края на службата – съпроводено от кратки поучения и молитви: „Боже, Боже наш… възприеми венците им в царството Си“ – казва свещеникът – „… запазвайки ги неосквернени, непорочни и недостъпни за злобни замисли во веки веков“.[11] Тук именно е дълбинното и истинско значение на брака като тайнство – независимо от всички трудности, трагедии и раздори в човешкия живот на земята, короните, поставени на главите на двете човешки същества биват съхранявани в Царството Божие. От тях двамата зависи дали това приемане от Христос на техния общ живот ще се превърне в действително решителен фактор за взаимоотношенията им и за техния цялостен личен и социален живот, или те ще предпочетат да живеят само за себе си, оставайки подвластни на неизкупените, повредени и преходни стихии, управляващи падналия свят.

Следва

Превод: София Ангелова

* „The Crowning“ – In: Meyendorff, J. Marriage: An Orthodox Perspective, Crestwood, NY: „St. Vladimir’s Seminary Press“ 32000, p. 33-42 (бел. прев.).

[1] В оригиналния текст „ministers“ – букв. „служители“ (бел. прев.)
[2] Цит. по: Требник, С.: „Издава Св. Синод на Българската църква“ 1994, с. 111 (бел. прев.).
[3] Пак там, с. 113-117 (бел. прев.).
[4] Курсивът е на автора, о. Йоан Майендорф (бел. прев.).
[5] В английския текст е употребено множествено число, а короната е „от скъпоценни камъни“: „Thou hast set upon their heads crowns of precious stones; they asked life of Thee and Thou gavest it them“ (бел. прев.).
[6] Става дума за св. вмчк Прокопий Кесарийски († 303 г.), загинал мъченически през време на гонението на имп. Диоклетиан (бел. ред.).
[7] Цит. по: Требник, с. 131-132 (бел. прев.).
[8] Пак там, с. 136-137 (бел. прев.).
[9] „Изток“ („Ориент“) е името на Месия в гръцката версия на Библията, превода на Седемдесетте (виж по-специално Иер. 23:5), което често се използва и в православната богослужебна химнография – особено на Рождество Христово, когато Христос е наречен „Изток свише“.
В оригиналния текст „Orient from on high“; срв. Лука 1:78: „… поради великото милосърдие на нашия Бог, с което ни посети Изток свише“ (бел. ред.).
[10] Цит. по: Требник, с. 131-132 (бел. прев.).
[11] Пак там, с. 134-135 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8q86p 

Редакционни

Наши партньори

Християнство и култура

HK 190Прот. Павел Събев
Страдащият Бог

Александър Смочевски
Кратък коментар към предложението за приемане на Синодна наредба за избор на митрополити

Панайотис Трембелас
Участието на миряните при избор на епископи

Ренета Трифонова
Социално-нравствената проблематика в българската богословска традиция на 20 в.

Полезни връзки

 

Препоръчваме