Учението за Христос и Църквата при св. Игнатий Антиохийски

„… Затова е полезно да сте в неукоримо единство,

за да сте винаги причастни на Бога“

(Св. Игнатий Богоносец, Послание до ефесяни 4, 2)[1]

При римския император Траян (98-117 г.) „… преуспял Игнатий, … който втори получил епископството в Антиохия, като приемник на [апостол] Петър. Разказват, че от Сирия го изпратили в града на римляните [Рим], за да бъде разкъсан от зверовете заради неговото свидетелство за Христа. И когато под строга стража той преминавал през Асия, укрепвал верните с беседи и увещания във всички градове, през които преминавал, като на първо място ги предпазвал от ересите, които вече били започнали да се размножават; призовавал ги твърдо да се придържат към апостолското предание, което той за повече сигурност сметнал за нужно да утвърди писмено, т. е. той вече свидетелствал“.[2]

В тази кратка бележка на църковния историк Евсевий (4 в.) образът на св. Игнагий е ясно очертан главно като свидетел (гр. μάρτυς) за Христа. А огромният авторитет, който неговото словесно свидетелство е получило в древната Църква, се дължи на това, че то е било завършено с друго, по-висше свидетелство – на неговата мъченическа смърт заради Христос. Целият живот и всичко написано от св. Игнатий поразяват със своята цялост и неговата мисъл е особено ценна за нас затова, защото в нея е изразено с рядка яснота това основно ядро на евангелската истина, което така често бива раздробявано и обезсилвано от християните.[3]

Учението на св. Игнатий за Христос и за Църквата носи предимно екзистенциален характер – то не е доктрина или отвлечена спекулация, а проповед за тази истина, която е важна за всички нас, във всяка минута от нашия земен живот.

Христологията на св. Игнатий Антиохийски се определя главно от полемиката му с „докетите“, отричащи реалността на Боговъплъщението. „Докетите“ са си представяли плътта на Сина Божи като някакъв призрак и не са вярвали в реалността на страданията и смъртта на Христос. Против тях св. Игнатий пише за „Иисус Христос, [Който] е от рода Давидов, от Мария, Който наистина се роди, яде, пи, наистина бе преследван при Понтий Пилат, наистина бе разпнат, под погледа на небесните и земните, и подземните, и Който наистина възкръсна от мъртвите, тъй като Го възкреси Неговият Отец. Той ще възкреси и нас, вярващите в Него в Иисус Христос“ (Послание до тралийци 9, 1-2).[4]

За изразяване на понятието за „човешкостта“ на Христос св. Игнатий употребява библейското и евангелско понятие „плът“, сочещо към цялата тварна стихия на битието, към тварния свят – по смисъла на казаното в Пс. 135:25, че Господ „… дава храна на всяка плът“, както и в Иоан 1:14 – че „Словото стана плът“. „Плът“ не е само човешкото, само материалното тяло, а и целият психо-физически състав на човека, в неговата съвкупност, който може да претендира за автономност и да въстава против Бога, но тъй като Божият Син го е възприел, той отново получава своето бивше райско достойнство.

Цялото учение на св. Игнатий за Христос е насочено към утвърждаване реалността и конкретността на Боговъплъщението. Неговите мисли са ярко изразени на страниците от неговите послания, които той е посветил на мъченичеството и на Църквата.

За докетите той пише: „Но ако други, също като някои безбожници, … казват, че Той пострада само привидно, … защо аз съм в окови и защо се моля да се боря със зверовете? Така напразно умирам, следователно говоря лъжа за Господа“ (Послание до тралийци 10).[5] Иначе казано, ако Христос не е умрял реално, то смъртта на християнина не може да бъде свидетелство за Неговата победа – тя ще бъде само „смърт заради идея“, обикновен човешки героизъм. Ако обаче Христос реално е умрял и е възкръснал, и ако ние – плътта ни – сме Негова плът, тогава нашата смърт е само продължение на Неговата победа на Голгота, свидетелство, че смъртта вече не ни притежава. И затова св. Игнатий умолява християните в Рим да не се застъпват за него, да не му пречат да умре в Христа. И той пише следното: „За мене е по-добре да умра в името на Иисус Христос, отколкото да царствам над краищата на земята. Търся Онзи, Който погина заради нас; искам Онзи, Който възкръсна заради нас – имам предвид Родения“ (Послание до римляни 6).[6]

В древната Църква смъртта на мъчениците се е наричала ден на тяхното раждане за новия живот. Разбира се, тази мисъл може да има смисъл, само ако между Христос и християнина съществува реално единство. Това единство св. Игнатий нарича единство „с плът и дух“ (Послание до смирненци 12, 2)[7] и то се осъществява в Църквата.

Учението на св. Игнатий за единството на Църквата носи същия антидокетически характер, който има и неговата христология. Както Христос не се е въплътил призрачно, а е имал Своето конкретно и видимо човешко тяло, така и Църквата е не просто духовна, свръхматериална реалност, а и видима община. Въплъщението на Божия Син не би имало смисъл, ако самата Църква не се състоеше от „плът и кръв“ – одухотворените и осветени Плът и Кръв на Христос. Ако смъртта на християните – по св. Игнатий – е продължение на смъртта на Голгота, то и животът им е живот на Христос в историята, пълен, човешки живот, който е бил възприет от Божия Син. Всички ние добре познаваме и възприемаме учението на Църквата за Христос, Който е приел пълнотата на човешката природа, само че когато мислим за самата Църква твърде често се оказваме докети – спиритуализираме нейното единство, отделяме видимата ѝ организация от нейната „невидима“ същност и подчиняваме тази организация на стихиите на света – на националното, политическото или личното. Не си даваме сметка, че с всичко това се оттласкваме от самата същност на Църквата: от видимото проявяване в историята на обòженото Тяло Христово. Когато ние превръщаме Църквата в невидима реалност или пък подчиняваме нейната организация на земните и необòжени стихии, със самото това ние вече или отхвърляме реалността на Боговъплъщението, или пък отричаме неговата действеност.

Когато св. Игнатий говори за Църквата, той винаги подразбира конкретна, видима община от верни, основана върху любовта. Сам Господ ни учи в Своето Евангелие не на някаква абстрактна „любов към човечеството“, а на любов към ближния, т. е. към онези хора, с които сме призвани да общуваме в нашия всекидневен живот. И всички ние знаем колко лесно е да се обича отдалече и колко трудно е да се строи автентичен християнски живот с непосредственото ни обкръжение… Устройваме живота си така, че да избягваме нашите „ближни“ – имаме се за православни християни, само че избягваме да участваме в местната енорийска общност; вярваме във вселенската истина на православието, само че устройваме църковния си живот върху чисто национални основи – въпреки каноните, и, главно, въпреки основната евангелска истина за любовта към ближния, т. е. към онези, сред които, по Божия воля, сме призвани да живеем и които, също като нас, имат нужда от истината на православието, имат нужда от това да направим православието достъпно за тях.

Според св. Игнатий събранието на всички християни, които живеят на едно място, е Църквата Божия в Христа. Господ казва: „дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Мат. 18:20). А св. Игнатий пише: „… старайте се да се събирате по-често за благодарение (на гръцки език – „εὐχαριστία“) и слава на Бога. Защото когато сте по-често заедно, отнемат се силите на сатаната и гибелната му мощ се унищожава във вашето единомислие във вярата“ (Послание до ефесяни 13, 1).[8]

Ние рядко си даваме сметка, че църковното ни събрание не е просто нещо, което е полезно за нас – „за спасението на нашите души“, а и че то е една обективна победа над сатаната, който се стреми да разделя човешкия род и по този начин да го отделя от Бога. Че за сатаната, вероятно, няма по-голяма радост от разделението между християните… Църковното единство предполага общо събиране на всички в единството на вярата. Ето защо и св. Игнатий пише, че иска да види всички, събрани заедно, „… в една вяра и в Иисус Христос, Който е по плът от Давид, Син Човешки и Син Божи, та да се покорявате на епископа и презвитерството, … като преломявате един хляб, който е лек за безсмъртие, противоотрова, за да не умрем, но и вечен живот в Иисус Христос“ (Послание до ефесяни 20, 2).[9]

Чрез Въплъщението на Сина Божи Бог е дарувал на човека вечен живот в тялото на Своя Син, т. е. в Църквата, в общността на верните, където се извършва тайнството на Тялото и Кръвта Христови. Тази общност включва всички истинно вярващи и събиращи се заедно, в единството на тайнствата и на възглавяването. Разбира се, подобно единство на всички предполага, че навсякъде, където има православни християни, те не се разделят поради светски причини. Можем да се отделим от единството с Христос, но не можем да разделим Христос… Във всяка местна църква Той присъства изцяло и не се разделя – така, както не се разделя и самата Църква. Според св. Игнатий, „където е Иисус Христос, там е вселенската Църква“ (Послание до смирненци 8, 2),[10] т. е. цялата Църква: Глава и тяло. От нея можем да излезем и така да се отделим от Христос, но не можем да създадем своя църква, частна или национална, защото Църквата е винаги за всички и включва всички.

Нейният вътрешен строй, според св. Игнатий, се определя също така и от нейната вътрешна природа – това не е организационна или административна надстройка, която е над църковната община, а израз на вътрешния ѝ живот. И тук обаче в него се чувства същото това противополагане спрямо докетизма: Църквата е видимо тяло – също както видимо се е въплътил и Божият Син: „… увещавам ви: старайте се да вършите всичко в съгласие с Бога, като епископът стои отпред – на мястото на Бога, презвитерите заемат в събранието мястото на апостолите, а на дяконите – най-скъпите за мене – е поверено служението на Иисус Христос“ (Послание до магнезийци 6, 1).[11] В събранието присъства цялата Църква – Сам Бог, в лицето на епископа, както и Господ е бил на Тайната вечеря, апостолите – в лицето на презвитерите… Може да ни изглежда странно как е възможно грешен човек да седи „на мястото на Бога“, но нали цялата Църква е тяло Христово и ние всички заедно – пред лицето на света – сме призвани да явяваме Христос по същия начин, както и епископът или свещеникът, извършвайки Литургията, явяват образа на Господа пред събранието на християните. Цялата тази тайна на реалното Боговъплъщение явява единството на Бога с хората… Разбира се, служението на епископа е именно „служение“, а не магична трансформация на човека в Бога – епископът получава благодатните дарове за това служение и може да се окаже и недостоен за тях… Недостойнството на човеците обаче не отменя самия дар и самото служение. Тайната на Църквата се заключава тъкмо в това, че грешните хора получават силата на общението помежду си не според стихиите на света (при св. Игнатий – по плът), а в Христос, предвкусвайки тук, на земята, бъдещото Царство и единството в Светата Троица. И св. Игнатий продължава: „… уважавайте се едни други и недейте никога да се взирате по плът в своя ближен, но всякога се обичайте един друг в името на Иисус Христос. Нека няма нищо у вас, което може да ви раздели, а да сте в единство с епископа и всички предстоятели в образа и учението на нетлението!“ (Послание до магнезийци 6, 2).[12]

Колкото и да биха ни били скъпи нашите земни привички, нашите предвзетости и традиции, те нямат място в Църквата, тъй като те разделят хората: „… както Господ – продължава отново там св. Игнатий – нищо не извършва без Отца, бидейки съединен с Него, нито чрез Себе Си, нито чрез апостолите, така и вие нищо не правете без епископа и презвитерите, нито опитвайте нещо да изглежда похвално за ваша собствена полза… една молитва, едно прошение, един ум, една надежда в любов, в радост непорочна – това е Иисус Христос и по-добър от Него няма. Всички прибегнете като в един храм Божи, като при един жертвеник, при единия Иисус Христос, произлязъл от единия Отец – и пребиваващ в единство, и отделен“ (Послание до магнезийци 7, 1-2).[13]

На същите тези благодатни отношения между хората, които са станали възможни в Христа, се изгражда и църковното устройство, което изразява единството на общината. Те се изграждат не върху някаква абстрактна доктрина, определяща отношенията между хората въобще, а върху любовта към конкретни личности, сред които Бог ни е определил да живеем и с които сме призвани да съставим общината, църквата. И затова св. Игнатий говори единствено за устройството на местната църква като конкретно явяване на тялото Христово на всяко място. От гледна точка живота в Христа обаче това устройство е точно толкова важно, колкото и съществуването на самата община: то е основното проявление на новия живот. „… Защото когато вие се покорявате на епископа като на Иисус Христос изглеждате ми, че живеете не според човека, а според Иисус Христос, Който умря заради нас, та като повярвате в Неговата смърт, да избегнете смъртта“ (Послание до тралийци 2, 1).[14]

Същите тези мисли намираме и в Послание към магнезийци, където св. Игнатий пише, че „… трябва да се покоряваме [на епископа] без всякакво притворство, тъй като човек не просто мами видимия епископ, но не зачита невидимия. Това засяга не плътта, а Бога, Който знае скритите [тайни]. Затова подобава да бъдем християни, а не само да се наричаме, както някои на думи призовават епископа, а вършат всичко без него. Но такива ми изглеждат, [че] не са добросъвестни, тъй като правят събрания, които не са съгласно разпорежданията“ (Послание до магнезийци 3, 2 – 4, 1).[15]

Това, че св. Игнатий пише за послушанието към епископа, трябва естествено да се разбира в контекста на цялата негова еклисиология. По времето на св. Игнатий за всички е било ясно, че епископът има власт не над Църквата, а в Църквата, че неговото служение се определя от онова място – „мястото на Бога“, което той заема в събранието на верните и че това служение той може да носи само в общината, която сама го е избрала. При това епископското служение не предполага непогрешимост на епископа, не изключва в него човешките слабости и несъвършенства. Древната църква познава много случаи, в които църковният народ е изгонвал недостойни или изменили на православието епископи. И когато св. Игнатий възвеличава служението на епископа, той има предвид тази благодат, която получава всеки епископ, за да може да носи служението си. От само себе си обаче се разбира, че благодатта не действа магически и сама по себе си не премахва всички тези препятствия, които хората създават. Често не само носителите на благодатта, но и общините на верните са неспособни да възприемат тези норми на новия живот и новите човешки отношения в Христа, за които пише св. Игнатий и които трябва да се проявяват в отношенията между епископа и неговата църква. Животът на християнската община е единно цяло. При св. Игнатий учението за Църквата затова е толкова пълно и цялостно, защото се основава върху христологията. То ясно установява противополагането между Христос и плътта, между Царството Божие и областта, която все още остава подвластна на сатаната. Подир възнасянето на Христос и съшествието на Светия Дух характерно за живота на Църквата е станало противополагането вече не между Бога и човека, а между прославеното и спасеното човечество, от една страна, и падналото човечество – от друга. В Христа Бог и човекът са сключили окончателен мир и човекът се е завърнал в дома на Отца. Този дом е именно Църквата, която предвкусва на земята вечното Царство. И това Царство вече съществува в цялата си реалност, когато двама или трима са събрани в името Христово, само че това все още не означава, че всички ние вече сме възприели пълнотата на благодатта, присъща на Църквата като организъм.

За св. Игнатий е съвършено ясно, че църковното устройство, във вида, в който то е предадено на верните от Христовите апостоли, бива определяно не от организационната форма, а от Самия Бог, Който е изпратил Своя Син заради спасението на човеците. Това устройство има смисъл само в Сина. На християните в Ефес той пише: „… Но тъй като любовта не ми позволява да мълча за вас, поради това предпочетох да ви призова, та да сте в съгласие с Божията воля. Защото и Иисус Христос, несъмненият наш живот, е воля на Отца, както и епископите – определени из пределите [на вселената] – са по волята на Иисус Христос“ (Послание до ефесяни 3, 2).[16] Тези неуредици, които ние предизвикваме в църковния организъм, съдят самите нас, а не Църквата. Истинната Църква е там, където е Христос. „Където е Иисус Христос, там е вселенската Църква“ – пише св. Игнатий.[17]

Независимо, че посланията на св. Игнатий Богоносец към малоазийските общини са написани в първите години на второто столетие, за нас те са изключително актуални. В епоха на бурни исторически промени, разклащащи самите устои на човешкото общество, св. Игнатий ни посочва едното потребно.[18] Той посочва тези норми, от които трябва да се ръководи църковният живот, за да не бъде подлаган на изкривяванията, на които често биват подлагани човешките общества. Колко често, безпомощно улавяйки се за скъпите за нас, ала преходни ценности, ние задълбочаваме църковните разделения, отказвайки се от автентичното православно светоотеческо предание! Съзнателно или безсъзнателно опитвайки се да реформираме църковното устройство според нашето човешко умуване, го подчиняваме на още по-нецърковни стихии, забравяйки, че само в завръщането към самата Църква, към собствените ѝ закони, можем да намерим и верния църковен път.

Превод: Борис Маринов

* Мейендорф, Й. „Учение от Христе и Церкви у св. Игнатия Антиохийского“ – В: Вестник РСХД, 4 (43), 1956, с. 17-23 (бел. прев.).