Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Бракосъчетанието като отделèн ритуал

Петък, 24 Септември 2021 Написана от Прот. Йоан Майендорф

Protopresbyter John and Matushka Marie MeyendorffПродължение от „Брак и Евхаристия“

До деветото столетие Църквата не е познавала ритуал на бракосъчетание, който да е бил отделèн от евхаристийното богослужение.[1] Обикновено след влизане в граждански брак християнската двойка е вземала участие в св. Литургия и това приобщаване със св. Тайни, според Тертулиан, е било печат на брака, свидетелстващ за всички християнски отговорности, които по-горе вече обсъждахме.

От четвъртото столетие нататък обаче някои източни християнски автори започват да споменават за въвеждане и на специален тържествен елемент: ритуал на „полагане на венци“ върху главите на жениха и невестата по време на евхаристийното богослужение. Съгласно св. Иоан Златоуст, венците са символизирали победа над „страстите“, тъй като християнският брак – който е тайнство за вечността – се е сключвал не „по плът“. От едно писмо на св. Теодор Студит († 826 г.) разбираме, че венчанието е било съпровождано от кратка молитва на епископа или свещеника, прочитана „пред целия народ“ по време на неделната св. Литургия. Текстът на тази молитва, даден ни от св. Теодор, гласи следното: „Сам Ти, Владико, простри ръката Си от Твоето свято жилище и съедини тези Твои раб и рабиня. И дарувай на съчетаните от Тебе съгласие на умовете; увенчай ги в една плът; направи брака им честен; съхрани ложето им неосквернено; благоволи съвместният им живот да бъде безупречен“ (Писма 1, 22 – РG 99, 973). И богослужебните книги от същия този период (известният Codex Barberini, например) съдържат няколко кратки молитви, подобни на гореспомената. Всички те са били предназначени за четене по време на св. Литургия.[2]

Появата на този кратък ритуал на увенчаването не означава обаче, че той веднага е станал задължителен за всеки встъпващ в брак християнин. Добре известната канонична сбирка Епанагога, описваща в подробности църковно-държавните отношения, автор на която вероятно е бил знаменитият св. патр. Фотий I (857-867; 877-886 г.), все още предлага на християните три алтернативи за сключване на брак: „Бракът – пише св. Фотий, е съюз между съпруг и съпруга и тяхно единение за цял живот; той се осъществява посредством или благословение, или венчаване, или договор“ (16, 1). От шестото до деветото столетие имперското законодателство показва тенденцията към предоставяне на Църквата на все по-голям контрол над браковете (виж например Новела 64 на имп. Юстиниан), но никога не прави „венчаването“ задължително.

Решителната крачка в тази насока е направена към началото на десетото столетие, а тази мярка съвпада с появата на отделèн от Евхаристията ритуал на венчаване. От какво е била предизвикана тази промяна, която фундаментално променя ако не значението на брака, то поне разбирането за него от страна на огромното мнозинство вярващи?

Отговорът може лесно да се намери в императорския едикт, с който това изменение е наложено. В своята Новела 89 (новелата „Нов закон“) византийският император Лъв Шести († 912 г.) първо изказва своето съжаление, че в дотогавашното имперско законодателство двата правни акта – на осиновяването на дете и на бракосъчетанието – се смятат за чисто граждански формалности. След което постановява, че и двата акта – доколкото те засягат свободни граждани, а не роби, – отсега нататък ще бъдат санкционирани чрез църковна церемония. Така брак, който не е благословен от Църквата, „няма да се смята за брак“, а за незаконен конкубинат.[3]

Внимание заслужават няколко аспекта на този указ – паралелът, например, между брака и осиновяването на деца,[4] а също и изключването на робите от сферата на действие на новия закон. Най-важното последствие от указа обаче се състои в това, че на Църквата се вменява отговорност за правния статут на брака. Независимо от много тясната връзка между църква и държава, съществувала през деветото столетие във всички християнски страни, подобна отговорност е била изключително необичайна за Църквата. Промяната е била наистина поразителна. Преди Лъв Шести всеки гражданин е можел да встъпва в брак, който не е одобрен от Църквата (втори или трети, смесен и т. н.), и да направи това нещо по напълно законен начин. Ако е бил християнин, подобна постъпка е налагала период на покаяние и отлъчване от Причастие (за което ще говорим по-надолу), ала такъв човек е оставал в добра позиция пред закона. От имп. Лъв Шести нататък вече Църквата е трябвало да дефинира правния статут на всички бракове – включително на онези, които са били в противоречие с християнските норми. Разбира се, новата ситуация принципно е давала на Църквата възможността за морално въздействие върху всички граждани. На практика обаче, тъй като съвсем не всичките тези граждани са били светци, Църквата се е оказала принудена не само да благославя бракове, които не одобрява, но още и да ги „разтрогва“ (ще рече – да дава „развод“). Така, разграничението между „светско“ и „свещено“, между падналото човешко общество и Царството Божие, между брака, като договор, и брака – като тайнство, е било частично заличено.

За новата социална отговорност, която е придобила, Църквата е трябвало да плати висока цена: наложило ѝ се е да „секуларизира“ своето пастирско отношение към брака и на практика да изостави своята покайна дисциплина. Възможно ли е било, например, да откаже църковно благословение на повторно встъпващ в брак вдовец при положение, че този отказ е водел до лишаването му от граждански права за една или две години? От момента, в който тайнството на брака, получен в Църквата, е станало правно изискване, допускането на всевъзможни компромиси е станало неизбежно, като, успоредно с това, идеята, че бракът е неповторима и вечна връзка, която отразява съюза между Христос и Църквата, е била заличена от пастирската практика и от съвестта на вярващите. Самият Лъв Шести, автор на тази новела, през 906 г. налага на Църквата сключването на своя собствен четвърти брак със Зоя Карбонопсина.

Единственият компромис, който Църквата не е могла да приеме, е принизяването на светостта на Евхаристията: не е могла, например, да причастява някой неправославен или двойка, която встъпва във втори брак. Така, тя е трябвало да изработи ритуал, който да е отделèн от Евхаристията. Тази промяна е била по-приемлива поради простия факт, че очевидната връзка между църковния брак и Евхаристията така или иначе е била заличена с превръщането на църковния брак в законово изискване.

Дори и новелата на Лъв Шести обаче не е успяла да предотврати напълно възможността определена категория членове на Църквата да се бракосъчетават светотайнствено – в св. Евхаристия, без отделеното от нея, – а често и твърде скъпо, – „венчание“. Робите, а това е означавало повече от половината от населението на Империята – не са били докоснати от новия закон. Това несъответствие – между брачното законодателство за робите и това за свободните – е било отстранено от имп. Алексий Първи Комнин (1081-1118), който издава друга новела, с която „венчаването“ става правно задължение и за робите.

Установявайки обаче ритуала на „венчаването“, отделèн от Евхаристията, Църквата не е забравила изначалната и естествена връзка между брака и Евхаристията. Това е ясно показано в цитирания по-долу текст на св. Симеон Солунски (в Приложение 4). Древните форми на ритуала включват причастяване на младоженците, „ако са достойни“, както е казано в забележка към тази част от богослужебното последование, със запаснѝ Дарове. Тогава причастяването се е предшествало от възглас на свещеника: „Преждеосвещените Дарове – за свèтите!“. Самото пък причастяване се е съпровождало от причастния химн: „Чашата Господня ще приема“.[5] Брачният ритуал на причастяването с преждеосвещени Дарове остава в употреба най-малко до петнадесетото столетие: той може да бъде открит в гръцките ръкописни служебници до тринадесетото столетие, а в славянските – чак до петнадесетото столетие.[6] В случаите, когато брачната двойка не е била „достойна“ – т. е. когато бракът не е бил в съответствие с църковните норми, венчаващите се са получавали не св. Дарове, а само обикновена чаша вино, благословена от свещеника. Тази практика, сходна с раздаването на благословен хляб, или ἀντίδορον,[7] след края на св. Литургия – за онези, които са „недостойни да се причастят“ – е станала повсеместна и се използва и до днес. Дори и нашият съвременен ритуал обаче е съхранил някои особености, които са свидетелство за неговата първоначална връзка със св. Евхаристия. Той започва – както и св. Литургия – с възгласа „Благословено е Царството на Отца и Сина и Светия Дух!“, а отпиването от общата чаша се предшества от изпяване на молитвата „Отче наш“ – също както и при причастяването по време на св. Литургия.

В своята каноническа традиция и в практиката си Църквата също така е запомнила факта, че Евхаристията представлява „истинският печат“ на брака. Браковете, сключени преди св. Кръщение – т. е. без връзка със св. Литургия – нямат светотайнствено значение.[8] Новопокръстен християнин може да встъпи в повторен брак с християнка, след което да бъде допуснат като кандидат за ръкоположение в Свещенство, сякаш е сключил брак за първи път (Апостолски правила 17). От друга страна, както вече видяхме, нехристиянска двойка, която е била приета в Църквата чрез тайнствата св. Кръщение, Миропомазване и св. Причастие, не преминава през „сключване на нов брак“ – тяхното общо участие в св. Евхаристия представлява християнското реализиране на „естествения“ брак, сключен извън Църквата.

В наше време връзката между брака и Евхаристията трябва – и лесно може – да бъде възстановена. Та нима Църквата разполага с нещо по-добро, с което да покаже на своите чеда истинското светотайнствено значение на действието, което те извършват?

Следва

Превод: София Ангелова

* „Wedding as a Separate Rite“ – In: Meyendorff, J. Marriage: An Orthodox Perspective, Crestwood, NY: „St. Vladimir’s Seminary Press“ 32000, p. 24-29 (бел. прев.).

[1] Виж, например: Завялов, А. „Брак“ – В: Православная Богословская Энциклопедия, т. 2, ред. А. П. Лопухин, Петроград 1903, с. 1029-1030, 1034.
[2] Goar, J. Euchologion sive rituale Graecorum, Graz: „Akademische Druck“ 1960, p. 321-322.
[3] Dair, A. Les Novelles de Leon VI, Paris: „le Sage“ 1944, p. 294-297 (гръцки текст и превод на френски).
Превод на български виж нататък, в Приложение 3 – „Канонично право“ (бел. прев.).
[4] Не би ли било желателно дори и днес на осиновяването да се придаде един религиозен смисъл?
[5] Срв. Евхологион от 10 в., открит в библиотеката на Синайския манастир; текст – в: Дмитриевский, А. А. Описание литургических рукописей, 2: „Εὐχολόγια“, Киев 1901, с. 31. Такава е практиката в гръцките църкви и до днес – в момента на отпиване от общата чаша да се пее причастният химн.
[6] Катанский, А. „К истории о брачном праве“ – В: Христианское чтение, 1, 1880, с. 112, 116.
[7] У нас – „нафора“ (бел. прев.).
[8] Противоположното мнение, което е било изказано от проф. Сергей Викторович Троицки, в иначе много ценната негова книга Християнската философия брака, изглежда е лишено от богословско или каноническо основание.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8wcq9 

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме