Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Брак и Евхаристия

Петък, 23 Юли 2021 Написана от Прот. Йоан Майендорф

Protopresbyter John and Matushka Marie MeyendorffПродължение от „Бракът като тайнство или тайна“

След като древната Църква, както вече видяхме, е разглеждала брака като тайнство, в което се предвкусва радостта от Царството Божие, как тогава да обясним факта, че тази Църква не е използвала каквато и да било специална церемония, някакъв особен ритуал, с който да го санкционира? Вместо което е признавала като нормативен брака, сключен по законите на светското общество, и никога не се е опитвала да отмени тези закони или да разруши социалния ред, който ги е наложил?

Отговорът на този въпрос лежи в разликата между нехристиянския и християнския брак: тя се състои не в начина по който те са се сключвали, а в това, че първият се сключва между езичници, докато вторият – между християни. Св. ап. Павел постоянно напомня, че Бог не живее в ръкотворни храмове и че нашите тела са храмове на Светия Дух. Когато мъж и жена, които са членове на Тялото Христово, станат в брака една плът, съюзът им се скрепява от Светия Дух, живеещ във всекиго от тях.

Това пък, което ги прави членове на Тялото Христово, е Евхаристията.

Връзката между брака и Евхаристията е била загатната още в евангелския разказ за сватбата в Кана Галилейска (Иоан 2:1-11) – четивото, което е възприето при съвременния обред на увенчаването. Този текст е сред многобройните в Евангелие според Йоан, които подчертават значението на Кръщението и Евхаристията.[1] Както водата е претворена във вино, така и греховният живот на човека може да бъде преобразен чрез присъствието на Христос в новата реалност на Царството.

Ранните християнски писатели – същите тези, които признават правната валидност на гражданския брак, сключен „по закона“ – са категорични, че именно Евхаристията е, която придава на брака неговия специфичен християнски смисъл. Така Тертулиан (през второто столетие) пише, че бракът е „… уреден от Църквата, утвърден в приношението [в Евхаристията], запечатан с благословение и известèн [на небесата] от ангелите“ (Към жена си 2, 8, 6-9).[2] Всяка двойка християни, желаещи да встъпят в брак, са преминавали през формалностите на гражданската регистрация, придаваща на този брак законност в светското общество, след което, в съвместното си участие в редовната неделна литургия, в присъствието на цялата местна християнската общност, са получавали благословение от епископа. Тогава именно гражданският им договор се превръщал вече и в тайнство с непреходна ценност, простиращо се отвъд пределите на земния живот, като нещо, което е „записано на небесата“, а не просто в гражданския „регистър“. Бракът е ставал и вечен съюз в Христа. Същата процедура се предполага и в едно от посланията на знаменития епископ-мъченик св. Игнатий Антиохийски († ок. 100 г.): „… А подобава женещите се и омъжваните да извършват съюза [си] с мнението на епископа, за да бъде бракът от Бога, а не от влечение“ (Послание до Поликарп 5, 2).[3]

Това, което прави тайнството, не се свежда до набор от специални, видими жестове на каноничен свещеник. Всъщност, като тайнствен съюз на Бога с Неговия народ, самата Църква е Тайнството, Тайната на спасението (срв. по-специално Глава 3 от Послание до ефесяни). Когато човекът е присъединен към този съюз чрез Кръщението, това наистина е тайнство, тъй като Тайната на спасението се прилага към неговото лично обвързване. Всички тези индивидуални тайнства обаче биват завършени в Евхаристията, както четем при великия православен мистик и богослов на четиринадесетото столетие св. Николай Кавàсила (За живота в Христос – PG 150, 585B). В действителност, самата св. Евхаристия представлява брачен пир, както толкова често се споменава в Евангелието и както пише и Кавàсила: „… Този е най-достохвалният брачен пир, на който Женихът води Църквата като невеста-девица, … когато ставаме плът от плътта Му и кост от костите Му“ (Ibid., col. 593D).

Кръщението в древната Църква се е извършвало по времето на Литургията, каквито и днес продължават да бъдат последованията на ръкоположения на дякони, свещеници и епископи. Първоначално така е било и с брака. Само това разбиране за християнския брак като неразделна част от Тайната, чието увенчаване е Евхаристията, може да обясни каноническите забрани за „смесени“ бракове, втори бракове и т. н., както ще видим по-нататък. Такива бракове не са могли да бъдат напълно светотайнствени в пълния смисъл на думата. Макар и напълно законни от гледната точка на гражданското право, те не са могли да бъдат интегрирани в Евхаристията.

Много от неяснотите и недоразуменията, засягащи брака в съвременната практика на Православната църква биха били лесно преодолени, ако първоначалната обвързаност на брака с Евхаристията бъде възстановена. На теория православното учение за св. тайнства – дори в своята схоластическа, „учебникарска“ форма – е запазило тази връзка, когато, противно на римокатолицизма, утвърждава свещеника като служител[4] на брака.[5] Обратно на това, средновековното западно богословие е създало редица недоразумения, възприемайки – както и по още много други въпроси – римския легализъм за основа на богословието на тайнствата: в качеството си на „договор“, бракът се сключва от мъжа и жената, които следователно стават и „служителите“ на тайнството, докато свещеникът е просто свидетел. Като всеки юридически договор, бракът се прекратява след смъртта на едната от страните, но докато и двамата съпрузи са живи той е неразривен. На практика неразривността, т. е. правното понятие, прието за абсолютна норма, е главният, ако не и единственият принос на християнството към разбирането за брака в Римокатолическата църква. Прекратяван от смъртта, приравнен до човешко съглашение, бракът – в съгласие с преобладаващия на Запад възглед – е чисто земна афера, засягаща „тялото“, а затова и недостойна да влезе в Царството Божие. Съмнително е дори доколко разбраният по този начин брак може изобщо да се нарича тайнство. Утвърждавайки обаче свещеника като служител на брака, също както той е отслужващ и Евхаристията, Православната църква по подразбиране интегрира брака във вечната Тайна, в която преградите между небето и земята са разрушени и човешките решения и действия придобиват вечно измерение.

Парадоксално обаче в литургическата си дисциплина Римокатолическата църква е съхранила древната християнска традиция: бракът между двама римокатолици все още се намира във връзка с Месата – нещо, което се пропуска в случаите на смесени бракове. Възстановяването на тази практика в Православната църква несъмнено би съответствало на православното богословие за брака по-добре от правните понятия, преобладаващи в римокатолицизма във време, когато той е престанал да разглежда своето богослужение като извор на собственото си богословие!

Дори и днес в някои екстремални ситуации Православната църква бива поставяна в позицията, заемана от нея през първите векове на християнството. В Съветския съюз, например, където поради държавното преследване на религията извършването на чина на църковното венчание често е невъзможно, но където е възможно анонимното участие в Евхаристията – без привличане на вниманието на властите, Църквата може да допуска, и тя наистина прави това, браковете между християни и без формалния църковен обред. Предвид обстоятелствата подобно допускане е напълно законно. То би било, разбира се, съвършено недопустимо ако Църквата имаше възможността да извършва тържествената служба на Венчанието. При всички случаи допускането до причастие винаги предполага Църквата да знае, че дадената двойка не само е встъпила законно – от християнска гледна точка – в брак, но и възнамерява да живее според Евангелието. Същата логика се прилага и към неправославни двойки, които се присъединяват към Църквата. При необходимост кръщавани или само миропомазвани, или просто предоставящи своето изповедание на православната вяра, те обаче не биват и повторно венчавани – затова защото самото тяхно допускане до Евхаристията вече предполага, че Църквата ги е благословила като съпруг и съпруга.[6] А практиката на повторно венчаване на подобни двойки може да бъде резултат единствено от тотално неразбиране на православното учение за брака.

Следва

Превод: София Ангелова

* „Marriage and Eucharist“ – In: Meyendorff, J. Marriage: An Orthodox Perspective, Crestwood, NY: „St. Vladimir's Seminary Press“ 32000, p. 20-24 (бел. прев.).

[1] Cf. Cullmann, O. Early Christian Worship, Napierville Ill. 1956.
[2] Ad Uxorem 2, 8, 6: „… ecclesia conciliat et confirmat oblatio et obsignat benedictio, angeli renuntiant“ (бел. ред.).
[3] Цит. по превода на С. Риболов, публикуван в: Светоотеческо наследство: Изборник, С.: „Омофор“ 2001, с. 52 (бел. ред.).
[4] В оригиналния текст „minister“ (бел. прев.).
[5] Trembelas, Р. Dogmatique de l'Eglise Catholique Orthodoxe, 3, Chevetogne 1968, p. 364; Stylianopoulos, T. „Towards a Theology of Marriage in the Orthodox Church“ – In: Greek Orthodox Theological Review, 22, 1977, p. 249-283; Stephanopoulos, R. „Marriage and Family in Ecumenical Perspective“ – In: St. Vladimir’s Theological Quarterly, 25, 1981, p. 21-34.
[6] Повече по този въпрос в: Ἱερωνύμου (Κοτσώνη), ἀρχιμ. ῾Η κανονικὴ ἄποψις περὶ τῆς ἐπικοινωνίας μετὰ τῶν ἑτεροδόξων (intercommunio), ἐν ᾿Αθήναις 1957, σ. 216 (авторът е бивш Атински архиепископ), и решенията по този въпрос на синода на Московска патриаршия, цитирани в: Нечаев, П. И. Практическое руководство для священнослужителей, СПб. 91907, с. 263-264.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8xkyu 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме