Лесно ли е за гения да бъде православен? Към въпроса за духовните търсения на Фьодор Достоевски

Известно е, че, редом с Николай Гогол, Достоевски е сред немногото руски класици с ярко изразена религиозност. Винаги ли обаче той е бил изключително ортодоксален? Във всичко ли съответстват неговите възгледи на онова, което е установено от Църквата? Нима той сам не си е противоречил? И винаги ли е изпитвал удовлетворение от своята принадлежност към Православната църква? Да си зададем поне тези въпроси.

Веднага ще отбележим: религиозните възгледи (чувства) на писателя далеч не са се формирали изведнъж. В произведенията, написани в периода от живота му до каторгата – Бедни хора и Бели нощи, религиозна тематика почти не присъства, църковни служители изобщо не се споменават. Отчитайки това, освободеният от каторгата писател може да бъде отнесен към неофѝтите. Те обаче нерядко идеализират религията.

Концептуалното съждение за вярата е вложено в устата на княз Мишкин от романа Идиот: „… същността на религиозното чувство… не е свързано с никакви разсъждения, с каквито и да било простъпки и престъпления“. И от тази гледна точка днешният закон за „оскърбяване на чувствата на вярващите“ представлява същински нонсенс.

Великата сила на „казионщината“

На особеното внимание на писателя са се радвали държавно-църковните отношения.

Коментарите към това, което е изглеждало, че се случва в страната, принадлежи на монаха Паисий от Братя Карамазови: „… не църквата се превръща в държава… Напротив – държавата се превръща в църква…“. Желаното тук е представено за действително, като пример за идеализация, довела мнозина до разочарование. Народът обаче не е могъл да бъде доволен от държава, която, сама разрушавайки се, е водела към разрушение и здраво свързаната с него църква.

В Дневник на писателя е казано вече и за съюза на двете страни: „Именно ние трябва да заявим себе си като държавно свързани с православието“. И тази връзка действително е била установена – служителите при олтара са играли ролята на имперски чиновници. (А тук е една от главните характеристики на синодалния период, в който се е случило да живее и самият Достоевски.) Неслучайно, портретите на архиереите, окачени в килията на стареца Зосима, са наречени „казионщина“. И ето, нови въпроси: та нима и старците – тези духовни подвижници, тези автентични икони на православието – не са в плен на тази „казионщина“, нима православието не разкрепостява човека? За същото вероятно е питал и самият Достоевски.

Оставяйки тези въпроси без отговор, ще споменем единствено „ненавистниците и завистниците“ на Зосима, които също са обрисувани от писателя. Такива са се намерили и в реалния живот. След смъртта на наставника църковните цензори въвеждат забрана на поученията на стареца Зосима – намерили са Достоевски за недостатъчно правоверен. Проповедите на стареца пък работят и сега в полза на православието.

Да се върнем обаче към отношенията между двете страни. В течение на цялата своя история Руската православна църква е клонила към тесен съюз с държавата: нещо, което е водело включително и до загуба на църковна самостоятелност. Разбрал това, може би раздразненият Достоевски записва в Дневника: „На Атон под мюсюлманско управление (става дума за османското правителство, разпростиращо властта си и над Атон – В. В.)… Православната църква действа до голяма степен по-самостоятелно, отколкото в Русия“. Духовенството, призвано да доносничи, се е приспособявало към контакти с полицията. Стигало се е до дреболии. Така, в романа Престъпление и наказание се говори, че подир свещеника „ходи полицаят“. С очевидно неудоволствие е виждал тази близост и самият писател – уместно е да го предположим.

Пастирите и паствата в навечерието на трагедията на църквата

Проблемите на манастирския живот Достоевски засяга не само в Братя Карамазови. Гаврила Иволгин от романа Идиот си е позволил да се шегува с миналото: „… едни само монаси и бяха тлъсти…“. Нещо подобно е и в Бесове, но вече не в шегаджийски ключ: „… дебел и побелял монах“. Аскетизмът на черноризците е поставен под съмнение.

Достоевски дори внушава, че не всички черноризци са се придържали към строгите правила. В повестта „Село Степанчиково и неговите обитатели“ е спомената „отбила се монахиня“, макар че на иноците не се препоръчва да напускат стените на своя манастир.

Трезвите оценки за монашеството се повтарят. През 1873 г. Достоевски пише нова записка: „… в един от нашите най-знатни манастири се случи… един глупав и зъл монах с жесток побой да убие в училище десетгодишно момче, че при това и пред свидетели… приключение което, … изглежда беше съвсем истинско“ (Дневник на писателя).

Той споменава и знаменитите. В романа Юноша откриваме: „Лице с размерите на матушка игумения Митрофания – разбира се, без да предвещава нищо углавно“. Името на игумения Митрофания (Розен) звучи неведнъж и в Дневник на писателя. Гръмкият углавен съд над нея – обвинена в собственоръчно фалшифициране на полици, привлича изключително вниманието на обществеността. Процесът е бил следен и от Достоевски.

Отдушник за писателя става работата над образа на стареца Зосима. В този образ, който справедливо впечатлява, Достоевски е вложил много от представите за духовните върхове на православието. Със своята проповед за важността на любовта към света около нас, за това, че животът е прекрасен, старецът внушава симпатии към себе си, при това и на хора, които са далеч от религията. Осъзнаването обаче, че старецът е просто едно изключение от общото правило на бездуховността, е било мъчително за писателя. Образът на Зосима се е създавал въпреки многобройните факти, хвърлящи сянка върху монашеството. Ако съдим от Дневник на писателя, Достоевски е знаел тези факти. Като че ли обаче не е искал да ги забелязва. И ето я реакцията: в либералните кръгове го нарекли „изкукуригал“. На адептите на християнството им се налага да стават и мишина за насмешки.

За печалното състояние на руските манастири откровено говорят и водачите на монашеството – съвременници на Достоевски. Един от тях – еп. Игнатий (Брянчанинов) – е заявявал: „Много от манастирите… се превърнаха в пропасти на безнравствеността и безчестието“. „Тяхното време е свършило… те… се унищожиха сами“ – добавя друг път епископът. Казаното се отнася до руското монашество тъкмо през деветнадесетото столетие.

Достоевски ни запознава и с архиерейския живот – както в неговите дреболии, така и в същественото. Архиереят Тихон от Бесове има „преимуществено почитателки“, което напомня за това от кой пол се състои съставът на православното паство. Тихон е пример и за друго: неуважителното отношение в манастира към архиерея „на покой“.

„Ооо, попе!“ – обръща се Николай Ставрогин към него. И в тази трактовка на сана има, разбира се, смисъл. По мнението на еп. Порфирий (Успенски) руският архиерей – това е „поп над поповете, поп и толкоз…“.

Освободен от административната си функция, Тихон стига до дълбоки сентенции: „… пълният атеизъм е по-почтен от светското равнодушие“. И действително епископът е длъжен да се потапя тъкмо в религиозната стихия – да бъде истински духовен водач, а не мениджър и политик.

Не е трябвало да бъде пренебрегвано и бялото духовенство. В „Село Степанчиково и неговите обитатели“ срещаме: „… протопопа не ти се ще да погледнеш!… подлеци – всичките до един!“. И тук е уместна такава забележка: ако съдим по Дневник на писателя, Достоевски нерядко е наричал свещениците „попове“.

По-подробно до „попската“ тема той се е докоснал в своя Дневник: „… натурата на руския свещеник в пълния смисъл, т. е. материалната изгода на първо място, а след това – уклончивостта и предпазливостта“. Критично е бил настроен писателят и към децата на свещениците, които „пишат в либерални списания“. При условията на явен недостиг на клирици той намира в себе си сили да храни и надежди за тях: „… желателно би било в тях да забелязваме подвига на самоотричането“. Като начало обаче от свещениците се е изисквало простото – да се откажат от пиянството и от изнудването на енориашите за пари, ако искат да си спечелят елементарно уважение.

Проницателен е Достоевски и в своите възгледи за православното паство: „Когато стане пожар, селяните пазят кръчмата, а не църквата“. И се появява ново разочарование – повод за мъчителни размишления.

Понякога писателят пророчески вещае: „Ние ще престанем да отстояваме нашите светини, когато престанем да вярваме в тяхната святост“. Потвърждават го събитията от 1917 г. и след това: участието на множество бивши енориаши, изгубили религиозната си вяра, в разрушаване на църкви. Достоевски явно е предвидил трагедията, доближавайки се до собствената си духовна криза и след това.

До идването на власт на болшевиките са оставали немного години.

Не е ли бил обаче той противоречив?

Достоевски е декларирал и своето разбиране за живота в православието. За него то е „… не просто църковността и обрядността; то е съвсем живо чувство, … в него има само човеколюбие, само Христовият образ“. Друга работа е погледът отвътре. За църквата от началото на двадесетото столетие свещеникът от Екатеринбургската епархия Евгений Ландишев пише на синодалния оберпрокурор така: „Навсякъде е една само форма без съдържание. Духовенството само охка, че народът масово се отделя от църквата, само че не поглежда към себе си – че то е причината за това явление, … и е време да се събудим, а ние знаем само гешефта, чашката и картите“. И тук предпочитанието е не за гения, а за свещ. Ландишев. Може, разбира се, и да не си църковен, за да се усъмниш и в „човеколюбието“ на църквата, обозначено от писателя, отчитайки нейното невнятно участие в социалното служение…

Макар че понякога Достоевски е склонявал читателя и към едно друго разбиране за духовния живот. Ето какво се казва за Фьодор Павлович Карамазов: „… далеч не беше от религиозните… пред икона вероятно никога не бе поставял и свещица за пет копейки“. Тук духовността е свързана с обреда и в подобна трактовка на православието Достоевски съвсем не е сам. Не си ли е противоречил сам на себе си?

И накрая, може би основното заявление на Достоевски, отнасящо се към религията: „Руснакът не може да не бъде православен“ (Бесове). Нима обаче силата и богатството на народа не са в многообразието? Казаното от писателя изглежда деструктивно – може да предизвиква разделение и вражда. Религията не само консолидира народа. Още повече, че сплотяването на сплотените е вражда. Нищо че на едно място от своя Дневник той е заявил, че православието „съхранява всяка личност, а не я поглъща“. Колко православни дисиденти обаче, колко много критици на църквата са били вече „глътнати“! Разбира се, Достоевски е против разделенията: „Православието не е разединяващ, а обратно: всичко съединяващ мотив“ (Дневник на писателя). Остава само да се отговори на въпроса: а защо хората трябва да бъдат принасяни в жертви на съединяването? Расте ли добър плод на почва, която е полята с кръв? А Достоевски проповядва за кротостта на православието: „… на всички е слуга, всички утешава, на всички помага“ (пак там). И тук отново желаното се представя като действително.

Любопитен е и възгледът на Достоевски за отношенията с Константинополската патриаршия. Авторитетът на Константинополския („вселенски“) патриарх е подчертан в Братя Карамазови: „Обърканият и съсипан от скръбта монах се явил… при вселенския патриарх и го помолил да го освободи от неговото послушание“. Та нали – не се съмнява Достоевски – Константинопол е „столицата на православието“ (Дневник на писателя). На друго място пък разсъждава за „вселенската обединяваща патриаршия“: „Ние в никакъв случай не трябва да допускаме кавга между гърците и славяните, трябва да се мирим…“ (пак там). Достоевски учи: единството на православните църкви се обезпечава тъкмо от „вселенската“ патриаршия.

Достоевски е изразявал и толерантни настроения (виж Дневник на писателя). Случвало се е да съчувства на преследваните староверци: „Защо да закачаме техните молилни и църкви?“. Веднъж дори е „помилвал“ и западните християни: „Нека католическите църкви на Невски проспект така и да си останат…“. Доколко дълбоки са били обаче тези настроения? Та нали неприязънта към католиците се чува не веднъж из неговите произведения. Да отворим най-малко романа Идиот. „С блеснали очи…“ княз Мишкин възкликва: „Католичеството е вяра, която не е християнска!… по-лошо е от самия атеизъм“. При което изразът „с блеснали очи“ говори за надделяване на емоцията над разума. Несъмнено тук имаме работа с мнението на самия автор на романа: типичното отрицателно чувство към иноверните, което бива подхранвано от принадлежността към православието. Забелязваната и тук противоречивост внушава едно: религиозното формиране на Достоевски едва ли е достигнало до своя логически завършек, духовните кризи без съмнение са били характерни за него. За лебедова песен на писателя пък си заслужава да смятаме твърде утешителният за него образ на Зосима.

Открай време активно се обсъждат и прототипите на неговите герои. Предполага се, че първообраз на Альоша Карамазов е станал Алексей Храповицки (бъдещият митр. Антоний). Налице е обаче и една характеристика на този йерарх, която съвсем не съответства на образа на светлия – както внушава Достоевски – Альоша. Прот. Георги Голубцов пита: „И защо това при… Антоний е постоянно – в разговорите и даже в проповедите му фигурират или неприлични жени, или неприлични думи, или неприлични болести?“. От неговата „непристойност“ се е възмущавал и еп. Андрей (Ухтомски). Тази слабост на Храповицки се потвърждава и от архивите. И кой е сбъркалият с прототипа: авторът на хипотезата или самият Достоевски?

По този начин вниманието към религиозната проблематика при Достоевски позволява да се изяснят много неща: духовните мотиви, противоречията, ценностите и очакванията, които са движили този автор на литературни шедьоври.

Превод: Борис Маринов

* Вяткин, В. В. „Легко ли гению быть православным? К вопросу о духовных исканиях Федора Достоевского“ – В: Независимая газета (бел. прев.).