Въставането на масите и свободата

Една от най-страшните черти на нашето време, това е потъпкването на свободата от страна на въставащите маси. Заплахата за свободата бяхме привикнали да очакваме от крале, стремящи се към самодържавие, от генерали, тръгнали за завземат властта. Само че тази схема на деветнадесетото столетие е съвършено непригодна при обясняването на събитията от нашето време. Опасността дойде не от онази страна, от която я очаквахме. Днес свободата я разрушава въставащият в различни революции, под различни знамена народ, който отдава своята воля, своята съвест и душа в ръцете на врагове на свободата.

Съвсем естествено е затова, в търсене на обясненията за съвременния тоталитарен деспотизъм, да свързваме двете явления: появата на масите на историческата сцена със задушаването на свободата. Казват ни: никога досега широките маси не са били до такава степен творци на историята. Деветнадесетото столетие познаваше демокрацията просто по име. Буржоазията и интелигенцията управляваха от името на народа. Изразяването на своята воля народът предаваше на висшите класи и оставаше пасивен. А днес войната го развълнува до дъно. От всички най-пасивни и тъмни слоеве на населението тя предяви изискване за героична активност. Те обаче, тези слоеве, понастоящем искат сами, според собствената си невежа воля и съгласно собственото си тъмно разбиране, да творят своята съдба. Това обяснение е много разпространено и е, на пръв поглед, правдоподобно. Във всеки случай то обяснява много в съдбините на Русия. Та нали именно в Русия, разбира се, масите за първи път нахлуха в историята. И не е удивително, че те натвориха в нея не малко беди.

Колкото повече обаче разсъждавам над тази схема в нейното приложение към Европа, толкова по-малко тя удовлетворява. Старата демокрация се държи в Англия и във Франция. Разрушена е в голяма част от Централна и от Източна Европа. Означава ли това, че в Англия масите са по-пасивни, отколкото в Германия; че в политическия живот в Англия са въвлечени по-тесни слоеве от обществото? Такова предположение е нелепо. От друга страна, истина ли е, че Хитлер се обляга на най-тъмните, най-угнетените слоеве от народа? Не, съвсем неотдавна (за настоящето не се наемам да съдя) след него вървеше интелигенцията, вървеше студентството. Неговото движение дори бива определяно като самозащита на средните класи против пролетариата. Към Германия такава схема е явно непригодна. Едва ли в Италия работникът или селянинът проявяват повече активност, в сравнение с англосаксонските страни.

За какво става дума? Бих желал да се спра върху примера на Германия. В нея, – до съвсем неотдавна културно водещата страна на Европа, – е най-добре да се търси ключът към катастрофата.

Сега, след целия германски позор, е прието към германската политическа култура от миналото да се отнасяме скептично. Който и да било обаче от онези, които са живели в старата, в довоенната Германия, не би се съгласил лесно с тази отрицателна оценка. Не, Германия беше страната не само на голямата наука, но още и страната на политическата култура. Не с Хитлер излязоха за първи път масите на обществената арена. На тази арена те отдавна бяха работили организирано. Либкнехт и Бебел[1] бяха успели да организират милиони работници в социалдемократическата партия и в приближаващите се към нея професионални съюзи. В християнските и либералните съюзи работеха стотици хиляди хора. Занаятчиите имаха своите икономически организации. Всевъзможни културни общества и кръжоци обхващаха в себе си цялата нация. Германия беше главно страната на „ферайните“.[2] Вярно, хората рядко излизаха на улицата, проявявайки вместо това активността си по кръчмите и в залите за събрания. Пита се обаче, защо задължителната ежеседмична маршировка по улиците е по-висока форма на активност в сравнение с обсъждането на докладите и работата в кръжоците за самообразование?

Това, което се промени по радикален начин, не е съставът на политическия актив на нацията, а неговите питания, неговите изисквания към вождовете.

Работническите маси в Германия обичаха своите вождове, вярваха им, но пазеха в отношението си към тях трезвостта на оценката, свободата на критиката. Дискусиите, с които се вълнуваше дадена партия, въвличаха в себе си най-широки маси. Непогрешими авторитети нямаше. Имаше вождове, но нямаше вожд. Формата на мислене на масовия човек по нищо не се отличаваше от мисленето на интелигента. И в това е цялата работа. Народът предоверяваше на интелигенцията защитата на своите интереси, тъй като той вярваше в същия този разум (науката), в който вярваше и тя.

Между интелигенцията и масата я имаше живата и действена прослойка на издигащата се изотдолу работническа полуинтелигенция, която обаче не довеждаше до разрив на двете културни породи. Сродяваха ги общите идеали на живота. Годините на упорит труд над себе си въвеждаха самоукия във висшия кръг на съответната партия, приобщавайки го към водачеството в нея (Бебел). Школата за самообразование играеше тогава не по-малка роля за работника, отколкото политическата или професионалната му секция. В процеса на освобождаването на работническата класа това интелектуално движение – „към светлина и знание“ – играеше едва ли не първа роля. И това е вярно не само за Германия. В Русия виждахме същото.

Докато обаче го има уважението към мисълта, дотогава има и свобода. Свободата в този демократичен смисъл, в който тя бива отричана днес, е преди всичко свобода на избора. Потребността от нея съществува единствено за търсещата мисъл. И докато е жив духът на научната култура, като търсене на истината, дотогава е жива и свободата. За нея са еднакво убийствени и скептицизмът, и догматизмът.

Свободата се разклати в света затова, защото се разклати вярата в истината и в разума – като органът на нейното познание. Първият, който предаде свободата не бяха масите, а културният елит, увлечен – от края на деветнадесетото столетие – от потока на ирационализма. Ето я истинската trahison des clercs[3] – в безрелигиозната култура. Та от какво би могла да се определя една жива активност, която е изгубила своята вяра в силата на разума? От инстинкта и от сляпата воля. Такова е било трагическото светоусещане на Ницше. Не много преди него Маркс бил нанесъл най-силния удар върху разума, в своето отрицание на обективната, на надкласовата истина. Маркс и Ницше царуват над съвременността като нейни тъмни пророци, предизвикали за първи път ирационалните бури в царството на духа, а след това и в царството на политическата воля. Тяхното тържество в съвременния свят означава взрив на тъмния ентусиазъм, като за свободата този ентусиазъм се оказва окончателно губителен, вече разяден от червея на съмнението.

Ако критическата работа на ума, ако познанието не ни приближават към идеала, ако те не ни дават щастие, тогава се ражда друго разбиране за щастие и за свобода: като активност, изкореняваща сама себе си в действието. Целите и средствата се превръщат в нещо второстепенно. Чистата активност се превръща в оправдание на самата себе си. Ако обаче това е така, то свободата може да бъде открита и в подчиняването спрямо чуждата воля, стига тази воля да би повдигала моето динамично самочувствие. Само че тази сляпа воля води към гибел? Това не е важно. За тъмната религия на новото езичество гибелта не е страшна. „Добрата война оправдава всяка цел“. Младият нацист е готов да погуби Германия, ако с нея ще погине и ненавистната Европа. Комунистът, разбира се, е по-морален и повече користен. Той иска да създаде един нов свят, най-добрия свят. Как ще бъде създаден той обаче и какъв ще бъде този свят, това вече не е негова работа: това го знаят вождовете. Неговото дело е да се бие, да убива и да умира.

В своето тъмно стремление съвременният масов човек представлява отражение на духовната опустошителност на интелигенцията. Философията на Клагес и на Хайдегер[4] обяснява властта на Хитлер по-добре от психологията на немските маси.

Масите са особено чувствителни към колебанията в духовната температура. Не може масите да бъдат ръководени при изгубена вяра. Да бъдат те ръководени в свобода е възможно само при условието на наличие на разумна вяра. А разумността не означава някаква диктатура на разума над всички подавени сфери на съзнанието. Деветнадесетото столетие твърде често разбираше разумността като тържество на малкия здрав смисъл над религиозната вяра, над естетиката и дори над морала. И банкрутът на неудачната му диктатура доведе до взрив на сподавените сили на човешката природа. Убивайки на свой ред разума, те ръководят днес дивашките си оргии. Политическата катастрофа в нашите дни е само следствие от духовна революция – следствие, което е изострено от войната.

Завръщането в света на свободата е възможно единствено при връщане на водителското (не тиранично) положение на разума в състава на духовната природа. Образът, обичаен за древността: разумът – това е кочияшът, който управлява колесницата на страстите, макар и в крайна сметка не кочияшът да определя направлението на пътя и избора на крайната цел. Докато обаче разумът не бъде възстановен в своите права в духовния свят, свободата ще погива като жертва на ентусиазма.

Превод: Борис Маринов

* Федотов, Г. П. „Восстание масс и свобода“ – В: Собрание сочинений, 7: Статьи из журналов „Новая Россия“, „Новый Град“, „Современные записки“, „Православное дело“, из альманаха „Круг“, „Владимирского сборника“. М.: „SAM & SAM“ 2014, с. 62-65 (бел. прев.).