Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

В защита на един определен тон на гласа

Петък, 28 Август 2020 Написана от Дейвид Б. Харт

David B HartСлед като завърших, макар и донякъде елиптично, своя „пътеводител“ по темата на Всичко това ще бъде спасено, запазих последната част от доклада си за едно последно, кратко, огорчено, дори донякъде сприхаво и самосъжалително оплакване от някои по-войнствени прочити, които тази книга предизвика. Вероятно не би следвало да правя това, тъй като целият смисъл на предоставянето на едно сбито изложение на текста на книгата беше в помощ основно на нейните хулители – с надеждата против нея да бъдат вдъхновени някакви по-добре осведомени нападки. След като обаче в продължение на шест месеца слушам врявата на объркани читатели, не мога да се въздържа. Чувствам се дори свободен да назовавам имена.

Обичайно, не бих се безпокоил. Когато пише книга на спорна тема, човек очаква враждебни отзиви, и в случая с тази книга, в частност, аз знаех, че тя ще провокира и че ще дразни. До голяма степен това беше и нейната цел: да отправи предизвикателство към християнското самодоволство от идеята за ада на вечното мъчение. Уникалното в този случай обаче беше, че тук ясно изплува странна тенденция: никой от нейните истински енергични критици в печата досега така и не я заклейми за което и да било твърдение, действително съдържащо се на нейните страници. Това, което искам да кажа, не е, че те не са успели да се справят адекватно с предложените там доводи. Имам предвид, че до момента никой дори не се е доближил до това да разпознае тези доводи, камо ли да ги опровергае. Някои от отзивите демонстрираха почти тотална неспособност да се улови дори и една единствена нишка от нейната аргументация, пък била тя и елементарна. Може би най-екзотичният пример за това беше донякъде психеделичното „разгръщане на тревата“,[1] написано от [архим.] Йоан Пантелеймон (Манусакис), който в нещо подобно на делириум или дисоциативна фуга[2] очевидно е поскитал из пейзажа, който предлага текста на книгата, наслуки грабвайки случайни изречения или фрази оттук и оттам, но без всякаква връзка с контекста или значението (дори по отношение на такива с много дълга философска етимология, като „рационална свобода“[3]), в резултат от което, в края на краищата, резюмира книгата изцяло съгласно начина, по който сам си я въобразява: един tour de force[4] на случайна креативност и несъмнено знаменито изнамиране на пътя на постоянното недоразумение. За жалост обаче това е едно доста sui generis[5] изпълнение. Независимо от това, че и другите противници на книгата също показват склонност към отбягване от нейните същински философски, богословски и библейски идеи, вместо за които се улавят за изобретени собствено от тях аргументи, никой друг не е създал нищо толкова вдъхновено (или толкова възхитително халюциногенно), колкото Манусакис. В по-голямата си част те просто са се опитвали да отвличат вниманието си от текста, шумно оплаквайки се, че тонът му е „лош“ или „дразнещ“.

Е добре. Тук вероятно имаме, ако не друго, то поне ярко напомняне за това колко властно субективната ни интенционалност формира нашето възприятие. На всекиго, който сравнява благоприятните отзиви за книгата с неблагоприятните, може да му се прости дето остава с впечатлението за обсъждане на два напълно различни текста. Това е особено вярно що се отнася до въпроса за „тона“. За единия лагер гласът на книгата е войнстващо състрадание, може би понякога белязано от възмущение; за другия – това е врящ котел от отрова и злоба, невъздържано кипящ в лицата на всички онези смирени невинни, които кротко се прилепват към нещо, което в края на краищата представлява една най-безобидна част от християнското православие. По този въпрос бях кавалерски защитен от отделни писатели – хора като Катрин Келаидис,[6] Джейсън Мичели,[7] Алвин Кимъл,[8] Джордан Ууд[9] и др. Също както и, очевидно е, че някои от по-грубите грешки, допуснати при характеризирането на тази книга, са просто едни цинични стратегии за избягване на действителното залавяне с онова предизвикателство, което тя се опитва да постави.

И все пак, не мога да не възприема постоянния поток на изопачаванията по друг начин, освен като нещо досадно. Особено много се изморих от това да бъда критикуван за моите, както се твърди, нетолерантни хули към по-традиционните вярващи. Отново и отново се виждам укоряван задето уж съм обвинявал подобни вярващи в нравствено слабоумие или нещо друго от този сорт, независимо от това, че нито едно изречение в книгата ми в действителност не осъжда никого за каквото и да било. Несъмнено е, че аз отхвърлям определени идеи, които намирам за отблъскващи, при това го правя с ясен и откровен език, но винаги правя това като укор, насочен към всички като цяло и никога към когото и да било в частност – към всички християни, както източни така и западни, задето сме позволили да бъдем убедени, че сме длъжни да вярваме за Бога неща, които бихме се срамували да вярваме по отношение на когото и да било, освен за най-лошите от хората.

Допускам, че вината за това е отчасти и моя. Неволно дадох възможност на най-жлъчните критици на книгата да откъснат фрази от техния много типичен контекст и след това да ги представят като обиди, хвърлени към цялото християнство въобще или поне към всички, които вярват в ада. Това започна, доколкото мога да кажа, със скучно „причудливата“ статия на Дъглас Фароу във First Things,[10] състояща се открай-докрай от приблизително дузина очевидно неверни твърдения относно темата на книгата, които са илюстрирани с няколко орязани изречения от нейните страници, последвани от две дузини трескави крясъци на кипяща ярост към всички неща, които всъщност никога не съм казвал. Изтъкани по почти същия начин бяха и други две статии от американския религиозен историк Майкъл МакКлаймънд,[11] макар и белязани от дори още по-слаба философска изтънченост. По подобен начин и някой си Бенджамин Гайер[12] представи рецензия, която, докато зрелищно се проваля в опитите си да проследи дори една единствена нишка от случая с книгата, струпва безвкусен сбор от фрагменти от текста, които са пренаредени по такъв начин, че да създадат колкото е възможно по-невярно впечатление. Може би най-комичният пример за този подход беше колона в The Wall Street Journal,[13] написана от журналиста Бартън Суейм (името на когото ни дава основание да предположим, че е започнал съществуването си като второстепенен герой в роман на Гор Видал). Суейм дори и не се преструва, че се занимава с която и да е от тезите на книгата, вместо което изразходва огромна енергия, опортюнистично връхлитайки върху всеки уж осъдителен обрат на фразата, който е успял да намери по нейните страници, насилствено изтръгвайки го от неговата ограничена смислова рамка, след което фалшифицирайки значението му.

Изобщо, нито една фраза или част изречение или цяло изречение, приведено от страниците на книгата от който да е от тези автори, не казва, в контекст, това, което те са го накарали да каже. Нито пък което и да било настояване или характеристика, или твърдение, приписано ми от тях (що се отнася до, да речем, Августин, Витгенщайн или латинското християнство, или каквото и да било друго), не отговаря на онова, което аз всъщност съм написал. Нито един от тях дори смътно не описва който и да е аргумент, който наистина излагам в книгата си. И когато казвам това, аз не преувеличавам.

Но как тогава, за Бога, е могло да се случи това? И какво да стори човек? Може би трябва да съм доволен. Бих могъл поне да се самополаская, че, ако тези критици бяха способни да отговорят на която и да било от тезите на книгата, на тях нямаше да им се налага да използват подобни тактики. Тук обаче е мястото, където се намесва въпросът за умисъла. Както вече казах, тези, които одобряват книгата, забелязват на страниците ѝ едно, докато онези, които я мразят, твърдят, че намират съвършено друго. Като цяло, първите ме впечатляват като напълно прави според всяка обективна мярка, но не мога да кажа с абсолютна убеденост, че вторите са просто нечестни (или поне – съзнателно нечестни). Възможно е всеки от тях, до известна степен поне, действително да вярва, че неговото описание на тази книга е точно. Започвам да подозирам, че тази специфична тема притежава почти магическата сила да предизвиква всевъзможна и неуправляема емоционална възбудимост в конкретни души – от вида, който ги прави неспособни да възприемат онова, което четат. Възможно е подобна възбудимост да има дори силата да произвежда фалшиви спомени. Някои читатели наистина са в състояние да мислят, че книгата говори за вярващите в ада, като за „нравствени кретени“ (фраза, която не се среща никъде из нейните страници).

Може би, следователно, неспособността на някои критици да проследят който и да било от действителните аргументи в книгата не е просто невъзприемчивост (макар, със сигурност, тук да има и малко от това), а отразява, вместо това, една темпераментна неспособност от тяхна страна за противопоставяне на всяко понесено покушение върху собственото им разбиране за онова, което те вярват. И това, според мен, е така, защото (ако заимствам собствения си език от тази книга) всъщност те не вярват в това, в което вярват, че вярват. Може би тук е налице много от страховития фройдистки механизъм на „проекцията“. Читатели, които чувстват, че тази книга хвърля върху тях сянката на някакъв дефицит на нравствена интелигентност, най-вероятно просто подсъзнателно се самообвиняват, след което реагират на жилото на собствената си съвест, обвинявайки мен, че несправедливо съм ги обвинил. Те осъзнават – на едно равнище, на което рядко сами вникват в себе си, – че са се примирили с едно вярване, за което сами знаят, че е нравствено неразбираемо, но не могат да си признаят това. Вярват, че са обвързани от вярата да защитават една незащитима картина на реалността: такава, която не би могла да бъде вярна – нито морално, нито логически, – в който и да било възможен свят. И се ядосват на мен и на моята книга, задето съм ги накарал открито да сторят нещо, което предпочитат да вършат само мълчаливо и подсъзнателно, защото в самите дълбини на съвестта и интелекта си те знаят, че това е ирационално и унизително. И така, в края на краищата, може би, би трябвало да се почувствам почетен да съм бил избран за ролята на суперегото в техните ожесточени малки вътрешни психодрами.

Факт е, че аз наистина, при това съвсем умишлено, използвам твърде силен език по отношение на някои учения, които смятам за отвратителни. И няма да симулирам разкаяние по този въпрос. Нито ми се налага да го правя. Моето описание на учението за вечните съзнателни мъки е съвършено уместно и справедливо, и то е насочено и към мен: точно толкова, колкото и към всеки друг християнин. Знам колко загрубяла може да бъде съвестта ни, когато се опитваме да оправдаем за себе си това, което смятаме, че се изисква от нас от вярата и традицията. Честно казано обаче, в този дебат тежестта на доказателството – както и на една пристойна сдържаност – клони в обратната посока. В края на краищата, защо някой трябва да изпитва нужда да се извинява за отхвърлянето на една идея, изглеждаща толкова чудовищна, погледната от всеки възможен ъгъл, и за чиято основна употреба през столетията спокойно може да се каже, че се е състояла в една психологическа злоупотреба и тероризиране на деца?

Та кой, в края на краищата, говори нещо по-осезаемо жестоко или по-агресивно извратено? Нима това е човекът, който претендира, че всяко новородено влиза в света, намирайки се справедливо под заплахата на вечното отхвърляне, както и че добрият Бог налага или позволява налагането на едно състояние на вечна агония на ограничени, тварни разумни същества като част от тайната на Своята любов или върховна власт или справедливост? Или това е човекът, за когото подобни идеи са жестоки и варварски, и извратени? Кой от тези двамата всъщност трябва да бъде, ако не засрамен от думите си, то най-малко поне неуверен, раздвоен и дори донякъде каещ се при тяхното изричане? И кой от двамата има повече право на морално възмущение по отношение на казаното от другия? Нима отговорите на тези въпроси всъщност не се подразбират от само себе си?

Едно или друго вярване не е достойно за безусловно благоговение само защото е старо, нито следва да бъде неприкосновено за поставянето си под съмнение – с изрази, които са съизмерими на скандала, който изглежда, че създава. А вярването, че един Бог на безкрайния разум, справедливост, любов и сила би осъдил съзнателни същества на състояние на вечни мъки или би им позволил сами да осъдят себе си за собствените си заблуди, болки и гняв, е вероятно нещо повече от просто скандално. Това може да бъде най-ужасната представа, която религиозното въображение някога въобще е зачевало, и възможно най-безразсъдната и духовно най-корозивната картина на съществуването. А всеки, който смята, че подобни твърдения са прекалено силни или язвителни, докато в същото време намира традиционната представа за вечно адско страдание за съвършено приемлива, има нужда да размисли дали наистина изобщо мисли ясно по този въпрос. Моята риторика в тази книга може да е била, ако не друго, то поне далеч-далеч по-мека.

Превод: Георги Пърликов

Hart, D. B. „In Defense of a Certain Tone of Voice“ – In: Public Orthodoxy (бел. прев.).
Част четвърта и последна на промеждутъчния доклад на автора върху неговата книга Всичко това ще бъде спасено; части от първа до трета виж тук, тук и тук (бел. ред.).

[1] В оригиналния текст „tiptoe through the tulips“ – буквално „ходене на пръсти из лалетата“: израз, който предава идеята за много внимателно разглеждане на определена тема или проблем (бел. прев.).
[2] В оригинала „fugue state“, известно още като „дисоциативна фуга“ (fuga dissociativa) или „дисоциативно разстройство“: рядко психическо състояние, свързано с внезапно, но целенасочено преминаване на друго място, последвано от временна загуба на памет за всякаква дотогавашна информация – до степен да бъде забравено дори собственото име (бел. прев.).
[3] В оригинала „rational freedom“, преведено в първата част на тази поредица от текстове (виж тук) и като „свобода на разума“ (бел. ред.).
[4] От фр. – „изключителна проява (подвиг) на сила (издръжливост)“ (бел. прев.).
[5] От лат. „своеобразно“, „единствено по рода си“ (бел. прев.).
[6] Katherine Kelaidis – историк, чийто изследователски интереси са в областта на ранносредновековното християнство и на съвременната православна идентичност в страни, където православието не е традиционно изповедание; нейния отзив за дискутираната книга на Д. Б. Харт виж – тук (бел. ред.).
[7] Jason Micheli – пастор на Обединената методистка църква (United Methodist Church) в гр. Анъндейл, щата Вирджиния; отзива му за книгата – тук (бел. ред.).
[8] Fr Aidan (Alvin) Kimel – оттеглил се от служение клирик на Руската православна църква зад граница (по Западен обряд) и автор на блога Eclectic Orthodoxy; отзива му за книгата – тук (бел. ред.).
[9] Jordan Daniel Wood – богослов, възпитаник на Boston College с интереси в патристиката, христологията и др.; отзива му за книгата – тук (бел. ред.).
[10] Става дума за статията „Harrowing Hart on Hell“ – тук (бел. ред.).
[11] Виж: McClymond, M. „David Bentley Hart’s Lonely, Last Stand for Christian Universalism“ – тук, и „Opiate of the Theologians“ – тук (бел. ред.).
[12] Виж: Guyer, B. „David Bentley Hart has Written a Silly Book“ – In: Livingchurch.org (бел. ред.).
[13] Swaim, B. „‘That All Shall Be Saved’ Review: Making Sense of Perdition“ – тук (бел. ред.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/66rhp 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме