Атеизмът през очите на християнина

Преди всичко бих искал сърдечно да приветствам моите читатели-атеисти, както и руското атеистично движение въобще. Подобно приветствие би могло и да изглежда странно в устата на християнин, но аз съм готов да го обясня. Противоположността на вярата не е атеизмът. Противоположността на вярата – това е фалшивата вяра.

Някои черти в съвременния руски атеизъм ми изглеждат дълбоко симпатични.

Преди всичко неговата зрялост, готовността да поеме върху себе си отговорността за своя избор и своите убеждения. Доволно често ми се налага да слушам неща от типа на „бих вярвал в Бога, само че ми пречат лошите свещеници, лошите вярващи, слабите проповедници и др. под.“. Този детински опит за прехвърляне на отговорността върху другите ме натъжава.

Когато човек казва „аз сам взех осъзнато решение да се откажа от вярата в Бога“ – това са най-малкото поне думи на един зрял човек. Харесва ми също така и стремежът на атеистите към вътрешна цялостност и правдивост. Откритото неверие е къде-къде по-достойна позиция в сравнение с лекомисленото кокетство с религията, когато човекът може да „ахка и охка“ пред иконите и в същото време да води явно безнравствен, че дори и престъпен начин на живот.

Има някои въпроси, по които ще се съглася с атеистите. Съгласен съм, например, че пълноценният, щастлив и нравствено достоен живот не може да бъде основаван върху лъжливи представи за реалността. Че нравствен дълг на който и да било човек е да следва истината и да избягва заблужденията. „Да се вярва в онова, което – както е безспорно известно – се явява неправда“, е не просто глупаво, но още и нравствено недостойно. Ако християнството е лъжливо, то разговорите за неговата „полза за обществото“ са просто безсмислени. Лъжата не може да бъде полезна: „… ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра. При това… излизаме лъжесвидетели Божии, понеже свидетелствахме за Бога, че е възкресил Христа, Когото не е възкресявал; … ако пък Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви: вие сте си още в греховете; тогава и ония, които са умрели в Христа, са загинали. И ако само през този живот се надяваме на Христа, ние сме най-окаяни от всички човеци“ (1 Кор. 15:14-19). Онова, което се твърди от християнството, или е истина, или е лъжа, и, както е казал забележителният апологет на християнството Клайв Стейпълс Луис, „… всеки човек е просто задължен да си изясни как стои въпросът, а след това или с всичките си сили да разобличи престъпната лъжа, или с цялата си душа, помисли и сърце да се предаде на истината“.[1]

И така, мисля че всички ще се съгласим, че нашият дълг е търсенето на истината и разобличаването на лъжата. Трябва да отбележим, че търсенето на истината е опасно нещо. Истината може дълбоко да травмира. Когато я намерим, нашият вътрешен свят е в опасност да получи тежък удар, а този удар ние не го желаем. От интелекта си ние не можем да изключим своята воля и емоции, и никога не сме съвършено обективни – ние искаме определена гледна точка да възтържествува, и дори там, където с всички сили се стремим към интелектуална честност, нашите емоции и желания оказват влияние върху това какви факти ще отделим и на кои няма да отдадем значение – какви обяснения на фактите ще приемем, а кои ще сметнем за невероятни. Информацията, която постъпва от външния свят, ние интерпретираме в съответствие с нашите си (явни или неосъзнати) светогледни ориентации. И това е особено забележимо там, където става дума за нашата вяра или неверие. Както е отбелязал Блез Паскал, „едни се страхуват за не загубят Бога, а други се страхуват да не Го намерят“.

Длъжен съм да призная, че макар да намирам убедителни интелектуални доводи в полза на християнството, една значителна роля във формирането на моите убеждения играят волята и емоциите. Мисля, че съм в правото си да очаквам аналогично признание и от своите опоненти: в мене има лична заинтересованост по отношение на вярата, а във вас – лична заинтересованост по отношение на неверието. По никакъв начин аз не мога да приема противопоставянето на „емоционалната“ вяра и „интелектуалното“ неверие. Тома Аквински е интелектуален до досада и хладен – като кисела краставичка. На много от атеистичните публикации пък е свойствен бурен емоционален патос и апелации към чувствата на читателя.

Какво можем да направим, за да се приближим до обективността? Мисля, че най-добрият път към това е внимателното вслушване в критиката от страна на тези, чийто възгледи са противоположни на нашите.

Затова тук бих искал да изкажа няколко критични забележки по адрес на атеизма. Преди всичко, атеизмът е фидеистичен и то в много по-голяма степен фидеистичен от християнството. Атеистът вярва, че няма Бог – именно вярва това, защото нечие небитие не може да бъде предмет нито на знанието, нито на опита. Всичко, което може да каже атеистът е: „В моя личен опит Бог няма, а в представите ми за света за Него няма място“.

Нещо повече: в защита на възгледите си християнинът може да приведе и някакви интелектуални аргументи или да се позове на личния си опит. Атеистът може да оспори едно или друго, но не е в състояние да приведе каквито и да било положителни доводи за обосноваване на своята позиция. Не съществува нито „антиантропен принцип“, нито „пет пътища за доказването на това, че Бог не съществува“. Християнинът вярва, като се основава на определени свидетелства (които атеистът не приема). Атеистът вярва без да има каквито и да било свидетелства – още повече вярва в твърдение, в полза на което по принцип, по силата на самата негова природа не могат да бъдат приведени каквито и да било свидетелства.

Аргументацията на атеизма се стреми да докаже, че битието на света и на човека, съществуването на разума и на морала могат да бъдат убедително обяснени и без да се прибягва „към тази хипотеза“, и, по този начин, вярата в Бога се явява просто излишна. Тази линия на аргументация е свързана с принципа на Окам: не умножавай същностите свръх необходимото. Ако нашите знания за света не ни довеждат до необходимостта да признаем битието на Бога, то не следва и да признаваме това битие.

Сложността, с която ние се сблъскваме тук, е свързана с неизбежно субективното разбиране за онова, което може да се смята за убедително обяснение. Всички знаем как тези, които принадлежат към определен култ, или привържениците на тоталитарните режими са готови да смятат и най-фантастичните възможни построения за неотразимо убедителни. Както комунизмът, така и нацизмът са настоявали върху „научността“ на своите идеологии и на своето обяснение на историята, и – което е интересно – тези, които са били искрено убедени в техните идеологии, не са били сред най-глупавите хора.

Твърде често идеологическата предвзетост изглежда на хората като образец за научност, обективност и здравомислие. Имаме ли ние нужните основания, за да говорим за идеологическа предвзетост на атеизма? Мисля че да. Неотдавна в една книга на един от невярващите изследователи на Библията се натъкнах на показателната фраза, че „там, където започва супнатурализмът (разказите за свръхестествените събития) там работата на историка приключва. Иначе казано, каквито и да било съобщения за свръхестествени събития се разглеждат a priori като неисторически. Каквито и да било обяснения, които предполагат свръхестествено вмешателство, се отхвърлят като „без съмнение ненаучни“. Ако християнинът е свободен да признава или не историчността на едно или друго чудо в житията на светците, то атеистът е принуден догматически да твърди, че „това не може да го бъде, защото никога не е можело да го бъде“. За учения-атеист е свръх неприлично да допусне свръхестественото вмешателство, пък било то и в качеството на просто една от възможните версии.

Как ли сред учениците е възникнала толкова непреодолимата убеденост в това, че Иисус е възкръснал от мъртвите? Това на нас не ни е известно, но Иисус не е възкръсвал.

Как да се обясни съществуването на антропния принцип? Все едно как, стига само това да не става чрез замисъла на Твореца. Принципът на Окам е отхвърлен и се приемат всевъзможни обяснения от типа на „естествения подбор на вселените“ (за какъвто нито съществуват, нито е възможно да съществуват каквито и да било научни данни) и други теории, по отношение на които ни се налага специално да поясняваме, че техните автори са учени, а не писатели-фантасти.

Божието битие не е хипотезата, от която атеистът има нужда. Това е хипотезата, която му е категорично забранена.

По този начин възниква затворен кръг, в който отначало се постулира, че каквито и да било свидетелства в полза на свръхестественото са „без съмнение ненаучни“, а след това се казва, че на науката все още не ѝ се е удало да открие убедителни свидетелства за съществуването на свръхестественото.

Освен предвзетостта, против атеизма може да бъде повдигнат и още един упрек – упрекът в редукционизъм, в опит да бъде отричана реалността на всичко онова, което не е възможно да бъде установено по пътя на наблюденията, по пътя на експеримента или на теоретическите обобщения на получените по този начин данни. При положение, че, в същото време, по-голямата (или по-важна) част от човешкия опит отива отвъд рамките на такива методи на познание като наблюдението и експеримента. Това е естетическият опит и опитът от междуличностните отношения. Докато пиша този текст, аз слушам музиката на Хендел. Повечето хора са съгласни, че в музиката на Хендел или в живописта на Ван Гог има огромна ценност. Светът на естетическите ценности е реален – в известна мяра ние сме в състояние и да създаваме теории, описващи развитието на изкуствата, но не можем да обясним научно самия феномен на красотата. Красотата на човешкото тяло може някак да се свърже със здравето и сексуалността, ала към музиката, към красотата на природата или на звездното небе това не може да бъде отнесено по никакъв начин. Естетическата ценност представлява ценност „сама по себе си“. Музиката на Хендел е съвършено безполезна. Тя е просто красива. Тук читателят може да попита: „По какъв начин красотата или любовта са свидетелства за битието на Бога?“. Те свидетелстват най-малко за съществуването на ценности и реалности, които не могат да бъдат постигнати с помощта на научния метод. Лично аз съм убеден също, че феномени като мисленето и нравствеността са необясними в рамките на последователно натуралистичната картина на света.

Изказал такава критика по адрес на атеизма, аз мога, заедно с това, решително да приветствам свободомислието. Свободомислието е необходим етап по пътя към зрялата и осъзната вяра. Човек, който пасивно е позволил на си втълпи религиозни убеждения, сетне също толкова пасивно ще позволи да замени тези убеждения с каквито и да било други, и това е нещо, през което, собствено, ние вече сме преминавали.

Превод: Борис Маринов

* Худиев, С. „Атеизм глазами христианина“ – В: Азбука.ру (бел. прев.).

[1] Льюис, К. С. Просто христианство. Бог под судом, М.: „Гандальф“ 1994, с. 234.