„Автокефалията“ и „автономията“ в Православната църква

1. Канонично съдържание на термините

1.1. Епископската хиротония като израз на каноничното съзнание за единство на поместните църкви

Пълното и обективно определение на значението на термините автокефалия и автономия в управленското право на Православната църква е трудно, тъй като, от една страна, темата е многоаспектна, а от друга страна, днес възникват едностранчиви тенденции при тълкуването на тези термини. Защитават се като канонично оправдани определени едностранни инициативи за провъзгласяване на автокефалия в Православната църква, които не само че са създали множество канонични проблеми, но и отслабват единството на Православните църкви в съюза на любовта.[1]

Термините „автокефалия“ и „автономия“ са канонични термини и са в неразделна връзка с външното управленско устройство на Църквата. Във всеки случай обаче те представляват каноничен израз и цялостна еклезиологична основа за управленското функциониране на тялото на Църквата. Изключително показателно е, че тези канонични термини навлизат в църковната практика с конкретно управленско съдържание чрез установяването на общата система на деление на църковното управление посредством правила 4, 5, 6 и 7 на Първия вселенски събор (325 г.). През 4 и 5 в. са се развили митрополитската, екзархийската и патриаршеската системи на църковно управление, чрез които са определени каноничните рамки за единството на поместните църкви в големи области чрез адаптиране или по аналогия с външните образци на гражданско управление.[2] Това развитие на диахронни форми на църковно управление въз основа на съответните дадености в гражданското управление по принцип не е изменило еклезиологичните основания на организация на Църквата, тъй като последователните промени във външното деление на църковното управление не са засегнали съдържателното ядро на църковната управленска власт. Просто обичайната и основана на потребностите на Църквата практика от първите векове се е вписала в единните и задължителни външни форми.

Дълбокото съзнание от първите векове, че всяка епископска поместна църква осъществява във времето и в пространството едната, свята, вселенска и апостолска Църква, е станало основа и на съзнанието за автономията на всяка поместна църква изобщо в изграждането и в управлението на духовния живот на християнската общност, но при условие, че е налице тъждество с духовния опит на апостолската църква и на другите поместни църкви във вселената. Тази вътрешна самостоятелност на поместната църква произтича от пълното осъществяване и автентично преживяване на Христовото Тяло в божествената Евхаристия, както това се случва и във всяка друга поместна църква във вселената. Божественото право поставя епископа за органичен глава на тялото на поместната църква, който глава гарантира автентичността и несъмнеността на евхаристийния опит на християнската общност, затова и само от епископа се извършва несъмнено Евхаристията.[3] В този дух епископът като органичен глава на видимото тяло на поместната църква служи и като нейна уста за изразяване пред всички поместни църкви във вселената на съзнанието за тъждеството на опита в правата вяра и в любовта. Така съзнанието за самостоятелност и вътрешна автономия на всяка поместна църква е неразделно свързано с нейния видим глава, който тя не може да придобие по автономен начин, т. е. само и единствено чрез вътрешни действия на тялото на поместната църква. Притежаващата вътрешна автономия поместна църква не е била автокефална, т. е. не е можела сама по себе си и чрез себе си да придобие глава. Наистина, според вековното предание за издигането на епископ за вдовстваща епископия се е изисквало съдействието на епископите на (обикновено) най-близките съседни поместни църкви, което предание по този начин е утвърждавало единството на свещенството и на неговите носители – епископите като критерий за доказване на тъждеството на преживявания от поместната църква опит в Христос с опита на останалите поместни църкви във вселената. Участието на ръкополагащите епископи в извършваната от ръкополагания от тях божествена Евхаристия изразява точно, от една страна, признаването на ръкополагания за ръководител на божествената Евхаристия и за органичен глава на тялото на поместната църква, а, от друга страна, е уверение за автентичността и вселенскостта (католичността) на извършваната в поместната църква Евхаристия. Така поместната църква, която преживява чрез епископа пълно и завършено осъществяване на Христовото тяло в божествената Евхаристия, е придобивала това съзнание и опит в съборното свидетелство на главите на поместните църкви във вселената, като то се е изразявало от епископите, участващи в хиротонията на нейния глава.

В този смисъл епископската хиротония е била без съмнение съборен по своя характер акт, чрез който не само се придобива органична завършеност на видимото тяло на поместната църква, но и се потвърждава единството в божествената Εвхаристия с всички поместни църкви във вселената.

1.2. Съдържание на управленската организация на Църквата

Въведената чрез правила 4, 5, 6 и 7 на Първия вселенски събор управленска организация на Църквата с утвърждаването на митрополитската система на управление според гражданските области по никакъв начин не е подменила, изопачила или изменила църковното предание от първите векове, тъй като, съхранявайки неизменно съдържателното ядро на църковното единство, тя само е установила единни външни канонични форми за изградените през първите векове обичайни рамки на функциониране и на изява на единството. По този начин чрез съответните управленски решения на Първия вселенски събор епископската хиротония на вдовстваща епископия се определя съгласно църковното предание като ядро на управленската власт във въведената митрополитска система на управление, а затова и правила 4 и 5 определят начина на хиротония и каноничния орган за нейното извършване, а правила 6 и 7 се отнасят до запазването на установените поместни обичайни предания относно ръкоположението. В този смисъл председателстваният от митрополита епархийски събор, който се събира два пъти в годината според каноните,[4] замества функциониралия според обичая поместен събор от първите векове. Показателен е коментарът на Зонара към 6-о правило на Никейския събор, според което „нищо да не се решава в църковното управление без тях (митрополитите), от което най-голямо и най-важно е хиротонията на епископите“.[5] В правото на ръкоположение (jus ordinandi) се включва неразделно и „правото на съд“ над епископите, тъй като те съвместно изразяват епископската власт. По този начин се обяснява фактът, че всяка реформа на правото на ръкоположение се съпътства същевременно от уреждане на упражняването и на правото на съд над епископите.[6]

Целта на установената от Първия вселенски събор митрополитска управленска система е изразена по най-добър начин от 34-о правило на св. апостоли: „Епископите на всеки етнос [област] трябва да издигат един първи от тях и да го поставят като глава и нищо да не вършат отделно без неговото мнение; всеки да върши само онова, което неговата енория[7] налага и в нейните граници. Но нищо да не върши и той [първият] без мнението на всички. Защото така ще има единомислие и ще се слави Бог чрез Господ в Светия Дух“.[8] Коментирайки този канон, Зонара подчертава, че „както телата се движат погрешно или напълно безполезно, ако главата не пази действието си в здраво състояние, така и тялото на Църквата ще се движи безредно и ущърбно, ако първенствуващият в нея, заемащ мястото на глава, не пази своята чест“.[9]

Правило 10 на Антиохийския събор (341 г.) определя по най-очевиден начин, че „епископите във всяка област трябва да издигат първенствуващ епископ в митрополията… Като се почита и му се отдава чест, нищо да не правят останалите епископи без него… или само това, което на всекиго от тях налага енорията и в нейните граници. Защото всеки епископ има власт в своята енория да я управлява според на всекиго възложеното благочестие и промишление, да върши всичко в пространството на своя град, като ръкополага презвитери и дякони и като върши всичко с разсъдителност“. Решението на целия проблем за хиротонията и съденето на епископ или друг клирик, както и на всеки друг важен проблем трябва да произлиза от епархийския събор: „Никой епископ да не дръзва да преминава от една епархия в друга и да ръкополага в църква…“ (13-о правило на Антиохийския събор; срв. 14-о и 15-о пр. на същия), тъй като за епископска хиротония и „за църковните дела и разрешаване на разногласията е сметнато за добре във всяка епархия два пъти през всяка година да се събира събор,… та към тези събори да прибягват презвитери и дякони, и всички, които смятат, че са онеправдани“ (19-о и 20-о пр. на същия събор). Ясно е, че чрез митрополитската система по никакъв начин не се засяга вътрешната самостоятелност на всяка епископска поместна църква, тъй като всеки епископ може без мнението на митрополита да упражнява „онова, което налага неговата енория и в нейните граници“, т. е. онова, което е важало за всяка епископска юрисдикция до въвеждането на митрополитската система. В този смисъл Зонара вярно коментира 34-о правило на св. апостоли, подчертавайки, че епископите са запазили неизменна юрисдикцията „в диоцезите на своята църква и на подчинените на нея пространства да вършат най-доброто според тях“.[10] Значи целта на въвеждането на диоцезната система[11] в цялостната църковна организация е неразлъчно свързана със запазването на необходимостта от по-голяма чувствителност към определени центрове на единство на поместните църкви, а затова и критерий при всички въведени през 4 и 5 в. управленски промени е било единството на вселенската Църква в правата вяра и в любовта.

Митрополитската система има за цел грижата за единството на поместните църкви на всяка епархия, тъй като те съставляват единно управленско тяло с управленски глава – епископа на гражданската митрополия (митрополитът-епископ на гражданската област) и с автентичен орган, който изразява това единство – епархийския събор [на епископите в митрополитската област]. Основната мисия на формираното управленско тяло е била гарантирането на правилното упражняване на правото на ръкоположения във всяка епархия, тъй като според Зонара в църковната администрация „най-голямо и най-важно е хиротонията на епископите“.[12] Така чрез 35-о правило на св. апостоли се забранява на всеки епископ „да дръзва да извършва хиротония извън своите граници в неподчинени на него градове и страни“,[13] а затова и според Зонара „и този канон е издаден за съхраняване на единомислието и на добрия ред“.[14]

Тъй като според Зонара „да навлиза епископ в друга епархия и да извършва хиротония без мнението (волята) на епископа на онази епархия е причина за съблазън (скандал) и смут“,[15] 13-о правило на Антиохийския събор забранява на който и да било епископ „да дръзва да преминава от една епархия в друга и да ръкополага“. Понятно е, че и Никейският събор е уредил правото на ръкоположения и съд над епископи чрез въвеждането на митрополитската система. Затова 4-о правило на този събор определя: „Епископ трябва да се поставя от всички [епископи] в епархията… Утвърждаването (валидирането) принадлежи на митрополита на всяка епархия“,[16] докато 5-о правило на същия събор постановява: „Във всяка епархия два пъти в годината да се събират събори, за да се изследват всички въпроси от всички събрали се епископи в епархията…“.[17]

Основните оси на тази църковна административна единица на епархията са били, от една страна, митрополитът като управленски глава, а от друга – председателстваният от него епархийски събор на епископите в епархията. Митрополитът е свиквал епархийския събор, председателствал е в него и е изпълнявал решенията му. Всички възникващи в епархията проблеми е трябвало да бъдат внасяни за сведение в епархийския събор, който е имал пълна автономия при прилагането на правото на ръкоположение и съд над епископите в епархията.

Митрополитът като управленски глава е трябвало да предстои задължително в епархийския събор, тъй като е осигурявал валидността на решенията, защото според  6-о правило на Никейския събор, „ако някой без мнението на митрополита стане епископ, големият събор определи такъв да не бъде епископ“.[18] В този смисъл и 19-о правило на Антиохийския събор определя: „Епископ да не се ръкополага без събор и без явяването му в митрополията[19] на епархията; и когато се яви, добре е да бъдат с него всички [епископи], съслужещи с него, които да се повикат в митрополията чрез писмо“,[20] а затова и 16-о правило на същия събор определя: „завършен [съвършен] събор е онзи, който се съ-председателства от митрополита“.[21]

[21]

Епархийският събор под председателството на митрополита е завършен (съвършен) – т. е. изпълнен със съборна автентичност при разрешаването на всички въпроси за правото на ръкоположение и съд над епископите, а затова и единодушното решение на епархийския събор не само за хиротонията, но и за съда над епископи е окончателно и безапелационно.

5-о правило на Никейския събор възлага „на общността на епископите“ в епархията правото за преразглеждане на присъда на осъдени клирици в случай на установяване на обстоятелства, които дават възможност „за по-човеколюбиво решение за тях“.[22] В този смисъл 15-о правило на Антиохийския събор определя: „да остава утвърдено решението на епископите в епархията“ и забранява на осъдения „пред другиго да се съди“.[23] Разбира се, произволите на арианстващите в Антиохия при избор и съд над епископи са довели до необходимостта от контрол на целесъобразността на решенията на епархийските събори на Изток, за да не бъдат гонени православните епископи, затова и чрез 15-о правило на Антиохийския събор и 3-о, 4-о и 5-о правило на Сердикийския събор са въведени процедури с извънреден временен характер.[24]

[24]

При това тези извънредни процедури по никакъв начин не са понизили самостоятелността и автàркията [самодостатъчността] на епархийския събор при ръкоположението и съда над епископите в епархията.

Така управленската идентичност на митрополитската система се определя от правото на епархийския събор да избира, ръкополага и съди митрополита и останалите епископи. Впоследствие посредством митрополитската система, установена от Първия вселенски събор, формираната управленска църковна единица е придобила всички елементи на управленската автокефалия, тъй като епархийският събор сам по себе си е можел да избира и ръкополага управленски глава на местните църкви в епархията.

Първата канонична форма на управленска църковна автокефалия, неразлъчно обвързана с правото на ръкоположение и съд над епископите, е била митрополитската организация на всяка гражданска провинция, както е установено чрез правила 4, 5, 6 и 7 на Първия вселенски събор. Това е отбелязано вярно от Валсамон в коментар на 2-о правило на Втория вселенски събор (381 г.), целящо премахването на тази управленска независимост на митрополиите, и затова подчертава: „Отбелязва се от настоящия канон, че в древност всички епархийски митрополити са били автокефални и са били ръкополагани от своя събор“.[25] Опитът на Втория вселенски събор да подчини чрез 2-о и 6-о правиломитрополиите на една по-голяма административна църковна структура, по аналогия с гражданското управление, не е успял.[26] Затова са били потърсени други канонични решения, които са довели до въвеждането от Четвъртия вселенски събор в Халкидон (451 г.) на патриаршеска система на църковно управление чрез подчиняването на всички митрополити на петте патриаршии.[27] До Четвъртия вселенски събор митрополитите са запазили институционално неизменна своята управленска автокефалия, създадена по решение на Първия вселенски събор. Тя е била пазена най-строго по отношение на упражняването най-вече на правото на ръкоположение и съд над епископите въпреки формиралите се очевидни тенденции на упражняване на надмитрополитска власт от страна на канонично придобилите "старшинство по чест" най-значими престоли – на Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим (6-о и 7-о пр. на Първия вселенски събор, 2-о и 3-о пр. на Втория вселенски събор). Тези тенденции, насочени към придобиване на надмитрополитска власт при правото на ръкоположение и съд над епископите от страна на „най-значимите“ престоли, а впоследствие и при премахването на автокефалията на митрополиите,[28] са довели до каноничното гарантиране от Третия вселенски събор в Ефес (431 г.) на управленска автокефалия на Кипърската църква.

1.3. Характер на управленската институция на каноничната „автокефалия“

Канонично гарантираната от Правило 8 на Третия вселенски събор автокефалия на Кипърската църква представлява характерен случай не само за каноничната процедура, но и за каноничното съдържание на управленската автокефалия на Църквата изобщо. Повод за постановяването на този канон са дали претенциите на Антиохийския архиепископ да ръкополага митрополитите на всички епархии в Източния диоцез.[29] Кипър е бил епархия в т. нар. Източен диоцез, и затова Антиохийският архиепископ е използвал и политическо влияние, за да постигне целта си – разширяване на своята управленска юрисдикция. Този опит е бил обжалван от кипърските епископи чрез „послание“ до Третия вселенски събор,[30] в което те подчертават, че антиохийските архиепископи „искаха да насилят и да подчинят на себе си светите епископи на острова въпреки апостолските канони и определенията на светейшия Никейски събор…“. По време на свикването на Третия вселенски събор се случва така, че Кипърският митрополит е починал и това увеличава натиска на Антиохийския архиепископ, който е преследвал, съгласно изразената пред Третия вселенски събор декларация на епископа на Солон (Кипърски) Евагрий, „да окупира нашия остров и да заграби за себе си ръкоположенията“.[31] Това домогване на Антиохийския архиепископ се е сблъскало с канона на Първия вселенски събор, който гарантира автокефалия на митрополитите. Кипърските епископи чрез Курийския еп. Зенон (Кипър) уверяват събора, че „никога не е било твърдяно от св. апостоли, че Антиохиецът е поставян да ръкополага, нито пък че е имал нещо общо с острова по отношение на ръкоположенията“.[32] Въпреки това очевидно уверение Съборът пожелава по-обширни пояснения: „Светият събор се позовава на канона на светите отци, събрали се в Никея, който гарантира привилегиите на всяка църква – нещо, което припомня и на града на антиохийците. Проучете дали от древни времена епископът на църквата на антиохийците има правото да ръкополага“.[33] Еп. Зенон уверява, че „никога [Антиохийският архиепископ] не е поставял, нито пък е ръкополагал някога в митрополията, нито в друг град, но съборът на нашата епархия, събран според свещените канони, поставя наш митрополит“.[34] Съборът обаче настоява за допълнителни пояснения и пита: „Троил – преподобна и блажена да бъде паметта му – който е починал, или преди него Савин – свята да бъде паметта му, или преди тях, приснопаметният Епифаний, от кой събор бяха ръкоположени?“.[35] Еп. Зенон отговаря направо, че „и те са били поставени от Кипърския и никога страната не е имала епископ от антиохийците или друг някой в епархията ни да е извършвал хиротония“.[36]

Понятно е, че въпросът за административното подчинение на Кипърската църква в юрисдикцията на Антиохийския архиепископ е неразделно свързан с неговата канонично гарантирана компетентност относно правото на ръкоположение и съд над Кипърския митрополит, а затова и фактът, че Третият вселенски събор не предоставя на Антиохийския архиепископ това право, гарантира автокефалията на Кипърската църква.

Правило 8 на Третия вселенски събор постановява: „Понеже общите страсти изискват по-голямо лечение, като носещи по-голяма вреда, и особено ако е бил следван древен обичай, та Антиохийският епископ да извършва ръкоположения в Кипър, както чрез писма и със собствените си гласове ни известиха благоговейните мъже, събрали се на този събор, нека – според каноните на преподобните отци и според древния обичай – предстоятелите на светите църкви в Кипър да имат ненакърнено и неоспоримо право да извършват свои собствени ръкоположения върху преблагоговейните епископи. Нека това да се спазва и в другите диоцези, и във всички епархии, та никой от преосвещените епископи да не завзема чужда епархия, която отвека и от начало да е била в негови или на неговите предшественици ръце. Но ако някой окупира и насилствено я завземе, нека я върне, за да не се насилват каноните на отците. Нито под претекст на свещенодействие да се промъква мрачната [болната] светска власт, нито за малко да загубим свободата, дарувана нам със Самата Кръв на нашия Господ Иисус Христос – Освободителя на всички човеци. Светият и вселенски събор смята, че трябва да се спазват чисто и ненакърнено принадлежащите на всяка епархия от начало и отвека според древния обичай права. Всеки митрополит има разрешение да вземе за свое обезпечение препис от настоящите деяния. Ако някой предложи формулировка, противна на постановената, светият събор определя тя да бъде невалидна“.[37]

Гарантирането на автокефалия на Кипърската църква от Третия вселенски събор чрез горецитирания канон поставя край на дългогодишния конфликт между Антиохия и Кипър, предизвикан от упоритата претенция на антиохийските архиепископи да подчиняват под своята управленска юрисдикция и Кипърската църква. Особена острота този конфликт получава след смъртта на Кипърския архиеп. Троил, тъй като възниква въпросът за избора на нов митрополит. Антиохийският архиепископ, опирайки се на факта, че Кипър представлява епархия от Източния диоцез и използвайки признатото от Правило 6 на Никейския събор извънредно канонично старшинство по чест на Антиохийския престол, цели чрез намесата и на политическата власт да си осигури каноничното право за избор и ръкоположение на Кипърския митрополит.

От проведените по време на Третия вселенски събор обсъждания става ясно, че тази претенция на Антиохийския архиепископ би могла да бъде удовлетворена само ако: 1) би била в съгласие със свещените канони и 2) е била установена по-раншна обичайна съборна, неизменна и непринудена църковна практика. Такава възможна по-раншна обичайна практика би обвързала претенцията на Антиохийския архиепископ с каноничния принцип, заложен в Правило 6 на Никейския събор, според който случайните управленски реформи би трябвало да почитат „древните обичаи“ и особено обичаите на споменатите в този канон престоли на Александрия, Рим и Антиохия. Доказвайки обаче прилагането в пълнота на митрополитската система в Кипър и вследствие от това на управленската „автокефалия“ на Кипърската митрополия, доколкото според правилното наблюдение на Валсамон „в древност всички епархийски митрополити са били автокефални“,[38] и прилагайки общия каноничен принцип за административната автокефалия на митрополиите, Третият вселенски събор със своето Правило 8 е гарантирал очевидно автокефалията на Кипърската църква и изобщо автокефалията на всички митрополии. В този смисъл Правило 8 е определило нататък „… да се спазват чисто и ненакърнено принадлежащите на всяка епархия от начало и отвека според древния обичай права. Всеки митрополит има разрешение да вземе за свое обезпечение препис от настоящите деяния. Ако някой предложи формулировка, противна на постановената, светият събор определя тя да бъде невалидна“.

Тази гаранция на управленската автокефалия на митрополиите е била обща, основавайки се на правила 4 и 5 на Първия вселенски събор, но е трябвало на всяка цена да бъде установено дали е налице автокефално предание в църковната практика отвека според древния обичай, т. е. да не бъде приета по-раншна външна намеса в правото на ръкоположение и съд над епархийските епископи. Случайно тази по-стара неизменна и съборна църковна практика въвежда в Църквата обичайно право, което не може да бъде пренебрегнато и от самия вселенски събор, доколкото не се подлага под съмнение неговото упражняване.[39]

1.4. Канонични принципи при установяването на надмитрополитската автокефалия на патриаршеските престоли

Чрез решението на Третия вселенски събор, разбира се, управленската автокефалия на митрополиите бива подсилена и се преодоляват каноничните решения (правила 2 и 6) на Втория вселенски събор, които пък отменят тяхната автокефалия, като правят опит за въвеждане в църковното управление на т. нар. екзархийска система. Такова пренебрегване на въпросните канонични решения се дължи, от една страна, на факта, че вселенският авторитет на Константинополския събор все още не е бил признат, а от друга – дължи се на затруднението да бъдат приложени управленските решения на събора с оглед на неяснотата относно свикването, председателството, процедурата и изпълняването на решенията на разширения събор (Μείζων σύνοδος) на епархиите на всеки диоцез.[40] Така най-големият противник на автокефалията на митрополиите е бил всъщност не столичният митрополит на диоцеза (Ефес, Кесария, Ираклия, Солун…), а географски най-близкият престол от почетените с изключително старшинство по чест престоли на Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим. Затова и от края на 4 в. тези велики по своя църковен авторитет престоли са целели разширяване на управленската си юрисдикция чрез постъпателно преминаване на своята гражданска мощ в право на ръкоположение и съд над епископите.

Първата половина на 5 в. е изпълнена с множество свидетелства, които се отнасят към тези формиращи обичайното право управленски претенции на престолите на Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим.[41] Тези свидетелства имат особено значение по въпроса за автокефалията, тъй като, от една страна, са довели до разпадането на митрополитската автокефалия, а от друга страна, са поставили основата на патриаршеската управленска система. Решенията на Четвъртия вселенски събор, които засягат въпросите на църковното управление, са признали редовна автокефална надмитрополитска юрисдикция на престолите на Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим (институт на Пентархията).

Под управленската юрисдикция на съборно почетените със старшинство по чест престоли са били подчинени почти всички митрополии на Църквата, тъй като въпреки неяснотата относно юрисдикцията на Римския епископ на Запад границите на управленската юрисдикция на източните престоли са били регламентирани.

По този начин, като е доказал на събора според обичая неизменно формираната по-раншна църковна практика относно правото на ръкоположение и съд над епископите в диоцезите на Асия, Понт и Тракия, Константинополският престол е получил редовна канонична юрисдикция не само върху епархиите на гореспоменатите диоцези, но и върху църквите във „варварските“ [територии], които не са спадали към редовната управленска юрисдикция на нито един друг патриаршески престол. Правило 28 на Четвъртия вселенски събор определя ясно съдържанието на управленската юрисдикция на Константинополския престол: „И както митрополитите на диоцезите на Понт, Асия и Тракия, а също и епископите от споменатите диоцези, които се намират във варварските [територии], нека да се ръкополагат от гореспоменатия светейши Престол на светейшата църква на Константинопол, т. е. всеки митрополит от гореспоменатите диоцези, заедно с епархийските епископи, ръкополагани от него, както божествените канони постановяват; и нека да се ръкополагат от Константинополския архиепископ, както беше казано, митрополитите на споменатите диоцези, избирани съгласно обичая и да се пращат при него“.[42] Канонолозите Зонара и Валсамон в тълкуванието на това правило мъдро анализират съдържанието на предоставената на Константинополския архиепископ чрез канона управленска юрисдикция върху правото на ръкоположение.[43]

Четвъртият вселенски събор е регламентирал и въпроса за правото на ръкоположение и съд над епископи в Източния диоцез, тъй като на Осмото заседание на събора е постигнато и утвърдено чрез съответните двустранни преговори между Антиохийския архиеп. Максим и Йерусалимския архиеп. Ювеналий успешно съгласие. „Максим, благочестивейшият епископ на Антихия (в Сирия) каза: аз и благочестивейшият епископ Ювеналий одобряваме по съгласие подир дълъг спор, щото престолът на великия град Антиохия, престол на св. Петър, да има двете Финикии и Арабия, а престолът на Йерусалим да има трите Палестини…“. „Ювеналий, преподобнейшият епископ на град Йерусалим, каза: Това и ние одобряваме, щото [градът] на Христовото възкресение да има трите Палестини, а Антиохийският престол да има двете Финикии и Арабия“.[44] Съборът, като е възприел принципа, че „подложеното на съмнение от смятащите, че спорят, се е срещнало в единодушно предложение“,[45] е решил единодушно каноничното утвърждаване на съгласието между заинтересованите престоли: „… и според скрепеното с договор съгласие между светейшия Антиохийски еп. Максим и преподобнейшия Йерусалимски еп. Ювеналий, както и направи по-долното заявление, което остава подсигурено завинаги и от нашето решение, и от решението на светия събор, … обезсилват се според нареждането на нашия божественейши и благочестивейши господар всички актове и други придобити по места божествени документи и съдържащите се в тях наказания (парични вземания) заради тези дела“.[46]

С установяването на патриаршеската система от Четвъртия вселенски събор е отменена автокефалията на митрополиите, а управленската организация на Църквата е завършена. Така са били изцерени слабостите, които са се наблюдавали на практика във функционирането на митрополитската система – както по отношение на правото на ръкоположение, така и относно правото на съд над епископите. Митрополитът, ведно с неговия епархийски събор (синод), е пазел неизменна юрисдикцията върху избора и ръкоположението на всички епископи в епархията, но митрополитът на всяка епархия е бил избиран и ръкополаган от патриаршеския събор. Той е имал правото и на съдебен процес над епископите, но само при първоинстанционно производство, тъй като на втора инстанция окончателното производство и безапелационна присъда е преминала към Патриаршеския синод. От тази обща регламентация на управленската организация на Църквата изключение е правила само Автокефалната църква на Кипър, призната чрез Правило 8 на Третия вселенски събор, но между престолите на Стария и Новия Рим е останал неизяснен управленският статут на църквите в Източния Илирик.[47] С каноничните административни решения на Четвъртия вселенски събор автокефалията се ограничава само до петте патриаршии и до Кипърския архиепископ, изключвайки от това правомощие епархийските митрополити, които не са били в състояние да пазят неизменно в обичайната църковна практика предоставената от свещените канони автокефална юрисдикция върху правото на ръкоположение и съд над епископите в епархията.

1.5. Консенсусът на патриарсите – каноничен критерий за управленските промени

От казаното досега става ясно, че църковното съзнание свързва неразделно историческите административни промени с постоянния и непрекъснат опит за запазване на единството на Църквата в правата вяра и в любовта. Такова църковно съзнание е формирано и в законодателното дело на имп. Юстиниан относно църковните въпроси, което е повлияло като цяло на гръко-римското право от византийския период. Според Новела 109 (541 г.) на Юстиниан единството на едната, света, съборна и апостолска Църква се изразява чрез консенсуса на петте патриаршески престола, тъй като Църквата е съборна (католична), „в която единодушно всички светейши патриарси във вселената… и всички от тях поставени преподобнейши епископи проповядват апостолската вяра и предание“. Това се е смятало за самопонятно, защото според Новела 115 (542 г.) на Юстиниан „всички блаженейши патриарси в едно съгласие и единомислие проповядват най-правата вяра“, а затова и „всички блаженейши патриарси, като имат помежду си единство, никой не поставя себе си пред съборната (католична) Църква, ако не е носител на очевидно еретическа лудост“.[48] Този каноничен принцип на консенсус на патриарсите е смятан за необходим не само по въпросите на вярата, но и на добрия каноничен ред, и затова е важал в още по-голяма степен при провъзгласяването на автокефалия или на автономия на някоя църква.

Изключително показателен е начинът, по който Александрийският патриарх монофизит Тимотей Елур се отнася към провъзгласяването от Ефеския архиепископ на автокефалията на Асийския диоцез.[49] Църковният историк Евагрий Схоластик споменава за съответното свидетелство на монофизита историк Захарий Ритор. Според него „той [Захарий] казвал, че Тимотей, отплувайки от Константинопол, за да завладее Ефеския [престол], за да интронизира архиерея Павел на Ефеския [престол], който вече бил ръкоположен според древния обичай от епархийските епископи, бил детрониран. Да се даде на Ефеския [престол] и патриаршеско право, което му е било отнето от Халкидонския събор, както ми беше казано“.[50] Чрез Ефеския събор Александрийският патриарх монофизит Тимотей Елур е провъзгласил Ефеския престол и Асийския диоцез за независим и автокефален от Константинополския престол, под чиято управленска юрисдикция той бил подчинен по решение на Четвъртия вселенски събор (Правило 28). Църквата в своята пълнота е отхвърлила антиканоничното низвержение от Ефеския събор на противодействащия срещу монофизитското „Окръжно“ патриарх на Константинопол Акакий, както и произволното ограничаване на управленската юрисдикция на Вселенския престол чрез едностранния акт на Тимотей Елур. Според каноничното предание на Църквата, предоставянето на патриаршеско право на даден престол е канонично право на вселенския събор или поне е изисквало единодушен акт на патриаршеските престоли. Тимотей Елур престъпва този каноничен принцип и с подкрепата на монофизита имп. Василиск насърчава автономистките тенденции на митрополитите и епископите от Асийския диоцез и подлъгва Ефеския събор да възприеме антиканонично предоставената привилегия на автокефалията. Реакцията на Константинополския престол срещу тази произволна и антиканонична инициатива е налагала издаването на „Антиокръжно“, чрез което е отговорил на „Окръжното“, но и ясно е определил: „тези епархии, в които правото да ръкополага е принадлежало на престола на царстващия и славен град, [нека] да бъдат върнати на благочестивейшия и светейши патриарх и архиепископ Акакий; т. е. преосвещените епископи, които се намират на своите престоли сега, нека останат на тях, но след смъртта им никой да не може да претендира за правото на ръкоположение, което принадлежи на престола на царстващия и славен град [= Константинопол]“.[51] Такова компромисно законодателно преодоляване на последствията от антиканоничната инициатива на Тимотей Елур и на епископите от Асийския диоцез не е удовлетворило каноничния ред в Църквата, поради което Ефеският архиепископ монофизит Павел е детрониран и заточен,[52] архиереите от Асийския диоцез изпращат покайно писмо до Константинополския патриарх за своите антиканонични действия, твърдейки, че прибързано са действали въпреки мнението на Константинополския патриарх и че са строго привързани към решенията на Четвъртия вселенски събор. Свидетелството на Захарий Ритор е запазено при църковния историк Евагрий: „Асийските епископи, за да умилостивят Акакий, се обърнали към него с молба и подирили прошка, изпратили покайно писмо, чрез което казали, че те са се подписали под окръжното [на императора] по принуда, а не доброволно, заклевайки се, че всичко е точно така и че те вярвали и вярват съгласно Халкидонския събор“.[53]

Този опит за произволно и едностранно провъзгласяване на автокефалия на дадена църква е единствен за периода на вселенските събори и е бил продиктуван от чужди на каноничното предание причини, а затова и бързо е бил изоставен. В канонично отношение е важно, че изразеното на Ефеския събор единодушно мнение на епископите на Асийския диоцез при провъзгласяването на автокефалията на тяхната църква, не е било прието. Това е така, от една страна, тъй като въпросното провъзгласяване е било резултат от произвола на един-единствен патриарх – при това еретик, действайки по политически подбуди, а от друга страна – не е било съгласувано с Константинополския патриарх, който е упражнявал канонична управленска юрисдикция върху епархиите на Асийския диоцез. Такова произволно или по външни подбуди самопровъзгласяване на автокефалия на дадена църква, което е в противоречие с древното канонично предание на Църквата, е изначално антиканонично, а затова и всички действия са антиканонични, т. е. изискват канонично лечение. Вселенски събор или единодушно съгласие на всички патриаршески престоли са каноничният орган за провъзгласяване на автокефалия или на автономия на дадена църква; всяка друга процедура е антиканонична и не само че не служи на единството, но, обратно, чрез потъпкването на каноничното предание разяжда и разцепва единството на Църквата в правилната вяра и в любовта.

2. Канонични критерии за провъзгласяване на „автокефалия“

Краткият историкоканоничен преглед на каноничните управленски модели на църковна организация води до следните изводи:

2.1. Понятията автокефалия и автономия са използвани просто за да определят конкретно управленско църковно състояние и юрисдикция, а затова и са навлезли в каноничното право след въведената от Първия вселенски събор митрополитска система. Първата форма на административно автокефални църкви са ръководените от митрополита църкви на всяка епархия, които са били ръководени чрез председателствания от него епархийски събор. Автокефалията на митрополиите, която е надделяла при опита за въвеждане на екзархийската система на надмитрополитска управленска юрисдикция, се е запазила на много места до Четвъртия вселенски събор, когато е била отменена с установяването на патриаршеската система. Навлезлият чрез патриаршеската система каноничен институт на Пентархията на патриарсите чрез каноничното старшинство по чест е превърнал почетните престоли в пет автокефални управленски глави на Църквата, а затова и впоследствие тактиката на лесно провъзгласяване на автокефалия на църквите не е била насърчавана.

2.2. Цел на развитието на църковната управленска организация е била по-добрата защита на единството на Църквата в правата вяра и в любовта. Тя е била постигната чрез ясното канонично определяне на географските граници, вътре в които ще действа институцията на поместните събори при разрешаването на църковните проблеми на поместните църкви.

2.3. Ядро на църковната управленска автономия винаги е било кириархалното разпределяне – в съгласие с управленската област – на правото на ръкоположение и съд над епископите, а затова и управленската юрисдикция в Църквата не е възможно да бъде мислена откъснато (без връзка) със свещеническата власт. Каноничното упражняване на правото на ръкоположение и съд над епископите представлява със сигурност критерият за несъмнена божествена Евхаристия във всяка поместна църква от съответната църковна административна област и чрез своя управленски глава изразява тази несъмненост (сигурност) пред всички поместни църкви във вселената, докато същевременно, от своя страна, приема същото свидетелство и от управленските глави на другите църковни области. Несъмненото ръкоположение на ръководещите божествената Евхаристия епископи изразява несъмнеността и идентичността на божествената Евхаристия не само в границите на църковната управленска област, но и пред съществуващите извън нея поместни църкви по вселената чрез общността на управленските глави. В този смисъл и управленската автокефалия на дадена поместна църква служи за единството на Църквата, тъй като управленският глава представлява каноничен показател за съвместния ход на свидетелството за идентичността на живения в Христа евхаристиен опит спрямо всяка друга поместна църква. Следователно автокефалията на дадена църква има за изключителна цел да служи на поместното и на вселенското единство на Църквата. В противен случай, ако бъде упражнявана по други причини, тя става самоцелна и чужда на целта на общото църковно управление.

2.4. Единството на Църквата в правата вяра и в любовта се осъществява според каноничното предание, независимо от установените форми на управление, от онези църкви, които – било поради непрекъснатото приемство на апостолската вяра, било заради действителното си църковно влияние, или заради двете едновременно – са придобили най-голям авторитет в Църквата и мнение с най-голяма тежест при разрешаване на проблемите на вярата. Поради това на въпросните църкви е била канонично предоставена от вселенски събори чрез старшинството по чест наддиоцезна отговорност при грижата за благопреуспяването на поместните църкви по вселената. Почетените с това старшинство на честта престоли, които са упражнявали на практика и според обичая в периода между Втория и Четвъртия вселенски събори наддиоцезна власт, се е превърнало в основа на патриаршеската система. Въз основа на административните решения на Четвъртия вселенски събор епископите на Римския, Константинополския, Александрийския, Антиохийския и Йерусалимския престоли са се превърнали в пет глави на петте автокефални управленски области на съборната (католична) Църква. Под управлението на петимата патриарси (институцията на Пентархията на патриарсите) са били подчинени и митрополиите, които по-рано са били автокефални, с изключение на Кипърската църква, която е притежавала канонично гарантирана автокефалия, както и на Църквата на Източния Илирик, която е нямала специална управленска уредба.[54] Понятно е, че признатите чрез решения на вселенски събори и важащи от векове в църковната практика канонични привилегии на тези престоли и които са имали за цел грижата за единството на Църквата, са неизменни и неприкосновени, както е провъзгласено от вселенските събори, а особено при гарантирането на автокефалията на Кипърската църква.

2.5. Каноничен орган за въвеждане на общи църковни реформи в управленската организация на Църквата е вселенският събор, а затова както митрополитската, така и патриаршеската системи са въведени по решения на Първия и Четвъртия вселенски събори. При това и разширените събори [μείζονες σύνοδοι] са можели да вземат решения от по-общ управленски характер. Поради това Константинополският събор от 381 г.,[55] който е бил съставен от източни епископи и е свикан като ендимуса събор,[56] е взел решението за въвеждане на автокефалната надмитрополитска юрисдикция на Разширения диоцезен събор (правила 2 и 6 на Втория вселенски събор).

Официалното признание на вселенския авторитет на Константинополския събор от 381 г. от Четвъртия вселенски събор по повод на провъзгласената истина на вярата в Троичния догмат не снема проблема за свикването на този събор единствено от източните епархии и за участието като членове в него на епископи само от тези епархии. В този смисъл общите събори на източните църкви или ендимуса съборите на Вселенския престол,[57] които в църковната практика на източните църкви заемат мястото на събори с всеобщ авторитет и широко представителство, са можели да приемат управленски решения от всеобщ характер.[58] По този начин ендимуса съборите, които са били председателствани от Вселенския патриарх и са изразявали позицията на източните патриаршески престоли, са можели да провъзгласяват дадена църква за автокефална или (и) да предоставят номинално патриаршеско достойнство.

Това канонично правомощие на ендимуса събора е било упражнявано при признаването на автокефалия (с или без високата патриаршеска титла) на Българската църква (10, 11 и 12 в.) и на Сръбската църква (13 в.).

2.6. Ендимуса съборът е имал управленската канонична компетентност да предоставя патриаршеска чест и достойнство на дадена църква и да я причислява към просиялите в древност патриаршески престоли, но в този случай е било необходимо предварително специално канонично съгласие на всички патриаршески престоли на Изтока. В този смисъл въздигането на Руската църква в патриаршески престол от Вселенския патр. Йеремия (1589 г.), утвърдено от ендимуса събора в Константинопол (1590 г.), е трябвало да бъде прието от всички източни патриаршески престоли, поради което отсъствието на Александрийския патр. Мелетий (Пигас) от събора е довело до свикването на събора наново (1593 г.). През 1586 г. Антиохийският патр. Йоаким е подчертал този каноничен принцип пред цар Фьодор.[59]

2.7. Този принцип на съгласие на патриаршеските престоли на Изтока важи несъмнено и в случай на закриване на патриаршески престол. Нещо, което се е случило и при унищожаването от Петър Велики на Московската патриаршия и заменянето ѝ със Свещен Синод. С писмо, отправено до „Всесветейшия, Премъдрейшия и Словеснейши Вселенски патриарх на Новия Рим Господен, господин Йеремия, наш в Христа отец…“, Петър Велики подчертава, че „като благопослушен син на въжделената наша Майка Православната съборна църква, имащ винаги благоговение към Ваше Всесветейшество като пръв Архипастир на Православната съборна църква и наш духовен отец, сметнахме за необходимо да Ви уведомим, … убедени, че и Ваше Всесветейшество като първи архиерей на Православната съборна и източна църква, благоволявайки ще признаете за правдив този наш указ и учредения духовен синод и ще известите относно това и останалите блаженейши патриарси: Александрийски, Антиохийски и Йерусалимски… При това оставаме винаги на Ваше Всесветейшество, духовния отец и най-висш Вселенски архипастир, духовен син в готовност“.[60] Вселенският патр. Йеремия III чрез патриаршеска грамота „утвърждава, потвърждава и подписва… да бъде определеният синод във великото Руско царство и да се нарича наша в Христа сестра“.[61] И другите източни патриарси са признавали тази съборна управленска организация на Русия. Принципът на съгласие на всички православни патриарси за принципно въздигане на дадена църква в патриаршия е в съгласие с каноничното предание на Църквата, а затова и съгласието на архиепископите Максим и Ювеналий относно правата на престолите на Антиохия и Йерусалим, както и съгласието на епископите на диоцезите на Асия, Понт и Тракия относно правата на Константинополския престол върху тези диоцези, са потвърдени чрез съборни решения от Четвъртия вселенски събор.

2.8. Каноничният орган за провъзгласяване на дадена църква за автокефална (без предоставяне на патриаршеско достойнство) не само че предполага предварително всеправославно взаимодействие, но в случая по принцип най-тежката дума има и престолът, от който се отделя желаещата автокефално управление църковна област. По този начин се изразява решаващата канонична позиция за общоправославната валидност на акта. В този смисъл Третият вселенски събор изследва задълбочено формираната в църковната практика обичайна управленска юрисдикция на Антиохийския престол върху Кипърската църква. Така този събор гарантира канонически автокефалията на Кипърската църква едва след като е било доказано, че не съществува обичайно по-раншно упражняване на редовна или извънредна управленска юрисдикция на Антиохийския престол върху Кипърската църква. Църковната чувствителност, която наблюдаваме при промяната на упражняваната според каноните или според обичая управленска юрисдикция върху даден престол, е показателна за административните решения на всички вселенски събори. По този начин Първият вселенски събор в Никея със своето Правило 6 гарантира – като вид отклонение от основните управленски принципи на митрополитската система – упражняваната според обичая управленска юрисдикция на Александрийския престол върху всички поместни църкви в Египет, Либия и Пентапол, на Римския престол върху епархиите в Централна Италия (provinciae suburbicariae, т. е. подчинени на викария на римския епископ, б. пр.) и на Антиохийския престол върху епархиите в Сирия. Третият вселенски събор със своето Правило 8 гарантира автокефалията на Кипърската църква и на всички други митрополитски епархии, но при условие че тя не е била отменяна от предходно канонично решение или от обичайната църковна практика, според която те в миналото да са били канонично зависими и вследствие на това да има канонично основание за отменянето на тяхната автокефалия. Четвъртият вселенски събор смята за необходимо въпросът за управленската юрисдикция на Йерусалимския архиепископ да бъде разрешен чрез преговори между Антиохийския и Йерусалимския престоли с цел да се постигне съгласие, тъй като властта на Антиохийския престол се е простирала из целия Източен диоцез със съответната обичайна църковна практика, докато властта на Йерусалимския престол е била относително ясно установена в трите провинции на Палестина, а по различно време е била възприета и във втора Финикия и в Арабия. Постигнатото съгласие между двата престола е утвърдено канонично на осмото заседание на Халкидонския събор с признаването на правата на Антиохийския престол върху провинциите, чийто статут е бил подложен на съмнение, т. е. върху провинциите Финикия и Арабия, а на Йерусалимския престол върху трите провинции на Палестина. В този смисъл, преди да гласува своето Правило 28, Четвъртият вселенски събор е поискал да се осведоми за упражняваната според обичая управленска юрисдикция на Константинополския престол върху провинциите от диоцезите Асия и Понт.[62] Следователно провъзгласяването на дадена църква за автокефална не може да пренебрегне упражняваната според каноните или според обичая от даден престол управленска юрисдикция и поради това право на мотивирано мнение при провъзгласяването за автокефална на някоя зависима църква има престолът, който е упражнявал дотогава – според каноните или според обичая – управленската юрисдикция върху нея. Това мотивирано мнение се приема или отхвърля с единодушие от каноничните глави на православните патриаршии и автокефалните църкви.

2.9. Автокефалията на дадена църква е в неразделно единство с конкретната географска административна област, чийто местни църкви съставляват единно управленско тяло. Провъзгласяването на някоя църква за автокефална без това канонично условие е немислимо в канонично отношение. По този начин Третият вселенски събор е признал автокефалията на конкретната църковна управленска област на Кипър и върху запазващите неизменно своята митрополитска автокефалия епархии (Правило 8). Утвърденото от Четвъртия вселенски събор по време на осмото му заседание споразумение между Антиохийския и Йерусалимския архиепископи е имало също така за основа управленски географски критерии и затова от епархиите, чиято принадлежност е била подложена на съмнение, Антиохийският престол е получил Финикия и Арабия, а Йерусалимският престол е получил трите провинции на Палестина.

Понятно е, че признаването на автокефалия на църквата на някой народ (ἔθνος), който няма като свое обиталище конкретно и ясно определено географско пространство, е канонично неприемливо, поради което никога Православната църква не е провъзгласявала за автокефални църквите на номадски народи, които водят скитнически живот (абазги, алани и пр.). Изключително характерен е случаят с Кипърската църква,[63] който е разгледан от Пето-шестия (Трулски) вселенски събор в неговото Правило 39: „Тъй като нашият брат и съслужител Йоан, предстоятел на остров Кипър, заедно с народа си се е изселил от острова, както споменахме, в Хелеспонтската област, и по причина на варварските нападения, и защото се е освободил от езическо робство и вярно се е подчинил под скиптъра на най-християнската държава, по промисъла на човеколюбивия Бог и с грижите на благочестивия наш цар, затова постановяваме да се запазят неизменни привилегиите, предоставени на престола на споменатия мъж от богоносните отци, събрали се някога в Ефес, така че новият Юстинианопол да има правата на Константинопол и преосвещеният епископ, който се поставя в него, да председателства над всички в Хелеспонтската област и да се ръкополага според древния обичай от своите епископи. Понеже и богоносните наши отци са постановили да се пазят обичаите на всяка църква, така че епископът на Кизик да се подчинява на престола на споменатия Юстинианопол, подобно на всички други епископи, които се подчиняват на споменатия преосвещен предстоятел Йоан, от когото ще бъде ръкополаган и епископът на същия този Кизик, когато има нужда“.[64] От цитирания канон става ясна невъзможността за признание на автокефалия, която да бъде независима от конкретните географски административни граници и от канонично гарантираната по-рано автокефалия на дадена църква, както в случая с Кипъската църква. Показателно е при това, че Константинополският престол отстъпва и предоставя на Кипърския архиепископ каноничните права върху Хелеспонтската област, затова и Кизикският митрополит и епископите от Хелеспонтската епархия, съставят заедно с епископите и народа, които са дошли от о-в Кипър, единно автокефално управленско църковно тяло и признават Кипърския архиепископ за управленски глава. По друг начин би било канонически неприемливо да бъдат гарантирани автокефалните права на Кипърския архиепископ – ако, например, би трябвало да бъдат упражнявани те върху разпръснатите по цялото протежение на империята групи кипърци, тъй като наличието на две автокефални юрисдикции върху една и съща област би било антиканонично.

2.10. Инициирането на канонична процедура за провъзгласяване на дадена църква за автокефална принадлежи на онзи престол, който има предоставено с решения на вселенските събори първо в реда [на диптисите] старшинство на честта. Каноничното установление на първенството на честта е служебно, както и институцията на автокефалията, и има за цел съхраняването на единството на Църквата в правата вяра и в любовта. Това служение е и главното съдържание на каноничната институция на старшинството на честта. Затова в каноничното предание на Църквата престолите, които са били почетени с канонично старшинство по чест, са можели и могат да поемат канонични инициативи извън своите диоцезни граници, грижейки се за единството във вярата и любовта на дадена поместна църква. В този смисъл може да бъде разбрано и да бъде изтълкувано вярно съдържанието на предоставеното чрез Правило 28 на Четвъртия вселенски събор правомощие на почетения като първи в старшинството по чест на Изток Константинополски престол да регулира въпросите, засягащи онези епископи, които не са били уредени с управленските разпоредби на събора (т. е. на епископите във варварските земи). Нямаме намерение да тълкуваме по-нататък каноничния смисъл на Правило 28, но църковната практика в случая е ясна. Всяка инициатива за провъзгласяване на дадена църква за автокефална или за отменяне на автокефалия винаги в историческия живот на Православната църква е била свързана с произтичащата от каноничното старшинство по чест висока отговорност на Вселенския престол за координацията на автокефалните православни църкви в грижата за единството на Православната църква. Тази църковна практика е автентичният израз на църковното съзнание и ясно тълкувание на съответното канонично предание. Всяко нововъведение в тази канонична организация обслужва разцеплението на Църквата, тъй като подменя каноничната основа на функционирането на отговорността, пренебрегвайки единството.

2.11. Провъзгласяването на дадена църква за автокефална предполага най-общо строгото спазване на каноничното право на Православната църква, поради което провъзгласяваната за автокефална църква, трябва:

- да разполага с вътрешно самоуправление при самостоятелното упражняване на правото на ръкоположение и съд над епископите,

- да бъдат обосновани достатъчно и аргументирано външните или пастирски причини, които налагат един такъв църковен акт, и

- да не противоречи това провъзгласяване на буквата или на духа на автентичното канонично предание, потъпквайки съответните свещени канони на Църквата, като например антиканонично самоволно провъзгласяване на автокефалия или противоречащо на съществуващото канонично предание едностранно провъзгласяване, или прилагане на антиканонични критерии при провъзгласяването (етнофилетизъм, светско господство на някой престол, подчинение на светски стремежи, потъпкващи свещените канони и пр.).

Съвременни примери в Православната църква показват колко тъжни са последствията за единството на Църквата при всяко отклонение от съответното канонично предание (управленският проблем с диаспората, „автокефалията“ на т. нар. Македонска църква, напрежението в отношенията между автокефалните православни църкви). В този смисъл става напълно понятно провъзгласяването през 19 в. от Вселенската патриаршия за автокефални на църквите, които са били основани в национални държави, тъй като тази църковна практика може да бъде обоснована с правила 2 и 6 на Втория вселенски събор, чрез които диоцезното политическо управленско деление – чрез екзархийската система на надмитрополитска управленска юрисдикция – се е превърнало в рамката за развитие на църковната организация.

2.12. Автокефалията на дадена църква, гарантирана по каноничен път, се изчерпва вътре в границите на управленската област, за която е признато правомощието на тази автокефалия. Понятно е, че този каноничен принцип важи и за автокефалните църковни управленски области, чието конституиране има национален характер. При всяко надхвърляне на юрисдикция от страна на някоя автокефална административна „енория“[65] се изисква, първо, пълната канонична обоснованост на този акт, и, второ – спазване на каноничната процедура, която е била приложена при каноничния акт за провъзгласяване на автокефалията на въпросната църква, както ясно е показано в Правило 39 на Пето-шестия вселенски събор.

3. Заключителни предложения

Формираните в периода на вселенските събори канонични критерии за провъзгласяване на автокефалия, които важат по аналогия и при провъзгласяването на автономия на дадена поместна църква, винаги са били сигурната канонична рамка, особено при провъзгласяването на автокефалия на православни църкви чрез „съборните томоси“ на Вселенската патриаршия и чрез съгласието с тях на всички автокефални православни църкви през 19 и 20 в. Защото единствено тези канонични рамки гарантират непрекъснатата функционална връзка на управленските църковни структури с единството на Православната църква – не само в правата вяра, но и в любовта.

3.1. Според каноничното предание на Православната църква каноничната институция на автокефалията и на автономията цели да дефинира външните рамки, в които ще бъде упражнявана – преди всичко в събора – свещената власт в правото на ръкоположение и съд над епископите и на останалите клирици и ще бъде координирано като цяло пастирското дело. Следователно това е институция на църковното, а не на божественото право.

3.2. Автокефалията, както и като цяло управленската организация на Църквата, се вписва в каноничното предание като институция, която служи на единството на Църквата, поради което не може да се използва за постигане на други, различни от чисто каноничните цели (етнофилетизъм, политически претенции, хегемония и пр.).

3.3. Каноничният управленски принцип на автокефалията може да се приложи от Църквата само когато не влиза в противоречие с друг или други фундаментални канонични принципи на управленска организация, като например принципа на съществуване на един управленска глава в провъзгласената за автокефална църква или принципа за съществуването на един епископ във всяка епископия и пр.

3.4. Провъзгласяването на автокефалия трябва да отговаря на същностните потребности на поместната църква, които не могат да бъдат задоволени от съществуващата канонична управленска организация, защото провъзгласяването на автокефалия не е самоцелно.

3.5. Провъзгласяването на автокефалия трябва да гарантира не само вселенското единство на Православната църква, но и поместното единство на провъзгласената за автокефална поместна църква – и не единствено сама по себе си (вътре), но и спрямо другите автокефални православни църкви.

3.6. Провъзгласената за автокефална църква трябва да бъде обвързана с конкретно географско пространство и да разполага с вътрешна самостоятелност за прилагане на каноничното право на ръкоположение и съд над епископите, както и за правилната организация на целия им църковен живот.

3.7. Провъзгласяването на дадена поместна църква за автокефална трябва да става въз основа на цялостното канонично предание и особено на установените от вселенските събори и от многовековната църковна практика критерии, тъй като само така провъзгласяването ще бъде канонично. Тези критерии са следните:

- цялата Православна църква според нейната канонична управленска организация провъзгласява дадена поместна църква за автокефална; едностранното провъзгласяване, което е произволно, самоволно или предизвикано от група автокефални православни църкви, не служи на единството на Православната църква, влиза в противоречие с нейното канонично предание и е антиканонично;

- канонически компетентен орган, който провъзгласява автокефалия, е вселенският събор, а следователно за Православната църква – всеправославният събор, който, прилагайки каноничното предание, и по-специално, посочените по-горе критерии, пристъпва по канонична процедура към провъзгласяване;

- според каноничното предание на Православната църква инициативата за каноничната процедура принадлежи на Вселенския престол, който координира цялостното канонично разрешаване на проблема на всеправославна основа;

- в извънредни случаи е възможно провъзгласяването на някоя църква за автокефална да стане чрез единодушно изразеното мнение на автокефалните православни църкви, но и такова прилагане на каноничната икономѝя при провъзгласяването се извършва само чрез решение на всеправославен събор;

- провъзгласяването на автокефалия и на автономия на някоя поместна църква предполага съгласието на престола, от чиято юрисдикция ще се отдели дадената църква и ясно определена църковна област с географски граници. Без съгласието на упражняващия управленската юрисдикция престол нито едно провъзгласяване не е канонично: от една страна, защото не е единодушно и противоречи на каноничното предание, а от друга страна – защото предизвиква разцепление в единството на Православната църква.

Превод: Александър Смочевски

* Φειδᾶς, Β. Τὸ „Αὐτοκέφαλον“ καὶ τὸ „Αὐτόνομον“ ἐν τῇ Ὀρθοδόξῳ Ἐκκλησίᾳ, Ἱερουσαλήμ 1979 (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 5 (142), 2019, с. 60-83 (бел. ред.).