Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Пари, кадри, послушание

Понеделник, 09 Септември 2019 Написана от Сергей Чапнин

S ChapninНе бива да очакваме чудо: Руската православна църква със своя твърд йерархичен вертикал на властта, с раздут административно-управленски апарат и ориентация към печалба става все по-малко привлекателна. Може да се изразим и по-категорично: РПЦ като организация все по-малко напомня на Църквата в традиционния смисъл на тази дума. На Църква приличат отделните енории и манастири, но не и Московската патриаршия като църковна структура. В първите години на своето патриаршеско управление Кирил проведе административна реформа в Църквата и съсредоточи в ръцете си пълнотата на властта, превеждайки Църквата в режим на „ръчно управление“. На вълната на големите очаквания първият ефект от реформите беше положителен, но в следващите години реалната управляемост на църковните структури стремително пада. И вътрешните процеси говорят, че грамадата нерешени проблеми превръща РПЦ във великан с глинени крака. Затова е време да се замислим какви контрареформи трябва да се осъществят, след като епохата на патр. Кирил завърши.

Последните години от патриаршеството на Алексий II нерядко са наричани време на застой. Именно тогава се формира желанието за сериозни промени в църковния живот, които така и не се осъществиха в периода на „църковното възраждане“. На вълната на тези очаквания преди 10 години енергичният и предприемчив митр. Кирил беше избран за патриарх.

Скоро след интронизацията той започна да реформира РПЦ. Първата цел на тези реформи беше очевидна: На патр. Кирил му бе нужно да унищожи „втория център“ на властта, който сам той създаде и който в крайна сметка го издигна до патриаршеството – Отдела за външно-църковни връзки. Бъдещият приемник на Кирил там не трябваше да има никакви шансове да дойде на власт по същия път.

Някога мощният и влиятелен ОВЦВ се превърна в малък синоден отдел, след като от него бяха извадени Отделът за взаимодействие с държавата и обществото (по-късно този отдел беше ликвидиран и стана подразделение на Синодния информационен отдел) и Управлението на задграничните учреждения на Московска патриаршия.

Също така бяха създадени Патриаршески съвет по култура, Патриаршеска комисия по въпросите на семейството, защитата на майчинството и детството, Синоден комитет по взаимодействие с казачеството, Синоден отдел за манастирите и монашеството и споменатият по-горе Синоден информационен отдел (по-късно преименуван в Синоден отдел по взаимоотношения между църквата и обществото и средствата за масова информация), както и възстановеното Финансово-стопанско управление на Московска патриаршия.

В крайна сметка възникнаха множество синодни структури, всяка от които решава само собствени задачи, а всички те заедно страдат от липсата на обща стратегия, координация и взаимно разбиране.

Проведените от патр. Кирил реформи по своята същност лишиха синодните структури от възможността да действат самостоятелно и да проявяват инициатива. Председателите на отделите не изготвят програмите за тяхната дейност, а получават „ценни указания“ от патриарха на заседанията на още един орган на църковната власт – Висшия църковен съвет.

Цялата власт – в едни ръце

Главната цел на реформите на патриарха не стана веднага ясна. Въпреки устава той реши да съсредоточи в ръцете си цялата власт. Не само синодните структури, но дори Св. Синод и Архиерейският събор, които според същия устав на РПЦ стоят над патриарха, станаха безволеви придатъци, декорация на неговата абсолютна власт.

Той учреди и още една нова структура, призвана да създава видимост за съборен характер на църквата – Междусъборното присъствие. То няма аналог в нито една друга поместна православна църква. Членовете на Междусъборното присъствие, назначавани от синода, участваха в разработването на документи, които впоследствие бяха предоставяни на Синода и на Архиерейския събор. На първия етап в Междусъборното присъствие бяха представени не само различни църковни общества – миряни (учени и общественици), монаси, свещеници и епископи, но и хора с най-различни възгледи – социалисти и монархисти, либерали и консерватори. Буквално след няколко години патр. Кирил съвсем незабележимо го превърна в чисто технически орган. Задачите на Междусъборното присъствие бяха строго ограничени от поръченията на патриарха и синода. С времето се промени и съставът на Междусъборното присъствие: от него изчезнаха ярки фигури, чиито места заеха църковни бюрократи.

Основен инструмент на патриаршеската власт стана още една нова структура – административният секретариат, създаден по аналог с президентската администрация.

Старшият епископат можеше да окаже съпротива на патриарха, но той замълча. Реформите се провеждаха бързо, патр. Кирил не разкриваше техните истински цели, а когато те станаха ясни, връщане назад не беше възможно. Тъй като не желаеше да играе на котка и мишка със старшия епископат, патриархът рязко увеличи броя на епископите в Църквата, като по този начин отложи за дълго формирането на опозиция сред епископата. Всички млади епископи бяха лично ръкоположени от патриарха и поради тази причина за дълго време щяха да му бъдат благодарни. Старшият епископат остана малцинство, което можеше единствено да се надява, че „времената ще се променят“.

Виртуалният враг и борбата с него

Рязко увеличилият се административен апарат на РПЦ много бързо показа своята ниска ефективност. Учебните заведения на църквата не създаваха специалисти с необходимата квалификация за работа в синодните структури. В резултат възникна от една страна текучество на кадрите, а от друга страна – формираха се общества (кланове), които подкрепят своите членове дори ако последните работят зле. Ниската ефективност на работата на синодните структури бе предмет на постоянна критика и раздразнение от страна на патр. Кирил. Повечето началници на отделите и комисиите трябваше постоянно да измислят оправдания за грешките и недомислиците на своите подчинени.

Преди седем години в патриаршията се заговори за „информационна атака срещу църквата“. Редица медийни анализатори поддържаха разговора за атаката и даже „доказаха“ нейната реалност с помощта на мониторинг на СМИ и социалните мрежи. И патриархът повярва, че срещу РПЦ и него лично се води атака от враждебни сили – мощни, коварни и влиятелни.

Буквално от нищото бе създаден зловещият образ на някакви анонимни „врагове на Църквата“, които харчат огромни средства за борба с Руската православна църква.

Вероятно целта на тази изкусно организирана акция беше твърде проста. Църковната бюрокрация разигра рискована, но в крайна сметка успешна партия. Тя успя да убеди патр. Кирил, че синодните структури всъщност работят качествено и ефективно, но врагът е толкова силен, че дори техните опитни и усърдни ръководители не могат да му противодействат.

Реакцията на патр. Кирил на събитията около автокефалията в Украйна стана още едно доказателство за неадекватността на висшата църковна власт в РПЦ. Неговите действия напълно се вписват в тази картина: ето вижте, враговете отново се завърнаха!

В резултат ситуацията за църковните сановници както в сан, така и без, се оказа твърде удобна. Сега те не се колебаят дълго: щом някой не им хареса, те не се опитват да се разберат, но веднага го включват в списъка на „враговете на църквата“. Има и друго ново словосъчетание – „предатели в расо“. То беше измислено лично патр. Кирил, вдъхновен от басните за враговете.

Църковната кариера: главното са парите

Радикално реформираната Московска патриаршия използва два основни лоста: строгата финансова дисциплина и новите лоялни кадри.

Финансовият лост действа просто: главният критерий за ефективност на предстоятеля – игумена – епископа е неговата способност да привлече такива средства, които да обезпечат на първо място изискваните отчисления за епархията, а впоследствие за патриаршията, и второ – минимални разходи за функциониране на енорията – манастира – епархията. Ако предстоятелят не се справи, той ще бъде сменен. Ако се справя добре, той може да бъде преместен в по-богата енория и съответно да се разпорежда с по-сериозен бюджет.

Същото се отнася и за епископите. Ако те започнат в бедна епархия, но успешно изпълнят „финансовия план“, демонстрират лоялност и не говорят излишни неща, имат възможност за кариерен растеж и назначение в по-богата епархия. Известни са случаи, когато предстоятелите се отказват от своята заплата само и само да изпълнят многобройните финансови изисквания на епархията, а архиерейските наместници, особено младите, внасят свои лични пари вместо предстоятелите на бедните енории, които не са могли да платят навреме.

Посещение на викарен епископ в енория в Москва излиза приблизително 500 хиляди рубли (ок. 13 хил. лв.), при което значителна част от тази сума са „обяд“ и раздаване на „пликчета“ на епископа и неговата свита.

Посещението на патриарха в московска енория възлиза вече на един милион рубли. И нямаш възможност да се откажеш от тази „радост“.

Само един епископ заяви неотдавна публично, че се отказва от практиката за получаване на „пликчета“. Това беше митр. Тихон (Шевкунов). Знае се, че още няколко епископи не взимат пликчета, макар и да не бързат да говорят за това публично. Като цяло практиката с „пликчетата“ остава общоприета.

Още един прост детайл свидетелства, че финансите са в центъра на вниманието на Московска патриаршия. При патр. Кирил в Москва беше разработена специална „тарифна мрежа“ за „данъчно облагане“ на енориите. Минималната сума за отчисление е 100 000 рубли годишно. Това е „данък“, който плащат дори малките жилищни храмове. Енорийските храмове средно плащат от 600 хил. до 1 млн. рубли годишно. Храмовете в крайните квартали плащат по няколко милиона рубли – и не само защото енориите са по-големи, колкото понеже извършват повече треби и продават повече стоки в църковните магазини.

Като вземем предвид, че по официална статистика в Москва за 2018 г. е имало 1179 църкви и в 516 от тях богослужение се е отслужвало поне веднъж седмично, то от тях патриаршията получава около милиард рубли годишно. И всичко това е „чиста печалба“, която не се облага с данък. Къде и как се харчат тези средства, е неизвестно. Патр. Кирил никъде и никога не се отчита. Съдейки обаче по общите разходи, които също се разпределят между енориите и епархиите, патриаршията едва ли изхарчва тези пари. Къде и как патриархът влага тези пари? Въпросът е открит.

След като през 2017 г. цялото негово имущество и доходи бяха засекретени според новата редакция на закона „За държавната защита“, ние най-вероятно няма да разберем повече по този въпрос.

Не е изключено тези пари да се изваждат от църквата и да се управляват от финансови структури, които не се отчитат пред църквата за своите инвестиции и бенефициенти.

Липсата на прозрачност в църковните финанси създава идеалните предпоставки за развитието на корупционни схеми. Известно е, че има епископи, които в буквалния смисъл на думата са си купили епископския сан.

Църковната кариера: лоялност

За да се поддържа пълната управляемост на Московска патриаршия, радикално се промени кадровата политика и беше въведено строго пресяване на кандидатите за свещеници. Главните критерии станаха два: 1) лоялност на църковната власт и готовност безропотно да ѝ се подчиняваш, и 2) липсата на светско образование, получено преди постъпване в църковното училище.

Използването на първия критерий доведе до това, че от приемане на свещен сан се отказват енергични, самостоятелно мислещи семинаристи, включително и децата на духовенството. Те виждат, че църковната кариера става главен мотив за приемането на сан, а кариера могат да правят само послушните и, по правило, безпринципни хора.

В условията, когато крупните енории и епархии съществуват не толкова за сметка на даренията на енориашите, а благодарение на финансовата подкрепа на епископи и отделни свещеници от страна на въцърковени бизнесмени и висши мениджъри, умението да работиш със спонсори вече се цени повече отколкото проповедническия дар и пастирския талант.

Вторият критерий говори за това, че патриаршията няма нужда от самостоятелно мислещи хора.

Опитът на личната свобода става пречка по пътя към свещенството.

Преди ръкоположението си кандидатът строго се проверява, включително прави се и мониторинг на социалните мрежи, въз основа на който се пишат специални доклади до патриарха: кой как се изказва, с кого е приятел и „против кого“ е.

Най-ярко за кризата в РПЦ обаче говорят други тенденции – свалянето от сан на свещениците или тяхното запрещение за служение от страна на църковния съд или епархийския съвет. Естествено, няма никаква достъпна статистика нито за низвергнатите свещенослужители, т. е. за лишените от сан свещеници и дякони, и за изоставилите своите монашески обети монаси, нито за второбрачните свещеници, тъй като тези неща са показатели за криза, а не за разцвет на църквата.

Защо е нужно послушанието?

Разходите за издръжка на бюрократичния апарат на РПЦ постоянно нарастват, епископите се стремят във всичко да подражават на губернаторите, като харчат съпоставими суми за поддръжката на същото равнище на потребление и комфорт, както и висшите регионални чиновници.

Днес има само един начин да се удържи недоволството от създалата се ситуация – да се засекретяват сумите за разходите за църковното управление. Дори обаче да не знаем точните суми, можем да предположим, че издръжката на всеки нов епископ и епархията му излиза на енориашите минимум половин милион рубли годишно. По времето на своето патриаршество Кирил ръкоположи около 200 нови епископи и създаде 153 нови епархии. Това означава, че само административните разходи са нараснали минимум с 400 млн. рубли годишно. В резултат сумата нараства на 5 млрд. рубли за 10 години патриаршество.

Едновременно с това се увеличава социалното разслоение в средите на православното духовенство.

Ако предстоятелят на един московски храм може да получава средно 100-150 хил. рубли, а вторият свещеник 50-70 хил. в месец, то в провинцията предстоятелят получава 20-30 хил. рубли, а в селска енория свещениците са щастливи ако получат 15, а понякога и 7 хил. И тук трябва да отбележим, че много от свещениците са многодетни.

Съборното съгласие

Моделът на църковно управление, създаден от патр. Кирил без отчитане на интересите на духовенството и миряните, по същността си работи срещу църквата. На практика той унищожи остатъците от синодната форма на управление и въведе авторитарно управление, опирайки се на младия епископат и новата църковна бюрокрация. Но църковната бюрокрация, както и всяка друга бюрокрация, желае едно и също – да запази своята власт и равнището на доходите. Тя не се интересува дали парите и силите се разходват за реалното развитие на църковния живот.

Според мен вече са видими общите контури на програмата за реформи, която предстои да формулира приемникът на патр. Кирил на московския патриаршески престол. И би било голяма грешка, ако тази програма се ограничи единствено до административна (контра)реформа. Не по-малко сериозни проблеми има РПЦ в областта на богослужебната практика, организацията на енорийския живот, семинарското образование, богословските изследвания и т. н.

Системният подход към създаването на програма за промени ще изисква не само мъжество, но и солидарност. В основата на промените би трябвало да стои съборно съгласие, а не мнение на един човек. Грешките на патр. Кирил не бива да се повтарят.

Може да се предположи, че уставът на Църквата също ще бъде подложен на сериозна ревизия. Общото съотношение между правата и задълженията трябва да се преразгледа в посока към по-голяма самостоятелност на енориите и по-големи права на миряните в изграждането на енорийския живот, а за монашеските общини – в устройството на монашеския живот.

Църковно-административните структури трябва да бъдат лишени от правата, позволяващи на тях и на епископата да държат в робство свещениците и монасите.

Значително по-голяма трябва да бъде ролята на църковния съд. От всички гледни точки, включително и финансовата, всички църковни структури трябва да бъдат подотчетни на църковните събрания на съответното равнище. На всеки епископ трябва да бъде назначена годишна издръжка в разумни за монах или администратор граници, а срокът за председателство в синодните структури може да се ограничи до 4-6 години.

Сериозни ще бъдат промените и в църковно-държавните отношения. Църква, която се грижи за общественото благо, не може да мълчи, когато държавата пренебрегва законите и посяга на човешкото достойнство. Църквата обаче ще може да заговори само тогава, когато престане да получава пряка или косвена издръжка от държавата.

Подробна програма за църковни реформи, разбира се, все още няма и тя предстои да се разработва, но е очевидно, че дискусиите ще бъдат горещи.

Надявам се, че историята на Руската православна църква не свършва с епохата на патр. Кирил, защото новите реформи са неизбежни и важното е да бъдат систематични. Впрочем, възможни са различни сценарии, като вариантът за упадъка и по-нататъшната маргинализация на РПЦ също не е изключен.

Превод: Златина Иванова

* Чапнин, С. „Деньги, кадры, послушание“ – В: Новая газета (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uhp98 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме