Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Въплъщението: причина за всичко сътворено, която не е породена от нищо

Четвъртък, 15 Август 2019 Написана от Джордж С. Габриел

Theotokos The Untrodden Portal of GodПродължение от „Две спасения“

От вечност Бог е предвидил единение със Своето творение, което да бъде завинаги. Единствено по рода си общение, чрез което човечеството да може да достигне до вечното обòжение (θέωσης), заради което е било и сътворено. Общението, за което става дума, е, разбира се, Боговъплъщението чрез Пресветата Дева. Съществуването на човечеството, следователно, както и съществуването на цялото творение, е неизбежно свързано с нея, тъй като от вечност тя е била предвидена да бъде майката на Въплътения Логос. Отците са казвали, че нито ходът на човешките действия, нито някаква необходимост от какъвто и да било характер са заставяли Несътворения да се съедини с тварната природа и начин на съществуване. Бог е станал плът не по необходимост, предизвикана от нещо, което е било сторено от дявола или от човека, а защото това са били божественият план и тайна отпреди вековете. Въпреки делата на сатаната и идването на греха в света, вечната Божия воля остава несломима и върви към своето осъществяване.

Историята и ходът на човешките действия са обстоятелствата, но не и причината за Въплъщението. Въплъщението не се е състояло заради Разпятието. Разпятието е станало, за да може Въплъщението и вечното общение на Бога с човека да се осъществят въпреки сатаната, греха и смъртта. Обяснявайки, че не е съществувала никаква причина в Бога Отца, която да е изисквала смъртта на Неговия Син, св. Григорий Богослов казва, че Отец „нито е изисквал, нито е изпитвал нужда, но е приел [Неговата смърт] заради икономѝята [на Въплъщението] и защото човекът е трябвало да бъде осветен чрез човешката природа на Бога“.[1] Св. Григорий ни казва, че божествената воля за човека – още отпреди вековете – е била той да бъде осветен и обезсмъртен в общението си с човешката природа на Въплътения Бог, ала с появата си тлението и смъртта са препречили пътя към това. В Своите страдания и Възкресение Иисус Христос разрушава тези препятствия и спасява, ще рече – запазва, човечеството за вечното общение на Въплъщението на Богочовека със смъртния човек. Същото това разбиране, че Въплъщението е предшестващата и наистина онтологичната причина само в себе си, както и че Изкуплението е средството за постигане на тази цел, повтаря и св. Йоан Дамаскин, който говори за Пресветата Дева така: „… ти влезе в живота, за да служиш ревностно на спасението на целия свят, за да се изпълни древната воля на Бога за въплъщението на Словото и за нашето обòжване“.[2]

Личното и вечно общение между Бога и творението, във Въплъщението, е собствена негова цел и намерение, а обòжението на човечеството е непосредственото, лице в лице (ἐνώπιος ἐνωπίῳ) отношение на взаимно общение. Тайната, „скрита от векове и родове“ (Кол. 1:26), предшества сътворението не само преди времето, но и в превъзходството на Божията мисъл и намерение. Писанието и отците казват, че Въплъщението на Словото е първостепенната причина и принцип на всички неща, при което само по себе си то не е причинено от нито едно от тях. В Своето предзнание Отец е видял Сина на Пресветата Дева, Своя Въплътен Логос, завинаги пребъдвайки в общение с творението, и е казал, че това нещо е твърде добро: „Рече Господ Господу моему… из утроба преди денница като роса е Твоето рождение“ (Пс. 109:1, 3). „Защото чрез думите „из утроба преди денница“ Писанието е обозначило пораждащото прошествие (πρόοδος) на пре-небесната и земна Светлина, за да покаже, че преди цялото творение, видимо и невидимо, Единородният безначално е роден от Отца, Светлина от Светлина. А думата „утроба“ се отнася до твоята, [Дево,] утроба, за да посочи и телесното идване на Единородния от нея“.[3] „Господ ме имаше за начало на Своя път, преди Своите създания, открай време; отвека съм помазана, отначало“ (Прит. 8:22-23). Следователно Писанието говори, че Бог е извел творението към съществуване поради Христос и за Христос, поради Въплъщението и за Въплъщението: Христос е „роден преди всяка твар; понеже… всичко чрез Него и за Него е създадено; Той е по-напред от всичко, и всичко чрез Него се държи“ (Кол. 1:15-17; срв. Еф. 3:8-10).

Предвечната тайна на Въплъщението, следователно, не само е била налична преди грехопадението: тя е била независима от грехопадението и от събитията във времето. По думите на преп. Максим Изповедник, Въплъщението е „… неизречимото и непостижимо ипостасно единение на божествената и човешката природа… Това е великото и скрито тайнство. Това е блаженият завършек, заради който са били създадени всички неща. Това е предварително промислената божествена цел на началото на всички неща, която ние определяме, като казваме, че е изпърво замисленият завършек, заради който е всичко, но самият не е заради нищо друго. Имайки предвид този завършек, Бог е привел в битие същностите на всичко съществуващо. Това е собствено завършекът на промисъла и на промислените неща, според който всичко сътворено от Бога се възвежда обратно към Него. Това е тайнството, което обгръща всички векове и открива пребезпределния и безкрайно пъти безкрайно предсъществуващ вековете велик Божи съвет, Ангел на който е самият единосъщен [с Отца] Логос, Който стана човек. И Той направи видимо, ако ни е позволено да го кажем така, най-дълбинното основание на благостта на Отца, като ни разкри в Себе си завършека, заради който в действителност тварите са приели началото на своето битие. Чрез Христос, или по-скоро чрез тайнството на Христос, всички векове и всичко, което е в тях, са възприели и началото, и завършека на своето битие. Защото още преди вековете е било промислено единството на границата с безпределието, на мярата с безмерността, на края с безкрайността, на Твореца с тварите, на покоя и на движението. Това [единство] бе открито в последните времена в Христос, осъществявайки в пълнота онова, което е било промислено от Бога“.[4]

На свой ред, св. Григорий Паламà, разяснявайки мисълта на св. Максим, добавя, че дори да не е било грехопадението на Адам, без Христос и Въплъщението обаче, „човекът щеше да си остане завинаги недовършен [недоусъвършенстван]. Всичко, следователно, от самото начало и до края, е водело към теандричното домостроителство“.[5] Така че всичко е христоцентрично. Дори един безгрешен човек не би могъл да бъде усъвършенстван без идването на Въплътения Господ. „Всичко чрез Него и за Него е създадено“ (Кол. 1:16). И „премъдростта, художница на всичко… бързо се разпростира от единия край до другия и урежда всичко за полза“ (Прем. Сол. 8:1). „Още от самото начало, дори сътворението на света, само по себе си, гледа към Него, както наистина, от самото начало, сътворението на човека по образа на Бога също е било за Него, така щото някой ден човек да би побрал образеца“.[6] Образецът, разбира се, е Христос – Въплътеният Логос, Който, както ни казва св. ап. Павел, е „образ на невидимия Бог“ (Кол. 1:15). Строго казано, човекът сам по себе си не е образ, но е сътворен според или съгласно образа на Бога. Човекът е сътворен като образ на Образа. Така, Писанието и отците учат, че във вечната Божия воля и в тайната, скривана отпреди Сътворението и отпреди вековете, божественият план за човеците е „да бъдат сходни с образа на Сина Му“ (Рим. 8:29), ще рече – да станат образи на светата, безсмъртната и безгрешна обòжена човешка природа на Въплътения Господ на славата. „Заради новия човек е била сътворена изначално човешката природа… Не старият Адам е образец за Новия, а Новият Адам – на стария“.[7] Затова „Премъдростта си съгради дом“ (Прит. Сол. 9:1)[8] – дом, в който да обитава и да стане плът.

Христовото действително раждане без повреда [φθορά], следователно, има не само сотириологично, но също така и онтологично значение. Заради раждането Си в плът от Пресветата Дева, както ни говори св. ап. Павел, Той отначало сътворява всички неща.[9] Следователно, Въплъщението не е средство, което да е насочено към някаква цел, нито е ос между начало и край, а цел или обект на самото себе си. Казано още по-точно, то е и началото, и принципът на всички неща, начинът, по който всичко съществува. В Божия предварителен замисъл Въплъщението представлява целта и крайният резултат, заради който светът е бил сътворен. „Това е тайнството, което обгръща всички векове и открива свръхбезпределния и безкраен, вечно предсъществуващ вековете велик Божи съвет…“.[10] Въплътеният Логос, следователно, е началото и краят, Алфа и Омега на всички неща.[11]

Безспорно, тези неща са трудни за проумяване и дори изумителни. За повечето от нас нашите мисли и разбирания за Христос и Неговото идване в света са в крайна сметка формирани и изпълнени изцяло от историческата перспектива на грехопадението и на изкуплението на първия Адам и неговите потомци. Ние разглеждаме Въплъщението на Логоса само от скромната гледна точка и нуждите на нашето сегашно положение. Това е вярно и по отношение на нашето възприемане на Пресвета Богородица и практически на всичко, което е написано за нея като Приснодевата – майка на Бога и Посредница. Но въпреки всичко, като онтологична реалност и цел, независима от историческото събитие на изкуплението, Въплъщението се съдържа във всичко, включително и в Божия съвет: „да сътворим човек по наш образ, (и) по наше подобие“.[12]

В светското възприятие или светската идея за спасението почти винаги е налице и един негативен оттенък – особено що се отнася до Бога. До голяма степен това се дължи на влиянието на западната компенсаторна теория за спасението, в която човечеството е избавено от наказващия механизъм на Божията справедливост.[13] За отците на Църквата обаче спасението е Божия намеса за съхраняване на Неговото възлюбено творение, така щото да може да се осъществи целта на Въплъщението – обòжението на човека и вечното общение на Троичния Бог с Неговото творение, извършващо се чрез Въплътения Логос. Независимо от временното забавяне, което е причинявано от дявола и смъртта, Божиите приятели биват отделяни и запазвани за безсмъртие по подобие на Бога. Безброй химни и особено тези от тях, които се наричат Теотокариони, говорят за Въплъщението и за св. Богородица, а оттам и за обòжението на човека съгласно с предвечната божествена воля, без препратки към греха и грехопадението: „Родила си Сина и Словото на Отца по плът на земята, Богородице, както Сам Той знаеше, затова, Девомайко, ние, обòжените[14] чрез тебе, ти казваме: радвай се, надеждо на християните!“.[15]

Разбира се, отците не спекулират що се отнася до това кога или как Въплъщението и раждането на Христос от св. Богородица биха се осъществили, в случай че го нямаше грехопадението. Затова от вярата си ние повтаряме думите на архангел Гавриил: „у Бога няма да остане безсилна ни една дума“ (Лука 1:37).

„Радвай се, ти, изпълнение на домостроителството на Твореца“

Без Пресвета Богородица няма никакво тайнство на Въплъщението. Също така, без нея не би имало и никакво творение, тъй като крайната цел на сътворението се покои в тайнството на Въплъщението. Ето защо, както е казано от отците на Църквата, нейното тайнство е не само сотириологично, но още и онтологично. Онтологично е – защото то е независимо от появата на греха и принадлежейки към предвечната воля и предзнание на Бога, които нищо сътворено и никакъв грях не могат да отменят, и е сотириологично, защото действа на земята, в контекста на спасението и на трагичната действителност на човешката история. Това тайнство е дори още по-дълбоко, защото централната личност, около чиято воля и думи то се върти, е тази, която е казала: „ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти“ (Лука 1:38). Пресветата Дева е „поводът за древното блаженство на човешкия род“.[16] Така, св. Андрей Критски казва, че тя е „даряваща живота, живот на живеещите и на живота съ-причинителка“.[17] Като отдадена на Божията воля и съгласна да стане майка на Иисус в Божието предзнание, тя е била в предвечната Божия воля и в тайната, скривана от векове, и по този начин, чрез своето предразположение, изпълнена с благодат, тя е съ-причина на творението и на неговото есхатологично осъществяване. Празнувайки въвеждането ѝ в Храма, Църквата я приветства с една алюзия към нейното онтологично място в икономѝята на творението: „Радвай се Ти, Която си изпълнение на промисъла на Създателя!“.[18] Макар нейният дял в самата цел на творението да обхваща, разбира се, домостроителството на Изкуплението, той безспорно не е ограничен от него и действително го превъзхожда.

Чрез Пресвета Богородица онтологичното тайнство на Въплъщението се разкрива на земята, помагайки на човечеството да достигне до обὸжението и до осъществяването на предвечната Божия воля. Фактът, че всичко това е станало в историческия контекст на грехопадението и на Изкуплението по никакъв начин не го променя като онтологично тайнство. „Чрез тебе, Богородице, тайната, скривана от векове и неизвестна на ангелите, се яви на онези, които бяха на земята“.[19]

Следва

Превод: Борис Маринов

„The Incarnation: Cause of All Things Made, and Caused by None“ – In: Gabriel, G. S. Mary: The Untrodden Portal of God, Ridgewood: „Zephyr“ 42014, p. 97-104 (бел. прев.).
Осма глава от книгата Пресвета Богородица – непроходимата Божия двер; досегашните части виж – тук (бел. ред.).

[1] Слово 45: За светата Пасха 45 – PG 36, 653B.
[2] Омилия за Рождество Богородично 9. Пророците и отците на Църква употребяват думата „древната“ по отношение на вечната, на нетварната божествена воля. В този пасаж тя описва вечната, първична причина и принципа, по който всички неща съществуват. Когато св. прор. Исаия, например, говори за предвечната тайна на икономѝята на спасението той казва, че „древните предопределения [на Бога] са истинни“ (Ис. 25:1).
Цит. по превода на Светослав Риболов – в: Светоотеческо наследство. Изборник, с. 213 (бел. прев.).
[3] Св. Герман, патр. Константинополски, Първа омилия за Успение Богородично – PG 98, 341D-344A [Γαστέρα γὰρ προεωσφόρον, τὴν γεννητικὴν τοῦ προουρανίου καὶ ἐπιγείου Φωτὸς ὠνόμασεν ἡ Γραφὴ πρόοδον· τοῦ δειχθῆναι ὅτι πρὸ πάσης κτίσεως ὁρωμένης καὶ ἀοράτου, ὁ Μονογενὴς ὑπὸ τοῦ Πατρὸς ἀνάρχως, ἐκ Φωτὸς ἐγεννήθη Φῶς· καὶ γαστέρα πάλιν, τὴν σὴν ἐσήμανε κοιλίαν, τοῦ δεῖξαι καὶ τὴν σαρκικὴν ἐκ σοῦ Μονογενοῦς ἐπιδημίαν].
[4] Въпроси и отговори към Таласий 60 – PG 90, 620-621 [… ἄῤῥητός τε καί ἀπερινόητος θεότητός τε καὶ ἀνθρωπότητος καθ᾿ ὑπόστασιν ἕνωσις… Τοῦτό ἐστι τὸ μέγα καί ἀπόκρυφον μυστήριον. Τοῦτό ἐστι τὸ μακάριον, δι᾿ ὃ τὰ πάντα συνέστησαν, τέλος. Τοῦτό ἐστιν ὁ τῆς ἀρχῆς τῶν ὄντων προεπινοούμενος θεῖος σκοπός, ὃν ὁρίζοντες εἶναί φαμεν, προεπινοούμενον τέλος, οὗ ἕνεκα μὲν πάντα, αὐτὸ δὲ οὐδενὸς ἕνεκα. Πρὸς τοῦτο τὸ τέλος ἀφορῶν, τὰς τῶν ὄντων ὁ Θεὸς παρήγαγεν οὐσίας. Τοῦτο κυρίως ἐστὶ τὸ τῆς προνοίας καὶ τῶν προνοουμένων, πέρας· καθ᾿ ὃ εἰς τὸν Θεόν, ἡ τῶν ὑπ᾿ αὐτοῦ πεποιημένων ἐστὶν ἀνακεφαλαίωσις. Τοῦτό ἐστι τὸ πάντας περιγράφον τοὺς αἰῶνας, καὶ τὴν ὑπεράπειρον καὶ ἀπειράκις ἀπείρως προϋπάρχουσαν τῶν αἰώνων μεγάλην τοῦ Θεοῦ βουλὴν ἐκφαῖνον μυστήριον· ἧς γέγονεν ἄγγελος αὐτὸς ὁ κατ᾿ οὐσίαν τοῦ Θεοῦ Λόγος γενόμενος ἄνθρωπος· καὶ αὐτόν, εἰ θέμις εἰπεῖν, τὸν ἐνδότατον πυθμένα τῆς Πατρικῆς ἀγαθότητος φανερὸν καταστήσας, καὶ τὸ τέλος ἐν αὐτῷ δείξας, δι᾿ ὃ τὴν πρὸς τὸ εἶναι σαφῶς ἀρχὴν ἔλαβον τὰ πεποιημένα. Διὰ γὰρ τὸν Χριστόν, ἤγουν τὸ κατὰ Χριστὸν μυστήριον, πάντες οἱ αἰῶνες, καὶ τὰ ἐν αὐτοῖς τοῖς αἰῶσιν, ἐν Χριστῷ τὴν ἀρχὴν τοῦ εἶναι καὶ τὸ τέλος εἰλήφασιν. Ἕνωσις γὰρ προϋπενοήθη τῶν αἰώνων, ὅρου καὶ ἀοριστίας, καὶ μέτρου καὶ ἀμετρίας, καὶ πέρατος καὶ ἀπειρίας, καὶ κτίστου καὶ κτίσεως, καὶ στάσεως καὶ κινήσεως· ἥτις ἐν Χριστῷ ἐπ᾿ ἐσχάτων τῶν χρόνων φανερωθέντι γέγονε· πλήρωσιν δοῦσα τῇ προγνώσει τοῦ Θεοῦ δι᾿ ἑαυτῆς]. Съществува безкрайна разлика между вечната Божия воля за Въплъщението и неоплатоническото схващане върху Въплъщението като за вечна идея или архетип в Божията същност. Църквата е осъдила схващането за вечните архетипи в Бога, защото то води до пантеизъм, въвежда необходимост в Бога и Бог става човек, тъй като това се диктува от вечния архетип в Неговата същност. Това означава, че във вечната и неизменна божествена същност винаги е съществувала някаква безсмъртна, безначална и нетварна човешка природа, както и че Бог винаги е бил латентен човек, а човекът – в своята вечна идея – винаги е бил Бог. Латинското богословие поддържа, че вечните архетипи на нещата в божествената същност имат от вечност някакво действително съществуване в Бога.
[5] Из Омилия за Благовещение (цитирана подробно от св. Никодим Светогорец в неговата Защита на нашата Госпожа Богородица). Теандричен означава „богочовешки“.
[6] Пак там.
[7] Св. Николай Кавасила, За живота в Христа 6 – Φιλοκαλία, τ. 22, Θεσσαλονίκη: „ΕΠΕ“ 1979.
[8] В четирите старозаветни книги Притчи Соломонови, Еклисиаст, Премъдрост Соломонова и Премъдрост на Иисуса, син Сирахов Премъдростта (Σοφία) представлява божествена личност. Църквата отъждествява Премъдростта с предвечния Син и Логос на Бога. Този пасаж е едно от няколкото пророчества за Пресвета Богородица, които се повтарят на Великата вечерна на нейните главни празници. В гръцкия език Σοφία е съществително от женски род, така че неговите местоимения понякога се превеждат на английски [както и на български] също в женски род, обърквайки по този начин идентичността на Премъдростта като Сина Божи.
[9] Виж: Еф. 3:9; Кол. 16; Евр. 1:2 (бел. прев.).
[10] Виж по-горе, бел. 4.
[11] Достойно за отбелязване е, че в този случай думите „начало“ (ἀρχή) и „край“ (τέλος) включват съответно идеята за причина и идеята за крайна цел.
[12] Бит. 1:26 (бел. прев.).
[13] Виж тук, началото на Глава 7 „Две спасения“.
[14] В английския текст авторът вмъква пояснението „получили възможността за (обòжението)“.
[15] Богородичен на Третия антифон, гл. 7, на св. Литургия. Сходни по съдържанието си са и богородичните на гл. 2 и гл. 3, които също споменават Въплъщението и обòжението вън от сотириологичния контекст и причинността.
Цит. според пълния гръцки, съответно църковнославянски текст на песнопението: „Ἐκύησας τὸν Υἱὸν καὶ Λόγον τοῦ Πατρός, ἐν σαρκὶ ἐπὶ γῆς, ὡς οἶδε Θεοτόκε ὁ αὐτός· διὸ Παρθενομῆτορ, οἱ θεωθέντες διὰ σοῦ· Χαῖρέ σοι κραυγάζομεν, τῶν Χριστιανῶν ἡ ἐλπίς“, съотв. „Родила еси Сина и Слово Отчее плотию нас ради, якоже вест, Богородице, Сам. Темже, Дево Мати, обожени бивше тобою, радуйся тебе зовем, християном упование“ (бел. прев.).
[16] Песен 1 от Утринната на Рождество Богородично.
[17] Св. Андрей Критски, Трета омилия за Успение Богородично – PG 97, 1108D [Ὦ ζωῆς χορηγὲ καὶ τῶν ζώντων ζωὴ καὶ ζωῆς παραιτία!]. Св. Андрей нарича св. Богородица „παραιτία“ (съ-причина, паралелна причина) на творението поради Божието призоваване и предведение. В своята Защита на нашата Госпожа Богородица св. Никодим Светогорец я нарича „συναίτιον“, което е синоним на „παραιτία“. Докато обаче тя е съ-причина, благодарение на своето послушание към предвечната Божия воля, тя не е и съ-причинител на предвечната Божия воля.
[18] Тропар на Въведение Богородично, гл. 4.
[19] Богородичен отпустителен, гл. 4.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u4ff4 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме