„Не само с възвестявани слова“

Продължение от „Въплъщението: причина за всичко сътворено, която не е породена от нищо“

До времето на Ной тайнството на Кръста на Господ Иисус е работело мистично, във фигури и типоси,[1] сред праотците от Стария Завет. „Кръстът Христов е бил предсказан и предобразен тайнствено още от древните времена и никой никога не е бил помиряван с Бога без силата на Кръста… Кръстът е бил посред праотците дори и преди да се появи на бял свят, защото тайнството е работело в тях, дори в онези преди Ной… Сам Исаак е бил типос на Този, Който е бил разпнат, когато, подобно на Христос, е бил послушен на своя баща дори до смърт“.[2]

Макар св. Григорий Паламà да изтъква и да именува „тайнството на Кръста“, това не е с намерението да го отдели от тайнството на Въплъщението. Защото пак той казва: „Всички неща, още от самото начало и до края, са водели към теандричната икономѝя“.[3] Теандричното тайнство на Господа на славата обхваща всяко събитие, всяка божествена енергия на любовта, на предведението и на творческата сила, всяко действие и връзка на Бога с творението още от самото начало. Тайнството „обгръща всички векове и открива пребезпределния и безкрайно пъти безкрайно предсъществуващ вековете велик Божи съвет“.[4]

Теандричната икономѝя на Господа чрез Пресветата Дева е била предричана много пъти в Стария Завет. Повечето християни обаче са запознати главно с по-експлицитните или по-буквални слова на пророците относно идването на Спасителя. Божията благодат обаче има и други пътища, мистични и засенчени пътища, които Новият Завет и отците на Църквата наричат „предобрази“ и „типоси“.[5] Докато теандричното тайнство е било скрито в Бога и запазвано в тайна от света, Бог е въвеждал Своите праведни приятели в Своята нетварна божествена светлина, представяйки им предварително Своята човешка форма и откривайки за тях Своята воля и Въплъщение.

Понякога предизобразяванията са били действителни събития, места и дори неща в историята. Законът и Храмът, и всичко, което те са съдържали, са били такива типоси и предизобразявания. Също такива типоси и предизобразявания са били и определени личности и загадъчни видения, както и Божии явявания в човешка форма или теофании. Историческите събития, личности и неща са били напълно действителни и несъмнено са били части от конкретни моменти и обстоятелства, в които те са съществували или са вземали участие. Те обаче са били още и предизобразявания, сочещи към непознатото, към бъдещи личности, към събития или неща, но най-вече към Въплътения Спасител и Неговата майка. Божественият план за Въплъщението, следователно, е бил предсказан в Стария Завет „не само с възвестявани слова, но и с действия, [с които] Той се е явявал на пророците, така щото чрез тях да предизобрази и предварително да покаже бъдещето“.[6]

Богатото значение на тази типология стига до нас в творенията на отците, но е още по-достъпна в текстовете на църковното богослужение. И най-обикновеното изброяване на всичките предобрази и типоси, откривани в Стария Завет, би изпълнило цяла книга. Тук ще проследим само малка извадка на теофаниите и предобразите, избирани заради своята изключителна значимост не само за целите на настоящото изследване, но също и за православието въобще, и защото това са многократно повтарящи се теми в омилиите и богословските съчинения на отците, както и в богослужението на Църквата.

- Бог изпитва Авраам, на когото нарежда да Му принесе в жертва своето възлюбено дете Исаак. Исаак е бил единственото дете на Сарра, родено от нея когато тя е повече от седемдесетгодишна. В послушание и любов към Бога Авраам подготвя жертвоприношението на сина си, но Бог го възпира.[7] „Защото Авраам, поради вярата си, се подчини на заповедта на Господа на славата и с готовност предостави Исаак – своя единороден и възлюбен син, като жертва пред Бога, та и Бог да благоволи… да предостави Своя собствен възлюбен и Единороден Син като жертва за нашето изкупление“.[8]

Непосредственото значение на това събитие се разкрива във вярата на Авраам и в неговото послушание към Бога, въпреки любовта му към собственото му дете. И заради тази проверка на вярата, в този действителен ден от историята и в живота на две реални личности, Авраам получава обещанието за предстоящото идване на Бога в света – заради спасението на човечеството. Нещо повече, отците на Църквата ни казват, че Исаак е бил типос на Христос: нещо, което има скрито, иносказателно значение, което отива отвъд личностите и специфичните моменти от историята. Подобно и на много други събития от историята на Израил, това събитие също съдържа в себе си онази скрита тайна, която предизобразява Христовата жертва на Кръста и настъпването на Господния ден. Христос казва, че на Авраам е било дадено да разбере това във видение. Казано с други думи, „той е видял това“, когато е бил взет в нетварната Божия слава и се е възрадвал да разбере от Христос за настъпващото спасение: „Авраам, вашият баща, би се зарадвал да види Моя ден, и видя, и се възрадва“ (Иоан 8:56).

- В „сън“, което ще рече в съзерцание [ἐν θεωρία], Яков вижда стълба, достигаща от земята до небесата – най-отгоре на стълбата стои Бог, а по нея слизат и възлизат ангели.[9] Стълбата на Яков е предобраз на Пресветата Дева: „Радвай се, лествице небесна, по която Бог снизходи; радвай се ти, която си мост, пренасящ земните на небесата“.[10]

- С жезъла си Моисей изобразява вертикална линия над Червено море и морето се разтваря. Израилтяните преминават безопасно, след което той изобразява втора линия, хоризонтална, завършвайки формата на Кръста. Морето се затваря над преследващите ги египтяни, като не позволява на нито един от тях да премине през него.[11] Онова, което е предизобразено тук са: Кръстът, разрушаването на сатаната, раждането на Господа от Дева и приснодевството на Пресвета Богородица. „С жезъла си Моисей кръст начерта и разсече Червено море, за да премине народът на Израиля, и, като удари напреки водите, той ги събра отново върху колесниците на фараона, изобразявайки с това непобедимото оръжие [на Кръста]“.[12] „В Червено море се образът [τύπος] на невестата безбрачна някога изписа… Морето остана непроходимо след преминаването на Израиля – и Непорочната остана непокварена след раждането на Емануил“.[13]

- След като са прекарали три дена из пустинята без вода, израилтяните достигат до кладенците на Мера, но водата се оказва твърде горчива за пиене. Тогава Господ казва на Моисей да захвърли във водата някакво посочено му от Него дърво. Това дърво, което е предобраз на Кръста, ще прогони горчивината на смъртта – ще пропъди горчивината и ще подслади водата.[14] „При горчивите води на Мера Ти услади вкуса на водите, Благий, чрез дървото, предизобразяващо честнѝя Твой Кръст, с който унищожи смъртта“.[15]

- Ангел Господен говори на Моисей от горяща къпина, която остава неповредена от пламъка.[16] Тези пламъци са нетварният свят „огън“, т. е. Божията слава, а Ангелът – това е Самият Христос. Къпиновият храст е предобраз на Пресвета Богородица. В нетварния огън на къпината Господ открива на Моисей предстоящото домостроителство на Своето въплъщение и Своята майка, Пресветата Дева, която завършва типологията на горящата къпина: „Радвай се, о, неизгаряща къпина – облак, изпълнен със Светлина… В къпината Моисей разбра дивното тайнство на това, че ти ще родиш“.[17] „Славим те, Приснодево и същинска Богородице; ти беше предизобразена на Моисей – боговидеца [θεόπτης], чрез къпината, останала непокътната от пламъците“.[18]

- Някой пристига при Яков в пустинята и те двамата се борят през цялата нощ. Яков долавя, че при него е Господ и Го сграбчва здраво в хватката си, пускайки Го едва когато е благословен от Господа. Тогава Яков казва: „видях Бога лице с лице, и се запази душата ми“ (Бит. 32:24-32). Тази теофания също предизобразява Въплъщението на Христос чрез Пресвета Богородица, показвайки, че Неговата божествена и човешката Му природи ще бъдат неразделно „преплетени“ в тяхното единение, също както крайниците на двамата борещи се са били преплетени, но не и смесени или едната да е била объркана с другата. „В нощта, като в загадка, Яков съзира въплътения Бог, Който се вижда като светлина в нощта, излизайки [от Богородица]… И Той се бори с Яков, и предзнаменува в символи неизказаното преплитане, чрез което Той искаше да се съедини с човеците в теб, о чиста Дево“.[19]

- Трима младежи от юдеите, слуги на Вавилонския цар Навуходоносор, отказват да се покланят на поставения от царя златен истукан, поради което са захвърлени в огнена пещ. Царят ги наблюдава как ходят из огъня невредими, заедно с един четвърти, Ангелът Господен, Който ги предпазва.[20] Това събитие има много аспекти, сред които теофанията на Господа, Който е четвъртата фигура в огъня, образът на утробата на Пресветата Дева, безсеменното зачатие и раждане на Христос, което преобразява падналия в греха човек. „С освежаващия си огън древната пещ показа образа на свръхестественото чудо. Защото огънят, който не изгори младежите, показа божественото Христово безсеменно раждане от Дева“.[21] „Познаваме те, Богородице, като тайнствена пещ, защото както Всевишният спаси тримата младежи, така той преобрази и мене, целия човек, в твоята утроба“.[22]

- Господ казва на Моисей как да подреди в боен ред израилтяните когато те вървят и когато лагеруват в пустинята, около скинията на събранието. Тогава Бог избира по три колена за всяка от страните на скинията: източната, западната, северната и южната. Така, дванадесетте колена, над шестстотин хиляди души, формират голям кръст, който пази народа на Израил,[23] предизобразявайки Кръста на Христос, който е „пазител на цялата вселена“.[24] „Народът на Израил, свещена армия в четири части, шестваше в тази фигура пред скинията на събранието, и се прослави, формирайки редиците си по начертанието на Кръста“.[25]

- Свещените съсъди на Храма и отделни части от Закона са също типоси на Божията майка: съсъд, който е вместил и е родил Бога. „О, Дево-майко, Моисей, великия измежду пророците, те предизобрази като ковчег и трапеза, и светилник, и урна, посочвайки към Въплъщението на Всевишния чрез тебе“.[26] „Предобразите в Закона и предричанията на пророците те предрекоха, о, Пречиста, която роди Благодетеля на цялото творение“.[27]

Дванадесетте жезъла на израилевите колена са посадени в земята. Само жезълът на Аарон покарва и дава плод – като знак за божественото избиране на Аарон за юдейското свещенство.[28] Жезълът на Аарон предизобразява плодовитата Църква на Новия Завет, за разлика от безплодната Църква на Стария Завет, чийто ритуали са лишени от това да са обиталища на Светия Дух и на животворящите Тяло и Кръв на Христос. „Жезълът става образ [τύπος] на тайнството, защото с разцъфването си определя свещеника – сега пък в Църквата, която преди бе безплодна, разцъфва дървото на Кръста, придавайки ѝ сила и непоколебимост“.[29]

- Придвижвайки се от Месопотамия към Обетованата земя, Авраам сяда по пладне пред входа на шатрата си, в сянката на един дъб в дъбравата Мамре, където е посетен от трима ангели, явили му се в човешки образ. Авраам и Сарра оказват гостоприемство на тримата, само че с тях говори само Един.[30] Това посещение съдържа множество образи и фигури, включително Евхаристийната трапеза на Църквата. За целите на настоящото изследване обаче обсъждането, което предстои, ще се съсредоточи върху идентичността на божествената Личност в тази теофания и във всички теофании, както и върху връзката на тази Личност с Пресвета Богородица.

Шатрата на Авраам – предобраз на утробата на Пресветата Дева

По време на посещението на Сина Божи при Авраам и Сарра в Мамре, възрастната двойка Му предлага гостоприемство, с храна и питие, при своята шатра. От най-ранните времена на Църквата както самото събитие, така и иконите, които го изобразяват, биват наричани „Гостоприемството на Авраам“.[31] Като се явява в човешка форма, Божият Син и Господ на славата превръща тази теофания, също както и всички теофании от времето на Стария Завет, в предизобразяване на Неговото бъдещо Въплъщение чрез Пресветата Дева. Шатрата и гостоприемството на Авраам представляват предобрази на утробата на Пресвета Богородица и на бременността ѝ с божествения Младенец. Със своето влизане и хранене, които получава при шатрата на Авраам, Господ предизобразява зачатието и Своето отхранване в утробата на Пресветата Дева. И Църквата пее в химна от вечерната на Благовещение: „Нека шатрата на Авраам, която някога вмести Бога, да извести за тебе о, Дево, и да предизобрази приелата Бога твоя утроба!“.[32]

Църквата ни учи, че „когато Авраам бе на път, бе удостоен да окаже гостоприемство на едничкия и свръхсъщностен Господ, в образа [τύπος] на трима в човешка форма“.[33] Ключовата дума тук е образ (τύπος). Църквата не учи, че на Авраам и Сарра са се явили и трите божествени Личности на Пресветата Троица, въпреки че в това отношение през последните столетия продължава да се наблюдава огромно объркване.[34] Трите ангелски фигури не са Самата Троица, а числен образ (τύπος) на Троицата. И те не трябва да бъдат наричани „Троица“ – също както и Исаак е бил само типос на Спасителя, но не и Самият Спасител. И Иисус Навин е бил само типос на Иисус, а на еврейски дори е носел същото име, но той не е бил Иисус Христос. В шатрата си Авраам е посрещнал една Личност от Троицата, съпроводена от двама ангели в сходен човешки вид, които допълват типоса на Светата Троица. С Авраам говори само Един от тримата и Този Един е Христос: Господ на славата. „Двама от тримата били ангели, но Един от тях бил Божият Син“.[35] Двама от тях са били ангели, ще рече – сътворени същества. Същите, които по-късно Божият Син е изпратил, за да освободят Лот от Содом.

Още повече, ако тези два ангела наистина са били Бог Отец и Светият Дух, както се твърди в популярното недоразумение, това би означавало, че Синът изпраща Отца. От Самия Христос обаче ние знаем, че в божественото разпределение Отец изпраща Сина, за да изпълни волята Му.[36] Да се казва вместо това, че Син изпраща Отца, би означавало, че Отец не е източникът на едната божествена воля, както и че Синът, следователно, не изхожда от Отца. След което ще трябва да кажем още и това, че Отец не е безначален, а е съ-безначален със Сина, както и че не би имало ипостас или начин на съществуване на Отца, нито на Сина, и Троичният Бог би бил или трима богове или един Бог, но в една личност, имаща три модуса на съществуване.[37]

Синът обаче изпраща само ангели, тварни същества. Отец и Светият Дух никога не се явяват лично, т. е. ипостасно – нито като ангели или човеци, нито като каквото и да било тварно същество. „Явилият се на Авраам при дъба е Бог, Който, заедно с двамата ангели, бил изпратен от Другия“.[38] Бог Отец е Този, Който е изпратил Сина, заедно с двамата ангели, така че двамата мълчаливи ангели не са били Отец и Светият Дух: „Двамата били същински ангели“.[39] По този въпрос отците на Църквата са единодушни. Следователно, трите ангелски фигури „не били Пресветата Троица, а само образ [типос] на Пресветата Троица, за да може в бъдеще тя да бъде открита и назована по име“.[40] Така, св. Григорий Паламà ни предупреждава да не се объркваме от някои типоси, които „не са истината, а типос на истина, която има да се разкрие в бъдещето“.[41]

В западното християнство вярват, че в Стария Завет присъствието на Сина Божи се състои само от думи – думи на предсказвания и очаквания на Неговото бъдещо идване, а не в Неговото активно, личностно присъствие в Стария Израил. Което, вярват там, е било запазено за времето на Новия Завет.[42] Това вярване е непосредствено следствие от твърдото укрепване на западното учение за изкуплението, според което Въплъщението и смъртта на Христос са били нужни за удовлетворяване на божествената справедливост. Това е била и единствената причина за Неговото присъствие на земята. Западът изоставя древната вяра, че Божият Син е Господ на славата, Яхве, Който се е явявал на светците от Стария Израил и е предизобразявал бъдещата Си човешка форма, която ще възприеме от Пресветата Дева. Христос е напълно изгубен като единствената божествена Личност, познавана въобще някога от човечеството, както преди, така и след Въплъщението, от съзнанието на западното християнство. Него, Господа от Стария Завет, Западът заменя с Бога Отца. И непосредствената връзка на Сина Божи с Израил и с целия свят е сведена до краткия период от историята от раждането Му от Пресветата Дева във Витлеем до Неговата смърт в Йерусалим, имаща за цел да удовлетвори божествената справедливост. Не след дълго ще се върнем към следствията от това отклонение от християнската вяра.

За пророците, апостолите и отците обаче Яхве, Господът на славата, е Божият Син Иисус Христос. Св. ап. Павел казва, че Христос е предпазвал Израил и е говорил лице в лице с праведните Божии приятели, които „… пиеха от духовния камък, който идеше подире им; а камъкът беше Христос“ (1 Кор. 10:4). Божиите приятели в Стария Израил са познавали Христос: „… С вяра Моисей… охулването Христово сметна за по-голямо богатство, отколкото египетските съкровища… С вяра той напусна Египет, … защото утрая, като да виждаше Невидимия“ (Евр. 11:23-27). Тук охулването се отнася до Кръста и „… да бъдеш охулен заради Христос“.[43]

Св. Григорий Паламà изтъква и двата аспекта на тайнството на Кръста, работещи в Божиите приятели. В тях тайнството не е било нещо, което ги е покорявало или за което те са били предопределени. Преди всичко то е изисквало техния свободен избор: избора да повярват в Господа, да се нагърбят с усилията, изисквани от Неговото обещание – да се очистят, да се отрекат от себе си, да вземат Кръста и „да се вслушат в Божиите слова, както е направил Авраам: „… излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си (та иди) в земята, която ще ти покажа“.[44] И наистина, този, който е напуснал своята земя, за да не се завърне никога в нея, който по плът е напуснал своя дом и своя свят, такъв е бил изпратен на смърт и е бил съсипан, и това е Кръстът… Кръстът, това е нашето разпване по плът – разпването на нашите страсти и желания, … и преставане да вършим каквото и да било, което не е угодно Богу“.[45]

Вторият аспект на същото това тайнство на Кръста, работещо в Божиите приятели, е просветлението и получаваното от тях откровение, или, ако го кажем по друг начин, опитното познание за Бога, което те получават. „Той показа Своите пътища Моисею, на Израилевите синове – Своите дела“ (Пс. 102:7). „Тях Бог посвети в тайнството на Кръста, и то не само веднъж, но и два пъти, и много пъти… Кръстът на Господа учи на цялото домостроителство на Този, Който идва въплътен… Дори онова, което Моисей бе съзрял в неизгарящата къпина, беше пак тайнството на Кръста“.[46] И „Авраам видя тайнството на Кръста, когато се подготвяше да принесе в жертва своя син, защото той беше пророк – в Духа той видя деня на идването на Господа и домостроителството на страданията Му: „… Авраам, вашият баща, би се зарадвал да види Моя ден, и видя, и се възрадва“[47] – казва Иисус на юдеите“.[48]

Посвещаването „и два пъти, и много пъти“, на което се позовава св. Ириней – това са неизброимите случаи, в които толкова много мъже и жени от времето на Стария Завет опитно са преживявали θεωρία или виждането на Бога в Неговата нетварна слава. Те са били очиствани, просветлявани и обòжвани. В опитното си преживяване на нетварната енергия и на божествената светлина – в Светия Дух – те са научавали за Светата Троица, за предвечната воля за Въплъщенето, за Божията майка и за обòжението, подготвено за човечеството: обòжението, на което те вече са ставали причастни, и как великото тайнство на Въплъщението ще се открие в историята чрез тайнството на Кръста.

„Този, Който още не е дошъл, вече присъства“

Господ се е откривал лично на Израил в единствената форма, която човек може да възприеме: човешката форма, която единствен от Пресветата Дева е приел Синът Божи и която по благодат е била предизобразявана. Господ е казал на Моисей, че никой човек не може да види лицето Му (т. е. божествената природа) и да остане жив. Бог се е явявал на пророците, както ни разказва Йезекиил, в „отблясъка от славата Господня“ (Иез. 2:1). „Защото както онези, които виждат светлината, се намират в светлината и са причастни на сиянието ѝ, така и тези, които виждат Бога, се намират в Бога“.[49] Логосът се е откривал на Моисей и е разговарял с него – „уста с уста, и явно, а не с гатанки, и той вижда образа на Господа“ (Чис. 12:8). В нетварната Божия слава св. пророци и светците на Израил са могли да виждат Божия Син и да разговарят с Него. Нещо, което се случва в една друга реалност – такава, каквато хората обикновено не познават: нетварната реалност на Бога. Пророците са били вземани вътре в нетварните енергии на божествената воля, власт или господство, и присъствие. И тъй като са били в Божията слава, „в светлината“, Бог им е давал да виждат неща, които са в Неговото предзнание – така, както всеки от тях е бил в състояние да вижда, и са разбирали какво волята Му е нареждала още отпреди вековете.

„По този невидим начин, следователно, те са виждали Сина Божи като човек, който разговаря с човеците, когато те са пророкували онова, което предстои, казвайки, че Този, Който още не е дошъл, вече присъства“.[50] Пророците са виждали „… разпорежданията и тайнствата, чрез които човекът след това е трябвало да види Бога“.[51] „Видно е, че на тях Бог се е явявал като човек – образ и типос на онова, което е предстояло да бъде. Защото невидимият Син и Логос на Бога е трябвало да стане истински човек, за да се съедини с нашата природа и да бъде видим на земята“.[52] „Виждаш, че и пророците са съзерцавали Христос, но доколкото всеки от тях е можел да понесе… Впрочем, Той не е бил непознат и на праотеца Давид… Моисей също Го е виждал, и Исаия Го е виждал, и Йеремия Го е виждал, и не е имало нито един от пророците, който да не Го е познавал“.[53]

Бог Отец никога не се явява на човеците

„Който е видял Мене, видял е Отца“ (Иоан 14:9). Затова защото Отец бива познаван от човеците само чрез Сина, както ни казва Христос. „Това не значи, че Отца е видял друг някой, освен Онзи, Който е от Бога; Тоя именно е видял Отца“ (Иоан 4:46).

Св. Юстин Мъченик също обяснява, че на човеците лично не се явява нито Бог Отец, нито Светият Дух, а само Синът Божи. Той е „изпратен от Другия, Който пребивава над небесата – невидим за когото и да било от човеците, Който не общува непосредствено с никого и за Когото ние вярваме, че е Творец и Отец на всичко“.[54] Въплътеният Господ на славата говори на юдеите, че Моисей не е познавал никакъв друг Господ, освен Него: „… понеже той за Мене писа“ (Иоан 5:46). Ако Моисей, патриарсите и пророците, и всички праведници от Стария Завет, на които Бог е говорил, наистина са чували гласа на Отца или наистина са Го виждали в някаква форма, за Него Спасителят нямаше да каже на юдеите, че „… вие ни гласа Му някога сте чули, ни вида Му сте видели“ (Иоан 5:37).

В Своята предизобразена човешка форма във времената на Стария Завет Христос е наречен също така „Ангел на великия съвет“, от св. прор. Исаия, и „Ангел Господен“, от Моисей и други пророци, както е в случая при неизгарящата къпина. „Великият съвет“ или волята на Отца е била Въплъщението на Логоса. Става дума за един тайнствен съвет, който не е бил познат на сътворените същества. Синът Божи и Съветник на Бога Отца е дошъл в света, за да открие този съвет и неговото обещание за човеците. Той се е явявал във формата на човек, което не е било нито случайно, нито нещо заимствано, а собствена Негова форма в предобрази, в историята и от векове за векове. Той е бил виждан в „образ и типос на онова, което е предстояло да бъде“.[55] „Всички, които още от самото начало са знаели Бога и са предрекли пришествието на Христос, са получили това откровение от Самия Син Божи“.[56]

Ако Той е бил виждан от пророците, то Неговата майка е била Мария

Старозаветните явявания на Бога в човешка форма водят началото си от тайнството на Въплъщението и на Пресвета Богородица в Новия Завет. Въплъщението е причината за Сътворението и изворът на цялото Откровение. Въплъщението е единственото, което очиства, спасява и просвещава: единственото, което обòжва човеците като синове Божи. Съгласието на Пресветата Дева – „… нека ми бъде по думата ти“[57] – прави възможно за светците от Стария Израил да виждат Бога. Без човешка форма, дори и предизобразена, не би било възможно Той да бъде познаван. Думите на Пресвета Богородица, макар все още неизговорени, са част от тайнството на Въплъщението и на Кръста и вече са били в сила: в противен случай пророците не биха знаели нищо за Христовото пришествие, но „… тайнството обгръща всички векове и открива пребезпределния и безкрайно пъти безкрайно предсъществуващ вековете велик Божи съвет“.[58] Благодарение на Пресветата Дева светците и ангелите са можели да разговарят с Бога „… уста с уста, и [виждайки Го] явно, а не с гатанки“ (Чис. 12:8).

Самоличността на Господа от старозаветните теофанѝи има ключово значение по отношение на християнската вяра на Новия Израил. Подобно на пророците, и Църквата винаги свързва Господа от тези теофании непосредствено с Пресвета Богородица. Като свързва предизобразяваната човешка форма на Бога в Стария Завет с утробата на Девата, Църквата казва, че Неговата теофанийна човешка фигура „… предзнаменува в символи неизказаното преплитане, чрез което Той искаше да се съедини с човеците в теб, о чиста Дево“.[59]

Господът, Който се явява в човешка форма на Стария Израил има за Своя майка не някого другиго, а именно Пресветата Дева. За православието това е нещо аксиоматично. Такова е свидетелството на Църквата що се отнася до всяка теофания. От разгледаните дотук теофании, например, е очевидно, че Този, Който се е борил с Яков е бил не друг, а Синът на Девата. Отново Той е бил и четвъртият, Който се е явил в огнената пещ, за да предпази четиримата юдейски младежи. Все Той е бил и получилият гостоприемството на Авраам и Сарра Господ. Той е „Старият по дни, Който заради мен стана Младенец“.[60] В храма Той е представен от Своята майка като „… всяко мъжко, което разтваря утроба“ (Лука 2:23). Чрез Пресвета Богородица Бог се е явявал на тези, които са били на земята. Отначало Той се е показвал в типосите и фигурите на Своята човешка природа, а сетне е бил и роден по плът – същата като нашата, с изключение на онова, което се отнася до греха, и се е движил и е живял сред човеците. „В предобраз Роденият от тебе избави някога младежите [тримата в огнената пещ]; сега Той [вече е роден на земята и] действа с пълна сила“.[61]

Синът на Пресветата Дева е единственият Господ, Когото човеците са познавали на всяко място и по всяко време – нещо, което Църквата изповядва преди всяка божествена Литургия: „На Твоя Кръст се покланяме, Христе, и Твоето свято Възкресение възпяваме и славим. Защото Ти си наш Бог и освен Тебе другиго не знаем“.[62]

Нищо от теофаниите на Сина Божи в Стария Завет не е случайно. В разни времена и различните Свои явявания, Той е предизобразявал човешката Си природа и формата, в която ще се въплъти и ще живее на земята. Тези неща са ни познати от Новия Завет, където ние Го наблюдаваме като дете и като голобрад младеж, като брадат възрастен и като Алфа и Омега – мъжът от Откровението, с глава и с косми, „бели като бяла вълна“,[63] като Стария по дни.

В един неделен ден ок. 90 г. Иисус се явява на св. ев. Йоан Богослов, удостоверявайки Себе си като „Алфа и Омега, начало и край“ (Откр. 1:8). Както св. Йоан Богослов, така и св. прор. Даниил използват едни и същи думи, за да опишат дрехите и външния вид на Господа, с Неговата коса, бяла „като бяла вълна“. Сравняването на Глава 9 от книгата на св. прор. Даниил с първите три глави от кн. Откровение не оставя никакво съмнение, че Логосът преди Своето Въплъщение е и белокосият „Стар по дни“, както е възприето и в Преданието на Църквата. Това е потвърдено на св. евангелист от Самия „Алфа и Омега“, Който се явява на св. Йоан с коси, „бели като бяла вълна, като сняг“ (Откр. 1:14) и казва: „Аз съм първият и последният, и живият; бях мъртъв, и ето, жив съм вовеки веков, амин; и имам ключовете на ада и смъртта“ (Откр. 1:17-18). Нататък Той продължава като Сам идентифицира Себе си като „Син Божий“ (2:18). На свой ред св. прор. Даниил казва, че Старият по дни сяда да съди, а Съдията е Христос: „Защото Отец и не съди никого, но целия съд предаде на Сина“ (Иоан 5:22), както Сам Той ни казва.

Господа, Когото св. прор. Исаия вижда като човек на издигнат трон, носен нависоко от ангели (Ис. 6:1 сл.), е все същият този Господ, Когото днес ние посрещаме като „Царя на всичко, Когото ангелските чинове невидимо носят“.[64] В същото свое видение св. прор. Исаия вижда и Пресветата Дева, носеща Господа, и я описва като „престол висок“. Така, Рождественската песен на утринната заявява, че „Престолът херувимски е Дева“,[65] а св. Григорий Паламà добавя още: „Тя е тронът, който Исаия е видял и описва като „престол висок и издигнат“, посочвайки свръхдобродетелта на Божията майка, която превишава небесните сили“.[66]

Същият Господ е Този, Който е дал законите на Моисей, както и Ангелът Господен, и Старият по дни от книгата на св. прор. Даниил. Същият Господ е Този, Когото всякога Църквата всемирно е изповядвала и продължава да изповядва като Сина Божи.

„Какво мога да кажа, какво мога да изрека? Защото чудото ме смайва – Старият по дни става Дете. Той, Който седи на висок престол и издигнат, в ясли е положен“.[67]

„В старческите си обятия праведният [Симеон]… взе Стария по дни в младенчество и благослови Бога, и каза: сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си, смиром“.[68]

„Стария по дни, Който в древните времена на Синай даде на Моисей Закона, днес ние виждаме като Младенец… Като стана Младенец по плът, Старият по дни се принася в храма, изпълнявайки така обещанието на Своя Закон“.[69]

„Старият по дни… заради мен стана Младенец“.[70]

„Старият по дни, о Всесвета, слезе в девствената ти утроба – като орел над вълна, и Човеколюбецът се яви като Нов Адам“.[71]

„Ти роди за нас Стария по дни, като ново Дете, Което оправи пътищата ни и обнови старата ни природа“.[72]

„О, Чиста, ти раждаш Този, Който е Законодателят и Старият по дни“.[73]

Така, всички типоси и предобрази от Стария Завет възвестяват за пришествието на въплътения Бог и за Пресветата Дева – първата човешка личност, която е била обòжена и която е била възкресена с тяло и с душа на Небесата, в чиято утроба Той е станал Човек. Леонид Успенски пише: „Върху тези две лица се съсредоточава цялото многообразие от старозаветни образи… осъществяването на тези пророчески символи е изразено в Новия Завет чрез двата основни образа: на нашия Господ Бог, Който стана Човек, и на Пресвета майка Божия, първият човек, достигнал до пълно обòжение. Ето защо и първите икони, появили се едновременно с християнството, изобразяват Христос и Богородица. Утвърждавайки това чрез силата на своето Предание, Църквата основава върху тези два образа цялата си иконография“.[74]

Погледнато от перспективата на древната Църква, отказът на Запада от Сина Божи като Яхве, Господа на славата е нещо анти-мариологично и анти-християнско. Дори това да се чува рядко от проповедниците в наши дни, Църквата винаги е учила и продължава да възвестява в богослужението си, че Този, Който се е явявал в човешки вид на Израил и на пророците, има Пресвета Богородица за Своя майка. Против иконоборческата ерес Църквата защитава изображенията на Сина Божи едновременно и като младеж, и като възрастен поради действителната плът, възприета само чрез Пресветата Дева. Ето защо определянето на беловласия въплътен Господ като Бог Отец е неописуемо извращаване на богомайчинството. Пресвета Богородица не може да бъде едновременно неневестната невеста на Отца и Негова майка.

Мистичните модели на бъдещето

През цялата история на юдеите Бог ги е подготвял към възприемането на чудното и удивително тайнство на Неговото пришествие в плът чрез Пресветата Дева. Реални събития и реални личности, сам Храмът и неговото съдържание също са предварителни модели, мистично съобщаващи на пророците бъдещето. Значението на предобразите и типосите е бивало откривано във вътрешния взор и θεωρία на пророците – като опитно знание за нетварната Божия слава. „Пророците са виждали разпорежданията и тайните, чрез които след това човекът е трябвало да види Бога“[75] в Неговото пришествие в нашия свят, извършено за да може Той да го сподели като човек.

Основани в конкретни събития и личности, предобразите са придавали измерение на пророческите предричания, правейки за юдеите очакването на Христос Спасителя не по-малко осезателно или явно от опита им от тяхната собствена история. Бог е въздигал пророците и учителите израилеви, чиято задача е била да тълкуват за народа събитията от историята и предобразите, като модели на великото изкупително дело на Яхве. Нещо повече: за Израил ходът на миналите и бъдещите Божии действия е изписан в неговата собствена история. В тези действия е било скривано и значението и потвърждаването на наближаването на великия Ден Господен. Процесът на култивирането и на откровението обаче е бил постепенен. Разпростиращ се в течение на петнадесет столетия, той е позволявал на Израил непрестанно да разсъждава назад върху историята си и през очите на пророците да я разбира като движение на Божиите тайнствени действия в света, които постепенно водят към месианистичната победа над Божиите врагове, т. е. над дявола и смъртта.

В размисъла над миналото, следователно, Израил е трябвало да разбира прогреса на Божията тайна на спасението на юдеите, а чрез тях – също и на езичниците. Пълното разбиране на типосите и предизобразяванията на Божията майка и на Неговото идване като човек обаче е трябвало да стане възможно едва с тяхното осъществяване: „Той е бил показван чрез типоси и притчи; следователно, Неговата човешка природа не е могло да бъде разбрана преди изпълнението на онези неща, които са били предречени, т. е. преди идването на Христос“.[76] Едва в края на старозаветните времена, когато „… мнозина ще я [книгата на живота] прочитат, и знанието ще се умножи“ (Дан. 12:4), юдеите като народ са имали възможността да срещнат Христос: съкровището, скрито в образите, типосите и предизобразяванията на Светото Писание. Св. прор. Йеремия говори за това, когато казва: „в последните дни ясно ще разберете това“ (Иер. 23:20).[77]

Някои разбират, но не всички. Не всички разпознават Яхве, Господа на славата, във вида на раб. Не всички обръщат внимание на древните пророци, които са изрекли „… в божествените писания тайнствени слова за майката на Всевишния“.[78] И не всички са се вслушвали в новите пророци като свещеник Захария и пророчицата Анна, като св. Йоан Предтечата и св. Симеон Богоприемеца, като апостолите от Дванадесетте и апостолите от кръга на Седемдесетте, като св. евангелисти, апостолските мъже и по-късните отци на Църквата, които Господ е въздигал за всички човеци. Не всички забелязват как типосите от времето на Стария Завет са се изпълнили в лицето на Пресветата Дева, „как на всички типоси печатът бе поставен, как в нея онова, що бе написано в сянка, се осъществи като истина“.[79]

„Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха“ (Иоан 1:11). И тъй като Иисус Христос е Син човечески, то Неговите „Свои“ са не само юдеите, а всички човеци. Тези пък, които са Го разпознали, са направили това по благодат, а не със собствени сили или по някакво право на първородство или по волята на плътта. Заради предразположението на техните сърца това им е било „дадено от Моя Отец“ (Иоан 6:65). „Царството небесно прилича… на имане, скрито в нива, което човек намери и укри, и от радост за него отива, та продава всичко, що има, и купува тая нива“ (Мат. 13:44).

Следва

Превод: Борис Маринов

* „Not by Words Alone“ – In: Gabriel, G. S. Mary: The Untrodden Portal of God, Ridgewood: „Zephyr“ ⁴2014, p. 105-125 (бел. прев.).