Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Животът след смъртта

Петък, 14 Юни 2019 Написана от Йером. Сергий (Четвериков)

Hierom Sergiy ChetverikovУсловията на нашия бъдещ живот – след всеобщото възкресение – ще бъдат съвсем различни от тези, в които ние живеем сега: няма да има нито време, нито пространство, а това изцяло ще измени характера на нашия бъдещ живот, в сравнение с настоящия. А след като няма да има време, това означава, че няма да има и разлика във възрастта на живеещите. Живеейки сега, в условията на времето и пространството, ние недоумяваме как ангелите и светците успяват едновременно да чуват молитвите на десетките хиляди, които живеят по различните краища на земното кълбо, и да откликват на тези молитви. Не го разбираме, защото сме свързани с условията на времето и пространството, и извън тях не си представяме възможност за живот. Освобождавайки се обаче от тези ограничения, ние получаваме възможността да бъдем навсякъде и никъде и, следователно, да виждаме и да чуваме онова, което по-рано ни е било недостъпно.

Съществуването на такъв живот извън времето и пространството се потвърждава и от Евангелието, и от написаното от апостолите, и от вселенското Предание на Църквата. Между нас и небесния свят се извършва непрестанно общение. Новозаветното Писание определено настоява на съществуването на живота отвъд този свят, а Църквата има като основно съдържание на своя живот постоянното общение с отвъдния свят: със светците и починалите, с ангелите и с Бога. Без да прилича на нашия живот, небесният свят не се отчуждава от нас, съставяйки с нас единната Църква Христова и вземайки живо участие в нашия живот. Откъде е видно това ли? Най-вече от факта на Въплъщението на Божия Син, от Неговото пребиваване с нас тук, на земята, от създаването от Него на земята на Църквата, от изпращането над апостолите и Църквата на Светия Дух, от съществуването в Църквата на постоянното молитвено и благодатно общение с небесния свят. На нашите молитви небесният свят отговаря с изпълняването на просбите ни, дарува ни благодатно и светло устройване на духа, помага ни в нашите духовни и телесни нужди, открива ни се във видения и откровения. Налице е огромна духовна литература, в която са събрани многобройни факти от този род. Според учението на Църквата, никой от нас след своята смърт не изчезва, но преминава към ново съществуване – светло или печално, но винаги съзнателно. След смъртта ние влизаме в света на духовните съзнателни същества – добри или зли, свети или грешни – и се удостояваме да съзерцаваме Самия Творец на света… Какво представлява този тайнствен задгробен свят, какъв живот тече там – за това можем да съдим донякъде по Словото Божие, по Преданието на Църквата, по едни или други явления или откровения, каквито получаваме от тайнствената глъбина на небесния свят. При това ние сме длъжни да умеем да различаваме истинските явления и откровения от мнимите, призрачните.

Запазваме ли в бъдещия живот някакъв външен облик или се превръщаме в безплътни същества?

По този повод някога се е провеждала интересна полемика между двама бележити и почитани епископи на Православната църква – св. Теофан Затворник и св. Игнатий (Брянчанинов). Последният е твърдял, че и умрелите, и ангелите – както добрите, така и злите – притежават някаква, макар и тънка, материална обвивка, което се потвърждава от явяванията на светци и на ангели на хората във видим образ. Еп. Теофан, на свой ред, е отричал това, позовавайки се на свидетелството на отците на Църквата. И двете мнения имат своите защитници и своите противници. Някои съвременни богослови твърдят, че и едното, и другото мнение по въпроса са правилни – по отношение на Бога всичко тварно е безусловно материално, защото само Бог е висше Същество – духовно същество в пълния и недосегаем смисъл на думата. Душата е сътворена от небитие и притежава определени очертания, душевна природа, благодарение на което в явленията от невидимия свят има видима обвивка, а по отношение на тварния свят е духовна – тъй като има нематериална природа.

На въпроса как става преходът от земното битие към вечния живот Православната църква отговаря с учението за митарствата.[1] Всеки човек, след излизането му от тялото, го очакват поредица от претендирания към него от страна на злите адски сили. Те имат регистрирани всички негови тъмни дела, желания и помисли и на това основание смятат покойника за своя собственост. На техните претенции ангелът-пазител на дадения човек им противопоставя добрите му дела или неговото покаяние, и по този начин, така да се каже, го откупува от претенциите им. Оттук и самото название „митарства“ – „митарят“ е събирач на данъци, на повинности. Преминал благополучно през тези стражи, човекът достига до светлата небесна област и се покланя на Господа. Сетне му показват райските обители и местата на мъчения на грешниците. До деветия ден той разглежда обителите на праведниците, а до четиридесетия – местата на мъчения на грешниците. След единия и другия оглед покойникът отново се покланя на Господа. Ето защо през тези дни за него се възнасят молитвите на Църквата. На четиридесетия ден участта на покойника вече се определя. Впрочем, това определяне не е окончателно. Или, по-точно казано, то е такова за праведниците, докато за грешниците е неокончателно и подлежи на промяна към по-добро. Участта на грешниците може да се измени към по-добро по молитвите за тях на онези, които живеят на земята и от извършването на добри дела в тяхна памет. По този начин задгробната участ на човека не се определя изцяло от неговите лични данни, били те добри или недобри – в делото на спасението на него могат да му помогнат и другите хора. Делото на спасението не е нещо, което е изключително индивидуално. Това е общо дело на вярващите, общо дело на Църквата, и още повече – на близките на починалия и на тези, които го обичат. Църквата е тяло Христово, а негови членове са всички вярващи в Христос. И затова болестта на един член предизвиква усилената работа на останалите органи, а погибел за един член се предава като болка върху целия организъм. Духовният организъм на Църквата след смъртта на някой неин член възглася молитва и чрез силата на Христос обичащите го могат да му помогнат. Така вярва и изповядва Православната църква и затова молитвата за покойниците представлява една необходима, съществена и значителна част от нейното богослужение. В годишния кръг на своето богослужение Църквата има специални дни за поменаване на починалите, независимо от обичайното, всекидневно тяхно поменаване. Посмъртният живот на човека – от гроба до Всеобщото възкресение – се различава и от неговия земен живот, и от онзи живот, който ще настъпи след Всеобщото възкресение. От земния живот се различава с това, че през този период от време човекът живее без тяло. Умирайки, той е оставил земното си тяло, но още не е получил и тялото на възкресението.

Съществува ли в задгробния живот общение между праведни и грешници? Или те са изцяло изолирани един от другиго?

Съдейки по притчата на Господа за богаташа и за Лазар, общението между тях е възможно. Богатият, намирайки се в ада, вижда Авраам и Лазар – в неговото лоно. И не само ги вижда, но и беседва с тях. Няма го само преходът от праведници към грешници и обратно. Богаташът, измъчван от пламъците, умолява Авраам: „Смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък“. Авраам пък му отговаря: „… между нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат оттук при вас, да не могат, тъй също и оттам към нас да не преминават“. Когато, след това, богаташът моли Авраам да изпрати Лазар на земята, в дома на баща му, за да предупреди неговите братя, да не пристигнат и те на това „място на мъката“, Авраам отказва да изпълни това, казвайки: „Имат Моисея и пророците: нека ги слушат“. Богаташът отново започва да умолява: „… не, отче Аврааме, но ако някой от мъртвите отиде при тях, ще се покаят“, а Авраам отговаря: „… ако Моисея и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят“ (Лука 16:24-51).

Доколко е възможна или не е възможна помощта от страна на намиращите се в рая за тези, които се намират в ада, ние не можем да добавим нищо към това, което е казано в притчата. Колкото до помощта от страна на намиращите се в рая за тези, които живеят все още на земята, от многобройните факти ние знаем, че тази помощ е възможна. И за тази помощ Църквата постоянно напомня. Ангел, например, извежда св. ап. Петър от тъмницата; с явяване на Божията майка изцерение от болестта си получава св. Серафим Саровски.

Освен притчата за богаташа и Лазар, Господ и в други поучения разкрива тайните на небесния живот. Така например, Той говори на апостолите: „Гледайте да не презрете едного от тия малките, защото, казвам ви, техните Ангели на небесата винаги гледат лицето на Моя Отец Небесен“ (Мат. 18:10). Това означава, на първо място, че хората имат свои ангели-пазители, и, на второ място, че те защитават децата пред Бога от тези, които ги обиждат. От отговора на Господа на лукавия въпрос на садукеите за жената, която по ред била омъжвана за седмина братя – чия ще бъде тя след Всеобщото възкресение, Той им разяснява, че „… при възкресението нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като Ангели Божии на небесата“ (Мат. 22:30). Чрез такива отделни, разяснения за задгробния живот, разхвърляни из Евангелията, пред нас до известна степен се повдига завесата на задгробния живот и се откриват неговите тайни. Същото ние намираме и в апостолските послания. В едно от посланията си св. ап. Павел, например, разкрива на коринтяните тайните на своите видения за небесния свят. Той казва: „Да се хваля, не ми е за полза, а при все това ще мина към видения и откровения Господни. Зная един човек в Христа, който преди четиринайсет години (с тяло ли, не зная; без тяло ли, не зная: Бог знае) беше грабнат и отнесен до трето небе. И зная тоя човек (с тяло ли, или без тяло, не зная: Бог знае), че беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори. С такъв човек ще се похваля; но със себе си няма да се похваля, освен с моите немощи“ (2 Кор. 12:1-5). С видения и с откровения за небесния свят е пълна и кн. Деяния апостолски. А какво да кажем за Евангелията, където всяка страница – от Благовещение на Пресвета Дева Мария и Христовото Рождество, до явяването на Светата Троица на Йордан, на Бог Отец на Тавор, и Възнесението Господне, е изпълнена с откровения за небесния свят!

Всичко казано тук е известно на всички и ако напомняме за него, то е само защото малцина разсъждават върху него, малцина са тези, които строят живота си съобразно с тези откровения, които ясно говорят, че нашият живот не се прекратява с нашето земно съществуване и че съществува небесен свят, където ние и трябва да преминем за нашето вечно съществуване. Не можем обаче да не кажем и това, че всичко, което ние знаем за небесния живот, далеч не ни предава неговото действително съдържание. Говорейки за този живот, ние употребяваме думи, които са ни дадени за ориентиране и за обмен на мнения в нашия триизмерен свят. Употребявайки тези думи за опознаване и описване на небесния свят, в който не съществува нито време, нито пространство, ние естествено изпадаме в неточности и изопачавания. И не само думите на апостолите, но и думите на Самия Господ, когато Той ни говори за невидимия и вечния свят – например, за Своето Второ пришествие и за Страшния съд – не ни предават истинския живот на невидимия свят, а само ни го предават в друга форма, доколкото това е възможно, на езика на нашия тварен свят, на езика на трите измерения, и в това предаване ни дават някакви представи относно невидимия свят и Царството небесно. Затова и апостолът цитира, че: „… око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат“ (1 Кор. 2:9). Всяко недоумение, всяко неразбиране и всички спорове на книжниците и фарисеите с Господ Иисус Христос и Неговите ученици са почвали тъкмо от това, че своето земно разбиране на нещата те са пренасяли и към областта на вечния живот, и всичките свои възражения и въпроси относно небесния живот са повдигали от гледната точка на своите земни представи, без да осъзнават, че животът в тварния свят и животът във вечността протичат в съвършено различни условия.

Преминаваме към други въпроси, свързани със задгробния живот. С какво духовно съдържание преминаваме във вечния живот? Всички ли впечатления, получени от човека, съзнателно или несъзнателно възприети от него в този живот, той пренася и в бъдещия живот или пък някаква частица от преживяното от нас на земята отпада и ние изцяло го губим? Смятаме, че, обратно: всичко оживява и ние си го спомняме с цялата яснота и отчетливост, без да изключваме и най-дребните впечатления от най-ранното ни детство. Ние преминаваме във вечността заедно с целия запас на нашето духовно съдържание и само това предоставя възможността за провеждането над всекиго от нас на справедлив и безпристрастен съд. Сами ще видим себе си, в пълнотата на нашето съдържание – сами ще видим и ще разберем справедливостта на божественото определение за нас. Казват, че такава пълнота на самосъзнанието понякога преживяваме и в момент на заплашваща ни внезапна смърт. Още повече това е възможно пред Божието лице, когато на човека се произнася Божието определение и когато той започва да вижда, че друго определяне за него не може и да има – според земния му живот и всички негови дела и преживявания. „Страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог!“ – казва св. ап. Павел (Евр. 10:31). Страшно е – затова, защото от тези ръце излиза справедливо и безусловно обосновано определение, и друго определение не може да има.

Нататък, възниква друг въпрос – въпросът относно умиращите бебета и деца. Какво ще бъде тяхното положение и състояние в бъдещия живот сред безплътните същества? Ще останат ли те и там бебета и деца – двуседмични, тримесечни, петгодишни – или с тях ще стане някаква промяна?

Според учението на Църквата, в бъдещия живот всички ще бъдат на една възраст, или, по-точно казано, всички ще бъдат без възраст, защото няма да има време. Всеки ще бъде там в пълнотата на своите човешки сили и възможности. Земното детско състояние е подобно на състоянието на семето, все още не разкрило скритите в него възможности. В тукашния земен живот и детето, и семето разкриват в себе си тези възможности лека-полека, под влияние на външната обстановка. В бъдещия живот тези възможности пред младенеца ще се разкрият сами от себе си в атмосферата на вечността и там младенецът ще стане съвършен човек, прескачайки процесите на земното развитие. В това се състои и предимството на умиращите младенци пред възрастните хора – в това, че те умират без да са познали греха, съхранили неповредени своите духовни възможности. В Царството Божие те достигат пълнотата на своята възраст веднага и затова тях Църквата ги нарича „блажени“.

Третият въпрос на недоумение възниква по отношение на душевноболните хора, на т. нар. „луди“, „ненормални“, „идиоти“ и др. под. – какво ще бъде с тях в бъдещия живот?

Всички тези болезнени, ненормални човешки състояния са явления в земния живот и само в земния. Вследствие от едни или други условия от нашия земен живот и от лоша наследственост душата на тези хора е лишена от възможността да се проявява нормално. Това обаче не означава, че тя е престанала да бъде нормална, създадена по Божия образ и подобие. Ако и в земния живот за нея понякога става възможно освобождаването ѝ от ненормалните условия и проявяването ѝ, и тя – както казват – оздравява, толкова повече ще бъде възможно това за нея тогава, когато се освободи от телесните окови. В бъдещия живот душевноболни, разбира се, няма да има. Всички ще живеят в пълнотата на своите естествени, здрави сили и възможности, като създадени по Божия образ и подобие. Ако – както казва Библията – Бог не е сътворил смъртта, а тя е влязла в света като следствие от човешкия грях, още по-малко Бог ще е сътворил и лудостта или идиотизма, и те не са нищо друго, освен продукт на нашите болести и не могат да бъдат явление от вечния и безсмъртен живот.

Запазват ли хората в бъдещия живот своите индивидуални особености? Ще можем ли да различим св. ап. Петър от св. ап. Павел, св. Николай от преп. Сергий?

Несъмнено. Това е видно още от притчата за богаташа и Лазар, в която ясно биват различени Авраам и Лазар. След това, същото е видно и от явяванията на живеещите на земята хора на починали светци. Пресвета Богородица, съпровождана от св. ап. Петър и св. ап. Йоан, се е явявала на преп. Сергий, а на преп. Серафим – заедно със сонм мъченици. И ангели са се явявали на хора във видим образ: на Божията майка, на свещеника Захарий, на св. ап. Петър, на стотника Корнилий и др. В какви тела са се явявали те, това ние не знаем – знаем само, че са се явявали във видим образ, след което са ставали невидими. Така и Господ, след Своето възкресение, се е явявал на учениците при затворени врати, в Своето собствено тяло, ял е и е пил с тях, след което е ставал невидим. Всички тези явявания са превъзхождащи сегашното разбиране, но, несъмнено, са напълно действителни.

Съществува ли в задгробния живот – до Всеобщото възкресение – някаква разлика между хората според степента на блаженство на праведниците, както и според степента на мъчения на грешниците?

Несъмнено съществува, но не в смисъла на физически страдания или на физически наслаждения. На коринтяните ап. Павел казва за себе си, че той по чудесен начин е бил въздигнат до „трето небе“ и е слушал там „… неизказани думи, които човек не може да изговори“ (2 Кор. 12:1-4). Тези думи ни показват, че съществуват различни състояния на блаженство, както и различни състояния на битие въобще в задгробния живот, за които ще разберем, разбира се, едва от личен, посмъртен опит. На въпроса в какво се състои посмъртното блаженство на праведниците православният Катихизис отговаря, че „то се състои в съзерцаване на Бога в Неговата светлина и слава“ и в единението с Него, като се привеждат думите на апостола: „Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава – лице с лице“ (1 Кор. 13:12), ще рече – тогава между мене и Бога няма да я има сегашната преграда, пречеща ми да видя истината такава, каквато тя е. А според св. ев. Матей, „тогава праведните ще блеснат като слънце в царството на Отца си“ (Мат. 13:43). И още, при св. ап. Павел: „… както сме носили образа на земния (на тварния човек), тъй ще носим и образа на Небесния“ (т. е. на прославения Син Божи; 1 Кор. 15:45). Защото ще бъде Бог „всичко у всички“ (1 Кор. 15:28). Всичко ще бъде проникнато и изпълнено от вечната, небесната слава.

В усещането и съзерцаването на тази божествена слава ще се състои блаженството на праведниците. Тук обаче отново трябва да направим уговорката, че при всички наши опити да разберем и да си представим състоянието на бъдещия живот ние не можем да направим това в условията и при средствата, с които разполагаме в нашето земно битие. Автентичната истина за отвъдния живот ще ни се открие едва тогава, когато престъпим неговия праг и влезем в неговата тайнствена глъбина.

Св. отци за ползата от паметта за смъртта

„Който не скърби и не въздиша като странник на земята, няма да бъде гражданин на небето“.

Бл. Августин

„Предвиждай бъдещето като разумен човек, наблюдавай настоящето като смъртен човек. Помниш ли, че колкото повече живееш, толкова по-близо си до смъртта? Може би отдавна растат дърветата, от които ще бъде направен и нашият ковчег“.

Преп. Ефрем Сириец

„Невъзможно е да не плачем: или доброволно тук, или неволно – в адските мъки“.

Преп. Пимен Велики

„В какво благочестие, в каква святост би провел днешния ден, ако знаеше, че днес ще умреш! Прекарвай по такъв начин и целия си живот, защото не знаеш ще доживееш ли до утрешния ден, и можеш да умреш във всеки ден и всеки час“.

„В своите начинания и дела винаги питай самия себе си – как сам бих постъпил при настоящите обстоятелства, ако ми се наложи да умра днес?“.

„Пристъпвайки към каквото и да било дело, говори за себе си внимателно – какво ли ще бъде сега, ако Господ ме посети чрез смъртта? Наблюдавай какво ти отговаря твоята съвест и прави това, което тя ти говори“.

„Живей така, сякаш ще умреш сега. Бъди винаги такъв, какъвто искаш да бъдеш при кончината си“.

Св. Игнатий Брянчанинов

Превод: Борис Маринов

* Четвериков, С. „Жизнь после смерти” – fatheralexander.org (бел. прев.).

[1] На това място се налага да се направи уточнението, че учението за митарствата далеч не се приема от Православната църква като цяло, дори напротив – срещу това учение съществуват сериозни богословски и пастирски доводи именно от страна на православни богослови и духовници (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u46pp 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме