За украинския проблем

1

Реформата на Петър Велики прокарва рязка граница между две епохи в историята на руската култура. На пръв поглед изглежда, че при Петър се случва пълен разрив в традицията, и културата на следпетрова Русия няма нищо общо с допетровата, не е по никакъв начин свързана с нея. Такива впечатления обаче обикновено са погрешни: там, където на пръв поглед има толкова резки прекъсвания в историята в някой народ, по-близкото разглеждане най-често води до установяване на привидността на този разрив и на незабележими на пръв поглед връзки между двете епохи. Така стоят нещата и по отношение на следпетровата култура спрямо допетровата. Както е известно, историците на руската култура постоянно посочват редица явления, които свързват следпетровския период на руската култура с допетровия и които позволяват да се твърди, че реформата на Петър Велики е била подготвена от определени течения в допетровата култура. Ако насочим поглед към споменаваните от тях свързващи брънки между културата преди и след Петър Велики, пред нас възниква картина, която можем да опишем така: за рязко и цялостно прекъсване на традицията можем да говорим само в случай, че под „руска култура“ разбираме само нейната великоруска разновидност, а в западноруската (в частност украинската) по времето на Петър няма рязко прекъсване, и тъй като тази украинска култура е започнала да прониква в Москва и преди Петър, пораждайки там определени близки ѝ течения, можем да смятаме, че културната реформа на Петър вече е била подготвена във Великорусия.

През 15 и 16 в. и първата половина на 17 в. културата на Западна Рус и културата на Московска Рус се развиват по така различни пътища, че към средата на 17 в. разликите между двете стават изключително дълбоки. В същото време обаче живото съзнание за общоруско единство и за общността на византийското културно наследство не са позволявали двете култури да се възприемат като напълно независими една от друга, а като две различни редакции (два прочита) на едната и съща общоруска култура. След присъединяването на Украйна на дневен ред застава въпросът за сливането на тези две редакции в цялостна руска култура. При това обаче проблемът е поставен твърде обидно и за великоруското, и за малоруското национално самолюбие – мислели са не толкова за сливането на двете редакции на руската култура, колкото за унищожаването на едната от двете, като изправяне на „повредената“ и запазване на другата, единствено „правилна“ и истинска. Украинците смятали московската редакция на руската култура за повредена от неграмотността на московци, обвинявали същите за липса на училища и се хвалели пред тях с развитата си училищна система. Онези пък смятали украинската (и изобщо западноруската) редакция на руската култура за повредена от еретическото латинско-полско влияние. Може би благоразумните хора са разбирали, че в този спор всяка от страните е била едновременно права и неправа, че великорусите е трябвало да се погрижат за училища, а украинците да се освободят от много черти, заимствани от поляците. Благоразумните обаче са били малко, а мнозинството и от едната, и другата страна е заемало непримирима позиция. Затова на практика въпросът се свел до това коя от двете редакции на руската култура трябва да се приеме изцяло, а другата – изцяло да се отхвърли. Решението е принадлежало на правителството и, в крайна сметка – на царя. Правителството застава на страната на украинците, което от политическа гледна точка е било напълно правилно – неизбежното великоруското недоволство е могло да доведе само до бунтове от чисто местен характер, докато недоволството на украинците е могло значително да затрудни и дори направи невъзможно истинското присъединяване на Украйна. Заставайки на украинската страна обаче московското правителство прави само първите стъпки към признаването на „правилността“ на украинската редакция на руската култура. Действително това са били най-отговорните стъпки – „изправянето“ на богослужебните книги (замяната на московската редакция на тези книги с украинска) и цялата реформа на Никон.[1] В тази област е била проведена пълна унификация, като великоруското е заменено с украинско. Но в останалите области на културата и живота преди Петър Велики не е била провеждана такава унификация. В Украйна господства чистата западноруска редакция на културата без никакви великоруски примеси, а във Великорусия – смесица между московската култура със западноруска като някои от представителите на висшата класа (тогавашните „западняци“) отивали твърде далеч във включването на западноруските елементи към великоруската култура, докато други (тогавашните московски националисти), напротив, се стремели да пазят чистотата на великоруската традиция.

Цар Петър си поставя за цел да европеизира руската култура. Ясно е, че за изпълнението на тази задача е била подходяща единствено западноруската, украинска редакция на руската култура, която вече била усвоила някои елементи на европейската култура (в полската ѝ редакция), проявявайки тенденция към по-нататъшна еволюция в същото направление. И обратно, великоруската редакция на руската култура, поради своята подчертана европофобия и тенденция към самодостатъчност, е била не само непригодна за целите на Петър, но дори е пречила за осъществяването им. Затова Петър се постарава да изкорени напълно великоруската редакция и да направи украинската култура единствена редакция на руската, служеща за отправна точка за по-нататъшното развитие на страната. Така старата великоруска, московска култура умира по времето на Петър; културата, която живее и се развива в Русия след него е органично и пряко продължение не на московската, а на киевската, на украинска култура. Да вземем за пример литературата. Литературният език, използван в изящната, религиозна и научна литература както в Московска, така и в Западна Рус, е църковнославянският. Редакцията на този език в Киев и в Москва до 17 в. обаче не е еднаква – нито по отношение на словесния състав, нито като синтаксис и стилистика. Още при Никон киевската редакция на църковнославянския измества московската в богослужебните книги. По-късно това изтласкване на московската редакция от киевската се наблюдава и в другите видове литература, така че църковнославянският, станал основа за „славяно-руския“ литературен език на петровата и следпетрова епоха, е именно църковнославянският в киевска редакция. В Московска Рус съществува богата поетична (стихотворна) традиция, но тя е предимно устна. До нас са достигнали сравнително малко писани поетични произведения, но по тези, които са достигнали (Повесть о Горе-Злосчастии[2]) можем да си съставим ясна представа за особеностите на тази поетична традиция: нейният език е бил твърде чист великоруски с неголям примес църковнославянски елемент и притежаващ някаква традиционна за поезията условност, стиховете не са били силабични и тонични, а са се основавали на принципите на стихосложението на великоруската народна песен. Междувременно в Западна Рус се оформя друга, чисто книжовна поетична традиция, доближаваща се до полската и затова основана на силабичното стихосложение и на употребата на ритъм. Тези „вирши“ в Западна Рус са писани както на този руски (по-точно белоруско-полски) жаргон, който в Западна Рус се е ползвал като разговорен и делови език във висшите класи на руското общество, така и на църковнославянски. Във Великорусия такива западноруски стихотворения (разбира се, на църковнославянски, т. е. на общоруския литературен език на времето) проникват още преди Петър – много популярни например са били подобни стихотворения на Симеон (Полоцки).[3] В Москва даже се появяват местни подражатели на този род поезия: да споменем поне известния Силвестър Медведев.[4] По времето на Петър руската поезия от стария великоруски тип окончателно отива „при народа“. За висшите (в културен смисъл) слоеве на обществото оттогава започва да съществува единствено поетичната традиция, водеща началото си от западно-руските силабични вирши на църковнославянски език.

Както в Московска, така и в Западна Рус е съществувала повествователната проза, но силното полско влияние не е позволявало развитието на самостоятелно творчество в Западна Рус, така че повествователната литература е била почти изцяло преводна. Докато в Московска Рус е съществувала и своя самостоятелна традиция на прозаичната повест, която през 17 в. особено се засилва и вдъхва надежди за успешно по-нататъшно развитие (например Повесть о Савва Грудцыне).[5] По същото време, през целия 17 в., западноруската преводна повест се влива като широк поток в Московска Рус. Руската повествователна проза от следпетровия период се сближава именно с тази западноруска традиция на преводните повести: местната московска традиция загива без да успее да се развие напълно.

По всяка вероятност ораторско изкуство е съществувало и в Московска Рус: стилът на произведенията на протопоп Авакум[6] е определено ораторски и въпреки привидната си безизкусност предполага старата устна традиция на проповедничеството. Тя обаче няма нищо общо с традицията на схоластичната реторика, насаждана в Западна Русия от братските училища и Могилянската академия.[7] Москва се запознава с тази украинска проповедническа традиция дълго преди Петър. При него прочутите оратори-украинци, Теофан (Прокопович)[8] и Стефан (Яворски)[9] окончателно утвърждават тази традиция. Цялата руска риторика от следпетровия период, както църковна, така и светска, отвежда тъкмо към тази украинска традиция, а не към московската, която окончателно умира без да остави други свидетелства за себе си освен посочените, извличани от произведенията на разколоучители катоАвакум.

И накрая, драматичната литература от допетровата епоха съществува единствено в Западна Рус. В Москва няма самостоятелна традиция в тази литература – много рядко в двора са поставяни произведения на украински автори, например Симеон (Полоцки). Руската драматична литература от следпетровия период е генетично свързана именно с украинската училищна драма. Така виждаме, че във всички свои жанрове следпетровата руска литература е пряко продължение на западно-руската, украинска литературна традиция.

Същата картина се наблюдава и в другите видове изкуства: в областта на музиката – както вокална (предимно църковна), така и инструментална; в областта на живописта (където великоруската традиция продължава единствено при старообрядците, а цялата следпетрова руска иконопис, както и портретната живопис отвежда към западноруската традиция), и в областта на църковната архитектура (този единствен вид архитектура, в който „руският стил“ е имал някакви признати права).

Това приобщаване към западноруските традиции и отхвърлянето на московските обаче се наблюдава не само в изкуствата, но и във всички останали аспекти на духовната култура на следпетрова Русия. Отношението към религията и насочването на развитието на църковната и богословска мисъл естествено са се насочили именно към западно-руската традиция, тъй като западноруската редакция на руското богослужение още при Никон е била призната за единствено правилната, а Могилянската академия се превръща в общоруски разсадник на висшето духовно просвещение, като повечето руски епископи дълго време са възпитаници на тъкмо тази Академия. Със западноруски характер е и традицията от следпетровия период на руското училище, методите на духа и съдържанието на преподаване. И накрая, характерно е, че и самият възглед за старата великоруска култура, който става присъщ на следпетровата епоха, е бил по произход западноруски: за културата на допетрова Московска Рус е било прието (да, може да се каже, че и сега е прието) да се изказват съжденията, които през 17 в. изказвали „учените“ украинци…

2

Така на границата между 17 и 18 в. се осъществява украинизация на великоруската духовна култура. Разликата между западно-руската и московската редакции на руската култура е заличена с изкореняването на московската редакция и руската култура става единна. Тази единна руска култура в следпетровия период е западноруска, украинска по своя произход, но руската държавност е била по своя произход великоруска, а затова и центърът на културата е трябвало да бъде преместена от Украйна във Великорусия. В резултат се е получило така, че тази култура не е била нито специфично великоруска, нито специфично украинска, а общоруска. Цялото ѝ по-сетнешно развитие се определя в значителна степен от нейния преход от ограниченото, местното, към всеобхватното, общонационалното. Западноруската редакция на руската култура се оформя в епоха, когато Украйна е провинция на Полша, а Полша в културно отношение е провинция (при това глуха провинция) на романо-германска Европа. От времето на Петър обаче тази западно-руска редакция на руската култура, ставайки единна общоруска, се превръща в столичната култура на Русия. Самата Русия по същото това време започва да претендира, че е една от най-важните части на „Европа“. По този начин украинската култура като че преминава от глухото отдалечено градче в столицата. Съобразно с това ѝ се е наложило съществено да промени своята силно провинциална до този момент външност. Тя се е стремяла да се освободи от специфично полското и да го замени със съответните елементи на коренните, романо-германски култури (немска, френска и т. н.). По този начин украинизацията се оказва мост към европеизацията.

В същото време се променя и езиковата база на културата. Първо в Западна Рус, редом с книжовния литературен църковно-славянски език, съществувал и особен руско-полски жаргон, който се е използвал като разговорен и делови език на висшите класи в обществото. След като обаче украинската редакция на руската култура става общоруска, този руско-полски жаргон, символизиращ полското иго и провинциализъм, не е могъл, разбира се, да продължи да съществува. Господстващият във Великорусия, създаден от московските чиновници великоруски разговорен делови език, изпитва силно влияние от този руско-полски жаргон, но в края на краищата все пак побеждава, изтласква го и става единственият делови и разговорен език на висшите класи, и то не само във Великорусия, но и в Украйна. Между този език и църковнославянския, който е продължавал да играе ролята на литературен, се установяват тесни подобно на осмоза (взаимопроникване) отношения: руският разговорен език на висшите класи е силно „оцърковнославянчен“, а литературният църковнославянски силно се „русифицира“ и в резултат от това и двата съвпадат в един съвременен руски език – едновременно и литературен, и разговорно-делови на всички образовани руснаци, т. е. станал езикова база на руската култура.

Така, културната украинизация на Великорусия и превръщането на украинската култура в общоруска довежда по съвсем естествен начин дотам, че тази култура да загуби своя специфичен украински провинциален характер. Тя не могла да придобие специфичен великоруски характер, тъй като, както отбелязахме, нейната приемственост със специфичната великоруска културна традиция е била окончателно и безвъзвратно прекъсната, като се е запазила единствено приемствеността в канцеларския език на московските чиновници. На това се дължи и абстрактно-общоруският характер на цялата следпетрова „петербургска“ култура.

Подчертаването обаче на абстрактно-общоруското начало довежда на практика до отхвърляне на конкретно-руското, т. е. до национално самоотричане. А това естествено предизвиква реакцията на здравото национално чувство.

Твърде нелепо е било в името на величието на Русия на практика да се преследва и изкоренява всичко самобитно руско, затова протестът бил неизбежен. Затова не е чудно, че в руското общество възникват течения, насочени към самоутвърждаване на самобитността и разкриването на руското национално лице. Но доколкото тези течения са били насочени именно срещу абстрактността на общоруската култура и се стремили да я заменят с конкретност, те неминуемо е трябвало да приемат областен характер: при всеки опит за придаване на руската култура по-конкретен национален облик, неизбежно се налага да се избира една от индивидуациите на руския народ – великоруската, малоруската или белоруската, тъй като конкретно съществуват великоруси, малоруси и белоруси, а „общорусите“ са плод на една абстракция.

И действително, виждаме, че течението в полза на конкретно-националната руска култура се развива паралелно в две русла – великоруско и малоруско. Забележителен е строгият паралелизъм между тях. Тази паралелност се наблюдава във всички прояви на споменатото течение. В областта на литературата от началото на 18 в. виждаме цяла поредица произведения, съставени нарочно на простонароден език и стил, образуващи две строго паралелни линии на еволюция – великоруска и малоруска; и при двете в началото се наблюдава пародийно-хумористично направление (във великоруската – Богатырь Елисей от В. Майков,[10] а в малоруската Енеида на Котляревски[11]), което след това се сменя с романтично-сантименталното направление с акцент върху народната песенна стилистика (кулминация във великоруското направление е Колцов,[12] а в малоруското – Шевченко[13]), което на свой ред в средата на 19 в. преминава в направлението „гражданска скръб“ (своеобразен руски прочит на европейската „мирова скръб“) и изобличаване. Романтичното идеализиране на допетровото минало намира проява и в литературата, и в историографията, и в археологията, и в породената от него потребност от конкретно националното, като отново се проявява паралелно в двете главни русла – великоруското и украинското. Същото следва да се каже и за народничеството, и за различните видове „отиване сред народа“. Всеки народник (доколкото е конкретизирал съзнанието си над реален, конкретен „народ“) непременно е ставал и „краевед“, и пламенен поборник на дадени специфични великоруски или специфично украински простонародни черти и битови форми. По този начин, макар и влечението към конкретно националното през санктпетербургския период да е приемало формата на областничество или налагане на определена индивидуация на руското племе (великоруско, украинско и т. н.), самото явление обаче е било общоруско. Защото причините за явлението са били общоруски – характерното за Русия след Петър откъсване на върховете на руската култура от конкретния народен фундамент и предизвиканата от това специфична отчужденост между интелигенцията и народа, както и скръбта за новото съединение на народа с интелигенцията. По тази причина общоруски характер има и проблемът за реформата на културата или за изграждането на ново здание на културата, в което горните етажи органично израстват от народния фундамент. Този проблем стои пред всички части на руското племе и днес, както пред великорусите, така и пред украинците и белорусите.

3

Проблемът за реформата на руската култура поражда следния въпрос: трябва ли тази нова реформирана култура да бъде общоруска или общоруска култура изобщо не трябва да съществува, а трябва да бъдат създавани нови реформирани култури за всяка отделна разновидност на руското племе?

Този въпрос с особена острота стои тъкмо пред украинците. Той е силно усложнен от намесата на политически фактори и съображения и обикновено се свързва с въпроса трябва ли Украйна да е изцяло самостоятелна държава, пълноправен член на една руска федерация или автономна част в Русия? Връзката на политическия с културния въпрос обаче в конкретния случай съвсем не е задължителна. Знаем, че съществува общонемска култура, при все че всички части на немското племе не са обединени в една държава, а от друга страна знаем, че индусите имат съвсем самостоятелна култура, бидейки отдавна лишени от държавна независимост. Затова и въпросът за украинската и общоруската култура може и трябва да се разглежда без връзка с този за характера на политическите и държавно-правни отношения Украйна-Великорусия.

По-горе видяхме, че общоруската култура в следпетровия период се е отличавала с няколко големи недостатъка, породили стремеж към нейното реформиране в конкретно национално направление. Някои поборници на украинския културен сепаратизъм се стараят да представят нещата така, сякаш културата, съществувала в Русия дотогава, е била не общоруска, а само великоруска. Но това не отговаря на фактите – вече видяхме, че началото на създаването на общоруската култура в следпетровия период е поставено от духовната украинизация на Великорусия, че тази общоруска култура е приемствено свързана само със западноруската, украинска култура от допетровия период, а не със старата великоруска, чиято традиция е прекъсната в края на 17 в. Не бива да отричаме и съвършено очевидния факт, че не само при създаването, но и при развитието на тази общоруска култура, активно участие редом с великорусите взимат и украинците, при това тъкмо като такива, без да се откъсват от принадлежността си на украинското племе, а напротив, подчертавайки я – не можем да извадим от руската литература Гогол, от руската историография Костомаров,[14] от руската философия – Потребня[15] и т. н. С една дума руската култура в следпетровия период е общоруска и за украинците тя не е чужда, а своя – това не може да се отрича. По този начин, ако някои украинци възприемат тази култура като не напълно своя, и ако при съпоставянето ѝ с духовно-битовия строй на украинското простонародие ясно проличава несъответствието между културната върхушка и народния фундамент, то това е било характерно не само в Украйна, но и във Великорусия. Следователно то не е предизвикано от това, че културата е уж великоруска, а от съвсем различни причини.

Всяка култура трябва да има две страни: една, която е обърната към конкретния етнографски народен фундамент, и друга – насочена към върховете на духовния и интелектуален живот. За устойчивостта и здравето на културата е необходимо на първо място да съществува органична връзка между тези две страни на културата, и второ – всяка от тях трябва наистина да съответства на своето предназначение, т. е. страната, обърната към народните корени, да отговаря на индивидуалните черти на конкретния етнографски фундамент, а страната, насочена към духовните върхове – да съответства в развитието си на духовните потребности на изявените представители на нацията.

В общоруската култура от следпетровия период тези две страни или културни „етажи“ са били развити неравномерно. „Долният етаж“, обърнатият към народните корени, е бил твърде слабо приспособен към конкретните черти на руския етнологичен тим и затова е изпълнявал зле своето предназначение: в резултат човекът „от народа“ е могъл да се приобщи към културата само ако напълно (или в най-добрия случай почти напълно) се обезличи, потисне в себе си и загуби някои от съществените тъкмо за „народа“ черти. И обратно, „горният етаж“ на общоруската култура, обърнат към висшия духовен и умствен живот, е бил толкова силно развит, че напълно е удовлетворявал духовните потребности на руската интелигенция.

Нека сега си представим какво трябва да стане, за да може цялата тази общоруска култура на територията на Украйна да бъде заменена с новата специално създадена украинска култура, която няма нищо общо с предишната общоруска. Населението на Украйна ще трябва да се „определи“ към едната или към другата култура. Ако новата украинска култура успее да приспособи своя долен етаж към конкретния етнографски фундамент, то народните низини, разбира се, ще се определят именно към тази нова украинска култура, защото, както казахме, в предишната общоруска култура обърнатата към народните корени страна е много слабо развита и изобщо не е била приспособима към индивидуалните черти на народа. Но за да не се ориентират само народните низини към новата украинска култура, а и квалифицираната ѝ върхушка (т. е. най-качествената интелигенция), е необходимо и горният етаж на тази култура да съответства на висшите духовни търсения на квалифицираната интелигенция на Украйна и то в много по-голяма степен, отколкото предишната, общоруската култура. В противен случай интелигенцията на Украйна (при това именно качествената, квалифицираната, най-ценната от гледна точка на културното творчество) в своето мнозинство ще се ориентира към общоруската култура, а самостоятелната украинска култура, лишена от сътрудничество с тази най-ценна част на украинския народ, ще е обречена на израждане и смърт.

Ако измерим безпристрастно шансовете, стигаме до извода, че колкото е вероятно и правдоподобно новата украинска култура да реши удовлетворително задачата за приспособяването на долния етаж на културното здание към народните корени, толкова напълно невероятно е тази култура да реши поне що-годе удовлетворително другата своя задача. А именно – да създаде нов „горен етаж“, способен да удовлетвори висшите търсения на интелигенцията в по-голяма степен от предишния „горен етаж“ на общоруската култура. Новата украинска култура няма да бъде в състояние да се конкурира успешно с общоруската култура. Преди всичко тя няма да притежава тази богата културна традиция, която има общоруската култура, а приобщаването към такава традиция и изхождането от нея значително облекчава работата на творците на висшите духовни ценности даже в случая, когато става дума за създаване на принципно нови ценности. Нататък, за създаването на висши културни ценности огромно значение има качественият подбор на творците. По тази причина за успешното развитие на тази страна на културата е нужно обемът на етническата цялост, в която определена култура се развива, да бъде колкото може по-голяма: колкото по-многобройни са носителите на дадена култура, толкова повече (при равни други условия) ще бъде и абсолютният брой на раждащите се сред тези носители на културата талантливи хора, а колкото повече такива хора, толкова по-интензивно ще е развитието на „висшия етаж“ на културата и второ – толкова по-силна ще бъде конкуренцията. А конкуренцията повишава самото качество на културния градеж. По този начин, дори при равни други условия, „горният етаж“ на единната култура на една крупна етнологична единица ще бъде винаги по-съвършена качествено и количествено по-богата, отколкото културите, които може да създадат отделните части на същата тази етнологична единица, като всяка работи сама за себе си, независимо от другите части. Всеки непредубеден представител на даденото етнологично цяло не може да не съзнава това и затова е естествено, че при пълна свобода на избора той ще се „концентрира“ върху културата на етнологичното цяло (в нашия случай това е общоруската култура). Следователно само човек, който е по някакъв начин предубеден или чиято свобода на избор е силно стеснена, може да избере украинската култура. Всичко казано дотук се отнася както до творците на висши културни ценности, така и до „потребителите“, т. е. до ценителите на тези ценности; в своята същност всеки творец на висши културни ценности (ако наистина е талантлив и съзнава своята сила) се стреми продуктите на неговото творчество да станат достъпни и да бъдат оценени от възможно най-голям брой истински ценители, а всеки истински ценител („потребител“) на културни ценности от висш порядък, на свой ред се стреми да се ползва от продуктите на творчеството на възможно най-голям брой творци. Следователно и двете страни са заинтересувани от разширението, а не от стесняването на полето на дадена култура. Ограничаването на това поле може да бъде желателно единствено за бездарните или посредствени творци, които желаят да се предпазят от конкуренцията (докато истински талантливия не се страхува от такава), а от друга страна – за стеснените и фанатични крайни шовинисти, недораснали до чистото оценяване на висшата култура заради нея самата и способни да оценяват един или друг продукт на културното творчество само доколкото той е част от дадената регионална култура. Предимно такива хора ще бъдат срещу общоруската култура и за пълната самостоятелност на украинската култура. Те ще станат и главните адепти и ръководители на тази нова култура и ще сложат върху нея своя печат – печата на дребнавото провинциално тщеславие, на тържествуващата посредственост, на стереотипите, мракобесието и освен това – духа на постоянната подозрителност, на вечния страх пред конкуренцията. Тези хора ще се стараят, разбира се, всячески да ограничат или съвсем да унищожат самата възможност за свободен избор между общоруската и самостоятелно-украинската култура. Но и това ще се окаже недостатъчно: ще се наложи да се внуши на населението на Украйна остра и пламенна ненавист към всичко руско и постоянно да се поддържа тази ненавист с всички средства на училището, печата, литературата, изкуството, макар и с цената на лъжа, клевета, отказ от собственото историческо минало и поруганието на собствените национални светини. Защото ако украинците не ненавиждат всичко руско, то винаги ще остане възможността за избор в полза на общоруската култура. Обаче не е трудно да разберем, че украинската култура, създавана в описаната обстановка, ще бъде твърде лоша. Тя ще се окаже не самоцел, а единствено оръжие на политиката и при това на лошата, злобно-шовинистка и креслива политика. Основен двигател на тази култура ще са не истинските творци на културни ценности, а маниакалните фанатици, политикани, хипнотизирани от натрапчиви идеи. Затова всичко в тази култура – наука, литература, изкуство, философия и т. н., ще бъде не самоценно, а тенденциозно. Това ще отвори широкия път на бездарността, жънеща евтини лаври благодарение на подчинението си на тенденциозния шаблон, но ще затвори устата на истинските таланти, които не могат да ограничат себе си в тесните рамки на тези шаблони. Но най-важното е, че ще бъде твърде съмнително доколко тази култура е наистина национална. Само истинските таланти, които работят не заради някакви странични политически цели, а само по силата на ирационалното вътрешно влечение, могат да въплътят напълно в културните ценности духа на националната личност. В описаната вече злобно-шовинистична обстановка за подобни таланти няма да има място. Политиканите ще имат нужда само от едно – колкото може по-бързо да създадат своя украинска култура, все едно каква, само да не прилича на руската. Това неминуемо ще доведе до подражателство – не е ли по-лесно да се заеме нещо готово извън границата (само да не е от Русия), отколкото да се измисля нещо ново, като на тези импортирани културни ценности се дадат украински имена! Създаваната в такива условия „украинска култура“ няма да бъде органичен израз на индивидуалната природа на украинската национална личност и малко ще се отличава от онези „култури“, които набързо се създават от разни „млади народи“, статисти на Лигата на нациите. В такава култура демагогското подчертаване на някои отделни, случайно избрани и като цяло несъществени елементи от простонародния бит ще се съчетава с практическо отричане на най-дълбоките основи на този бит, а механичното пренасяне и сляпото усвояване на „последните думи“ на европейската цивилизация ще съжителстват най-тясно с признаците на въпиюща провинциална беднота и културна изостаналост. И всичко това в условията на духовна пустата, прикривана с кичозна самовъзхвала, креслива реклама, гръмки фрази за национална култура, самобитност и т. н. С една дума, това ще бъде сурогат – не култура, а карикатура…

Такива са неприятните перспективи, които очакват руската култура, в случай че тя пожелае да замени общоруската, ако изобщо реши да стъпи на пътя на конкуренцията с общоруската култура. Положението, при което всеки културен украинец ще трябва да решава дали да бъде руснак или украинец, неизбежно ще повлече след себе си крайно неизгоден от гледна точка на развитието на украинската култура подбор на културните работници. Ако въпросът за украинската и общоруската култури се постави под формата на дилема (или-или), то украинците обричат своята бъдеща култура на това мъчително състояние, което описахме по-горе. От това следва, че подобна постановка на въпроса е неизгодна за украинците. За да избегне описаното плачевно бъдеще, тяхната култура трябва да е построена така, че да не се конкурира, а да се допълва с общоруската. С други думи, украинската трябва да стане индивидуация на общоруската култура.

Вече посочихме, че „ниският етаж“, т. е. обърнатият към народния фундамент на културното здание, трябва да бъде изграден отново, и че в тази постройка украинската култура съвсем естествено може и трябва да прояви своята индивидуалност. От друга страна, посочихме и че на горния етаж на културата, която включва висшите културни ценности, украинската култура не може да се конкурира с общоруската. Така, тук се забелязва някакво естествено разграничение в сферите на общоруската и украинската култура. Това разграничение, разбира се, не се изчерпва с казаното по-горе, тъй като освен споменатите „горни“ и „долни“ етажи културата трябва да има още и „средни“, промеждутъчни етажи. Но все пак самият принцип на разграничение беше показан.

4

Тези принципи и съображения трябва да залегнат в основата на разграничението на сферите на общоруската и белоруската, великоруската и т. н. културни области. Тъй като непринадлежността на долния етаж на културното здание към конкретния народен фундамент е било масово явление в следпетровата руска култура. Този недостатък трябва да се изправи в бъдеще, онази страна на руската култура, която е обърната към народните корени, да се съгласува с конкретната национална индивидуалност на руския народ. С други думи, възможно най-плътно да се прилепи културата към народа и така да се осигури постоянно участие на „хората от народа“ в културното строителство. При това е естествено, че доколкото културата в този свой аспект ще се приспособява към конкретните индивидуални черти на руския народ, цялата тази дейност трябва да бъде силно диференцирана по отделните регионални и племенни райони: тъй като „руският народ по принцип“ е абстракция, а конкретно съществуват великоруси (със своите разновидности – северни и южни великоруси, поморийци, волгари, сибиряци, казаци и т. н.), белоруси, малоруси-украинци (също със своите разновидности) и всеки долен културен етаж да бъде приспособяван към всеки отделен край, към конкретната индивидуална разновидност на руския народ (конкретната регионална индивидуация на руската национална личност). Благодарение на това руската култура в бъдеще трябва силно да се различава по своята диференциация спрямо отделните краища и области, и вместо предишната абстрактна и униформено-безлична еднородност да се появи една дъга с ярко изразени местни оттенъци.

Голяма грешка обаче би било в развитието на тези местни разновидности да се вижда единствената или главна цел на културната дейност. Не бива да забравяме, че освен страната, насочена към народните корени, всяка култура трябва да има и друга страна – обърната към духовните висини. Горко на онази култура, в която тази страна е развита недостатъчно, вследствие от което културните върхове на нацията са принудени да удовлетворяват своите висши духовни потребности с ценностите не на своята родна, а на чужда култура! Затова едновременно с разработването и развитието на онези страни на културата, които са обърнати към народните корени, трябва да протича интензивна дейност и в областта на „висшите“ културни ценности. И ако работата върху „долния етаж“ на зданието на руската култура по природата си изисква диференциация спрямо отделните руски племена и региони, то обратно – работата върху „горния етаж“ на тази култура – отново по силата на своята природа, изисква сътрудничество на всички руски племена. Ако в областта на „долния етаж“ регионалните прегради са нещо естествено и необходимо за постигането на максимална привързаност на културата към конкретния етнографски фундамент, то за работата на „горния етаж“ тези прегради са изкуствени, излишни и вредни. Самата същност на тази страна на културата изисква максимална широта на диапазона и всяко ограничение на този диапазон в рамките на регионалните прегради ще се усеща като ненужна пречка, както от страна на творците на културните ценности, така и от потребителите на тези ценности.

Издигането на регионалните прегради в тази висша област на културата могат да желаят само посредствени, страхуващи се от конкуренция творци, както и маниакално-фанатични провинциални шовинисти. Но ако в угода на такива посредствени творци и недоразвити ценители на културните ценности се прекарат прегради не само на долния, но и на горния етаж на културното здание, в отделните части на страната ще се формира толкова задушна атмосфера на провинциален застой и тържествуваща посредственост, че всички наистина надарени и духовно зрели хора ще бягат от провинцията в столицата, а по места няма да останат дори тези културни работници, които са необходими за спомената дейност на долните етажи на културното здание.

И така, регионалната и племенна диференциация на руската култура ни най-малко не трябва да стига до самия връх на културното здание, до висшите ценности. На „горния етаж“ на бъдещата руска култура не бива да има племенни и регионални прегради; те ще се характерни за „долния етаж“, където тези прегради трябва да бъдат силно развити и отчетливо изразени. Рязка граница между тези два „етажа“, разбира се, не бива да има – единият трябва постепенно и незабележимо да преминава в другия, в противен случай културата няма да бъде единна система, т. е. няма да бъде култура в истинския смисъл на тази дума. Затова регионалните прегради, ясно изразени в основата на културното здание, трябва постепенно да стават все по-ниски нагоре, с отдалечаването от народния фундамент, а на самия връх на културното здание такива прегради изобщо не бива да има.

Също така е важно между върха и основата на културното здание да има постоянно взаимодействие, за да могат отново създаваните ценности с висше съдържание да определят насоката на диференцираното и индивидуализирано в регионално отношение творчество. Изискването за постоянно взаимодействие между върха и низината на културното здание трябва да определя ролята, формата и размерите на регионалните прегради: те трябва да гарантират правилната местна индивидуализация на културата, но не и да пречат на взаимодействието между върха и основата на културното здание. Ясно е, че всичко това е невъзможно да се регламентира точно: по един или друг частен въпрос конкретната регионална преграда може да бъде на едно място по-висока, на друго по-ниска; важното е обаче смисълът на тези прегради да се разбира правилно и те да не се превръщат в самоцел.

За да може все пак руската култура да бъде единна система, въпреки регионалната и племенна диференциация в своята по-ниска част, е необходимо спазването на едно главно условие: в основата както на единния „горен етаж“, така и на всички регионални варианти на „долния етаж“ сградата на руската култура трябва да бъде изградена на основата на един и същ организационен принцип. Такъв принцип, който да е еднакво роден за всяка племенна индивидуация на руския народ, е заложен в дълбочината на руската душа и в същото време е способен да стане основа и за висшите ценности, насочени към квалифицираните носители на висшата общоруска култура – и това е православната вяра. Някога тъкмо този принцип е бил жизненият нерв на цялата руска култура и именно благодарение на него западно-руската и московската индивидуация на руската култура се оказаха способни да се съединят отново. По-късното и характерно за следпетровия период сляпо увлечение по секуларната, обезбожена и безбожна, антихристиянска европейска култура в значителна степен е подкопало и е разрушило в културните върхове на руската нация тези завещани от предците устои на руския живот, без да успее да ги замени с нещо – доколкото умонастроението на тази откъснала се от православните устои интелигенция е проникнало и сред народните маси, то е породило сред тях пълно духовно опустошение. Но най-добрите представители на простия народ, както и на интелигенцията са усещали болезнено тази духовна пустата и затова религиозните търсения, приемащи често най-парадоксални форми, стават толкова характерна черта на живота на руския народ и на интелигенцията от целия следпетров период. Тези религиозни търсения не са могли да намерят удовлетворение, тъй като по същество руската култура е била нерелигиозна, а Църквата, поставена в подчинено положение от държавата, е стояла извън културата (във всеки случай извън основното русло на висшата общоруска култура). Затова религиозните търсачи са се лутали и само случайно някои от тях са „откривали“ православието. След преживяваната днес епоха на господство на комунизма, когато духовната опустошеност на безрелигиозната (а затова и антирелигиозна) култура се открие в своя оголен вид и достигне своята кулминационна точка, несъмнено трябва (уповавайки се на Господната помощ) да настъпи решителна реакция. В своя идеал бъдещата руска култура трябва да стане оцърковена от своя връх до низината. Православието трябва да проникне не само в народния бит, но и във всички здания на руската култура, включително до нейните върхове. Само тогава всеки отделен руски човек ще намира в руската култура пълно успокоение и удовлетворение на най-дълбоките потребности на своя дух, и само тогава руската култура ще бъде отгоре до долу единна система, независимо от своята външна регионална и племенна диференциация.

5

Днес сме свидетели на увлечението по регионалната диференциация на руската култура. И по-конкретно в Украйна преобладават стремежите към пълен културен сепаратизъм, за да може по този начин да се обезоръжи политическият сепаратизъм. След това наблюдаваме отстраняване на по-голямата част от най-квалифицираната интелигенция в Украйна от решаваща роля в културната дейност, а от друга има наплив на интелигенцията от Галиция, чието национално самосъзнание обаче е деформирано докрай както от многовековното приобщаване към духа на римокатолицизма, така и от полското робство, и от тази атмосфера на провинциално-сепаратистка национална (по-точно езикова) борба, която винаги е била толкова характерна за предишната Австро-Унгария.

Що се отнася до населението в Украйна, то определени негови слоеве съчувстват не толкова на конкретните форми, които приема укранизацията, колкото на това, че това движение е насочено към отделяне от Москва, от комунистическа Москва. По този начин културният сепаратизъм на Украйна се захранва с антикомунистически (по съветската терминология – „дребнобуржоазни“) настроения на определени кръгове в населението. Тези настроения сами по себе си не са логически свързани с културния сепаратизъм и при стария режим те служиха за тъкмо обратната цел – бяха опора на централизма. Към всичко това се присъединява и обстоятелството, че творчеството на „горния етаж“ на културата, където общоруското единство може и трябва да се проявява най-силно, сега е затруднено и изкуствено ограничено, благодарение на политическото господство на комунизма, който не позволява на другите да създават културни ценности, а в същото време сам той не е способен да създава висши ценности, отговарящи поне донякъде на развитите духовни потребности. Но увлечението по украинизацията се обяснява най-вече с очарованието на новото, с това, че украиноманите, дълго време потискани и държани в изолация, сега получиха пълна свобода на действие. Затова наблюдаваме днес толкова уродливи явления. Украинизацията се превръща в самоцел и поражда неразумно и нецелесъобразно разпиляване на националните сили. Животът, разбира се, ще внесе своите поправки и ще изчисти украинското движение от елементите на карикатурност, внесени от фанатиците на културния сепаратизъм. Много от това, което те създават, е обречено на гибел и забрава. Но самата правомерност на желанието да се създаде собствена украинска култура, несъвпадаща с великоруската, вече не може да бъде отричана, а правилното развитие на националното самосъзнание ще покаже на бъдещите творци на тази култура както нейните естествени граници, така и истинската ѝ същност и задача – да бъде особена, украинска индивидуация на общоруската култура. Само тогава културната работа в Украйна ще придобие такъв характер, при който най-добрите представители на украинския народ ще могат да вземат участие (не от страх, а по съвест).

Това може да се случи само тогава, когато в основата на народния живот на Украйна (както и в другите области на Русия-Евразия) застане не лицемерието на егоистичните инстинкти и голото самоутвърждаване на биологичния индивид, а първенството на културата, както и на личното и национално себепознание. Евразийството призовава всички руси – както великоруси, така и белоруси и украинци, към борба за постигане на тези идеали.

Превод: Златина Иванова

* Трубецкой, Н. C. „К украинской проблеме“ – В: Евразийский современник, 5, 1927, с. 165-184 (бел. прев.).