Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Богословско-канонически основания за прославянето на светците

Петък, 05 Април 2019 Написана от Прот. Владислав Ципин

Fr Vladislav TsypinЦърквата Христова пребивава не само тук, на земята, а и на небето, и към Църквата, тържествуваща на небесата, принадлежат не само безплътните сили, но също така и „по-почитаната от херувимите и по-славна от серафимите“ Божия майка, както и душите на починалите праведници. Общението между християните, живеещи на земята, и онези, които са отминали в отвъдния свят, продължава, изразявайки се както в нашите молитви за починалите, така и в застъпничеството за нас пред Престола на Вседържителя, което принасят Неговите угодници – в отговор на нашето молитвено обръщане към тях. Като пребивават заедно с ангелите в Царството небесно, светците възнасят молитви към Бога за чедата на Църквата и за целия свят. Православната църква повелява на своите чеда да призовават светците в своите молитви, благоговейно да почитат техните икони и мощи, само че почитта към светците не е равнозначна на поклонението и на служението, което християните въздават единствено на Бога. Като възхваляват подвизите на св. Божии угодници, православните християни отнасят въздаваната на тях чест към Самия Творец, с Чиято благодат те са достигнали до светостта, придобили са даровете на Светия Дух.

Съдът над починалите е дело на Господа. Единствен Той знае участта, подготвена за всеки от нас. На Църквата обаче, която е „стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15), се открива, че със своя свят живот някои от починалите са угодили на Бога, достигнали са вечното блаженство и предстоят за нас пред Неговия Престол. Прославени от Бога, те биват прославени и от Църквата. Признанието на Църквата на един или друг от нейните починали членове, пребъдващи в сонма на Божиите угодници, се нарича канонизация. В областта на църковното право канонизацията влиза дотолкова, доколкото подразбира – както е писал Евгений Николаевич Темниковски – „допущение или предписание да се чества в Църквата нейният починал член, … иначе казано, за установяването на неговия култ“.[1]

Разглеждайки условията за причисляване към лика на светците в древната Църква, известният руски църковен историк Евгений Евсигнеевич Голубински разделя древните светци в три разряда: първият – това са ветхозаветните патриарси и пророци, заедно с новозаветните апостоли; вторият – това са мъчениците; третият – това са „светците, по отношение на които е необходимо да се разсъждава, че Църквата ги е признавала не тъй като са принадлежали към определен клас святост, а защото е смятала лично този или онзи от тях за достоен за това признание. Това са светците от подвижниците (аскетите)“.[2] Ветхозаветните светци и новозаветните апостоли Църквата е почитала изначално. Също от древност като светци са почитани и древните християнски мъченици – поради самия факт на проливането на кръвта им за Христос. За тяхната прослава не е било необходимо особено щателно предварително изследване на живота им. До своето обръщане е могло те да бъдат и закоравели грешници, подобно на благоразумния разбойник.

Колкото до йерарсите-светци, то, по мнението на проф. Голубински, отначало те са принадлежали към първия разред, т. е. причислявани са били към лика на светците наравно с апостолите – само по силата на своята принадлежност към йерархията, а след това са започнали да ги прославят наравно с подвижниците, заради личните им достойнства. В доказателство за това, че древните архиереи са били причислявани към лика на светците вече само по своето положение – в случай, разбира се, че не са отпадали в ерес или не са били лица с очевидно съмнителна репутация, – Голубински привежда следните сведения. От 74 епископи, заемали Константинополската катедра от 315 до 1025 г. не са прославени само 18 еретици и 7 православни, при това само за трима от последните е с достоверност известно, че не са били канонизирани, а за останалите четирима съществува възможност да са почитани за определено време. Ако пък вземем списъците с Константинополските епископи от 315 до 846 г., то от 58 йерарси прославените са 30, други 18 са били еретици и само двама – Акакий и Флавит – не са прославени, макар и да не са били явни еретици, но тяхното православие е било под подозрение, тъй като са се опитвали да примиряват диофизитите с монофизитите на основание Енотикона на имп. Зинон. При това патр. Акакий умира под анатема от папата. След 11 в. обаче патриарсите на Константинопол вече се причисляват към лика на светците само във връзка с личните им достойнства.

По отношение на канонизацията на подвижниците, т. е. на третия разред светци, Голубински пише, че Църквата ги е признавала и ги признава за светци „на основание на свръхестествено свидетелство за тях от Самия Бог, Който е удостоявал тях и други сред тях с дара на чудотворството още приживе или след смъртта им. Без да допускаме това единствено твърдо и независещо от човешките пристрастия основание, ние бихме били принудени да мислим, че в признаването на подвижниците за светци в древни времена е господствал някакъв произвол, което, разбира се, не трябва да мислим. Когато четем житията на древните подвижници, причислени към лика на светците, там ние почти не намираме сред тях такива, които да не са притежавали дара на чудотворството още през време на земния си живот. Тази пък обща принадлежност на дара на чудотворството за подвижниците, признати от Църквата за светци, ни предоставя и пълното основание да предполагаме, че този именно дар е бил и причината за тяхното причисляване към лика на светците“.[3]

Малко по-различна последователност на събитията, съпровождащи прославянето на Божиите угодници в древност, за разлика от синодалния период,[4] построява Евгений Темниковски: „Славата за святия живот на един или друг подвижник не умирала заедно с него; благочестивият подвижник… ставал предмет на народно честване, първоначално, може би, в някой сравнително незначителен район, който с течение на времето е могъл да се разширява. По този начин се появявал и култът към светеца. Към него постепенно се присъединявали и църковните власти, на първо място местните, а след това понякога и централните – в съответствие с това доколко широко се е разпространявал култът към дадения светец. Придавайки официално значение на народния култ, присъединяването на църковните власти към него не е било едно формално действие от типа на съвременната канонизация, а е ставало постепенно… Вярата в чудесата на подвижниците, разбира се, е влизала в качеството на съставна част в религиозния култ към светците, … но тук тя не е представлявала изходен момент, а още по-малко единствено основание за почитанието на светците, единственият изходен момент и единствено основание за което е било, може би, убеждението в светостта на живота на подвижниците“.[5] Във връзка с тези приведени разсъждения на Темниковски е уместно да се отбележи, че при канонизацията на светци и преподобни в най-новия период посмъртното почитание на подвижника се явява едно от условията за прославянето като светец.

В Руската православна църква, според изследването на Евгений Голубински, самият порядък на канонизацията се е формирал последователно, от записването на чудесата и донесенията за тях на началството, от дознанието за достоверността на чудесата, правено от църковната власт, и, накрая, от самата канонизация. Като възразява на проф. Евгений Голубински, проф. Николай Семьонович Суворов пише, че този порядък не винаги се е съблюдавал. Известни са случаи, когато без всякакво предварително проучване чудесата, веднага след тяхното огласяване, са били съпровождани от камбанен звън и от църковно тържество. Голубински обаче също е признавал, че понякога „подвижниците са ставали светци без нарочна канонизация“.[6] Според характеристиката на Евгений Темниковски, в синодалната епоха самият акт на канонизацията е ставал така: „Светейшият Синод – след като се уверявал в наличността на основанията за причисляване на подвижника към лика на светците – понася на Господаря всеподаннейши[7] доклад, в който излага самото дело и своето мнение по него. Докладът се утвърждава с резолюция на Господаря – при което понякога се определя и особен ден за църковно тържество, което е обединявано с отварянето на мощите на угодника… Канонизацията влиза в действие и в сила едва от момента на тържеството“.[8]

Светците на Православната църква се разделят на общо- и местно-почитани. Местните светци се почитат само в отделна част на Църквата, най-често в пределите на една или няколко епархии, а понякога дори само в един манастир или една енория.

Колкото до общопочитаните светци, такива у нас се смятат както светците, които са почитани от Вселенската църква, т. е. във всички поместни православни църкви (в много случаи те се почитат и в Римокатолическата църква и в нехалкидонските църкви, като това преди всичко се отнася до ветхозаветните пророци и патриарси, до апостолите от Новия Завет и много от древните мъченици, светци и преподобни), така и светците, почитани само в една поместна църква – в частност, в Руската или в няколко поместни църкви. При това, извършвайки канонизацията, поместните църкви известяват другите поместни църкви за състоялата се прослава на новоявения угодник, така щото името на новопрославения светец да може да бъде внесено в месецословите и на тези църкви – от техните висши власти. По този начин, например, във втората половина на 20 в. в нашите месецослови са внесени имената на много угодници, канонизирани от други поместни православни църкви, включително и руснаци по произход. Така например, на 19.7.1962 г. Свещеният Синод е постановил да се внесе в календара на Руската православна църква името на по-рано вече прославения от Константинополската патриаршия и от Гръцката православна църква изповедник Йоан Руски. През март 1969 г. Съборът на епископите на Руската православна църква в Америка извършва прославянето на просветителя на алеутите – преп. Герман Аляскински, който е преселник от Валаамския Преображенски манастир. След неговата прослава в Америка, през 1970 г. името на преп. Герман е вече внесено и в месецословите на Руската православна църква. В още по-близо до нас време пък, през 1993 г., името на канонизирания през 1988 г. от Константинополската църква, руснак по произход, преподобен старец св. Силуан Атонски беше тържествено внесено и в календара на Руската православна църква.

Канонизацията на местнопочитани светци през различните епохи се е извършвало различно. Понастоящем обаче тя се извършва от правоправещия архиерей на епархията след предварително благословение за прославлението на дадения угодник от страна на предстоятеля на Руската православна църква: Светейшия Московски патриарх. Колкото до характера на почитането и до критериите за канонизация, то това са неща, които са еднакви както за местнопочитаните светци, така и за светците на Вселенската църква. И общопочитаните, и местнопочитаните светци са призовавани еднакво в обществените църковни молитви, в чест и на едните, и на другите се съставят служби, в тяхно име се освещават престоли и храмове, устройват им се ежегодни празненства, изображенията им се почитат като икони, почитат се и мощите им. Житията на светците, също както и написаните от тях съчинения, служат за назидателни четива за християните.

Въпреки съществуващите превратни представи обаче, прославлението на светеца още не означава признаване за съвършено безупречни и на всички негови дела и постъпки. Съгласно нашата християнска вяра, от всички, родени от Адам единствен само Господ Иисус Христос е без грях, но това не трябва да се твърди по отношение на прославените Божии угодници. Не по-малко важно е да се отбележи, че независимо от изключително високата авторитетност на всичко казано и написано от светците, Църквата не присвоява непогрешимост на техните мисли и на написаното от тях. Дори когато имаме работа с творенията на отците на Църквата трябва да си даваме сметка, че като истина Църквата признава не всички въобще съдържащи се в тях мисли, а само онези положения, в които се открива т. нар. consensus patrum – съгласието на отците, изразяващо самото свещено Предание на Църквата.

Православните християни не трябва да смущават от разногласията и от споровете между светци, живели в една и съща епоха, по едни или други въпроси, които не засягат самите догмати на вярата, дори ако понякога тези разногласия или спорове са ставали причини за разделения в евхаристийното им общение. Така например, в епохата между първите два вселенски събора Църквата – получила спокойствие от външните гонения – преживява тежка вътрешна криза. На защитниците на православния Никейски троичен догмат противостоят носителите на различните версии на арианските и полуарианските еретически учения. Ситуацията обаче се усложнява още от това, че пълно единство и евхаристийно общение не е имало дори между всички православни. На едната страна са стояли св. Атанасий Велики, неговите привърженици в Александрийската църква и Западната църква, оглавявана в 370 г. от папа Дамас, а на другата – т. нар. новоникейци: св. Василий Велики, останалите отци-кападокийци, св. Кирил Йерусалимски, св. Мелетий Антиохийски. Всички тях част от православните и на Запад, и в Египет, са подозирали в „полуарианство“. Това противостоене между групите на православните се е проявявало особено остро и болезнено в Антиохийската църква, където тогава има двама епископи, заемащи тази висока катедра, които, естествено, не са се признавали един-другито и не са били в евхаристийно общение: св. Мелетий, който бил в общение със св. Василий Велики и останалите новоникейци, и Павлин – в общение със св. Атанасий, папа Дамас и цялата Западна църква. Св. Мелетий, на чиято страна е било мнозинството от антиохийците, е приет в общение с папа Дамас и с Православния запад, а също и с последователите на св. Атанасий в Александрийската църква, на Антиохийския събор в 379 г., вече след кончината на св. Атанасий и св. Василий. И ето че Църквата почита като светци и Атанасий, и Мелетий, чийто канонически разрив е оставал непреодолим до самата кончина на св. Атанасий Велики.

До известна степен подобна ситуация се получава и в Руската църква, в епохата на гоненията срещу нея през 20-те и 30-те години на 20 в., когато вътре в нея възникват разделения, предизвикани в основата си тъкмо от тези гонения. Чашата на страданията тогава изпиват и лица, пребиваващи в разколи или разделения. Поставен е въпросът: може ли и те да се смятат за мъченици в строго църковния смисъл, или, иначе казано, съществува ли възможност за църковна прослава на тези, които са завършили земния си живот в разделение или разкол?

Отговаряйки на този въпрос, успяват да избегнат опростяванията. Съществува една несъмнена разлика между разколите, които или граничат с ереста, т. е. възникнали са вследствие от дълбоки заблуди от еклисиологичен характер, или пък дължат произхода си на престъпно властолюбие, самоволие и всякакъв род безчинни акции на църковните раздорници, от една страна, и, от друга – разделенията, които са се появили в църковна среда вследствие от различни виждания за пътищата на адекватното реагиране спрямо бедствените за Църквата явления и които са били изживени от Църквата в исторически кратки срокове. Давайки оценка на разделенията, възникнали в нашата църква през 20-те години, не е трябвало да бъдат поставяни в една редица, обновленческият разкол, от една страна, и „дясната опозиция“ – от друга. Обновленчеството придобива характер на откровен разкол в 1922 г., когато, завладели канцеларията на Патриаршията по време на пребиваването в арест на предстоятеля на Руската църква, група свещеници, от никого неупълномощени, са се обявили за създаването на Висше църковно управление (ВЦУ), включвайки в неговия състав само двама епископи, по свой избор, един от които е бил под запрещение, нанасяйки с това предателски удар по църквата. От гледната точна на дисциплинарната практика обновленците погазват каноничния порядък на църковните установления (многоженство на свещенослужителите, т. нар. „бял епископат“). Не само в трудовете на историците, но и чрез авторитетни постановления на църковната власт всичко това получава еднозначна оценка като квалифициран разкол, вследствие от което при присъединяване към Православната църква на каещи се обновленци получените от тях в разкола ръкоположения не са признавани за действителни. В края на 30-те години жертви на репресиите са и отделни дейци на обновленците, но нали в тези години са загинали и много от такива хора, които не са имали въобще никакво отношение към Православната църква, загивали са също така и някои от самите носители и дори водачи на атеистичната власт. Така се е стигнало до извода, че да се поставя въпрос за възможна канонизация на такива лица е нещо необосновано. До аналогичен извод се е стигнало и по отношение на други разколи: григориевския[9] и този на самосвятите.[10]

Към присъединяването на такива от непоменаващите обаче в дисциплинарната си практика Свещеноначалието се отнася различно в сравнение с обновленците – тях ги приемат, след покаяние, в същия сан. В действията на „десните“ опозиционери, често наричани „непоменаващи“, не могат да бъдат открити явно злонамерени, изключително лични и предателски мотиви. Като правило, техните действия са били обусловени от разбирана посвоему грижа за благото на Църквата. Както е добре известно, „десните“ групи са се състояли от тези епископи и техните привърженици сред свещенослужители и миряни, които, като не са се съгласявали с църковно-политическата линия, определена от митр. Петър, наместник на Патриашеския местоблюстител митр. (по-късно патриарх) Сергий, прекратявали споменаването на името му в богослуженията и по този начин прекъсвали каноничното си общение с него.[11] След кончината на митр. Петър „непоменаващите“ не признавали за глава на църквата и Местоблюстителя на патриаршеския престол – митр. Сергий, нито законността на избирането му за патриарх. Когато обаче за патриарх е избран Алексий I,[12] повечето от останалите живи „десни опозиционери“ (почти всички те били вече загинали през 30-те години) се присъединяват към Свещеноначалието на Руската православна църква.

При отчитане на всички тези съображения е бил направен изводът за възможността за канонизиране на онези архиереи, клирици и миряни, които са паднали като жертви на репресиите, намирайки се извън общение със заместник-местоблюстителя, но които същевременно не са преставали да признават за предстоятел на своята църква заточения патриаршески местоблюстител митр. Петър и не са се опитвали да образуват различен, паралелен църковен център.

Резюмирайки казаното, може да се посочат следните критерии за канонизация на светци, от които понастоящем се ръководи Руската православна църква: безукорно изповядване на православната вяра, подвижнически живот, почит от страна на народа, а също засвидетелствани приживе и след смъртта чудеса, извършвани по молитвите на Божия угодник, и, накрая, в някои случаи – пълно или частично нетление на свети мощи. При канонизацията на мъчениците най-важно значение има самият факт на пролятата за Христа кръв. Във връзка с това особено значение се придава на разкриването на всички обстоятелства, свързани с тяхното изповядване на вярата при извършването на подвига им.

Освен канонизираните светци, съществува още един особен вид почитани усопши – това са подвижниците на благочестието. Канонизациите почти винаги се предшестват от почитането на светеца като подвижник, без всякаква официална санкция за това. На гробовете на такива подвижници и праведници, които още приживе са се прославили с богоугоден живот и особени благодатни дарове, се служат частни панихиди, в дните на смъртта им се извършват заупокойни литургии, имената им се внасят в синодиците – за всекидневно поменаване на литургия. Над гробовете на подвижниците на благочестието се изграждат паметници във вид на арки или камбанарии, понякога с изображения на съответния подвижник на надгробията. Почитатели на починалите им съставят служби и акатисти, макар и те да не влизат в църковна употреба. Почитатели, вярващи в тяхната святост, се обръщат в килийните си молитви към тях като към Божии угодници, които предстоят пред Божия престол. В повечето от случаите канонизацията на един или друг светец се предшества именно от неговото народно почитане като подвижник на благочестието.

Превод: Борис Маринов

Цыпин, В. „Богословско-канонические основания прославления святых“ – В: Образовательный портал „Слово“; текст на доклад, изнесен на конференцията „Прославление и почитане на светците“, 16 февруари 2009 г. (бел. прев.).

[1] Темниковский, Е. К вопросу о канонизации святых, Ярославль 1903, с. 4.
[2] Голубинский, Е. Е. История канонизации святых в Русской Церкви, М. 21903, с. 13.
[3] Пак там, с. 16.
[4] Авторът има предвид историята на Православната църква в Русия, в която има такъв период (бел. прев.).
[5] Цит. съч., с. 19-20.
[6] Виж: Цит. съч., с. 292-294.
[7] Терминът „всеподаннейший“ е непреводим на български с една дума: смисълът е „представен (поднесен) на царя с най-верноподанически чувства“ (бел. прев.).
[8] Цит. съч., с. 56-57.
[9] Григориевският или григориански разкол в РПЦ (края на 1925 г. – средата на 40-те години на 20 в.) носи името на Свердловския еп. Григорий (Яцковски) – инициатор за създаването на т. нар. „Временен висш църковен съвет“ (ВВЦС). Известен е още и като „борисовщина“ – по името на организатора на ВВЦС, Можайски еп. Борис (Рукин). Разколът е иницииран от Обединеното държавно политическо управление (ОГПУ) при Съвета на народните комисари на СССР, което за собствени цели използва стремежа на част от руския епископат към висшата власт, иначе представян като възстановяване в църквата на колегиалното управление (бел. прев.).
[10] Разколът на „самосвятите“ („саморъкополагащи се“) е в основата на усилията за създаване на независима украинска църковна йерархия след Революцията от 1917 г. – т. нар. „Украинска автокефална православна църква“ (УАПЦ). Основател и първи глава на тази разколническа църковна структура е бившият свещеник Васил Липковски, ръкоположен без участието на епископи, на Киевския събор от 1921 г. (бел. прев.)
[11] От декември 1925 г. до края на 1936 г. бъдещият Московски и на цяла Русия патр. Сергий (Страгородски) е патриашески местоблюстител и фактически ръководител на Московската патриаршия – на мястото на арестувания Крутицки митр. Петър (Полянски; † 10.10.1937 г.) – прославен в лика на новомъчениците и изповедниците от Архиерейския събор на РПЦ през 1997 г. (бел. прев.).
[12] На 4 февруари 1945 г. (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/udq4p 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме