Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Историческото значение на богословското творчество на св. Григорий Паламà

Петък, 22 Март 2019 Написана от Прот. Йоан Майендорф

St Gregory PalamasПървоначално спорът на Варлаам със св. Григорий Паламà засяга тънките въпроси на богопознанието, а след това – след изнесените от Варлаам отрицателни съждения по отношение на монашеската практика на Иисусовата молитва – преминава и към самите основи на учението за Бога и за съдбата на човека. Затова победата на паламизма, която е закрепена с постановленията на съборите от 1341, 1347 и 1351 г., е била важна не само за сравнително тесния кръг на монасите-съзерцатели, но и за целия православен свят.

От Запада калабрийският монах донася не влиянието на римокатолицизма като такъв (както понякога са предполагали), а основните принципи на секуларизацията на културата, които са свързани с италианското Възраждане. Неговият неуспех и победата на Паламà са били ярки проявления на един факт, имащ решаващо значение не само за Византия, но и за православните славянски страни. Този факт е блестящо установен от Д. С. Лихачов: на Изток „Предвъзраждането така и не преминава във Възраждане”.

За правилното разбиране на историческата роля на това религиозно и богословско движение, което обичайно се нарича „исихазъм”, е необходимо да се разрешат някои недоразумения, свързани със самия термин исихазъм, който се употребява в най-малко четири различни смисъла. Още в древната християнска литература той се употребява за обозначаване на отшелничеството, т. е. на тази форма на монашество, която е различна от общежитийната в големите манастири: исихастът е в собствен смисъл безмълвник. През 13-14 в. исихазмът, както вече казахме, е тясно свързан с психо-соматичните методи за извършване на Иисусовата молитва, т. е. насочва вече не към отшелничеството в собствен смисъл на думата, а към определена школа на духовен живот, можеща да намира своите проявления и в общежитийните манастири, както и в света. В съвременната литература въпросът за самото богословие на св. Григорий Паламà, ще рече учението за нетварните енергии, се определя като исихазъм, макар самият Паламà да не е виждал в това учение нищо различно от светоотеческото богословие за отношението на Бога към тварния свят. Накрая, понятието исихазъм се употребява и в още по-широк смисъл – по отношение на цялото движение на ревнителите на православието, които през втората половина на 14 в. са разпространявали своето влияние върху цяла Източна Европа и особено върху Московска Русия. Тези четири несходни словоупотреби трябва да бъдат различавани – най-малкото затова, щото вярно да се определя съотношението между исихазма (било то в тесния или в широкия смисъл на това понятие) и останалите явления от обществения живот и култура.

Така, отшелничеството – или безмълвието (т. е. исихазмът в точния и първоначален смисъл на тази дума) не е необходим елемент от богословието на Паламà, което споделят и активни църковни йерарси от типа на патр. Филотей, както и политически дейци (като, например, имп. Йоан Кантакузин) и техните идеологически последователи в България и Сърбия, или в Русия. През последните години сред изкуствоведите горещо се обсъжда още въпросът за влиянието на исихазма върху изкуството от така наречения Палеологов Ренесанс, върху свързаното с него възраждане на изкуството на южните славяни, както и върху творчеството на гениите на живописта от Северна Русия – Теофан Грек и преп. Андрей (Рубльов). Някои автори оценяват влиянието на исихазма отрицателно – казват, че тържеството на византийското монашество на съборите от 1341 и 1351 г. е прекъснало Палеологовия Ренесанс, като е довело до изсушаване на формите на изкуството, докато геният на Теофан и преп. Андрей няма никаква приемствена връзка с изихазма. Други, обратно – обясняват цялото оживление на живописното изкуство във Византия и Русия именно с влиянието на исихазма, но едновременно с това противопоставят паламитския „догматически” исихазъм (който е противостоял на „хуманизма” и затова бил задържал творческото развитие на изкуството във Византия) на „автентичния” исихазъм, чийто представители (като, например, преп. Григорий Синаит или преп. Сергий Радонежки в Русия) като че ли не се интересували толкова от „догматите”, но затова пък вдъхновявали творците на изкуството. Има и изследователи, въздържащи се от определено съждение относно влиянието на исихазма върху живописта.

По-дълбокото запознаване с текста на Триадите – ще рече на основния манифест на богословието на св. Григорий Паламà – трябва да помогне на изследователите да стигнат до още по-точни изводи както върху природата на исихазма, така и върху отношението му към изкуството. Лично на нас ни се струва, че едва ли е възможно да бъде установено идеологическо различие между византийските богослови, оглавявани от Паламà, и тази плеяда от дейци, благодарение на които византийската православна култура прониква в южнославянските страни, а чрез тях – и в Русия. Към тази плеяда са принадлежали и Константинополският патр. Филотей, Търновският патр. Евтимий, Киевският и на цяла Русия митр. Киприан. Последният, както е известно, е бил в близко сътрудничество със северно-руските монашески кръгове, за което свидетелства запазената негова преписка с „игумена на цяла Русия” преп. Сергий.

Не подлежи на съмнение, че творчеството на Теофан Грек и преп. Андрей (Рубльов) принадлежи на същото това движение на ревнителите и на творците на православната култура. Византийското „предвъзраждане” е било пренесено на руска почва и в областта на изкуството е дало на тази почва изключително богати плодове. Тази плодотворност на исихазма в Русия обаче не изключва някои други последствия от неговите победи във Византия – тук от Варлаам и от другите византийски хуманисти се проповядва светският елинизъм, водещ културното творчество от Предвъзраждането към истинския Ренесанс, т. е. към секуларизацията на културата.

Св. Григорий Паламà и неговите ученици са били несъмнени противници на този преход. Победата на паламизма действително е преустановила във Византия развитието на изкуството в посоката на „елинизма” и секуларизирания Ренесанс, докато в Русия – напротив, тя е способствала за разцвета на Предвъзраждането. Учениците на Паламà са възродили в Русия интереса към светоотеческата литература и към духовните традиции на вселенското православие. В лицето на митр. Киприан те са се борили с тенденциите, водещи към раздробяването на Руската църква на няколко митрополии, защитавали са единството на митрополията на Киев и цяла Русия, която е включвала в себе си не само Московското княжество, но и Литовска Русия. А това е предполагало съюз и мир между Москва и Литва, раздяла с шовинистичния провинциализъм на отделните княжества и църковно строителство в съответствие не само с местните интереси, но още и с висшите принципи на църковната истина и на католичното единство на Църквата. Усилията на митр. Киприан отчасти са се увенчали с успех и са способствали за създаването на онези условия, при които е станала възможна Куликовската победа над татарите.

Вече споменахме, че движението на религиозното и на културното възраждане във Византия и в славянските страни, свързано с победата на паламизма в Константинопол, е било много по-широко от собствено исихасткото или въобще монашеското, въпреки че истинските отшелници (като, например, Григорий Синаит в България и преп. Сергий Радонежки – в Русия) са играели забележителна роля в него. Към това движение са се приближавали и обществени дейци, йерарси, живописци. Всички тях ги е обединявало живото възприемане на онези религиозни и богословски истини, които най-добре от всякъде другаде са изразени в Триадите на св. Григорий Паламà, а именно това, че Бог е несводим към категориите на разсъдъчното мислене (както и към каквито и да било земни ценности) и е по-високо от всичко онова, което човекът може да възприеме по отношение на Него. При това обаче Бог обича човека и обича света, и затова, по Своя собствена воля, излиза от непристъпността Си и се явява на човека. Човекът също, по самата си природа, притежава способността да „излиза от себе си”, т. е. може да възприема Този, Който е по-високо от самия него. В това се състои неговото богоподобие, в това е и призванието му: да се превърне в цар на творението. Затова, защото излизането от себе си предполага не разрив с обичайния живот, а точно обратното – завръщане в него, с цел неговото преображение и спасението му от злото и смъртта.

Възкръсналата и преобразена човешка природа на Иисус Христос е цел и надежда за хората. Чрез нея човекът се приобщава към Църквата. В нея той придобива обòжение – ще рече общение с единствено-истинния вечен живот. В този живот пък той побеждава смъртта и получава нова живителна сила за спасението на целия свят.

Именно това откровение за спасението и възлюбеното от Бога човечество се явява и предмет на много паметници на литературата и църковната поезия, а също така и на гениалните икони и фрески, създадени в края на 14 в. Своята радостна светлина те са излъчвали в храмовете и в домовете на хората. Именно това откровение е защитавал св. Григорий Паламà, изправяйки се против номиналистичния агностицизъм, донесен от Италия от Варлаам Калабрийски.

Превод: Борис Маринов

* „Историческое значение богословского творчества св. Григория Паламы” – откъс от книгата: Мейендорф, Й. Православие и современный мир (Лекции и статьи), Минск: „Лучи Софии” 1995; настоящият превод е извършен според публикацията на руския текст в: Образовательный портал „Слово” (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ud4hq 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме