Различните канонични свойства при упражняване на юрисдикция от Вселенската Константинополска патриаршия

Въведение

В настоящия текст се анализират случаите на упражняване на канонична юрисдикция от Вселенската Константинополска патриаршия и, като следствие от това, – появата на обединителната роля на Вселенската патриаршия, която роля произтича от упражняването на въпросната юрисдикция в лоното на Православната вселенска църква.[1]

Вселенската Константинополска патриаршия, първопрестолната църква сред православните патриаршии и автокефалните църкви на Изтока и църква-майка на всички новородени патриаршии, автокефални и автономни църкви в Централна и Източна Европа, е утвърдена съборно и исторически като църква с първенствуваща роля по въпросите на единството на Православната църква. Православната диаспора, междухристиянските въпроси, представителството и участието при решаването на най-значимите социални проблеми, връзките с европейската действителност, подчертаният интерес към околната среда и към намирането на истинското съдържание на глобализацията на човечеството са някои от равнищата, на които се проявява това свойство на Вселенската патриаршия.

Следователно в настоящия текст ще изследваме ролята, която упражнява Вселенският престол за единството на Православната вселенска църква. Това изследване съставлява познавателен фундамент и основа за критични намеси, върху които ще се опрем, за да анализираме и да разберем основните параметри на многоаспектната дейност на Константинополската патриаршия в това направление.

Текстът се състои от четири части. В първата ще засегнем юрисдикционните свойства на Вселенската патриаршия, както и упражняването на т. нар. „предюрисдикционно право“ (προδικαιοδοσιακό δικαίωμα), което е херменевтичен ключ и отговор на много въпроси и проблеми, стоящи днес в лоното на Православната църква. По-нататък ще изследваме свойството на съборно „придобитата канонична над-гранична юрисдикция“, което включва обяснение на проблема за църковното единство в пространствата на православната диаспора. На трето място ще бъде изяснена обединяващата роля на Константинополската църква, която роля произтича от нейното свойство като „първи престол“ на православните поместни църкви. Накрая, в четвъртата част, ще представим някои нововъзникнали канонични свойства на Вселенската патриаршия, които се появяват с историческия възход на Европейския съюз и конкретно след символичната за европейското обединение 1993-та година. Като заключение прибавяме едно концептуално допълнение, отнасящо се до юрисдикциите на Патриаршията в рамките на Обединена Европа и на Гръцката църква.

С други думи: за да бъде изяснена по-добре изследваната роля на Вселенската патриаршия при осъществяване на опита за църковно (междуправославно) единство, беше сметнато за целесъобразно да се подходи към него чрез изследване на онези случаи, които засягат, от една страна, упражняването на канонична юрисдикция на Вселенския престол на различни равнища в лоното на Православната църква, на които равнища се проявява обединителната роля на Константинополската църква, а от друга страна – изследване на резултатите, от които се съпътства това упражняване на обединителната ѝ роля, което самата Църква е предоставила на Патриаршията. Табличното представяне на темата, което следва непосредствено преди разглеждането ѝ, изяснява подхода ни към нея.

Каноничното предание на Църквата е предоставило на Константинополската църква през вековете – както, между другото, и на всяка друга поместна църква, в съответствие с времевите и с пространствено-географските ѝ компоненти – някои канонични свойства, за да изпълнява тя: а) сотириологичното дело, което изпълнява всяка местна и поместна църква в конкретно място и време, както и б) обединяващата мисия, която изпълнява като църква, която е първа в реда на поместните църкви. В нашата епоха, която съвпада със завършека на двухилядолетен исторически живот и на каноничното Предание на Църквата, тези свойства биха могли да бъдат разпределени в различни категории в съответствие със случая, както следва:

Концептуални категории на каноничните свойства на Вселенската Константинополска патриаршия

А

Юрисдикцията на Константинополската (архи)епископия

Юрисдикцията на „Константинополската патриаршия“

Упражняването на предюрисдикционно право на Патриаршията

Б

Упражняване на канонична над-гранична юрисдикция „във варварските“ [другоплеменни] области

В

Статутът на „местоблюстител“ на (Римската) патриаршия на Запад

Упражняване на апелация (ἔκκλητος) в Православната църква

Г

Избран носител (представител) на Православната църква пред Европейския съюз

За да стане по-ясна ролята на Вселенската патриаршия за единството на Православната църква, би било показателно да проследим тази роля чрез анализа на дадените канонични предложения. Както става ясно от това таблично приложение, упражняването на патриаршеската юрисдикция на Вселенския престол на равнището на нейното приложение, не се проявява в еднотипни характеристики, особено що се отнася до съдържанието ѝ, а е различна в съответствие с предоставената от каноничното Предание на Църквата функция, поради различни при всеки отделен случай причини. Следователно единственото, което ни остава, е да се задълбочим, да изследваме подробно и да анализираме както различните канонични свойства, така и причините, поради които Вселенската патриаршия ги е получила през вековете. Този анализ ще разкрие всички аспекти и практическата роля, която е призвана да осъществява Вселенската патриаршия във великото по своето значение единство на Православната църква. При това ще ни предостави общата основа на ракурса и фокуса на нещата и ще ни даде възможността да разберем функционирането на различните канонични системи, които Църквата използва, за да бъде отговорено на острите съвременни въпроси, които стоят в лоното на православната църковна пълнота.

1. Юрисдикционни свойства на Константинополската патриаршия

Преди да пристъпим към какъвто и да било опит за разгръщане на въпросите, които поставихме в началото, необходимо е да направим едно уточнение на понятията и на терминологията във връзка с наименованието само по себе си на Църквата на Константинопол. С термина Вселенска Константинополска патриаршия (Οἰκουμενικὸ Πατριαρχεῖο Κωνσταντινουπόλεως) разбираме и определяме три канонични свойства, които са ясно разграничени помежду си:

Канонични концептуални характеристики:

Константинополска архиепископия

Вселенска Константинополска патриаршия

Свойство на упражняване на предюрисдикционно право

С тези понятия отбелязваме: 1) Константинополската архиепископия, т. е. една конкретна геоепископска епархия (провинция), характеризираща се с познатото вече на всички понятие местна църква („τοπικὴ ἐκκλησία“),[2] която има за свой глава и отец местния епископ (и патриарх) на древнопросиялия Град, който отеква исторически в името Константинопол, и 2) Вселенската Константинополска патриаршия, съборно очертана и определена от Четвъртия вселенски събор в Халкидон от 451 г. Това е събор, който за първи път събира и въздига в патриаршии съществуващите дотогава митрополии, т. е. митрополитски области (срв. митрополитската система на Първия вселенски събор в Никея от 325 г.), като прилага критерия на геополитическата организация на Римската империя. Накрая, 3) отбелязваме едно особено патриаршеско право, определено чрез представителния термин предюрисдикционно право. Тя получава упражняването на това право от факта на учредяването на първородните поместни църкви като патриаршии. Чрез тази даденост понятието Патриаршия се отнася към канонично свойство, отекващо в различни начини на упражняване на установените от Четвъртия вселенски събор патриаршески права в юрисдикционния обхват на патриаршеската област.

1.1. Юрисдикцията на Константинополската (архи)епископия

Става дума за едноименния Град, включващ и неговите предградия, чийто (архи)епископ носи титлата на едноименната Патриаршия. Тази местна църква съставлява геоепископско образувание, както то е определено от съборната воля на църковното тяло и както е познато в диахроничното канонично Предание на Църквата. При това Атонската държава е територия – или по-точно вътрешно пространство – на Константинополската архиепископия, тъй като (Вселенският) патриарх е епископ-кириарх на територията на манастирската държава, упражняващ и пълни канонични епископски права в нея.

1.2. Юрисдикцията на „Константинополската патриаршия“

Геоцърковните граници на Константинополската патриаршия – както, между другото, и на останалите четири първородни патриаршии – имат историко-канонични основания. Решаващото събитие за учредяването на всички патриаршии на „Църквата по вселената“ (Правило 56 на Картагенския събор, 419 г.) е Четвъртият вселенски събор. Вече е известно, че каноничното дело на този събор се състои в учредяването и образуването на нови, новоустановени за дотогавашния църковен живот и практика „геоцърковни образувания“. Става дума за събитието Патриаршия – един неологизъм за онази епоха, който е заемка и рожба на старозаветното понятие патриарх и означава както целта на учредяването си, т. е. евангелизацията на народите, така и основаването на местни църкви в широките му геопатриаршески граници. Отличителна черта на всяка патриаршия веднага след това канонично съборно нововъведение става това, че тя обхваща в себе си мозайка от етноси и народи, призвани да участват в живота в Христа и – както чрез утвърждаване на другостта, така и чрез преодоляване на етнофилетистките различия – да осъществят време-пространствено Неговото Тяло, което е Църквата, чрез единството на вярата.

След формирането на местната църква (епископия) в епохата на древната Църква се наблюдава – като втора историческа стъпка – учредяването и функционирането на „епископски събори“. Този факт отеква в съборното съзнание и в избора на съборно направление на църковното тяло – нещо, което се е развило напълно естествено в рамките на геополитическите епархии на Римската империя. Чрез формирането на местните църкви (епископиите) в „автокефални диоцезни митрополии“ се наблюдава явна тенденция на църковното тяло да върви към последните неща (есхатона) чрез конкретна форма на църковен живот, подпомагаща тази негова есхатологична перспектива. Тази тенденция е видима в каноничното дело на Първия вселенски събор, учредил митрополии и основал митрополитската система на управление и общение на местните църкви. „Странирането“ на митрополиите, съгласно с политическото разпределение на диоцезите в Империята и подреждането им в някакви още по-широки диоцезни области, е въздигнало по-късно – отново по съборен начин – [петте] патриаршии на Църквата (Четвърти вселенски събор). А тези, които не са се включили, са останали „автокефални митрополии“, които по-късно са се развили и са били провъзгласени за „автокефални църкви“ (срв. Автокефалната църква на Кипър, Трети вселенски събор в Ефес, 431 г.). По този начин по геополитически критерии много епископии заедно образуват една митрополия (от 325 г. насетне), впоследствие много митрополии са съставили една патриаршия (от 451 г. насетне), а петте патриаршии в съборна корелация са образували Пентархията на патриаршиите – нещо, което свидетелства за избора на съборността в най-висшето управление на Църквата. Накратко: формирането на патриаршеската система на управление на Църквата се е развило последователно (в приемственост) чрез петте канонични параметъра:

Последователни канонични етапи:

епископска (местна) църква (Нови Завет – първите три столетия);

местен събор (Нови Завет – първите три столетия);

митрополия (Първи вселенски събор в Никея, 325 г.);

автокефална църква (Трети вселенски събор в Ефес, 431 г.);

патриаршия (Четвърти вселенски събор в Халкидон, 451 г.);

пентархия на патриаршиите (Четвърти вселенски събор, 451 г.).

Така събитието Патриаршия е било за онази историческа епоха ново канонично геообразувание, непознато за дотогавашното (канонично) Предание на Църквата и отразяващо волята на Църквата при образуване на общността на (петте) патриаршии да бъде управлявана съборно във всичките ѝ прояви и в „институционалния“ ѝ живот. Впоследствие (4 и 5 в.) Църквата е подредила съществуващите „автокефални митрополии“ на обширната Римска империя в патриаршии, за да организира и подпомогне местната църква чрез институцията на поместния събор.

Всеки път обаче, когато се поставя проблем като изследвания, възниква питането (главно в богословските среди на Запад): откога Константинополската патриаршия съществува като такава? Отговорът е очевиден: откакто и другите (четири) патриаршии са учредени съборно в тяхната нова ипостас и при това като плод на съборната воля на Църквата, изразена от Халкидонския събор. В тази патриаршеска перспектива, която е създадена съборно, Константинополската патриаршия е получила второто място в каноничния ред (на диптисите) на поместните църкви, непосредствено след Римската.

Разбира се, същият събор е определил по един друг начин, без да го споменава expressis verbis, автокефалията на Кипърската църква, вече определена от Третия вселенски събор. Този събор е утвърдил практика, която е формирана и съхранена от митрополитското предание на Църквата от 4 и 5 в., но впоследствие „с мълчанието си“ Халкидонският събор наново е утвърдил същата управленска автокефалия на поместната църква на Кипър, включвайки всички останали митрополии и епископии в патриаршески юрисдикции (патриаршии), без обаче да включи в тях автокефалната църква на Кипър.

Имаме предвид формирането на „петте патриаршии“, познато под наименованието „система на съборната Пентархия (на патриарсите)“, на които каноничното Предание на Църквата е предоставило патриаршеско свойство. То се характеризира с това, което днес наричаме „абсолютно“ (виж по-долу) канонично право на първородните патриаршии и съставлява между другото непоклатима основа на всяко „предюрисдикционно право“ (виж също по-долу) на патриаршиите.

Константинополската църква се е проявила тогава, но и по-късно в „ново канонично битие“ с канонично географско пространство, което определя границите на патриаршеската ѝ област, наречена исторически по името на града Константинопол и се дели на три взаимно граничещи епархии – Тракия, Понт и Мала Азия. По-нататъшното разпространение на християнството, християнизацията на народностите, приближавали се до Римската империя откъм североизточния вход на Европа, и окончателното подчиняване на Източния Илирик на Константинопол (731 г.), завършват пространствено-географското определяне на Константинополската църква: обграждането ѝ от четири морета (Каспийско, Средиземно, Адриатическо, Балтийско). Вследствие от това от 325 (451) г. до 731 г. е формиран вторият патриаршески престол, включен в „системата на съборната Пентархия“ на патриарсите на Църквата, който престол има преимущество по чест (πρεσβεῖα τιμῆς) и свойството на първи престол – съгласно с реда на поместните църкви – в Православната църква след „прекъсването на църковно общение“, настъпило с Римската патриаршия през 1054 г.

1.3. Упражняване на „предюрисдикционното право“ на Патриаршията

Това свойство също е свързано с понятието за Патриаршия, което е определено по опосредстван начин, не ad hoc, но което произлиза от каноничните установления на Халкидонския събор и цялата по-късна практика на Църквата. Наистина, както и другите патриаршии, Вселенската Константинополска патриаршия в миналото, както и понастоящем, е включвала в своите геоцърковни граници повече от един етнос и народ. Става дума за основополагаща характеристика, която свързва определението ѝ като Патриаршия с останалите нейни свойства, но и с еклисиологичната ѝ ипостас. Това е едно събитие в Църквата, което е сигурен критерий за видовото различие на Вселенската патриаршия от другите новоустановени патриаршии, автокефални и автономни църкви, и може да бъде потвърдено нагледно от следния факт.

Днешното организационно деление на Православната църква – не само в Европа, но и в цялата вселена – със сигурност е както резултат от диахронично развитие, така и плод на каноничен процес, който се е случил в недрата на нейното съборно Предание.

Православната вселенска църква през 20 век (патриаршии, автокефални и автономни църкви: преимущество на честта – диптиси – каноничен ред)[3]

Първородни патриаршии:

[Римска патриаршия]
Константинополска патриаршия
Александрийска патриаршия
Антиохийска патриаршия
Йерусалимска патриаршия

Новоустановени патриаршии:

Руска патриаршия
Сръбска патриаршия
Румънска патриаршия
Българска патриаршия
Грузинска патриаршия

Автокефални църкви:

Кипърска автокефална църква
Гръцка автокефална църква
Полска автокефална църква
Албанска автокефална църква
Автокефална църква на Чехия и Словакия

Автономни църкви:

Финландска автономна църква
Естонска автономна църква

Съборният процес, осъществен в лоното на каноничното Предание на Църквата, важи и за Вселенската патриаршия. По съборен път[4] Църквата ѝ е поверила диоцезите (митрополиите) на Тракия, Понт и Мала Азия, като ѝ е предоставила jus patriarchi, правото (юрисдикцията) на един патриарх, на една патриаршия, както това по естествен начин се е случило с другите четири първородни патриаршии – на Рим, Александрия, Антиохия и Йерусалим. Следователно тогава Патриаршията е получила „териториално юрисдикционно право“ в новоустановените си граници. Юрисдикционната патриаршеска територия – от 451 г. до края на първото хилядолетие – се е простирала и е била ограничена исторически и пространствено-географски между четири морета (Каспийско, Средиземно, Адриатическо и Балтийско). Следователно тя е била ограничена в европейската територия – всъщност става дума за целия Балкански полуостров, разпрострян на север до полярните страни (Източна и Централна Европа).

По-подробно, хронологията на разпределянето на юрисдикционната територия и право датира от Четвъртия вселенски събор (451 г.) насетне с присъединяването по-късно на Източния Илирик (Illyricum Orientale – 731 г.) към този патриаршески престол – събитие, което е ознаменувало и геотопографската му завършеност. Впоследствие, в периода от 451 (731) г. до 1593 г. (автокефалия и патриаршия на Руската православна църква) и 1850 г. (автокефалия на Гръцката църква) формираната дотогава патриаршеска територия е оставала юрисдикционно неразделна и географски ненакърнена част от Константинополската църква. От тези години насетне цялата ѝ „юрисдикционна територия“ е започнала да се „разсича“ канонично с провъзгласяването на автокефалията на различни поместни църкви, вътре в нейните канонични граници.

Истина е, че Вселенската патриаршия се е сблъскала с двойната зараза на национализма и на институционалното му изтъргуване, на етатизма, който изцяло е завладял територията на югоизточните региони на европейския континент, най-вече поради османското владичество, но и поради националистическото пробуждане, с което се характеризират почти всички етнически групи от онази епоха. Този микроб е бил вече пренесен на Изток поради явното тогавашно движение на идеи след Американската (1774 г.) и Френската (1789 г.) революции и се е проявил на Балканите в началото на 19 в. с естественото следствие да започне да трови съвместното съществуване и съдружеството на различните православни етноси и църковни общности. Точно тогава Патриаршията отново е задействала „автокефалната система“, която Църквата познава още от 5 в. (автокефалия на Кипърската църква – 431 г.) в своето съборно Предание. Придобиването на това „териториално юрисдикционно право“, което вече беше показано, е основна и водеща причина, оправдаваща провъзгласяването на църковни автокефалии. Поради причини, които вече обяснихме, за да бъде приложено това право, което Църквата съборно ѝ е предоставила, Константинополската патриаршия е станала единствената сред останалите пет първородни патриаршии, която е предоставяла автокефалии в своите територии и в географската област на своята юрисдикция.

Този акт има като свое следствие постъпателното освобождаване от територии на Патриаршията, които вече принадлежат на автокефални църкви, които са канонично провъзгласени за автокефални. Този акт е променил геоцърковното разположение в Източна и Централна Европа, която при това е останала – и остава – „бивша юрисдикционна територия“ (в смисъл и със съдържание, което не е окончателно завършено) или, по-точно – „предюрисдикционна територия“. Следователно този термин, който представлява каноничен неологизъм, определя територията на една автокефална църква, обособила (еманципирала) се от дадена църковна юрисдикция, която във всички случаи е патриаршеска. Патриаршеската църква, която е църква-майка, не упражнява никаква църковна юрисдикционна, духовна или управленска власт, точно защото отделилата се автокефална църква е авто-кефална – и същностно, и етимологически.

Тук е необходимо да се подчертае още, че сред петте първородни патриаршии Константинополската е единствената – поради исторически и богословски причини – която, за да посрещне многостранните, изключително трудни обстоятелства и за да бъде в състояние да ги преодолее, е пристъпила към въвеждане отново на системата на автокефалията вътре в своите собствени патриаршески граници (вътрешногранична юрисдикция) за народите-нации, изградили свои национални държави. Останалите четири патриаршии (Рим, Александрия, Антиохия и Йерусалим) не са възприели тази канонична система – всяка от тях поради различни причини. Ако се обърнем към съвременните патриаршески и автокефални църкви, ще се уверим, че всички те съществуват в историческите географски граници на Вселенската патриаршия. Ето защо дадена съвременна автокефална църква съставлява по дефиниция „предюрисдикционна територия“ на Константинополската патриаршия, от която тя е произлязла и се е обособила канонично. (При това тя не е „бивша юрисдикционна територия“ в смисъл, че трябва да се завърне към първоначалното си състояние.)

Това се обяснява чрез факта, че в случай на закриване дори само на една поместна автокефална църква (срв. църковните автономии на Сърбия и на България през 12 в., както и неотдавнашните примери с Автокефалната църква на Албания [1967-1991] и с Автономната църква на Естония [1945-1996], юрисдикцията се завръща отново в патриаршеската Църква на Константинопол, която има пълно канонично право, както и канонична инициатива да действа отново за възстановяването на разрушената поради различни обстоятелства автокефалия.

От споменатото и от изложеното може да се каже, че в лоното на Православната църква „предюрисдикционната територия“ на Константинополската патриаршия е съставена от целостта на всички канонични териториални юрисдикции на автокефални църкви, т. е. на териториите на Източна и Централна Европа (с изключение на Автокефалната църква на Кипър и, разбира се, на четирите първородни патриаршии, вписани в геопатриаршеските граници, определени от Втория, Четвъртия и Пето-шестия вселенски събори). Следователно това канонично право не се отнася до някакво „юрисдикционно първенство“, а напротив – обяснява съюза, който (трябва да) съществува между майката (патриаршеска) църква и автокефалните църкви, които са произлезли чрез канонично обособяване от нейното лоно.

Това трябва да означава още, че църковната юрисдикция на Константинополската патриаршия не е действително глобална в смисъла, който понякога се придава на каноничното понятие „вселенско (вселенски)“, но не се отнася и към някаква глобална Църква, както днес се харесва на Римокатолическата църква да определя сама себе си, бидейки загубила понятието за „в-местност“ („на мястото“), както и диалектическата връзка между поместност и вселенскост. Бидейки Патриаршия, т. е. като геоцърковна структура, ограничена на дадена територия (характеристика на понятието в-местност), но и като поместна църква, Вселенската патриаршия (колкото и странно да звучи това) се намира в перспективата на ограничеността (разделеността), а не на териториалното глобално господство. Фактът на завръщането към системата на автокефалията – Патриаршията очевидно е била свободна да не възприеме тази система – особено през последните два века, означава, че тя пристъпва към каноничен акт на свободен избор, имайки за принципна и единствена цел съхраняването на църковното единство в лоното на териториалната патриаршеска юрисдикция, но и на Православната църква в… „ущърб“ на териториалната си неприкосновеност. На практика това ѝ е „струвало“, ако искаме да говорим външно и политически, от гледна точка на територията, свиването на нейната традиционна (съборна) териториална юрисдикция – нещо, което, разбира се, представлява ценност, но само относителна. И това се е случило с едничката цел да останат в постоянно и истинско църковно общение всички етнически народи, намирали се в нейното единно патриаршеско юрисдикционно пространство и обособили се чрез църковните автокефалии.

Следователно съществуващите днес (девет) автокефални църкви, т. е. църквите на Русия, Сърбия, Румъния, България, Грузия, Гърция, Полша, Албания и Чехия и Словакия, както и автономните църкви на Финландия и Естония, съставляват „предюрисдикционна територия“ на Вселенската патриаршия. Единствено изключение представлява Автокефалната църква на Кипър, която никога не е била част от юрисдикционната територия на някоя от петте патриаршии (нека припомним, че тя е провъзгласена за автокефална [Трети вселенски събор – 431 г.] двадесет години преди учредяването на патриаршиите от Четвъртия вселенски събор – 451 г.). Основаването на гореспоменатите поместни църкви функционира като синовство и осиновяване и напълно обяснява съборното учредяване на „патриаршията“ от църквата, която, както вече казахме, териториално се намира в перспективата на ограничението (разделението), тъй като, действайки мисионерски, е била призвана да основе новоформирани църкви вътре в своите широки геопатриаршески граници в перспективата на тяхното обособяване. Православната поместна църква на дадена държава, която е придобила църковна автокефалия, упражнява в границите на тази държава, които са и нейни собствени граници, по еднозначен начин позитивна юрисдикция, която е строго ограничена и която се простира в границите на тази автокефална църква (вътрешногранична юрисдикция).

При това територията на автокефалната църква, която съвпада същевременно и с владението на дадената държава, бидейки канонично откъсната, отделена и присвоена от териториалната юрисдикция на Патриаршията, вече не е юрисдикция на последната, именно защото тази обособила се църква е „автокефална“. Обратно, след всички споменати провъзгласявания на автокефалии Вселенска патриаршия упражнява действителна отделителна юрисдикция[5] в патриаршеската територия, която е останала след тези канонични провъзгласявания – без това да означава, че губи своето позитивно значение. С други думи, тази патриаршеска отделителна юрисдикция засяга територии, оставащи извън границите на автокефалните църкви – територии, които не принадлежат на никоя друга автокефална или патриаршеска църква.

Патриаршии, автокефални и автономни църкви на „предюрисдикционната територия“ на Вселенската Константинополска патриаршия:

Руска патриаршия
Сръбска патриаршия
Румънска патриаршия
Българска патриаршия
Грузинска патриаршия
Гръцка (автокефална) църква
Полска автокефална църква
Албанска автокефална църква
Автокефална църква на Чехия и Словакия
Финландска автономна църква
Естонска автономна църква.

За да бъде изяснен в още по-голяма степен поставеният тук въпрос, трябва да се добави, че правото на петте първородни патриаршии, предоставено от Халкидонския събор, носи в себе си едновременно двояко значение. То е: а) териториално право и б) юрисдикционно право. Първото е свързано с географското (териториално) поделяне на територията, което е осъществено между петте патриаршии от същия събор. Второто засяга вътрешноюрисдикционното пространство на всеки патриаршески престол. Първоначалната патриаршеска привилегия, а и канонична инициатива – основаваща се на териториалното юрисдикционно право като право на обособяване – да провъзгласява автокефални църкви в границите на своята „юрисдикционна територия“, представлява изключителен елемент на второто ѝ свойство като Патриаршия. С това свойство е свързано и понятието за предюрисдикционна територия, което беше изложено по-горе.

Вследствие от това всички автокефални църкви притежават първото свойство, разполагайки със своята собствена изключителна юрисдикционна територия, вътре в която могат да действат канонично, съгласно принципите и определенията, фиксирани от тяхната автокефалия [пълно право], без обаче това да означава, че имат правото – и това отново произтича от същите принципи – да бъдат употребявани границите на каноничната им територия, за да упражняват надгранична юрисдикция. Следователно второто свойство се ограничава само до петте първородни патриаршии [абсолютно право].[6] Пак по тази причина автокефалните църкви, като (новоформирани) патриаршии, т. е. на Русия, Сърбия, Румъния, България и Грузия – могат да предоставят църковна автономия (относително право) вътре в границите си, а не надгранично, но по никакъв начин не могат да предоставят автокефалия – както във вътрешноюрисдикционната си територия, така и, още повече, на някоя друга църковна територия надгранично, точно поради липсата на канонично притежание на абсолютно право за провъзгласяване на автокефалия на поместните църкви.

В допълнение ще трябва да подчертаем, че Вселенската патриаршия е почитала исторически – независимо от обстоятелствата – патриаршеската автокефалия и ненакърнимостта на юрисдикционната територия на другите патриаршески престоли, провъзгласявайки автокефални църкви само в границите на своята канонична патриаршеска територия. Това са тези автокефални църкви, които се намират в предюрисдикционната ѝ територия. По този начин тя е дала пример и е формулирала златното правило за „не-надгранично“ канонично поведение. Това се случва през цялото второ хилядолетие по отношение на другите православни първородни патриаршии, но и по отношение на древната Римска патриаршия след прекъсването на общение през 1054 г. Във връзка с последното Вселенската патриаршия не е пристъпила към провъзгласяване на автокефална или патриаршеска църква в каноничните граници на Римската църква и не е правила това нито в качеството си на Вселенска патриаршия, нито като гранична патриаршия, нито като местоблюстител на друг патриаршески престол (неналичие на външна съ-териториалност) – нещо, което Римокатолическата църква на Запада, както се формира след 1054 г., не е спазила и вследствие от това не е зачитала действително общите канонични принципи, уреждащи подобни еклисиологични отношения. Така днес имаме прословутия и заплетен проблем с унията поради факта, че на всички територии на православните църкви са учредени едноименни на всяко отделно място римокатолически източни – както ги наричат – църкви (упражняване на външна съ-териториалност).

Следователно ние предлагаме този нов подход чрез въвеждането на понятието предюрисдикционна територия, което има ясна канонична аргументация, тъй като съвременните църковни автокефалии все още не са канонично съборно утвърдени. Възприемайки този термин, не се фокусираме, както може би изглежда, към някакво абсорбиране на автокефалните църкви от Вселенската патриаршия. Каноничният термин църква-майка, често приписван на Вселенския престол, е напълно оправдан чрез термина предюрисдикционен, но и последният се обяснява чрез първия.

Тъкмо поради това Вселенската патриаршия се е утвърдила като чувствителен приемник на проблемите на православните автокефални църкви и като гарант за единството им, а в качеството си на църква-майка, тя по различни начини е подкрепяла и подкрепя техния еклисиологичен подвиг. Това се случва и поради чувствителността, която тя исторически е проявявала през целия процес на възникване и формиране на поместните автокефални църкви. Това се потвърждава в крайна сметка и от съборно предоставената на Вселенската патриаршия надгранична канонична юрисдикция „във варварските“ диоцези (Правило 28 на Халкидонския събор), т. е. на територии извън границите на останалите поместни църкви, което ще обясним по-надолу.

2. Свойства на „придобиване на надгранична канонична юрисдикция“

Предстоятелят на надграничните територии

Както припомнихме по-горе, предоставените църковни автокефалии на нациите-държави, които са се намирали във вътрешността на каноничните граници на всяка патриаршия, са били дадени всъщност както поради пастирски, така и от мисионерски съображения. Наистина, в една необятна империя като Римската, евангелизацията на етнически различните народи, разположени из цялата ѝ територия, би била неосъществима, ако Църквата не бе снизходила към техните интереси или към собствените им желания. При религиозния синкретизъм и произвола на ересите от онази епоха, не е било очевидно коя е истината на Откровението, която Църквата е отправяла към тези народи. В тази перспектива бихме могли да определим съборното канонично право, предоставящо на Вселенската патриаршия „варварските“ диоцези (Правило 28 на Халкидонския събор) като една отделителна (творителна) юрисдикция, определяйки с термина варварски териториите, разположени във външността („извън“) на каноничните граници и юрисдикции на петте патриаршии, както и на Кипърската църква. Става дума за територии, които, бидейки придобити чрез канонично съборно решение, чрез перспективата на свиване и откъсване (отделяне) са довели (водят) до заличаването им като територии на Вселенската патриаршия, откакто „новородените“, „новоустановените“ автокефални църкви са се установили в пространството на тези надгранични области.

Духът на Правило 28, което всъщност е гласувано от Халкидонския събор в края на неговите заседания, е насочен към „това, което представлява територия“, разположена географски извън границите на каноничната юрисдикция на всички останали патриаршески и автокефални църкви. Това е юрисдикция на Константинополската патриаршия, установена от вселенския събор в една отделителна (творителна) перспектива непосредствено след съборното поделяне на териториалните юрисдикции на всяка църква. Следователно, от една страна, тази територия представлява канонично право за една-единствена надгранична юрисдикция, когато всяка надгранична юрисдикция по дефиниция е антиканонична. От друга страна, съставлява юрисдикционна църковна цялост, съхранявана чрез споменатия факт, гарантираща църковния ред, изразяван чрез правото на хиротония и упражняването на мисионерско (пастирско) служение в нейната цялост.

Тук би могло да се даде един пример. Каноничната юрисдикция на Вселенската патриаршия над Автономната църква на Финландия (от 1923 г.) показва конкретно, че прилагането на Правило 28 е и продължава да бъде в сила. Защото Централна Европа (църквите на Полша, Естония, Чехия и Словакия, Сърбия и Албания) и Югоизточна Европа (Гърция, България, Румъния, Русия и Грузия) остават de facto предюрисдикционна територия на Вселенската Константинополска патриаршия. При това тя със сигурност не разполага с каноничното право и не може да отмени (анулира) каноничната автокефалия на дадена автокефална църква от предюрисдикционната ѝ територия, без заинтересуваната автокефална (или патриаршеска) църква сама да поиска това.

Тук ще трябва също така да се спомене, че по съборен път Църквата е разделила територията на тогавашния познат свят на пет териториални юрисдикции, подчинявайки ги – от гледна точка винаги на юрисдикционната принадлежност – на петте патриаршии, които съзнателно и съборно е учредила (Халкидонски събор). От практическо гледище в каноничното съборно учредяване на петте патриаршии очевидно се откриват две основни причини: от една страна, заявеното твърдо решение на Църквата да запази и съхрани придобитото (факта на съборността на най-високото управленско равнище), както и да съхрани общението между поместните църкви, организирани от един момент насетне като патриаршии. От друга страна тя е искала да удовлетвори, както вече беше споменато, мисионерската функция на Църквата, която е следствие от самата ѝ идентичност.

Иначе казано, вече бе подчертано, че по дефиниция „надграничната юрисдикция“ е антиканонична. Следователно нито един епископ не може да навлиза в областите на друга епископия, но най-вече нито една църква (патриаршеска или автокефална) или нейният епископски събор не може да навлиза в областите на друга църква и на друг поместен събор. Още по-ясно: нито една църква не може да упражнява каквато и да било юрисдикция извън каноничните граници на собствената си географска юрисдикция. Точно в това се състои и своеобразието на Правило 28: че на Константинополската патриаршия – чрез съборно разпореждане – е предоставена „надгранична юрисдикция“, но канонична надгранична юрисдикция, което е единствено изключение в каноничното Предание на Църквата. Това със сигурност не е сторено за да бъде облагодетелствана една конкретна поместна църква, както някои западни богослови искат да покажат, а някои православни богослови приемат това твърдение, а има историческо основание – целта му е гарантиране на еклисиологичното и каноничното единство и на отделителната (творителна) перспектива, както тя е анализирана в настоящия текст.

Вторият вселенски събор в Константинопол (правила 2 и 3), Четвъртият вселенски събор (Правило 28) и Пето-шестият Трулски вселенски събор (правила 2 и 36) са предоставили на Вселенската патриаршия, освен другото, и едно допълнително, изключително канонично свойство: придобиването на надтериториална църковна юрисдикция върху териториите на „варварските народи (= области)“ по онова време, т. е. върху „останалото“ от територията и извън границите на петте патриаршии и на Автокефалната църква на Кипър. Оттогава Вселенският престол пази правото да упражнява канонична надгранична юрисдикция. Така „единственият престол, който е бил почетен чрез решение на Вселенски събор с юрисдикция отвъд строгите географски граници, е Вселенският престол на Константинопол“.[7]

И, за да се отговори на погрешно тълкуващите буквата или духа на Правило 28 на Халкидонския събор, при всичко, споменато дотук, трябва да кажем, че Църквата не е прибавила надграничните територии към юрисдикционната територия на Константинополската патриаршия, за да я направи по-мощна. Всичко друго, но не и това! Тези две категории територии са две дадености, ясно разграничени помежду си в каноничното Предание на Църквата,[8] т. е. по този начин Църквата е искала да запази църковното единство и общение в надграничните територии, които да бъдат под един предстоятел, с единствения критерий – как самата тя гледа на каноничното единство в своето лоно… И впрочем това съставлява един от аспектите на обединяващата роля на Вселенската Константинополска патриаршия в лоното на Православната църква.

В крайна сметка, за да оценим атмосферата, формирана вследствие от отдавна появилите се тълкувания на проблема, поставен от Правило 28 на Халкидонския събор, е необходимо преди всичко да припомним факта, че всеки богословски проблем е преди всичко херменевтичен. Това ясно свидетелства, че най-големите херменевтични направления могат да завършат с различни изводи, що се отнася до големите въпроси, които поставя или фиксира съответният канон (канони). Всеки голям тълкувателен опит – съзнателно или несъзнателно – има за своя изходна точка различното обяснение на големите проблеми, които са засегнати в канона (каноните) и това различаване в рамките на различните обяснения въвежда призмата, през която гледаме и подхождаме към проблема. Въвежда и един критерий за оценка, позволяващ на други тълкуватели да оценяват този опит. Това състояние може да доведе до смущение. Със сигурност можем да го смятаме за парадоксално, но това е разбираемо. Твърде често обаче историческите обстоятелства и най-вече практиката на Църквата релативизират принципа на методологията, която прилагаме, предлагайки предпоставки за решаване на различни проблеми, стоящи в нашата епоха. И докато църковното общение се пази, съхранява се и възможността да действаме по каноничен начин, като оставаме на пътя на съборността, която е синоним на църковността. Точно това има предвид и св. Йоан Златоуст, когато казва: „Църквата е съборно име“.[9]

3. Свойства на „първия престол“ на православните поместни църкви

3.1. Свойството на местоблюстител на православните в Църквата на Запад

Откакто е завършило формирането на патриаршеската система на Църквата (451 г.) в географски определена Европа, две (европейски) патриаршии са изиграли решаваща роля за евангелизацията на цяла Европа: Римската патриаршия и Константинополската патриаршия – двата първи патриаршески престола в каноничния ред на Църквата. Първата е просветила с Евангелието народите на Западна Европа, а втората – народите на Централна и Източна Европа. Следователно Европа на Запада представлява исторически църковна юрисдикция на Римската патриаршия и впоследствие една единна и уникална патриаршеска територия на цялото това географско пространство. И наистина, „гръцките коментатори Зонара и Валсамон казват, че Правило 6 [на Първия вселенски събор] утвърждава правата на Римския епископ като патриарх на целия Запад… Виждаме, значи, че по протежението на целия Запад няма друг, освен един-единствен патриарх“.[10] Следователно не съществува друга юрисдикция освен една-единствена канонична църковна юрисдикция върху цялата територия на Западна Европа – юрисдикцията на Римската патриаршия.

Следователно в този смисъл прилагането на Правило 28 на Четвъртия вселенски събор в Халкидон (451 г.) не се отнася до Запада, т. е. до Западна Европа, независимо от съвременните интерпретации на някои православни богослови. Прилагането на това правило за разрешаване на проблема с православната диаспора специално за Западна Европа представлява погрешно канонично приложение. Преди всичко то противоречи на каноничния принцип на „първенство (старшинство) по чест“, тъй като, предлагайки прилагането на Правило 28 за териториалното пространство на Западна Европа, ние пренебрегваме институционално диахроничното и канонично съществуване на Римската патриаршия. При това, такова прилагане пренебрегва не само настоящото (и бъдещото) ѝ съществуване, но и историческото ѝ битие, както и всички параметри или перспективи за църковно обединение и общение. От друга страна, неправилното канонично тълкуване на този канон представлява още и обвинение и предизвикателство спрямо историята, тъй като „варварските“ [„другоплеменните“] територии (страни) са се намирали извън Римската империя и, следователно, не са били подчинени в териториалната юрисдикция на Римския престол, т. е. на Западна Европа – факт, който се признава още по онова време. Следователно за каноничното Предание на Църквата Западна Европа представлява юрисдикционна територия на Римската патриаршия и не попада под онзи случай, който е предвиден и изследван в споменатия канон.

Вече е известно, че патриаршеските църкви – петте патриаршии (Римската патриаршия, от една страна, четирите други древни патриаршии – от друга страна, както и останалите десет съвременни автокефални църкви), все още остават – след прекратяването на общение през 1054 г. – в прекъснато общение (църковна акинонисия). Според каноничния принцип на „първенството по чест“ на автокефалните църкви и тъй като не съществува „православен Римски папа и патриарх“ за православните християни в Западна Европа, неговата юрисдикция „се пренася“ („преминава“) върху следващата и съседна патриаршеска църква (патриаршия), съгласно с реда на църковните диптиси. С други думи, следващият по ред и съседен патриарх замества папата и патриарха на Рим в онова, което засяга само православните в това западноевропейско пространство, докато причината, или по-скоро проблемът с необщението (акинонисията), не се уреди окончателно – било по съборен, било по някакъв друг начин. Следващият по ред и при това съседен (граничещ) патриарх е Вселенският Константинополски патриарх.

Това е причината териториалната юрисдикция на Константинополския патриарх като местоблюстител (locum tenens) да се простира канонично и семантично до краищата на Западна Европа. Става дума за наместническа юрисдикция, а не за юрисдикция на собствено патриаршеско право, каквато съществува по собствено право в пределите на неговата патриаршия. Следователно, като предстоятел, той остава местоблюстител и „наместник патриарх“ в Западна Европа, като следствие от преноса на патриаршеска териториална юрисдикция от Римския патриарх върху Константинополския. Би могло да се припомни, че не съществува друга освен една-единствена канонична юрисдикция на територията на Западна Европа – юрисдикцията на Римската патриаршия, упражнявана временно чрез наместничество от Константинополския патриарх. Така, цялото говорене, господстващо в православното църковно пространство за множество църковни юрисдикции, за „съ-съществуващи“ (многообразни и мултиетнически) канонични (sic) и „паралелни или последователни“ юрисдикции на териториите на Запад, не е оправдано от каноничното Предание на Църквата поради тяхната сътериториалност.[11] Същото важи и при прилагането на Правило 28 на Четвъртия вселенски събор, което не се отнася до православните в Западна Европа. То има приложение и може да бъде разглеждано с оглед на други континенти – Америка, Океания или Азия, но очевидно не – в нашата епоха – за територията на Обединена Европа.

Като следствие на всичко казано дотук, патриаршеската юрисдикция на Константинополската патриаршия, която се упражнява канонично в Източна и Централна Европа (извън каноничните граници на автокефалните църкви в това европейско пространство), се простира също така и в Западна Европа – канонична историческа юрисдикция на папата и патриарха на Рим, – включвайки православните в лоното на „европейската диаспора“, която се намира вътре в границите на Патриаршеската църква на Запада. Фактът, че Вселенският патриарх там е местоблюстител (locum tenens), е допълнителна причина, поради която Екзархът – представител, а не наместник – на Вселенската патриаршия в диаспората (бил той митрополит или архиепископ) е председател на православните епископски съвещания във всяка европейска страна (в Европа и другаде по света). Това е вече общоприето, съществува и функционира в съборната практика и живот на поместните църкви.

3.2. Придобиване на вселенска (ἀνὰ τὴν Οἰκουμένην) „апелация“

Апелацията (ἔκκλητο), т. е. възможността за прибягване на един епископ към първия в каноничния ред епископ, а следователно, за Православната църква – към Вселенския патриарх, е предложена за приложение от Сердикийския поместен събор (343 г.), който не е направил нищо друго, освен да дефинира и да предложи една по-стара практика. Правила 3, 4 и 5 на този събор се занимават с апелацията на Римския епископ. Характерът на тази канонична компетенция има своите богословски основания и се обяснява с факта, че Римският епископ е primus (първи), бидейки поначало епископ на един значим за Църквата град, който се намира на Запад, и, следователно, първи патриарх на патриаршеската система на Пентархията, тъй като Патриаршеската църква на Рим е първата в реда на поместните църкви. Следователно апелацията е учредена съборно по силата на каноните на Сердикийския събор и е приложена впоследствие в различни канонични системи на Църквата (митрополитска и патриаршеска система, автокефална система и пр.). След Четвъртия вселенски събор в Халкидон (451 г.) и през цялото първо хилядолетие апелацията се е отнасяла, според каноничния ред, до папата и патриарха на Рим, без, разбира се, да забравяме смисъла на патриаршеската апелация, която определят правила 9 и 17 на същия вселенски събор, и които предвиждат същата канонична процедура.

Възниква обаче въпросът за апелацията след прекъсването на общение, което е настъпило през 1054 г. Като следствие от гореказаното и поради същите причини, апелацията се завръща по принципа на пренос [на юрисдикция] към следващия [в реда на диптисите] патриаршески престол. Става дума за решаващата роля, поради която прибягването до апелация преминава към Константинополския патриарх, т. е. на извънтериториалното и извъндиоцезното упражняване на правото на апелация (въззивна жалба).[12] Трябва при това да се подчертае, че след падането на Константинопол (1453 г.), това право е било допълнително подсилено от Етнархията.[13] Има се предвид ситуацията, при която Вселенският патриарх, поради чисто конюнктурни причини, в периода на османско владичество се е превърнал в представителен избран носител на християнското население пред османските власти. Тогава представителите на източните патриаршии са придвижвали своите казуси пред султана чрез Константинополския патриарх, който е бил техен представител пред Високата порта. В този смисъл каноничното свойство на упражняване на апелация от Вселенския патриарх не е част от неговите първоначални свойства. Причината за придобиването му може един ден, след възстановяването на общението, да отпадне. Но след 1054 г., след преноса на това църковно право върху него, той го упражнява канонично в лоното на Православната църква.[14]

3.3. Свойства, които произтичат от възхода на Обединена Европа (от 1993 г.)

Свойството му на избран носител (представител) на Православната църква в Европейския съюз

Формирането на Обединена Европа, което все още се намира в процес на развитие, носи в себе си различни видове последствия за Православната църква, но най-вече географски и юрисдикционни последствия. След основаването си през 1957 г. от шест европейски страни като държави, членове на Обединената европейска общност (Белгия, Федерална Република Германия, Франция, Италия, Люксембург, Нидерландия), и разширяването ѝ на четири етапа: първо разширение (1973 г.) с Обединеното кралство, Дания и Ирландия; второ разширение (1981 г.) с Гърция; трето разширение (1986 г.) с Испания и Португалия; четвърто разширение (1995 г.) с Австрия, Финландия и Швеция, през 1963 г. Вселенската патриаршия създаде патриаршески екзархии (митрополии) в държавите, членки на Обединена Европа. Така тя се превръща ipso facto в първата (Protoecclesia) православна европейска църква. В момента съществуват седем поместни православни църкви в пространството на Обединена Европа: Вселенска патриаршия (1963 г.) [включваща също така автономните църкви на Финландия (1995 г.) и Естония (2004 г.)], Гръцката църква (1981 г.), Кипърската църква (2004 г.), Полската църква (2004 г.) и Църквата на Чехия и Словакия (2004 г.), с перспективата да се включат други две – Румънската църква (2007 г.) и Българската църква (2007 г.).[15]

Това води до непосредствени последствия за Православната църква. Такова следствие е свойството на Вселенската патриаршия като избран носител в отношенията с Обединена Европа. Става дума също така за свойство, което ѝ дава правото да бъде „Европейска църква“ в Обединена Европа. Някой би си задал въпроса защо се случва това. Сигурно е, че Константинополската архиепископия, както я определихме в началото на настоящия текст, не е географска част от Европейския съюз, тъй като Турция – страната, в която се намира нейната катедра – в този момент не е държава, член на Европа. Но като има за отправен пункт своята канонична патриаршеска юрисдикция като Вселенска патриаршия, това нейно свойство на патриаршия оправдава правото ѝ на (съ)участие и присъствието ѝ в общото европейско пространство. С други думи, не става дума за Константинополската архиепископия, която не е географска част от Европейския съюз, а за Вселенската Константинополска патриаршия, която е част от него, както и за териториалната ѝ юрисдикция, която тя упражнява по каноничен начин в европейската територия.

Що се отнася до аспектите на патриаршеското свойство във връзка с европейското (общностно) единство, преди да се говори конкретно за упражняването на въпросното право, първо би трябвало тези аспекти да бъдат дефинирани. От една страна, автономните църкви на Финландия и на Естония, митрополиите в Додеканезите, полуавтономната Църква на Крит, митрополиите в новите земи (Епир, Македония, Тракия и островите в Архипелага) и в Централна Европа (в рамките на четирите морета), както и монашеската държава Света гора, показват и разкриват „непосредствената канонична юрисдикция“ на тази патриаршия, която продължава да бъде реална, решаваща и ненакърнена. Друг един аспект, от друга страна, засяга въпроса за упражняването на патриаршеската юрисдикция върху православните в Западна Европа (митрополиите-екзархии в Европа) – юрисдикция (на наместничество), която остава също така непосредствена и която произтича от каноничния пренос на права на Римската върху Константинополската църква и от наместничеството на последната, и по такъв начин тази юрисдикция очевидно остава „временна“ и „ситуативна“. Поради своя характер тази юрисдикция не претендира да стане трайна и постоянна (вследствие от управление, окончателно установяване и вероятно, поглъщане [на юрисдикционната територия]) или да се превърне в институционална (срв. енкатаспората[16] като антитеза на диаспората), тъй като нито една патриаршеска юрисдикция – на петте първородни (древни) патриаршии – не може да бъде абсорбирана и да премине в небитие поради каквато и да било форма на намеса на някоя друга патриаршеска юрисдикция (пълно канонично изключване на каквато и да е външна съ-териториалност).

Следователно присъствието на Вселенската патриаршия в Обединена Европа се характеризира с двойно значение – то е колкото географско, толкова и юрисдикционно. Опитът да се отрече юрисдикцията на Вселенската патриаршия върху православните в Западна Европа, какъвто опит се наблюдава най-вече през втората половина на 20 в. от страна на националните църковни юрисдикции, не намира никакво канонично основание в Преданието на Църквата и представлява неканонично положение, което накърнява православното единство. При това новата европейска перспектива потвърждава задължението на Вселенската патриаршия за откриването на една единна структура под формата на събор на всички православни във формиращата се Обединена Европа – в рамките на уважаване на каноничните начала, форми и структури и със съгласието, участието, но и разбирането на всички поместни православни църкви.

В същата тази перспектива и в перспективата на казаното досега, Вселенската патриаршия остава и официалният избран носител (interlocuteur) за Православната църква в Обединена Европа. Бидейки първа в реда на поместните православни църкви, Патриаршията изразява чрез своето „провиденциално“ служение общата воля на патриаршеските и автокефалните църкви по общите въпроси. Тази обща воля се изразява в постоянния стремеж към всеправославно единство, основано върху съборността. (Когато даден епископ поменава по време на божествената Литургия името на Вселенския патриарх, той не го прави с цел да поменава „своята висша църковна власт“, тъй като той не е такава власт. Но прави това, за да покаже и да отбележи еклисиологичната си връзка със Събора на поместната църква, на която принадлежи като неин член и чийто първи (предстоятел) е патриархът, съхранявайки така църковното общение, но и единството).

Този исторически и обичаен каноничен факт вече е възприет законодателно от някои държави, членки на Европейския съюз, като Гърция,[17] Белгия[18] и Австрия.[19] Германия изразява признанието си чрез съществуването на представителство в повечето Länder – компетентната държавна служба действа по начин и форма, процедурно фиксирани от „обичая“. В други държави, макар че Вселенската патриаршия няма законодателно признание от държавните правителства като официален избран носител (представител) на Православната църква, споменатата обичайна и историческа практика, както и неотдавна придобитото качество на Вселенската патриаршия като избран носител за Европейския съюз е почитана от всички. От друга страна, на общоевропейско равнище, официалното посрещане на най-високо равнище на Вселенския патриарх Вартоломей в Брюксел (май 1994 г.) от Жак Делор, председател на Европейската комисия – а малко по-късно от неговия приемник Жак Сантер (ноември 1994 г.), и в Страсбург (април 1994 г.) в резултат от поканата на Егон Клепш, председател на Европейския парламент, ясно показва, че Вселенският патриарх е приет като представителен избран носител (interlocuteur) за Православната църква в широкото и единно геополитическо пространство на Обединена Европа.

В заключение, в Обединена Европа на бъдещето провиденциалното служение на Вселенската патриаршия – плод на мястото, което тя заема сред поместните църкви и на „предюрисдикционното ѝ право“ – представлява част от нейната изначална църковна отговорност. Това провиденциално служение не означава упражняване на някаква хегемония в лоното на Православната църква, а единствено каноничното право да приема и да предприема инициативи, да координира дейностите на православните поместни църкви и да гарантира тяхното единство.

4. Концептуално допълнение

Четирите църковни статута на църковна компетентност, които упражнява Вселенската патриаршия в Гърция, могат да бъдат дадени като пример в историята – за настоящето и за бъдещето – както по отношение на проблемите с православната диаспора по света, така и за геоцърковните промени, които възникват в Обединена Европа – днес и утре (едно начало, родено през 1993 г.).

Чрез тези два параметъра, които произтичат от упражняването на патриаршеска юрисдикция, може да се открои ролята на Вселенската патриаршия за единството на Православната църква, което изследваме в настоящата тематична част от статията. Двата аспекта, които бяха предложени, осветляват търсеното откъм практическата страна и откъм съборното направление, което диахронично осветлява тази практика в лоното на Православната църква. Два аспекта, две пространства – православната диаспора и Обединена Европа, които отразяват всички възникнали проблеми в православното църковно тяло – могат същевременно да разкрият и решаващата обединителна роля, която Вселенската патриаршия е призвана да играе в тази биполярна съвременна реалност, както и как тази роля може да се осъществи в институционалното общение на поместните църкви.

Можем, разбира се, да разграничим на европейско равнище под юрисдикцията на Вселенския престол най-вече епископиите (митрополиите) в Турция, в Додеканезите и в православната „европейска диаспора“, а също така полуавтономния статут на Крит, автономния статут на Финландия и Естония. В лоното на Обединена Европа се намират четири автокефални църкви – на Кипър, Гърция, Полша и Чехия и Словакия.[20] Техният статут е ясен в църковно отношение, стабилен в съборно отношение и от канонично гледище е точно определен топогеографски. „Останалото“ от единната европейска църковна територия представлява териториална юрисдикция на Вселенската патриаршия, като взема предвид, разбира се, всички различни случаи, които изграждат единната геоцърковна структура на Патриаршията. За да конкретизираме това „останало“, ще трябва накратко да припомним общоевропейското диоцезно деление, което съществува на Европейския континент. Както и по-рано беше споменато в друга последователност и по друг начин, патриаршеската църковна юрисдикция на Вселенската патриаршия се разделя на две категории: на „непосредствена канонична юрисдикция“ и на „опосредствана канонична юрисдикция“.

4.1. Непосредствена канонична юрисдикция на Вселенската патриаршия в Европа:

Автономна църква във Финландия
Автономна църква в Естония
Полуавтономна църква на Крит
Митрополии в Додеканезите
Епархии в Централна Европа
Епархии в Западна Европа (Римска патриаршия)
Монашеска държава Света гора

4.2. Опосредствана канонична юрисдикция на Вселенската патриаршия в Европа:

Митрополии в „новите земи“ [= Северна Гърция]

В първия случай от гледна точка на териториална площ и географски мащаб непосредствената канонична юрисдикция на Вселенската патриаршия, която се простира в европейското (общностно) пространство и се подразделя по посочения по-горе начин, представлява 87.1% от площта на Обединена (Общностна) Европа, на Европейския съюз, чийто териториален остатък (12.9%) съответства на юрисдикционното владение на автокефалните църкви на Кипър, Гърция, Полша и Чехия и Словакия. По този повод ще трябва навярно да се посочи тук, че някои православни богослови поставят като ценностен критерий за каноничния ред на църквите броя на вярващите и на енориите, а не географското им определение. Става дума за известния мит в подобни случаи – мита за малките и големите. За Църквата каноничен критерий е територията, както и юрисдикционната област, т. е. кому принадлежи в съборно и канонично отношение, а не критерият на аритметичната област от вярващи, съответно енории (критерий на мнозинството), който е чужд на етоса и структурата на Църквата.

Втората категория – на „опосредстваната канонична юрисдикция“ – засяга каноничен въпрос, който очевидно стои открит. Става дума за въпроса с митрополиите в „новите земи“ в новата перспектива на Обединена Европа. Но каква е причината? Става дума за „двойно“ канонично подчинение на тези митрополии (Епир, Македония, Тракия и островите в Архипелага) – тема, която днес за пръв път се поставя сериозно след придобиването на нов статут на „двойно“ подчинение през 1928 г. По-конкретно, фактът на европейското обединение, единението на Обединена Европа, откроява съ-съществуването на две самостоятелни автокефални църкви – патриаршеската Константинополска църква и Автокефалната църква на Гърция, върху едната и единна (политически) територия, „на които църкви се подчиняват“ митрополиите в „новите земи“. Спрямо Вселенската патриаршия са в духовно и канонично подчинение (както de facto, така изначално и de jure canonico), а спрямо Автокефалната църква на Гърция са подчинени административно поради геополитически обстоятелства и промени чрез двустранен номоканоничен акт, но „попечителски“ и „временно“, съгласно с двустранния текст на патриаршеския Акт, т. е. „за даден срок“, съгласно тълкувателното канонично предание.

С други думи, митрополиите в „новите земи“ в континенталната и островна част на Северна Гърция са „предоставени“ от Вселенската Константинополска патриаршия на Автокефалната църква на Гърция чрез Патриаршеския и Съборен акт от 1928 г., но главното и духовно тяхно подчинение на Вселенската патриаршия е заявено ad hoc, а също така е гарантирано канонично (Патриаршески и съборен акт от 1928 г.) и законодателно (Конституция на Гърция от 1975 г., чл. 3, § 1, в основните конституционни разпоредби). Единственото, което остава да бъде уредено в новата европейска перспектива е административният статут на тези митрополии. Актът от 1928 г. дава възможност според преценката на Вселенската патриаршия тя да ги включи отново в непосредствената и пълна своя юрисдикция чрез взаимен акт – двустранен или едностранен, съгласно със същите канонични норми. Накрая, всички митрополии на Вселенския престол (в Крит, Додеканезите и в Централна и Западна Европа) са поставени занапред в същия геоцърковен ред, включващ и митрополиите в новите земи. (В този случай и по отношение на териториалното съотношение на църквите, ако бъдат извадени юрисдикционно и „новите земи“ от Гръцката църква, тогава количеството на нейното териториално църковно представителство (на Автокефалната църква на Гърция) в Обединена Европа възлиза на ок. 1.6%, докато останалите проценти – с изключение на териториите на другите автокефални европейски църкви – остава канонична юрисдикция на Вселенската патриаршия в Европейския съюз).

Следователно в църковно, административно и юрисдикционно отношение днес Гърция представлява – и това трябва да бъде взето предвид и от Европейския съюз – изобразената по-долу картина, при което тя включва два (А + Б) църковни статута:

Гърция

А. Гръцка църква

Под Гръцка църква не се има предвид само автокефалната църква, а тя включва: а) Автокефалната църква на Гърция (1850 г.) и б) митрополиите в „новите земи“ (1928 г.) по следния начин:

Автокефална църква на Гърция (1850-1882):

Стара Гърция (1850 г.) – Йонийски острови (1866 г.) – Тесалия (1882)

Митрополии в „новите земи“ (1928 г.)

Епир – Македония – Тракия – острови в Архипелага

Б. Вселенска Константинополска патриаршия

Полуавтономна църква в Крит

Крит (9 митрополии)

Митрополии в Додеканезите

Додеканези (5 митрополии)

Монашеската държава Света гора

Полуостровът на Света гора

Лесно е да се увери човек, че съществуват пет различни статута, но при това всички те са канонично и пространствено в единство и общение – в Гърция на настоящето и в Обединена Европа на бъдещето. По същия повод трябва да се подчертае и фактът, че съвместното съществуване на пет различни църковни устройства никога не е предизвиквало някакъв каноничен или литургичен проблем, въпреки тяхното външно различие и вътрешна хетерономия.

Също така, по отношение на номоканоничното устройство на другите територии, подчинени на (непосредствената) църковна юрисдицкия на Вселенската Константинополска патриаршия, те представляват различни категории и се намират в по-долу изброените географски области, които представляват и равнища на проява на обединяващата роля, която Вселенският патриарх е призван да изпълнява в лоното на Православната църква:

Вселенска Константинополска Патриаршия

Турция

Константинополска архиепископия
Халкидонска митрополия
Имвроска и Тенедоска митрополия
Митрополия на Принцовите острови
Деркийска митрополия

Гърция (Европа)

Полуавтономна църква на Крит (9 митрополии)
Епархии в Додеканезите (5 митрополии)
Епархии в „новите земи“ (36 митрополии)
Монашеска държава Света гора

Европа

Автономна църква във Финландия (3 митрополии)
Автономна църква в Естония (3 митрополии)
Митрополии-екзархии в Централна и Западна Европа (9 митрополии)

Америка

Американска архиепископия и десет епископии (11 митрополии)
Епархии в Северна и Южна Америка (извън САЩ; 3 митрополии)

Азия

Хонконгска епархия (1 митрополия)

Океания

Австралийска архиепископия (1 митрополия)
Новозеландска митрополия (1 митрополия)

5. Обобщение

От каноничните свойства, които характеризират поместната Константинополска църква и които изложихме в настоящия текст, става ясно упражняването на патриаршеска юрисдикция в Европа и по света, но и ролята на Вселенската патриаршия за единството на Православната църква. От това, с което се занимавахме, изложихме и анализирахме досега, се вижда, че патриаршеската юрисдикция действа и се проявява на различни равнища, които, за да станат практически по-конкретни, могат да бъдат дефинирани:

5.1. Категории на упражняване на патриаршеска юрисдикция

Упражняване на (канонична) юрисдикция в нейните патриаршески граници;

Упражняване на канонична юрисдикция в нейните предюрисдикционни територии, когато е премахната без съгласие или е отнета целенасочено автокефалията на някоя поместна (национална) църква;

Упражняване на канонична юрисдикция извън границите на другите патриаршески и автокефални църкви, т. е. в надграничните територии;

Упражняване на канонична юрисдикция за православните в границите на Римската патриаршия поради местоблюстителство.

В заключение, за функционирането на институцията на местната църква през първите три християнски века, както и за функционирането на митрополитската система (Първи вселенски събор в Никея – 325 г.) и на автокефалната система (Трети вселенски събор в Ефес – 431 г.), Четвъртият вселенски събор в Халкидон (451 г.) се е насочил съзнателно към формирането на нови геоцърковни структури, които по-рано не са съществували под тази форма – структурата на патриаршиите. (Били са необходими около пет века, за да може Църквата по съборен път да изгради съборна църковна организация в тогавашния познат свят.) Това историческо събитие в лоното на Църквата определя както реда в общението на поместните църкви, които са възникнали съборно и под нова форма по споменатия начин, но също така и трайната тенденция на проява на съборността – включително в „най-висшето“ управление на Църквата, именно поради това, че „управлението в Църквата се извършва съборно“.[21] Пет патриаршески църкви и една автокефална църква (на Кипър) са потвърдили перспективата, към която са гледали каноничните трудове по онова време. Този път на еклисиологичен напредък и канонично развитие, осъществени от вселенските събори, не представлява нищо друго, освен огромен богословски труд и синтез, който се отразява или, по-точно, се дължи на учението, дълбочината и живота на (съборните) отци и църковни писатели.

Освен това епископската юрисдикция на Константинополския патриарх като такава е ограничена по отношение на териториалното си разположение в територията на Константинопол в Европейска Турция (и в атонската територия, която е гръцка или европейска). Но патриаршеската му юрисдикция, разпростряна из цялата европейска територия, се оправдава от причина, свързана не с епископското, а с патриаршеското ѝ свойство – канонично (Централна и Източна Европа) и по наместничество, заместителство (Западна Европа). Това патриаршеско свойство е предоставено на Църквата от вселенските събори и е възприето същевременно от международните договори след ограниченията, наложени от младотурците върху Константинополския патриарх, който вече е престанал да бъде етнарх на православните християни (Лозански договор – 1923 г.).[22] Той няма да действа вече, освен само в рамките на своето църковно (патриаршеско) служение, точно както и по-рано, т. е. преди Етнархията, в продължение точно на едно хилядолетие през ромейския период (451-1453 г.). (Тук трябва да се припомни фактът, че през 17, 18 и 19 в., т. е. когато Вселенската патриаршия е под османско управление, нейната патриаршеска юрисдикция се е простирала също и над православни страни, които не са били подчинение на Високата порта.[23]) Вследствие от това става дума за юрисдикция, която е длъжна и призвана да бъде упражнявана, каквато е и нейната изключителна църковна мисия, при пълна свобода в каноничната перспектива на своето предназначение.

Тук също така Вселенската Константинополска патриаршия извършва „провиденциално служение“, придобито и признато през вековете от всички други поместни църкви– както патриаршески, така и автокефални. Това служение се извършва не само поради каноничното място на primus inter pares („пръв между равни“) в реда на Православната църква – „първенство на служението“[24] и „първенство на честта“, което никога не е било „първенство на властта“,[25] – но и поради предюрисдикционното ѝ право сред съвременните автокефални църкви. От Адриатическо до Каспийско море и от Средиземно море до Балтика, първоначалната юрисдикционна територия на Константинополската патриаршия е била по-широка от днешната ѝ територия в същите географски дължини и ширини. Тази пространствено-географска предпоставка представлява основата, върху която стъпва понятието „предюрисдикционна територия“ на Патриаршията. Следователно в своята изключителната област тя действа като орган за координация, единство и осъществяване на общата воля на целостта на православните поместни църкви. И това поради една-единствена причина: нейната мисия в широкото поле на всеправославното служение.

В заключение, Вселенската патриаршия съществува в Обединена (Общностна) Европа, бидейки поместна църква – „Европейска църква“ в Континента на общото съгласие; след това – поради своето патриаршеско свойство – тя е „заместващ патриарх“ de jure canonico за православната „европейска диаспора“. Иначе казано и за да стане още по-ясно, Вселенската патриаршия упражнява в канонично отношение три юрисдикции според различните случаи:

5.2. Упражняване на юрисдикция от Вселенската патриаршия

Традиционна патриаршеска юрисдикция (Константинополска патриаршия);

Надгранична канонична юрисдикция (мисионерска юрисдикция – „диаспора“);

Юрисдикция на местоблюстителство или заместване (Римска патриаршия).

Като първи патриарх той остава „избран носител“ на представителство на Православната църква пред гражданско-управленските и изпълнителни органи на Европейския съюз поради своята юрисдикция на първенство и чест, която произтича от първенството (старшинството) по чест и от реда на църковните диптиси.

Впоследствие, ако трябва да се изследва някой казус, свързан със споменатите юрисдикционни разграничения, трябва винаги да се вземат предвид тези предпоставки в конкретните случаи. Ако не се вземат предвид, тогава възниква опасността да се подходи към тях погрешно и да бъдат изследвани външно – по начин, който е неканоничен и много пъти е антиканоничен, в резултат от което да бъдат възприети произволни хрумвания, произхождащи от изцяло погрешно тълкуване. Близкото минало може да покаже множество подобни несполуки и безредия в каноничното Предание на Православната църква. Една област, в която проличава ролята на Вселенската патриаршия за единството на Църквата, е и ролята ѝ – бидейки гарант на единството – да свидетелства за каноничността точно в момент, когато се срещат външни – умишлени и неумишлени – канонични пропуски и отклонения.

Превод: Александър Смочевски

* Κανονικά ἂμορφα (Δοκίμια Κανονικῆς Οἰκονομίας), Θεσσαλονίκη – Κατερίνη: „Επέκταση“ (= Νομοκανονική Βιβλιοθήκη 19) 2006, σ. 175-229 (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 10 (137), 2018, с. 61-77 и бр. 3 (140), 2019, с. 61-74 (бел. ред.).