Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Как се спасяваме?

Сряда, 19 Декември 2018 Написана от Свещ. Теодорос Стилианопулос

Fr Theodore Stylianapolous„… като узнахме, че човек се оправдава не чрез дела по закона, а само чрез вяра в Иисуса Христа, и ние повярвахме в Христа Иисуса, за да се оправдаем чрез вярата в Христа, а не чрез дела по закона; защото чрез дела по закона няма да се оправдае никоя плът… Защото… чрез закона умрях за закона, та да живея за Бога. Разпнах се с Христа, и вече не аз живея, а Христос живее в мене. А дето живея сега в плът, живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене” (Гал. 2:16-20).[1]

Голяма част от протестантите в Съединените щати са известни като евангелисти. А евангелистите се отнасят сериозно към Библията. Своя живот те съсредоточават върху Евангелието: Благата вест за спасението. Често те говорят за лично спасение, за това „как се спасяваме”, а обичайният отговор е: приеми Христос да свой личен Спасител, помоли Го, в искрена молитва, да влезе в сърцето ти и да ти прости греховете и ще бъдеш спасен. Тогава заставаш непосредствено пред Бога и се радваш на лична връзка с Христос. Това събитие се нарича „оправдание чрез вяра” или, по-общо, „спасение чрез вяра”, отделно от добрите дела. По-специално, това учение се основава върху текстове от посланията на св. ап. Павел, като вече цитирания (Гал. 2:16-20). Мнозина от евангелистите си спомнят дори точната дата и час, когато са били „родени отново”, и отбелязват това събитие като най-важно в своя живот.

Ние не съдим честността на убежденията на останалите християни, за да не бъдем, по думите на Господа (Мат. 7:1), осъдени самите ние. Оправданието чрез вяра е едно от автентичните учения в Новия Завет. То е част и от православното учение, защото всичко, което Новият Завет учи като най-важно свое учение, същото учи и Православната църква. Библията принадлежи на Църквата. По същия начин и покайната молитва, моленето на Бога за прошка и поканата към Христос и към Светия Дух да обитават в нашите сърца, също са неотменими в православния християнски живот. Ние обаче сме длъжни да попитаме: нима спасението е еднократно събитие в живота ни? Каква е ролята на вярата и на делата в тайнството на нашето спасение? Какво казва за това Иисус Христос? Какво казва св. ап. Павел? Какво ние, като православни християни, учим по тези въпроси?

Да вземем няколко примера от живота на Христос. Ние знаем, че Иисус е придавал голямо значение на вярата. На кръвоточивата жена, която изцерява, Той казва: „Твоята вяра те спаси” (Марк 5:34). Същото Той казва и на слепия просяк, когото среща на една улица из Йерихон и също изцерява: „Твоята вяра те спаси” (Марк 10:52). Личната вяра в Него Иисус обвързва с резултатността на изцеренията, но дали вярата е най-критичният фактор, който стои зад тях? Изцерявайки кръвоточивата жена, Иисус долавя, че от Него излиза сила (Марк 5:30). Понякога поради състрадание Христос изцерява хора без да ги пита за тяхната вяра (Марк 1:34; 3:5). И така, във всички актове на изцеряване, това, което преди всичко лекува болните, сакатите, слепите, е божествената власт на Христос. Ролята на вярата е важна, но тя е второстепеннна по отношение на божествената благодат. Бог дарява благодатта, а вярата приема дара.

Личната вяра в Него Самия Иисус е свързвал с нашето вечно спасение. Той заявява: „… всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз Него пред Моя Отец Небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен” (Мат. 10:32-33). В Евангелие според Йоан личната вечна съдба на всекиго често се свързва с вярата в Христос. Там ние четем: „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” (Иоан 3:16). И отново: „Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки” (Иоан 11:25-26). Нататък, Христос заявява на Тома: „Ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели, и са повярвали” (Иоан 20:29). Самият Иисус е най-висшият пример за вяра. В Гетсиманската градина, изправен пред перспективата на смъртта чрез разпъването, Той моли Бога: „… обаче не както Аз искам, а както Ти” (Мат. 26:39). Без никакво съмнение, вярата заема първостепенно място в живота и учението на Иисус.

Иисус обаче е изисквал успоредно с вярата да вървят и добрите дела. Веднъж към него се приближава един момък с въпрос, отнасящ се до вечното спасение. „Учителю… – пита той – какво добро (τί ἀγαθὸν) да сторя, за да имам живот вечен?”. На това Иисус не го отпраща, нито го коригира. Той не му казва: „Задаваш погрешния въпрос – ти трябва само да вярваш в Мене и ще бъдеш спасен”. Вместо това Той му казва: „… опази заповедите… не убивай, не прелюбодействувай, не кради, не лъжесвидетелствувай; почитай баща си и майка си; обичай ближния си като себе си” (Мат. 19:16-19). Вместо да отдели вярата от делата, Иисус тясно ги свързва, като нещо, което е определящо за християнския живот. Това е безспорното заключение и от Неговата велика беседа, наречена „Проповедта на планината”. Тази проповед съдържа огромно количество учения и увещания, които Христос очаква от Своите последователи да научат и с които да живеят (Мат. 5-7 гл.). Той казва: „Клетва не престъпяй… обичайте враговете си… първом търсете царството на Бога и Неговата правда… Не съдете, за да не бъдете съдени” (Мат. 5:33; 44; 6:33; 7:1). Тези учения Иисус полага като необходими стандарти за праведност. А в края на Проповедта на планината Той изобличава онази вяра, която е само на думи, и казва, че онези, които се осланят само на вярата, рискуват да загубят своето вечно спасение. И предупреждава: „Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Господи, Господи! не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме?… И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие” (Мат. 7:22-23).

Да си спомним и притчата за Страшния съд (Мат. 25:31-46). Когато Христос дойде в Своята слава с всички ангели, Той ще сбере всички народи пред Себе си за всеобщ съд. И всеки народ ще бъде разделен на две групи: овците от дясната Му страна, а козите – от лявата, но всички те ще са пред Царя Христос. Онези от дясната страна ще бъдат благословени и ще наследят вечното Царство, а онези от лявата страна ще бъдат отлъчени и пратени във вечен огън. Кое обаче ще направи разликата между тях? Какъв ще бъде критерият в този съд? Това ще бъдат делата на милосърдието! Да си нахранил гладния, да си посрещнал странника, да си облякъл голия, да си посетел болния и затворника. И Иисус заявява: „… доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили” (Мат. 25:40).

При друг случай Иисус се позовава на вярата като на нещо, което продължава за цял живот. Той подтиква хората да се грижат „не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен”. И когато Го питат „какво да правим, за да извършваме делата Божии?” (τί ποιῶμεν ἴνα ἐργαζώμεθα τὰ ἔργα τοῦ θεοῦ;), Той отговаря: „делото Божие (τὸ ἔργον τοῦ θεοῦ) е това – да повярвате в Оногова, Когото е Той пратил” (Иоан 6:27-29). За Бога е най-приятна постоянната, през целия ни живот, вяра в Христос – като в Спасител и Господ. Христос ни е обещал постоянно лично общение със Себе си, постоянно преживяване на Възкресението, основано на любовта, вярата и пазенето на Неговите заповеди. Той казва: „Ако Ме любите, опазете Моите заповеди… ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим…” (Иоан 14:15, 23). Нашето „ново раждане” ни е дадено при Кръщението – според думите на Господа: „… истина, истина ти казвам: ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие” (Иоан 3:5). И, ако ние губим нашия път, искрената си молитва, нашето покаяние, тогава светите тайнства на Покаянието и на Причастието обезпечават лично за всекиго от нас, през време на целия му живот, възможност за духовно обновяване. Колко важна за нашето спасение е Евхаристията, това ние знаем от казаното от Христос: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден…” (Иоан 6:54). По тези множество начини, според Христос, православните християни през целия си живот получават спасение и обновяване: чрез своята вяра, чрез делата си и чрез тайнствата на Църквата.

След това идва св. ап. Павел – апостолът, познат като един от големите застъпници на оправданието чрез вяра. В горецитирания текст от Гал. 2:16-20 изглежда, че той казва нещо много различно от своя Учител по отношение на вярата и делата. Тези думи на св. ап. Павел отразяват неговото обръщане, при което той изоставя Моисеевия закон и с цялото си сърце се присъединява към Христос. Дотогава Моисеевият закон е бил средоточие на неговия живот, но след епизода по пътя за Дамаск в сърцевина на неговото съществуване се превръща Христос. Христос обитава в св. ап. Павел: „вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:20). От тази именно преобразена перспектива св. ап. Павел съпоставя и противопоставя вярата и делата. И прави това по решителен начин: „човек се оправдава не чрез дела по закона, а само чрез вяра в Иисуса Христа, и ние повярвахме в Христа Иисуса, за да се оправдаем чрез вярата в Христа, а не чрез дела по закона; защото чрез дела по закона няма да се оправдае никоя плът” (Гал. 2:16). Ключът към този пасаж е да забележим, че св. ап. Павел има предвид не нравствените дела, а „дела по закона” (ἕργων νόμου) и по-точно – по Моисеевия закон.

Какви са делата по Моисеевия закон? Всеки, който изучава Посланието до галатяни, ще забележи, че в този случай апостолът има предвид юдейските религиозни практики на обрязването, на законите за храненето и празниците (Гал. 2:2-5, 12; 4:9; 5:1-6, 12; 6:12-15). Същата тази препратка към „делата на закона” е основна и в Послание до римляни (3:19-20, 27-30). За св. ап. Павел подобни практики вече не са необходими за спасението. Христос е изпълнил тяхната задача и едновременно с това ги е прекратил (Рим. 8:4; 10:4). Така че за него да се възприемат подобни религиозни практики – както някои християни от езичниците са правели, по същество не представлява нищо по-малко от предателство спрямо Евангелието (Гал. 1:6-9). Той заявява: „Свидетелствувам пак на всеки човек, който се обрязва, че той е длъжен да изпълни целия закон. Вие, които искате, да се оправдавате със закона, отметнахте се от Христа, отпаднахте от благодатта” (Гал. 5:3-4). Така че вярата св. ап. Павел противопоставя не на делата на нравствеността, а на „делата на закона”.

Какво обаче казва той за нравствените дела? Имат ли те свое място в делото на спасението? Отговорът на този въпрос е, повече от сигурно, да. В същото Послание до галатяни св. ап. Павел използва удивителния израз „вярата, която действува чрез любов” (Гал. 5:6). Да, вярата е първостепенна и най-важна, но такава е вярата, която действа чрез любов – чрез делата на любовта. Добрите дела са неотделими от и съществени за живота във вярата. В противен случай, съгласно св. ап. Павел, онези, които извършват греховни действия и които не се покайват за тях – и той изброява тези действия: прелюбодейство, идолопоклонство, магьосничество, егоизъм, пиянство, гуляйджийство и др. под. – „няма да наследят царството Божие” (Гал. 5:21; срв. 1 Кор. 6:9-11). Казано с други думи, онези, които вършат подобни неща, включително и християните, на които той пише, в крайна сметка ще изгубят спасението. Към края на посланието пък ап. Павел предупреждава и това: „Недейте се лъга: Бог поругаван не бива. Каквото посее човек, това и ще пожъне… Като правим добро (τὸ καλὸν), да се не обезсърчаваме, защото ще пожънем в свое време, без да се уморяваме… нека правим добро на всички, а най-вече на своите по вяра” (Гал. 6:7, 9-10). Ние отиваме при Христос като грешници и биваме оправдани чрез вярата си, отделно от добрите дела. Веднъж обаче, след като сме се свързали с Христос и се радваме на спасяващата ни връзка с Него, ние сме длъжни и да Го почитаме с добри дела: затова, защото Го обичаме и защото нашият последен съд ще зависи донякъде и от критерия на добрите ни дела. И св. ап. Павел заявява: „… защото всички ние трябва да се явим пред Христовото съдилище, за да получи всякой заслуженото, според доброто или злото, което е извършил с тялото си” (2 Кор. 5:10).

Съгласно св. ап. Павел решаващи за спасението са не само делата на любовта, но и тайнствата на Кръщението (Рим. 6:1-11) и Евхаристията (1 Кор. 10:16-22; 11:23-32). Четете внимателно глави 1-6 от Послание до римляни и ще забележите колко често в глави 1-5 той говори за вярата, за важността на вярата и за благословението, което идва от вярата. Кога обаче се състоят всички тези благословения? Кое е събитието, при което спасението наистина се затвърждава? Кръщението! Това е отговорът, който св. ап. Павел дава в Глава 6 на Послание до римляни. Цялата тази глава се отнася до Кръщението и до живота след Кръщението. В Кръщението – според св. ап. Павел – вярващият се съединява с Христос, умира за властта на греха и получава нов живот в Христос (6:1-11). Кръстените християни би трябвало да употребяват телата си вече не „за оръдия на неправдата, … а… за оръдия на правдата” (6:13). Животът след Кръщението, казва ап. Павел, включва отговорността да се живее с „оня вид учение” (τύπον διδαχῆς), на което християните са били научени (6:17). В противен случай, даже и за тях, „платката, що дава грехът, е смърт” (6:23). Св. ап. Павел е пределно ясен по отношение на критерия на последния съд, когато казва, че Бог „ще въздаде всекиму според делата му: живот вечен на ония, които с постоянство в добри дела търсят слава, чест и безсмъртие; ярост и гняв пък на тия, които упорствуват и не се покоряват на истината, а се покоряват на неправдата” (Рим. 2:6-8).

Нека сумираме главните положения. Делото на спасението принадлежи изцяло на Бога. Той е Този, Който, чрез Христос и Светия Дух, притежава божествената сила да ни освободи от силите на болестта и злото, на греха, смъртта и дявола. Бог – чрез Христос и Светия Дух – е Този, Който единствен предоставя оправдание, прощение на греховете и нов живот на грешниците, които с вяра идват при Него. Той е и Този, Който дава Своето спасение – като пречуден и непрекъснат дар за всички, които искрено търсят.

От наша страна, въпросът се състои във възприемането и използването на този дар на спасението. Дарът е предложен, но ако ние не го приемем, ние не можем да го имаме, и със сигурност не можем да го ползваме. Бог предлага този дар, а ние можем да изберем дали да го приемем или да го отхвърлим. Като православни християни ние не вярваме в предопределение. Иисус казва: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва” (Марк 8:34). Дарът и предизвикателството ние да последваме Иисус чрез живот във вярата и добри дела са две неща, които съвпадат.

Възприемането на дара на спасението не е някакво еднократно събитие, а процес, който продължава през целия живот. Св. ап. Павел употребява глагола „спасявам” както в минало време – „сте спасени” (Рим. 8:24; Еф. 2:5), така и в сегашно – „… се спасяваме” (1 Кор. 1:18; 15:2) и в бъдеще време – „ще се спасим” (Рим. 5:10). Като за бъдещо събитие и част от последния съд той може да мисли дори и за оправданието (Рим. 2:13, 16). За св. ап. Павел християните са включени в пожизнен завет с Бога, в който завет ние работим и засяваме, и поливаме, само че Бог е Този, Който „прави да расте” (1 Кор. 3:7). Ние сме „съработници на Бога” (θεοῦ συνεργοί – 1 Кор. 3:9; 1 Сол. 3:2), а не „подчинени на Бога”, както бихме прочели в някои от преводите. Тайнството на спасението е дует, а не солово изпълнение. То представлява обвързване с Бога за цял живот. То има своите върхове и спадове, своите обрати и завои, които са придружени от благоприятни възможности за възхождане в Божията любов, знаейки, че ние можем да се обръщаме към Бога отново и отново и да получаваме от Него прошка и ново раждане. Когато като грешници отиваме при Христос, ние нямаме никакви дела, които да бихме Му предложили, а само нашата вяра и нашето покаяние. Веднъж обаче, след като сме отишли при Него и сме получили дара на спасението, ние влизаме в свещен завет с Него: да Го почитаме с добрите си дела. В Послание до ефесяни четем: „Защото по благодат сте спасени чрез вярата; и това не е от вас – Божий дар е… Негово творение сме ние, създадени… за добри дела” (2:8-10).

Учението на Новия Завет гласи, че Божията благодат, нашата свободна воля, вярата ни и добрите ни дела са неща, които са тясно свързани. Когато ние жадуваме за Божията благодат и я търсим, Светият Дух активира в нас както вярата, така и добрите дела. Нито вярата, нито добрите дела не могат да бъдат представяни като достойнство пред Бога, а само като ответни дарове, отдавани в смирение, любов и благодарност. Нека също така не забравяме трезвите думи на св. ап. Яков: „… вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва… чрез делата вярата стана съвършена… човек се оправдава с дела, а не само с вяра” (Иак. 2:17, 22, 24). Със свободната си воля, с нашата вяра и добросъвестните си дела ние работим заедно с Божията благодат във величествения дар и тайнство на спасението. Както казва св. ап. Павел, „със страх и трепет вършете вашето спасение, защото Бог е, Който ви прави и да искате, и да действувате според благата Му воля” (Фил. 2:12-13).

На Всевишния Бог, заедно със Сина и Светия Дух, да бъдат славата и поклонението вовеки. Амин.

Превод: Борис Маринов

* Stylianopoulos, T. “How Are We Saved?” – In: Greek Orthodox Archdiocese of America (бел. прев.).

[1] Настоящият текст представлява проповед за Двадесет и първа неделя след Петдесетница – на св. отци от Седмия вселенски събор (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u6ff3 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме