За изменяемостта и неизменяемостта на православното богослужение

През цялата история на православното или католично християнство вярата е била неотделима от молитвата и богослужението, а богослужението е изразявало вярата на Църквата. Тази неотделимост на lex orandi от lex credendi[1] е познавало също и древното монашество. Авва Евагрий пише: „Който се моли, той е богослов”,[2] а нашето източно православие опитно е изпитало, а и до днес изпитва как вярата наистина се съхранява в църковното богослужение. В продължение на много столетия именно православното богослужение е запазило православието в Близкия Изток, под османска власт. Силата на богослужението като израз на вярата и верността познава добре и Руската църква.

Но тази неразделност на църковната вяра и църковното богослужение предполага правилно усещане за самата Църква, верен църковен опит: възприемане на правилното съотношение между различните аспекти на православната еклисиология.

В рамките на предоставеното ми време ще се постарая да споделя с вас няколко забележки:

- за еклисиологическите предпоставки на всеки истински православен подход към въпроса за богослужебните промени и

- за историческите примери за подобни промени, които имат отношение и към днешното време.

1. Еклисиологични бележки

О. Павел Флоренски много правилно определя значението на култа като израз на културата в нейната цялост, включваща миналото, настоящо и бъдещо (есхатологично) битие на църковното общество. Църквата живее апостолската вяра, изразена един път в миналото, но пазена навеки от свидетелите на Христовото Възкресение от мъртвите, а след това от св. отци и учители на Църквата. Именно тази вяра съхранява църковният народ в своята пълнота. Но тази вяра е и предвкусване на бъдещото Царство Христово. В евхаристийната молитва на св. Йоан Златоуст ние възпоменаваме „Кръста, гроба, тридневното Възкресение, възхождането на небесата, сядането отдясно, Второто славно пришествие”. Евхаристията е център на целия църковен живот и цялото богослужение, а затова и смисълът на евхаристийното действие осмисля и целия църковен култ като цяло. Богослужението не може да бъде откъснато от миналото, от настоящето или от идващото: настоящият момент в живота на Църквата свързва всички нас с всички „от века благоугодили” на Бога и ни храни с опита от радостта и победата, които са от века приготвени за избраните, но те са възможни и тук и сега.

Ако това е така, то стават понятни както необходимият и неизбежен консерватизъм на Църквата, пазеща богослужението от апостолски времена, така и мистичният свещен характер на богослужението: Тайнствата на Царството. Текстът на евхаристийните молитви (или „канони”), употребяван от нас днес, повтаря понякога дословно текста на същите тези молитви от 2 и 3 в., макар основното ядро на богослужението да е обрасло през византийската епоха с много нови елементи, отразяващи други векове и епохи. Тази основна връзка с миналото се допълва от „хоризонталното” единство на култа, който обединява местните църкви в една Вселенска църква. В древната Църква не съществува административно единство между църквите. Няма централна власт, която да регулира богослужението за всички местни църкви. При все това обаче нека кажем, че през 4 в. богослужението в Александрия, Рим, Антиохия или далечна Галия е било еднозначно в основните неща. Неговата структура е еднаква. Църквата е живяла без административен център, но е била единна в живота си. И това духовно единство във възприемането на апостолската вяра се е проявявало в единството (или най-малко поне еднозначността) на богослужебните форми. В наше време литургистите много настояват за богослужебното разнообразие в древната Църква. Това подчертаване на разнообразието е удобно за съвременния икуменически диалог, участниците в който търсят форми за църковно единство във вековете преди разделянето на християнството. Но много по-поразителен при изучаване на древната Църква е стремежът на древните християни към запазване на литургичното единство, което лесно може да се открие в историята на богослужението. Поместните църкви с лекота възприемат една от друга отделни елементи: Александрия от Антиохия, Галия от Константинопол и т. н. Константинополската църква пък по принцип проявява тенденция към синтез: нейното богослужение от 4 до 7 в. е било сборно богослужение – именно защото столичната църква е била църквата на идващите отвсякъде, църквата на литургичния синтез…

Както и да е било, в древната Църква няма стремеж към запазване на всяка цена на отделни, самодостатъчни „обряди”. Богослужението е било израз на цялата Църква – единна във вярата, в молитвата и в тайнствата, макар и неизбежно многолика в езиково отношение. Ако църковното богослужение изразява единството във вярата, а вярата е една, то и формата на богослужението трябва да изобразява това единство. Известно разнообразие е неизбежно, но не е самоцел: то има мисионерско значение и е подчинено на основната и обща цел на битието на Църквата.

Ако вярата и богослужението са неразделно свързани, то тази връзка трябва да бъде не само формална, но и жива, хранеща и вярата на хората, и техния молитвен живот. В православното разбиране за Църквата вярата се съхранява чрез апостолското приемство не само на епископата, но и на целия Божи народ; съборността на Църквата се изразява не само в съборите – вселенски и поместни, но и в приемането им и в усвояванетото на решенията им от целия Божи народ. По същия начин и богослужението не е само дело на духовенството – то се създава и се храни от благочестието на целия народ. Често в историческото битие на Църквата възникват опасности от нарушаване на съборното единство и на съборното възприемане на истините на вярата. Така например:

- Богослужението и по-точно народното благочестие винаги се развива независимо от църковното богословие, от Писанието, от църковното учителство, а по този начин и от самото Предание на Църквата. Когато богослужението застине в непонятни форми, извършва се на неразбираем език, отдава се предпочитание на външните (а понякога и съвсем скорошни) обичаи, народът започва да прибягва до занаятчийско „творчество”, хранейки се от сантиментализма, а понякога и съвсем се отклонява по нецърковни (сектантски) пътища…

- Друга психологическа и духовна опасност са богослужебните реформи, идващи „отгоре”, които се налагат от йерархията и могат да имат съвсем правилни богословски основания, но да не са приети от народа, да няма доверие и единство между църковната власт и народното благочестие. Такива реформи пораждат атмосфера на разногласие и често водят към разкол.

- Друга опасност, която е напълно очевидна и която веднага възниква там, където се е случил разрив между богословието и благочестието, където богослужението вече не се храни от живото Предание на Църквата, това е склерозирането на литургичните обичаи, липсата на разбиране на техния смисъл, измислени символични тълкувания, които са предназначени единствено за да оправдаят онова, което не се нуждае от оправдаване. Когато обществото и културата се променят, подобно „замръзнало” богослужение престава да е проводник на Истината и Живота.

В наше време милиони хора се хранят духовно с православното богослужение. Тук, на Запад, много от тях започват да разбират православието тъкмо чрез литургичната традиция не само на Християнския изток, но и на древния Християнски запад. В православното богослужение те откриват и връзката с апостолската вяра на първите столетия на християнството, както и опита на идващото Царство Божие. Именно затова ние, православните, трябва да пазим богослужението си не само като необходима връзка с миналото, но и като живо свидетелство за нашата вяра. А това изисква както добро познаване на неговата история, така и богословски духовен опит за това, което е ядрото на църковната молитва, в която миналото, настоящето и бъдещето се обединяват в живота на Тялото Христово.

В това отношение Руската църква е имала, а и сега има свой особен, често трагичен опит. Затова именно руското богословие, руските литургисти и, разбира се, руските пастири, носят голяма отговорност в делото за запазване и развитие на православното богослужебно предание в наши дни.

2. Уроците на миналото

Ако при поставянето на въпроса за изменяемостта и неизменяемостта на богослужението се обърнем към историята на Руската църква, в самия център на нашето съзнание веднага застава разколът от 17 в. И не само защото той се е оказал решаващо събитие в преддверието на петровите реформи, но и защото той проявява някои важни черти на руското православие от онова време – както положителни, така и отрицателни. Тук не можем да говорим за всички, а и много неща вече са казани за този разкол. Ще се огранича само до въпроса за богослужението като такова.

Първото, което може да се каже в случая, е, че за пръв път в цялата история на християнството самият принцип за изменяемостта на богослужението сякаш се оспорва и от двете спорещи страни. И двете усещат необходимостта от редактиране на книгите, но и са твърдо убедени в съществуването на единен, неизменяем църковен богослужебен устав, приет от Византия по време на кръщението на Русия. Двете спорещи страни са се разминавали само в разбирането си как да се възстанови този устав: дали обръщайки се към „древните” (гръцки или славянски) книги или следвайки съвременната практика на Гръцката църква. Нито едната, нито другата страна не са притежавали необходимите познания, нито практическата възможност да сверяват руската практика по „древните” образци, и затова решението на патр. Никон и на царя – да се поправят богослужебните книги по гръцките образци (т. е. по книгите, печатани във Венеция, често не без латинско влияние), е било опростено решение, което е трябвало да се налага със сила. Реакцията на старообрядците е известна на всички…

„Реформата” на Никон обаче представлявала само „изправяне” на книгите, но не и истинска реформа. Удивителното е, че участниците в трагедията от 17 в., както никонови привърженици, така и староверци, са нямали дори представа, че в миналото, и то тъкмо в историята на Руската църква, са се провеждали не само „изправяне”, но и истински реформи на богослужението – при това без да предизвикат съпротива, нито разкол. Да не говорим за промените в богослужението на Константинополската църква през 10 и 11 в., които без съмнение са се отразили и на Русия, както и за сравнително скорошното (през 13 и 14 в.) приемане на Йерусалимския устав, а също и за известния „диатаксис” на патр. Филотей за отслужването на Литургията – всички тези реформи са преминали и в Русия напълно безболезнено.

Видимо е, че по време на татарското иго и управлението на митр. Киприан, когато са въвеждани реформите, между йерархията и народа, между клира и миряните, между държавата и църквата е съществувала атмосфера на органично доверие. Нямало ги е всички онези духовни съмнения, страхове и вътрешни терзания, оказали се толкова типични за 17 в. Наистина ли Москва е Третият Рим? Не се ли разклаща православието заради западно влияние? Не са ли гърците агенти на йезуитите? Има ли у нас „учени” хора, способни да се противопоставят на опасността? И ако има, кои са те? Както самият разкол, така и последвалите скоро репресии срещу разколниците в значителна степен са отразявали страха и странните чувства на неувереност и собствена непълноценност… Напълно изчезва онова органично, естествено съборно единство, което е било толкова силно в Русия през 14 и 15 в.

Интересно е, че в Украйна почти едновременно митр. Петър Могила също е провел реформа – много по-съмнителна по своето съдържание. Както е известно, значителна част от неговия „Требник” (например, молитвата при тайнството Покаяние, а също и рубриките при извършване на Литургията) са били съзнателно заимствани от него от латинския обряд и отразяват латинското схоластическо богословие на Тайнствата. А в същото време реформата на Могила е била безпрекословно приета в Западна Русия, а с времето започва широко да се използва при издаването на новите богослужебни книги в Москва. На Могила са повярвали като на ревнител на православието, а на патр. Никон не са…

3. Реалностите на настоящето

В наши дни не може да не споменем за опита от литургичната реформа, проведена от Втория Ватикански събор на Римокатолическата църква. В много отношения тази реформа е резултат от забележителни постижения на литургичното движение, развило се в следвоенните години, особено във Франция и Германия. Стремежът да се възстанови древната литургична практика, да се приближи богослужението до народа с употребата на говорими езици (вместо латинския), съзнателното възприемане на много черти от древното богослужение, запазени на Изток – всичко това са все важни постижения на реформата на събора с голямо икуменическо значение, сближили римокатолицизма и православието. Но еклисиологичният контекст и метод на реформата водят до опасна секуларизация на богослужебния живот на Запад, и само частично оздравяват литургичното съзнание. Активното малцинство на римокатолическите „старообрядци” и до днес се съпротивлява на тази реформа, наложена „отгоре” и нарушила много черти на благочестието, с което е живеел народът…

В много отношения ние можем да се поучим от този опит – както в положителния, така и в отрицателния смисъл.

В Православната църква, даже в наши дни, богослужението не е статично, както ни се струва понякога. Като се ограничим до Руската църква, можем да дадем следните няколко примера. Във външно, естетично отношение, въвеждането в 18 в. на западното полифонично пеене, включващо много „концертни изпълнения”, значително промени общия характер и стил на богослужението в Русия. Популярността на огромния брой акатисти, написани по образец на прочутия Акатист на Божията майка – нейната възхвала, започна да храни по нов начин народното благочестие, ползвайки по-народен език, често по-достъпен от преводите от гръцки. Практиката да се служат утринните вечер, а вечерните – сутрин първоначално е била оправдана с пастирските съображения по енориите, а след това се превръща в нормална дори и в манастирите. Такива примери могат да се дадат много…

И аз ги изброявам далеч не за да предизвиквам критика. В много отношения те отразяват реална потребност и като цяло са приети от народа. Те обаче поставят пред църковното съзнание: 1) самия факт на очевидните богослужебни промени и 2) нуждата да се осмисли връзката между благочестието и богословието, църковността и нейните прояви в богослужението. Тъй като много от нещата се случват без такова осмисляне – някак паралелно с общоцърковното съзнание.

Руската църква познава печалния опит от обновленчеството в следреволюционните години. Тук съществуват някои паралели с реформите на Ватиканския събор в римокатолицизма. Някои обновленчески реформи са имали характера на преследване на секуларна осъвремененост, откъсната от църковния народ. Главното обаче е, че са били въведени от разколници, борещи се с Църквата. По този начин даже и положителните и принципно приемливи и желателни реформи, въвеждани от обновленците, се оказват компрометирани в очите на народите маси, а и в очите на самата църква, тъй като те са произхождали не от нея, а от тези, които са се откъснали от нея.

В наши дни за тези от нас, които са призвани да свидетелстват за православието в западните страни, въпросът за богослужението е въпрос от второстепенна важност и в практическо, и в духовно отношение.

Оставям настрана въпроса за литургичния език: в това отношение в православието няма принципна трудност, тъй като неговите мисионери винаги и навсякъде превеждат Св. Писание и богослужебните текстове на понятни за конкретните народи езици. Дори обаче при наличието на удовлетворителни преводи, нашето съзнателно мисионерско свидетелство изисква богослужебен живот, който да би могъл да въздейства на външните така, както някога богослужението в „Св. Софѝя” в Константинопол е подействало на посланиците на св. княз Владимир: „Ние не знаехме на небето ли се намираме, или на земята…”.

В условията на често повърхностните икуменически срещи с благонамерените и добре възпитани западни християни, предварително настроени добронамерено към „тържествеността” (а понякога и екзотичност) на православното богослужение, можем да се ограничим до историческите и символични обяснения на това, което е. В Америка и в Западна Европа обаче към православието се стремят интелигентни, търсещи хора. Ние ги призоваваме в Църквата с думите: „Елате и вижте…”. И така неволно заставаме пред съда на нашето собствено църковно предание, което ние не спазваме, заменяйки го с обичаи, наложени отскоро, често неразбираеми и необясними даже за самите нас. И идващите си тръгват, без да вкусят от трапезата…

Можем да дадем още много примери, но времето не ни позволява. Във всеки случай опитът показва, че даже самите на пръв поглед второстепенни несъстоятелности в богослужението могат да отблъснат хората от Църквата.

В заключение бих искал да посоча три основни принципа, които ми се струва, че трябва да използваме в своя подход към основния въпрос на моя доклад:

1) Богослужението изразява църковното предание, т. е. представлява изповядване на църковната вяра във времето, в условията на различни култури и епохи. Ние знаем, че Преданието е свещено: променяйки се през вековете, то остава неизменно по своята същност. Ние трябва да извършваме богослужението така, че то винаги да отразява Св. Предание. В руската богословска наука има множество ръководства, които показват как това се е случвало в миналото: имената на професорите Мансветов, Скабаланович, Дмитриевски, Успенски и мн. др., които са известни на всички.

2) Богослужението отразява единството на Църквата – единство със светоотеческото минало и единство с всички онези, които сега изповядват същата православна вяра.

3) Богослужението е свидетелство за съзнателна вяра – то не бива да се развива откъснато от богословието, от вярата, от учителството, от опита на отците.

В контекста на тези три принципа можем да разберем какво означава неизменяемост на богослужението и как то може законно да се изменя. Промените са незаконни, когато се случват в разрив с йерархията или откъснато от народното благочестие; когато те несъзнателно отразяват духовния упадък или изкуствено приспособленчество към този свят; когато се налагат „отгоре”, извън органичното църковно съзнание; когато възникват откъснато от богословието или изобщо от самоусещането на Църквата. Ще рече, изцяло законни промени и обогатяване на богослужението, които винаги отразяват истинския църковен живот, свързващ ни с вековете на апостолите и отците, и правят този живот достъпен за всички спасяващи се в различни епохи и при различни обстоятелства.

Нещо повече, можем да кажем, че изменяемостта и развитието на богослужението са неизбежни, както и самият живот на Църквата в историята. За това свидетелстват, например, многобройните и очевидни заимствания от практиката на византийския имперски церемониал, въведени в богослужебната практика през Средните векове, или целият този стил на благочестието в Руската църква, отвеждащ към 19 в. Дори когато тези промени не са оправдани нито от Преданието, нито от богословието, те показват жизнеността на нашето богослужение. Богослужението, както и самата Църква, не могат да игнорират обкръжаващия ги живот. В наше време обаче, когато Църквата никъде вече не се ползва от официалната подкрепа на държавата и обществото, когато тя е оставена сама на себе си, призвана да свидетелства за вярата си само със свои сили, е много важно да възстановим органичното единство, съществувало в древното християнство: lex orandi и lex credeni – единство на вярата и на молитвата. Това изисква голяма пастирска любов, много търпение и търпимост, единство на йерархията и народа и добро познаване на богослужението и неговата история.

В началото на второто хилядолетие на своя исторически живот Руската църква може и трябва да помогне на всички нас, на целия православен свят отново и отново да откриваме в богослужението източник на жива вода.

Превод: Златина Иванова

* Мейендорф, И. „Об изменяемости и неизменяемости православного богослужения” – В: Вестник РСХД, 153, 1988, с. 21-29; текст на доклад, изнесен пред Третата международна научна църковна конференция, посветена на 1000-годишнината от Кръщението на Русия „Литургическая жизнь и церковное творчество русского православия” (Ленинград, февруари 1988) (бел. прев.).