Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Смъртта във Византия

Петък, 24 Август 2018 Написана от Сергей Б. Сорочан

Harrowing of Hell Chora ConstantinopleХристиянската църква не проповядва скръб за починалите. В стремежа да откъсне вярващия от суетния свят, тя напомня за неизбежния съдбовен миг, който във Византия едни наричат смърт, гибел (θάνατος, μόρος), а други – раждане във вечността, смятайки че духът на набожния християнин, който вярва във Възкресението, се издига на небето, при Твореца, за вечен живот. Геният на словото св. Григорий Богослов – най-четеният автор след Библията, описва така безсмъртието на душата в своята поема „За душата”:

„Тя цялата е нетленна и божествена,
защото не може Образът на Великия Бог
да се разтвори безследно навеки…”.

Ето защо, прекалената скръб за починалите, стенанията – дори за наши роднини, означава да не искаш да разбереш това, и даже по-лошо – да роптаеш против волята на Господа, а това е грях, също както и унинието, което разяжда душата и тялото. Краят на жизнения път за истинския християнин е освобождаване от грижите и теготите, след което го очаква радостта на Възкресението, Ἀνάστασις.

По всичко личи обаче, че във Византия постулатът „не скърбѝ” не намира пълен отклик, поне не и в средите на миряните. Тук, както и в езическите времена, се запазва обичаят да се наемат оплаквачки (в Константинопол те е трябвало да са минимум 8, които стоят пред гроба, а 3 – зад него) или пък самите те, и особено жените, публично да плачат и ридаят, откривайки раменете си, скубейки косите си, драскайки бузите си, а в знак на траур да обличат черни дрехи (с изключение на императора, който в такива случаи се облича в бяло). В епиграма за смъртта на своята 23-годишна сестра, Арета от Патра – архиепископ на Кесария Кападокийска, пише така: „И надигнаха старците-родители общ плач, и в мъката си започнаха да скубят белите си коси”. Анна Комнина си спомня как след смъртта на нейния баща императрицата-майка ѝ отрязала косите и заменила царските пурпурни дрехи и обувки с черни. Като белег за отчаяние и печал се е смятало и скубането на косми от брадата. Имп. Мануил Комнин, когато загубил първата си жена, грозноватата и пренебрегваща козметиката Берта Зулцбахска, „рева като лъв”, независимо че приживе открито ѝ бил изневерявал.

При все това целият комплекс на християнския погребален чин наистина е бил насочен към утешение, вдъхновение и назидание на околните. Както вярно отбелязва Питър Браун, „… дългото оплакване и бавно потапяне в огромната печал на смъртта започват на отстъпват място на стремителната вяра в живота след смъртта… Блестящите бели повивки, тамянът, строго контролираните прояви на скръбта са тържествено напомняне за Христовата победа над смъртта”.

Самият гроб на Христос е бил разбиран като „място, където светнала милостта на Възкресението”. Именно така можем да обясним и отказа от практиката на изгаряне на телата на починалите, кремацията, която през 5 в. християните постепенно престават да ползват като погребален обряд, а от 768 г. е официално забранена от църковните власти. Основен начин на погребение става инхумацията, трупополагането в гроб или в подземна крипта. Още римският имп. Юлиан Отстъпник (361-363) се оплаква, че християните са напълнили целия свят с мъртъвци – по думите му, те имат болезнено пристрастие към гробовете. Впрочем, трябва да отбележим, че практиката на изгаряне на покойниците вероятно отново е започнала да се разпространява към края на Византия – свързано с търсенето сред умрелите на т. нар. „преизподници” – катахтони и върколаци, покойници, които като привидения ставали от гробовете и изпивали кръвта на хората. Официалната църква осъжда тези поверия, появили се през 11 и 12 в., но сред народа и даже сред енорийските свещеници те са много разпространени. В 1493 г. великият протосинкел на Константинополския патр. Йоасаф, в отговор на въпрос за търсенето на такива покойници, отговоря, че това се съпровожда с разкопаване на гроба и ако видят, че многодневният мъртвец има „тяло и кръв, и нокти, и коса” изгарят трупа, приготвяйки за самите себе си вечен огън: „…да бъдат изгорени, както сами изгорили трупа”.

Погребални практики

Византийците смятат погребалната служба за едно от шестте главни тайнствата. Не я извършват само над некръстени, друговерци или отрекли се от вярата, самоубийци, мъртвородени или убити в утробата на майка си деца. Всеки ден е подходящ за погребение без светата Пасха и Рождество Христово. Чинът на погребението започва с подготовка на тялото за упокой, протичаща в дома на починалия, ако той е светско лице, или в манастирската килия – ако е монах. Над умиращия, чиято душа се разделяла с тялото, на свещи четат специален молитвен канон с псалми, в които с надежда звучат думите: „Вовеки няма да забравя Твоите заповеди, защото с тях Ти ме оживи”.

Тялото на покойния се измива и намазва с масла, ἀρώματα – благоухания, като знак за духовна чистота и непорочност в живота на умрелия. Сетне „обличали покойния” – очевидно в чисти, нови дрехи, съобразно с неговото звание или служение, но най-често обвиват тялото в бяло ленено покривало – саван, прандий или офон, а понякога от глава до крака прекарват връв, както се вижда в добре запазените в ранновизантийски Египет погребения. Св. Йоан Златоуст обяснява смисъла на белите погребални дрехи, като ги нарича одежди на нетлението и безсмъртието. Ако обличат починал архиерей или свещеник, в ръцете му се слага Евангелие, с което го погребват. Освен това понякога под главата му слагат и възглавница с лаврови листа, които също имат символично значение. През цялото време до починалия четат Св. Писание, пеят псалми и го поменават в специални молитвени обръщения към Бога, произнасяйки неговото име, за да се спаси по-скоро душата му. Молитвата за спасение се допълва от дела на благотворителност. Разходите за помен на починалия са за трапеза, палене на свещи, купуване на ливан, елей, милостиня и по-рядко – за организиране на процесия с икони. Милостинята е един от централните елементи на помена, тя е трябвало да допринесе за скорошното отпускане на греховете както на умрелия, така и на даващия милостиня за него, помагала е да се преодолеят личните страсти, демонстрирала е състрадание към другия.

След завършване на подготовката тялото на починалия се внася на ръце в храма. Преди изнасянето от дома над него се извършва заупокойна лития, съпроводена с кадене около тялото. Това кадене означава, че душата на починалия християнин, подобно на кадилния тамян се възнася нагоре, възлиза към небето, към Престола на Всевишния. Приготвянето на погребение продължава цяла нощ, заедно с пеенето на псалмите при запалени около тялото на починалия ромей свещи и лампади. Псалмите продължават да се изпълняват и когато погребалната процесия, в която участват роднини, приятели и хора, на които покойният е помагал, отива към храма. В столицата в тези случаи отпред вървят не по-малко от 8 жени, следва аскитър – носещият свещите, а след него група кантори или певци, изпълняващи псалмите. Редом до тялото на покойния вървят свещеници със свещи и дякон с кадилница, а след тях всички останали, също със запалени свещи в ръце, като че изразявайки духовната радост от завръщането на своя брат или сестра към Вечната Светлина – към Бога. Неслучайно на ранновизантийските надгробни плочи, върху каменните кръстове и на стените в гробниците, освен името на покойния, присъства и обичайната за 6-7 в. сакрална формула „Светлина на живота” (Φως ζωής). Тя присъства и на много метални нагръдни кръстове, пръстени и катарами, откривани из гробниците. В своята Църковна история Теодорит Кирски си спомня, че когато тялото на св. Йоан Златоуст е пренасяно от далечния провинциален град Комана, където той умира в заточение, в Константинопол то е съпровождано от многобройно шествие, а хората са държели в ръцете си свещи, така че Босфорът изглеждал огнен от отражението във вълните на хиляди и хиляди свещи.

Самото погребение е предшествано от церемонията професиса, по време на която роднините се прощават с покойния за последен път. Тялото, положено в ковчег или в погребална носилка, се поставя в нартекса, по-рядко в средата на храма, с открито лице и глава към запад, а краката на изток. Особено почитаните членове на клира се поставят близо до олтара. Покойният е център на вниманието на цялото църковно събрание. Докато при другите църковни богослужения, дори при кръщение и брак, действа един свещеник с дякон, извършването на погребението предполага участието на множество свещенослужители, а понякога и на архиерей. Останките на починалия стават като че светиня и всяко кадене започва и завършва с прекадяване на тялото му, все едно че става дума за чествана светиня.

На третия ден след смъртта, смятано от деня на кончината, умрелият се удостоява с църковен чин на опело – заупокойно богослужение с четене на особени молитви и на откъси от Евангелието. Ако по някакви причини няма възможност за опело, непосредствено над тялото на починалия (при липса на свещеник или на тялото), то трябва колкото може по-бързо той да бъде опят задочно в храма. При извършването на тази треба роднините и близките стоят редом със запалени свещи и усърдно се молят със свещеника. Накрая, при пеене на Трисагион („Трисвятое”) починалият се изнася от храма, задължително с краката напред, т. е. с лице към изхода. Интересно е, че при погребението също са се употребявали благовония, миро.

Места за погребение

Дълго време традицията е била гробищата да се устройват извън градските стени. По думите на апостолските послания, това са Божии ниви, на които „… сее се в тление – възкръсва в нетление; сее се в безчестие – възкръсва в слава; сее се в немощ – възкръсва в сила; сее се тяло душевно – възкръсва тяло духовно” (1 Кор. 15:42-44). Християните не започват веднага да погребват покойниците си в границите на града. За първи път това разрешава имп. Теодосий I (379-395), но изключително под земята. При това честта да са погребани при храм, а още повече в храм се дава само на някои християни – светци, управители, епископи, висши клирици и най-видни миряни с примерен християнски живот, но още в новелите на Юстиниан се разрешава светците да се погребват дори над земната повърхност, т. е. в наземни гробници, наричани ареа. От 4 в. до нас са достигнали великолепни мраморни саркофази, украсени с библейски сцени, композиции, представящи чудесата и страданията на Христос, епизоди от живота на апостолите, летящи ангели, които държат венец във вид на хризма. През 5 в. те стават по-прости, скромни, а след 6 в. изобщо изчезват.

Друга разновидност на раннохристиянски погребални съоръжения са катакомбите – подземни кимитирии, крипти. Самостоятелни погребения в гробове-ями, понякога облицовани с камъни и плочи и покрити с плочи, съседстват с колективни погребения – отначало семейни, в крипти, а по-късно все по-често в обществени кимитирии на много нива, които понякога наброяват стотици хаотично разположени погребения. В тях многократно влизат, за да сложат нови покойници, така че с времето кимитириите се превръщат в костници. По правило за тази цел ползват крипти с една, две или няколко камери или големи гробове, понякога построени от дялани блокове или кирпичени плочи, слепени с хоросан и измазани. Надгробните надписи, съобщаващи имената на погребаните в такива крипти членове на семейството, понякога пазят следи от семейни боричкания, както например много ярко ни описва текст на надгробна плоча от 5 в. от византийско гробище на южния бряг на Мраморно море. Написана ужасно неграмотно, тя гласи: „Тук е постоянното обиталище на Максим и за неговата жена и деца. Моят зет Евсторгий няма никакво отношение към този гроб: детето, което той погреба тук, аз му направих благоволение”. Но в колективните кимитирии не поставят надгробни плочи: имената на починалите се вписват в списъци за помен, които се пазят в храмовете и манастирите, където за тях се извършват заупокойни служби.

Против действащата законодателна забрана на Юстиниановия кодекс за погребения в рамките на градските стени (intra muros), към края на 6 в. в градовете гробници все по-често започват да се появяват до църквите или дори в самите църкви – обикновено в притворите. През 8 в. законът и старата традиция престават да се спазват, ползват се не само гробищата извън градските стени, но и в рамките на града. Ако при началото на чумната пандемия от 542 г., въпреки извънредната ситуация и огромното количество умрели – не по-малко от 200 хиляди души, две трети от жителите на Константинопол – техните трупове изпълват всички външни гробища, изкопават района около града, хвърлят труповете в кулите на отбранителните стени, но не започват да ги погребват вътре в града, то при последната чудовищна чума от 747 г. първо напълват всички погребални места вътре в града и в предградията, а след това празните цистерни и ями, и накрая ги заравят в градините и лозята в границите на столицата. В самия край на 9 в. имп. Лъв VI официално отменя старата, загубила сила забрана за погребения в рамките на градските стени – както под земята, така и над нея, защото съвършено не разбира нейния смисъл, смятайки този закон за абсурден и противоестествен. И наистина, дълго преди това малки отделни гробници – кимитирии и гробища започват да се появяват при градските църкви и при манастирите. В християнското общество светът на мъртвите повече не плаши живите.

На 3-я, 9-я, 40-я, а понякога и на 30-я ден след смъртта, както и на годишнината от смъртта на покойния, или във всяко желано време, семейството се събира на гроба, за да извърши служба – панихида, да помене починалия, да произнесе слова в негова памет, като записаната реч се предава в кръг на всички присъстващи, за да може всеки да я чете. При ромеите тези речи често заимстват сюжети, паралели от гръкоримската митология и са изпълнени с метафори. Поменалната практика е неотменима част от византийския погребален обред и освен посочените, тя предвижда също седмични и годишни помени. След посещение на храма и гробището роднините на покойния раздават милостиня на бедните и правят поменална трапеза, на която канят не само близки, но преди всичко нуждаещи се, бедни и безимотни. Ако помените се случват през Великия пост преди Пасха, то те не се извършват в делнични дни, а се пренасят към най-близките (напред) събота или неделя. Храната за помена се подава в ежедневни, непразнични съдове, като се обръща внимание на рибната храна, което се свързва с християнската символика, със зашифрованото в думата риба (ἰχθύς) име на Самия Иисус Христос. Трапезата на помена е посветена на починалия, на добрите спомени за делата му на земята и е предназначена за утеха на роднините. Тя завършва с четене на псалмите и Писанието, с благодарствена молитва и пожелания за благополучие и съчувствия към роднините на починалия.

Християнството призовава за аскетично отношение към погребението. Вместо скъпи и ненужни разходи по него следва да се даде милостиня, молитви за починалите, приношения в храма. При все това мястото за погребение се подготвя отрано и може да бъде дори украсено. За тази цел съществува специален щат служители, извършващи „гробищното дело”. Дигестите и новела на Юстиниан от 537 г. съобщават за столични ергастирии (работилници), прикрепени към Великата църква („Света Софѝя”), с чиито средства в града се издържат „носачите на погребалните ложета” и други погребални служители, гробари. Тъй като те наброяват не по-малко от 950, излиза, че при население на Константинопол ок. 300-400 хиляди (до пандемията на Юстиниановата чума в 542 г.) един гробар се пада на 300-400 жители. В такъв случай град като ранновизантийския кримски Херсон, с неговото население от 6-7 хиляди, се е нуждаел от услугите на 15-23 погребални служители, които също се издържат за сметка на отчисленията от няколко десетки занаятчийски работилници, задължени в полза на епископската църква – католикона „Св. Апостоли” (Уваровската базилика). Във всеки случай подобна практика на „приписаните” към Божията църква работилници, отчисленията от които отиват за заплащане на погребалните служители, се запазва в империята и в края на 9 в., както ни разказва новела на Лъв VI, адресирана до патр. Стефан (886-893). Освен това гробищата се обслужват и от манастири, предоставящи средства за трудещите се там монаси или монахини. В началото на 12 в., например, за гробището при манастира на Ирина Дукина, съпругата на имп. Алексий Комнин, се грижат 4 монахини, всяка от които ежегодно получава по 18 морски модия зърно (ок. 280 кг.), 12 мери вино (ок. 166 л.), 15 фунта сирене (ок. 5 кг.), един модий боб (ок. 7 кг.), както и пари за дрехи и необходимите разходи. За сравнение – на същото гробище служи свещеник, получаващ ежегодно две мери зехтин (26 л.) и 12 морски модия зърно (ок. 190 кг.).

Византийските писмени извори от 6-12 в. съдържат сведения за определена йерархия на служителите, заети в погребалната церемония. На върха, както по всичко изглежда, стоят носачите на погребалното ложе (лектикарии, екомисти) и погребалните служители (копиати, ентафиасти). Следват аскитрите, които носят восъчните свещи, които се полагат безвъзмездно от т. нар. аскитирион към епископската църква; каноники са певците в процесията, аколути – „съпровождащите” починалия, а също и деканите – гробари, които е трудно да бъдат поставени на конкретно място в тази „класификация”. Съдейки по писмата на св. Теодор Студит, такива хора са имали правото да се обединяват в съответна духовна корпорация (систима), чийто членове изпълняват всички дейности, свързани с погребението – от измиването на тялото до изграждането на гробницата.

Изобщо, трудно е да си представим, че строителните нужди на римските гробища, които плътно са обкръжавали всеки град или пък са се простирали вътре в него, някога са оставали без внимание и грижи от професионалисти. А и обслужването на погребални нужди е носело нелош доход: „гробокопачите” от средите на клириците, според кодекса на Теодосий, са имали и данъчни облекчения. Изграждането на най-евтиния гроб в ранновизантийското провинциално гробище е струвало 1.5 солида, колкото в началото на 8 в. е заработвал калафатът на корабите за месец труд. Но има и по-скъпи, до 6-8 номизми и повече, така че общо гробницата и погребението излизат 1 л. злато (72 солида) и даже повече. Разбира се, починал бедняк минава без погребална процесия (еккомиксести) и пълен погребален ритуал (енфаптести), от което с тъга се оплаква в едно от писмата си св. Теодор Студит. Състоятелните поръчители обаче са се стремели да заплатят гробницата си на гробището предварително, много по-рано.

Погребенията във Византия е могло да бъдат индивидуални, в единични гробове, изкопани в земята или издълбани в скали, в глинен варовик – мергел, както и колективни, с крипти-гробници с подземна квадратна, правоъгълна или трапецовидна камера с плоски или сводести тавани, чийто вход води в кратък, тесен коридор-дромос и се затваря с масивна, тежка плоча. В редки случаи това е била малка дървена врата, съответна на размерите на входа в криптата. В ранните крипти от 4 и първата половина на 5 в. стените на погребалните камери са украсени с релефи, а по-често – с живописни фрески на християнските райски сюжети, със символи (паун – символ на Възкресението, гълъб – на Светия Дух, яребица, чаша за св. Причастие, гроздова лоза, дървета, плодове, цветя, горящи свещи, имитация на мраморна облицовка, лаврови гирлянди, хризма във венец, понякога с буквите Алфа и Омега, обозначаващи Бога). Още през 6 в. обаче този декор на гробниците изчезва и е заменен от издълбани, рисувани с боя или надраскани в стените изображения на Кръста – символ на безсмъртието, тържествен знак на победата над смъртта, на вярата във Възкресението, в Небесното царство. Понякога редом с кръстовете стоят надписи с имената на покойните, цитати от псалмите, молитвени възвания („Господи, помилуй ни и ни възкреси, спящите тук в правата вяра”) или епитафии с молба към Иисус Христос в деня на Съда да не си спомня греховете и да ги помилва. Подобни изображения служат, според ромеите, и като зона на защита, непреодолима за демоните.

Тялото на покойния е поставяно в посока запад-изток, очевидно със същата мисъл, с която византийците се молят на изток – в очакване на Второто Христово пришествие и в знак на това, че умрелият върви от запада на живота към изтока на Вечността. Тогава се извършва още една лития за починалия. След нейния край свещеникът кръстовидно хвърля шепа пръст, според библейското божествено определение: „Пръст си и в пръста ще се върнеш” (Бит. 3:9).

Починалите са погребвани облечени в савани, по-рядко в дървени ковчези от тис, дъб, бор, бук. Дъските им са хващани с гвоздеи или шипове, а капаците са двускатни или плоски. Има и ковчези, издълбани от цяло дърво, но за особено почитаните покойници понякога правят правоъгълни саркофази от камък или олово, с плоски или двускатови капаци и изобразени по стените кръстове, хризми, палмови клонки, венци. В подземните крипти полагат покойниците в ниши-лежанки, локули, изградени в стените, а след запълване на последните – на пода, без да се спазва определена ориентация. По правило, те лежат с глава към входа и изпънати ръце, или скръстени на гърдите, на таза. Понякога в криптите, които с времето започват да се използват за колективни погребения, починалите са хаотично слагани един върху друг, на слоеве, така че се струпват до няколко стотин и повече скелета.

След 5 в. предметите от погребалния инвентар, особено посуда, тенджери, чинии с щамповани на тях кръстове, канички, миниатюрни стъклени балсамарии намаляват все повече и повече, но интересното е, че този инвентар не изчезва съвсем. Запазват се, например, известните бутилковидни лекифи за елей с изобразени на тях светци или мъченици, рисувани с черна и червена боя. Особено често обаче археолозите откриват обикновена бижутерия (бронзови обеци, пръстени, халки), а също и катарами и копчета от дрехите и обувките, с които погребват покойните. Разбира се, имало е и по-богати погребения, например на момичета-девици, т. нар. партени, които според християнския обичай се полагат освен с ленен саван, още и с мафорий – покривало на главата, както и други дрехи и украшения, защото в деня на Възкресението те трябва да се представят като невести Христови. Във всеки случай хората, заемали високи граждански и църковни длъжности, след смъртта си са били обличани в дрехи, съответни на тяхното звание, покривани със скъпоценни тъкани и богато украсени Евангелия. Неслучайно, въпреки проклятията от страна на Църквата, има случаи и на томпорихии – оскверняване на гробници с цел грабеж. На „подлите гробокрадци” св. Григорий Богослов даже посвещава отделна поетична епиграма, в която осъжда алчността на хората, осквернили праха на могилите – „последния приют на умрелия” и смята, че е по-добре светото дело на погребението да се повери на кучетата. Мародерите не са се спирали от осъзнаването на тежкия грях на това светотатство и от предвидените за него тежки трудове в каторга или отсичане на ръцете, а в особено тежки случаи наказанието е било изгаряне жив. Наистина, много по-мека е новелата на Лъв VI Мъдри, заплашваща „гробокопачите-рецидивисти” с биене с камшик и позорно остригване на главата, но тази новела не оказва забележимо влияние върху византийското законодателство. В едно от Житията назидателно се разказва как крадец разкопал един гроб и започнал да сваля от погребаното момиче савания, след това мафория и накрая, като съблякъл от мъртвата и офона – платненото покривало, в което са обвивали тялото на умрелия, девойката внезапно станала и ударила крадеца по лицето, който ослепял завинаги. Следователно, в отделни гробове е имало какво да се открадне и някои не са се погнусявали от този позорен замисъл.

Като цяло обаче византийското гробище е много по-бедно поради новия мироглед, менталните християнски принципи, а не заради лошото икономическо положение на обществото. За това говорят християнските „мълчащи могили” – неголеми обикновени надгробни каменни плочи с изсечени на тях кръстове или във вид на кръстове с разширяващи се краища, далеч невинаги с имената на починалите. Те са се свързвали с кръста на Голгота – на разпънатия Христос – и от 5 в. заменят предишните антични погребални стели с фигурални релефи, съпровождани от скръбни слова и напътствени пожелания на родствениците. Последните многобройни надгробни надписи, споменаващи професията на починалия и датата на неговата смърт (ден, месец, индикт) се срещат през 4-5 в. в южномалоазийския пристанищен град Корик (обл. Киликия) и в другото голямо пристанище – Тир. В Константинопол най-късната датирана епитафия с надгробни думи за редови граждани е от 610 г. След това те почти напълно изчезват: за колективните погребения в криптите тяхното използване става безсмислено. Паметта за обикновените хора престава да се увековечава с надписи върху камъни (освен в отделни случаи с графити), погребват ги в могили, така да се каже, без опознавателни знаци. Списъците за помен, както вече казахме, се пазят в храмовете. Освен това, на техните стени понякога се нанасят графити-некролози, особено на местни клирици, както се вижда от края на 7 в. от колоните и стените на атинските Партенон, Пропилеи, Ерехтейон, Гетестион, които са служили като място на упокой на манастирите.

Наистина, византийският елит нерядко си прави гробове в семейни манастири като от 11 в. започва да се разпространява, а от края на 13 в. става вече обичайна практиката да се изготвят надгробия, понякога с дълги стихотворни епитафии-епиграми с неизменно настойчивото споменаване на благородните предци на покойния и званията, сановете, които той е носил приживе, даже с хералдически знаци под формата на лъв, кръст, пояс и др. Последното се обяснява с нарастващото франко-италийско влияние. Например, знатната вдовица Мария Дукеня Комнина Бранена Палеологина, чието име само по себе си говори за нейната знатност, в началото на 14 в. приема пострижение с името Марта и строи за своя именит покоен мъж гробищен параклис при столичния манастир „Паммакаристос”, на чиято фасада слага надпис: „Михаил Духа Глава Тарханиот протостратор и ктитор”, а по-надолу – пространна витиевата епиграма: „Ти се гнуси от земните чертози, бягаше от живота в беден плащ. Ти отиде на война със сатрапите на чувствения свят, премина в мощната Божия крепост. Аз ти правя могила, истинска багреница, или раковина, или чашка за украсено с бодли цвете. О, мой бисер, порфир, чуждоземна роза. Нека даже ти, откъснат, затрупан с камъни, за да предизвикаш в мен потоци сълзи, самият ти си жив и виждаш Живия Бог, като ум, освободил се от страстите, съпътстващи материята, отново приготви за мен своя чертог. Това ти пише твоята предишна жена Марта”. Даже такива помпозни епитафии и „печални песни” обаче се адресират до ограничен кръг хора, както и портретните фрескови изображения на стените на късните църкви и параклиси. Интересно е, че тези портрети понякога изобразяват високопоставен поръчител (поръчителка) на погребение в манастир преди приемане на монашески постриг, и след това – вече умирял за света и получил ново име в знак на „новото си раждане” в Небесното царство. Главното е, че Господ Бог и без това знае имената, делата и помислите на Своите починали чеда, заставащи пред Него.

Според византийското гражданско право под ударите на закона за томборихията попадат и пренасящите останки, кости, мощи „без царска или епископска заповед или без решението на началстващ”. Св. Йоан Златоуст се възмущава по този повод: „Кое може да бъде по-нечестиво от заповедта: изравяйте костите, пренасяйте труповете! Тези чужди правила ги въвежда демонът на гробокопачеството! Къде се е чуло да се влачат мъртвите? Къде се е виждало да се пренасят телата?”. Гроборазкопаването строго се забранява, макар по неволя освидетелстването на останките на мъченици и пренасянето на св. мощи да е съпровождано от изравяне от могилите или изваждане от гробниците.

Освен това монасите имат особен обряд на погребение, получил с времето името атонски обряд. Той се състои в това, че три години след смъртта, с благословението на игумена, гробокопач изважда костите на починалия монах от гробницата. Съпроводено с пеене на малка панихида, те се измиват с осветено църковно вино или родостама – смес от вода и вино, а монасите разгадават съдбата на починалия по вида и цвета на костите. Ако тялото се окаже неразложено, това се смята за признак на греховност, за липса на святост и всички братя получават специален молитвен канон за непростените грехове на починалия, а духовник или епископ чете над останките разрешителна молитва. След това трупът отново се заравя и след няколко дни отново го проверяват. Ако плътта се оказвала изчезнала от костите, поставяли ги в манастирското костохранилище – липсанотека.

Изобщо, въпросът за неразлагането на покойника не е прост и поражда множество недоумения и двойствени тълкувания. Ако останките са сухи, още повече ако излъчват приятна миризма или миро, това е служело като сериозно основание починалият да бъде признат за светец. Ако, обратно, са зловонни, почернели, подпухнали, това е означавало крайна степен на греховност и най-вероятно признак, че този човек е бил отлъчен от Църквата и предаден на анатема. За светските лица обаче подобна „експертиза” не се е прилагала. Атонският обряд дори сред монасите е използван рядко, а и погребението на миряни на манастирска територия става само с епископско разрешение и е по-скоро изключение, отколкото правило. Неслучайно се смята, че една от причините за бурното разпространение на византийските манастири през 11-12 в. става стремежът постъпващите в тях монаси да бъдат погребани в манастирското гробище.

Средната продължителност на живота на византийците не е била голяма, което по принцип е характерно за античното и средновековното общество. Старостта е започвала много рано, във възрастта, която днес наричаме зряла. За много възрастни са се смятали 50-60-годишните, а 70-годишният е бил много стар човек. Опитите да се систематизира продължителността на живота на известни лица въз основа на писмените извори дава много разнообразни резултати. Изглежда, че „дълголетници” са били отделни василевси, учени, писатели и монаси, разбира се, ако техният живот не е прекъсван насилствено от меча на заговорници или от бойни рани. Имп. Маркиан, например, е имал болни крака, от чието възпаление получава „гниене” (гангрена), вследствие от която, боледувайки пет месеца, умира на 65 години. Лъв I умира от дизентерия на 73, а Зинон умира по същата причина на 60-годишна възраст. Прославилият се със своята феноменална пестеливост и удачна финансова политика имп. Анастасий I Дикор умира в 518 г. на 91, след като е царувал 27 години и 3 месеца. Разказват, че той не понесъл уплахата от резкия гръм на мълния. Имп. Юстин I умира на почетната възраст от 75, от язва, отворила се в крака му, или от стара бойна рана от стрела на главата. Юстин II, син на сестрата на Юстиниан Велики, е бил болен от хронична подагра, а към края на живота си проявява признаци на безумство (разказват, че яздил из двореца на детска играчка) и освен това е страдал от нетърпимо задържане на урина, така че се съгласил на ампутиране на гениталиите. Но операцията не го спасила. По думите на Михаил Сириец, „целият му корем изгнил, той претърпял ужасни болки и след това умрял”, впрочем на достатъчно преклонна възраст. Неговият млад приемник имп. Тиберий, умира от баналната дизентерия, успявайки да царува едва 4 години. Сменилият го Маврикий е бил наказан по заповед на узурпатора Фока – на почетната възраст от 63. Ираклий I, покорителят на Персия и неудачник във войната с арабите, умира от водянка на 66. Приблизително на същата възраст умира и основателят на Исаврийската династия, иконоборецът Лъв III. Неговия син Константин V, който е бил с крехко здраве, умира на 57, заболявайки по време на военен поход. На такъв поход се заразява със силно разстройство и василевсът-иконоборец Теофил, умрял няколко години по-късно на възраст около 30 години. Лъв VΙ Мъдри, ярък представител на Македонската династия умира от болест на стомаха на 46, а другият император-учен Константин VII Багренородни, също не достига дълголетие, умирайки от болест или от отрова на 54. Неговият син Роман II, развалил живота си с излишества, живее едва 24 години. Императорът-воин Йоан Цимисхи умира на 51, макар причината за смъртта му вероятно да не е била заразна болест, придобита при похода му на Изток, а отрова. Прочутият Василий II Българоубиец доживява до 67. Константин IX Мономах умира на 55, като подаграта го превръща в пълен инвалид. Основателят на династията на Комнините Алексий I на възраст около 70 е покосен от тежки болести, поразили краката и сърцето му. Основателят на последната династия византийски императори – Михаил VIII Палеолог доживява до 58. Затова пък отреклият се от престола в 1354 г. 58-годишен Йоан Кантакузин доживява до 88, прекарвайки остатъка от живота си в манастирите в Константинопол, Атон и Пелопонес.

Изчисляваме, че средната възраст на представителите на Македонската династия достига 59, на Комнините – 61, на Палеолозите – 57, на палеологовите интелектуалци 67.3, на отшелниците, аскетите, светците – 80 и повече години. Например, известният праведник, нищелюбивият Филарет Милостиви, който е станал родственик на царското семейство благодарение на брака си с внучката на имп. Константин VI, според неговото житие „проживял 90 години без да загуби нито зъби, нито зрение, ни слух, но запазвайки приятен цвят на лицето, подобно на ябълка или роза”. И изобщо във Византия са се отнасяли към старостта не като към слабост и изкуфяване, а като към мъдрост и умение да разбираш.

В обикновените семейства обаче смъртта е отнемала живота на много млади хора (20-40-годишни), в най-продуктивния период от живота. От жените 71% умират преди да достигнат 45, а 74% от мъжете не достигат до 50. Малцина преживяват 70-те. Т. нар. фокус-коефициент за тези групи население е установен в рамките на 3 до 4.5, което е по-ниско от аналогичния показател 4-5, който се използва при изследванията за феодална, полубедна Западна Европа, където да доживееш до 35 е било истинско щастие. По тази причина византийското общество, както и всяко друго средновековно, е било достатъчно младо. Ако отчетем мъжките и женските показатели, там от наша гледна точка средната продължителност на живота е мизерна – 22-23 години. Освен това, ако сравним данните за продължителността на живота в късновизантийското общество с по-ранните, няма да намерим значими промени. Сведенията за периода на Късната античност, основани на изследванията на скелети, свидетелстват, че средната възраст на човека към момента на смъртта е била 36.5 години: 40-45 за мъжете и 30-35 за жените. Повече данни, събрани на основата на надгробни надписи, свидетелстват, че повече от половината смъртни случаи са във възрастта от 25 до 34 за жените и от 35 до 44 за мъжете, докато останалите умират от 45 до 54 (жени) и от 55 до 64 (мъже). Аналогични резултати, получени при изследване на по-късни периоди: Коринт, 1050-1300 г. – 34.8, Атина и Беотия, 600-1400 г. – 35.7, при което продължителността на живота на мъжете е средно с 6.6 повече от тази на жените.

В свят, който не познава антибиотиците, особено голяма е била детската смъртност. В кримския Херсон през 12-13 в., например, делът на умрелите деца е бил 56%, в Коринт в началото на 14 в. – над 40%, т. е. почти половината не са достигали пълнолетие. В едно село в Македония през 1300 г. се родили 32 деца, но 8 от тях умрели още първата година, а още 8 през следващите 5. Повечето деца напускат живота преди да навършат 5 години. Именно затова при достатъчно високото ниво на раждаемост, например 22 души на 100, броят деца, достигнали зряла възраст, не е превишавал две на семейство. Св. Григорий Богослов си спомня, че в неговото семейство смъртта на майка им доживял само един син. Михаил Псел разказва в своите мемоари, че той е бил третото дете, неговата най-голяма сестра умряла млада, а дъщеря ѝ починала от шарка на 14.

Децата често са били погребвани в недълбоки могили, а понякога полагани между костите на възрастните. Понякога около градските храмове или в извънградското гробище има специални участъци само за деца. Такива детски гробища възникват много по време на масово покосяващите деца епидемии. Понякога умрелите преди раждането деца или новородените не са били погребвани изобщо или по-точно погребвали са ги под пода на жилищните помещения, очевидно смятайки, че, некръстени, те нямат нито нравствена, нито лична, нито духовна идентичност и трябва още да молят Господа ги кръсти и спаси. Толкова чести загуби не са могли да не доведат и до привикване – даже скръбта може да стане привична, ако идва твърде често.

Ромеите се стараят да посрещат смъртта в кръга на семейството, роднините, преди това да се изповядат искрено пред свещеник, духовен отец, да прочетат Символа на вярата, да се помолят на Всевишния и да приемат св. Причастие. Тогава душата на умрелия е получавала шанс да преодолее очакващите я след смъртта митарства и да премине Небесните порти към Небето. В житието на преп. Теодора Константинополска († 940 г.) неговият съставител Григорий, ученик на прочутия Василий Нови, описва сън, по време на който се бил срещнал с умрялата на градината на Небесната обител и тя му разказала как злите духове-мъчители са я изпитвали по пътя към Божия престол, като я обвинявали в многобройните митарства в празнословие, сквернословие, лъжа, клевета, преяждане, пиянства, кражба, сребролюбие, свидливост, лихварство, неправда, тщеславие, завист, гордост, гняв, злопаметство, разбойничество, прелюбодеяние, противоестествени блудни грехове, идолослужение, жестокосърдечие – именно понеже тя не се била изповядала чистосърдечно преди смъртта си.

Самотният, скрит от очите на другите преход в другия свят е плашел, изглеждал е позорен. Чувствайки приближаването на края, някои приемат монашески постриг, получават монашеско име или молят да ги погребат в монашески дрехи. Споменатият старец Филарет Милостиви, свят праведник от 8 в., умирайки, предварително плаща за празен саркофаг за себе си на гробището на столичния манастир „Хриси”, събира децата и внуците си, говори с тях, прощава се с всеки, особено с внука Никита, комуто завещава „да разкаже на всички, какво се случи с нас, за да помнят бъдещите поколения”. Срещу известно заплащане, с разрешението на епископа и игумена наистина е било възможно да си закупиш гробно място в манастир. Например, в завещанието на известния историк от втората половина на 9 в. Михаил Аталиат пише: „Давам 8 номизми на клириците на „Св. Георги Кипариски”, за да ми отделят специална гробница, която оставям и за своите потомци”.

Понякога в обителта постъпват преди смъртта, какъвто е случаят с византийския военачалник Ваан в 10 в., син на св. Мария Нова, който пристига в Константинопол да се лекува от бъбречно заболяване, но виждайки, че нещата се влошават приема монашески постриг и скоро умира. Същото се случва и с Константин IX Мономах, когато здравето му започва бързо да се влошава, както и със страдащия от подагра, инфаркт и сърдечна недостатъчност Алексий I Комнин. И единият, и другият са докарани в палата към манастира „Мангана”, където за тях е могло да се полагат грижи. Тази обител на св. Георги Мангански е сред най-разкошните сакрални съоръжения, които Константинопол някога е виждал. Съвременникът Михаил Псел възторжено пише, че „поляните зад оградата не могло да бъдат обхванати нито с взор, нито с мисъл”, а самото „здание било украсено със златни звезди, като небесен свод… Там имало фонтани, пълнещи водоемите, градини, някои от тях висящи, а други се спускали надолу, преминавайки в хоризонтална плоскост, и къпалня, толкова красива, че не подлежи на описание”. В тази къпалня-басейн Константин Мономах се е спасявал от жестоките постоянни болки. Той получава възпаление на дробовете и умира, погребан в предварително подготвен в този манастир гроб, за чието изграждане изхарчва голямо количество злато. Вече след смъртта му на 11.12.1282 г. в съседната тракийска обител през нощта е пренесено тялото на починалия от тежка болест в своята военна шатра василевс Михаил VIII Палеолог, а неговият син Андроник успява да извика на смъртното му ложе свещеник със св. Дарове за последно Причастие.

Не всички обаче успяват да умрат така възвишено, още повече сред такива красоти. Светът на мъртвите, както и светът на живите, не е единен. Престъпници, самоубийци, чужденци, неизвестни странници – всички те са погребвани отделно. Даже св. Стефан Нови, безпризорен скитник, починал в 6 в. в крайпътен птохион – дом за бедни, е погребан в проста обща могила, колективен кимитирий.

Случаите на суицид във Византия като цяло са рядкост: спирало ги е християнското съзнание за голямата греховност на тази съдбоносна стъпка пред Бога, Който е заповядал да се търпят докрай всички, дори най-страшните несгоди. Именно затова измъчената от болест Евдокия, най-голяма дъщеря на безпътния имп. Константин VIII (963-1028), брат на Василий II Българоубиец, не се решава да вдигне ръка срещу себе си и постъпва в манастира „Липс”, където, умряла за света, свършва дните си като монахиня. Но понякога доведените до краен предел нерви не издържат – особено при случаите на поражение в политическата борба, в очакване на арест по тежко обвинение, при необратимо сурово наказание от закона или в стремеж да се скрият имената на други съучастници в някое престъпление. Тогава е идвал редът на отровата, приемана тайно, през нощта, или на смъртоносен скок в морето от кораб или от прозорец, както става в 1031 г. със замесения в заговор патриций Константин Диоген, доведен за разпит във Влахерна. Самотна, безизвестна могила извън града става мястото, приело праха на този страдалец.

Впрочем, при заника на Византия оригиналният във всичко Георги Гемист Плитон създава философска идеология, оправдаваща „доброволната смърт”, отбелязвайки, че такъв стремеж е присъщ само на човека и неслучайно отсъства при животните, така че за човешката душа суицидът не е гибелен, след като тя „скланяла към мисълта, че животът в единство с тялото вече не може да ѝ бъде от полза”.

Смъртта на императорите

Погребенията на императорите, ако не са свалени от заговорници, се превръщат в пищна церемония. Тялото на починалия е поставяно с всички регалии на царската власт в зала 19 на акувитите в Големия дворец. Например, тялото на прославения Константин Велики, умрял на Петдесетница, 22.5.337 г., остава изложено в продължение на три и половина месеца, докато наследникът му не заема трона, в главната дворцова зала на висок подиум, в златен ковчег, покрит с пурпурна тъкан, като през цялото това време се е извършвал дворцов церемониал в чест и в името на императора. Духовенството на Великата църква организира продължително погребално бдение на светлина от свещи, пеят заупокойни молитви, псалми. Като цяло, това е произвеждало твърде тягостно впечатление. След трикратен възглас „Върви, императоре, зове те Царят на царстващите и Господ на господстващите!”, императорската стража пренася тялото в дворцовия вестибюл в Халки. Оттам, съпровождани от въоръжени войници, го занасят в една от църквите – по правило, в любимия храм или манастир, нерядко основан от починалия император, който е ставал мавзолей. Когато процесията стига до там, ръководещият церемонията отново трижди възглася: „Влез, императоре, зове те Царят на царстващите и Господ на господстващите!”. След това извиква: „Свали венеца от главата си!”. С тези думи от главата на императора свалят скъпоценната стема и вместо нея слагат пурпурна лента. След това с песента „Светий Боже” затварят саркофага и погребението свършва. Много рядко има случаи такива знаменити покойници сетне да бъдат канонизирани, т. е. приобщени от Църквата към лика на светците.

Същият ритуал е спазван за императрици, други членове на царското семейство и дори погребението на малолетна византийска принцеса събира множество народ, които желаят да се простят с нея. Богословът св. Григорий Нисийски казва в проповедта си за смъртта на Пулхерия, дъщеря на имп. Теодосий I, за която правят малък, подходящ за детското тяло, но разкошен саркофаг от мрамор с два чудно красиви ангела: „Виждам човешко море, простиращо се докъдето стигат очите, храмът е препълнен с хора, църковният двор, близкият площад, улиците, кръстовищата, „Меси” [централната столична улица], страничните алеи. Всички искат да видят това свещено цвете, лежащо на златното ложе”.

В ръцете на управляващите страната крупни чиновници понякога са се събирали огромни богатства. И велможите си строят църкви или параклиси, които е трябвало да им служат като мавзолеи. Прекрасен пример за такава сграда, влязла в съкровищницата на късновизантийското изкуство, е идеално хармоничната неголяма константинополска църква на Христос Спасител в манастира „Хора”, възстановена през 1315-1321 г. от великия логотет на василевса Андроник III, прославения философ, писател и учен-енциклопедист Теодор Метохит. За своето любимо „дете” той похарчва значителна част от имуществото си, като украсява храма с изискана стенна мозайки, фрески с множество изображения на всевъзможни светци, мраморни панели, в които цветовете и светлината изумително играят. В наши дни това съкровище на византийското изкуство от Палеологовата епоха е една от най-красивите забележителности на Истанбул и се нарича „Кахрие Джами”. Изпаднал в немилост след свалянето на Андроник II в 1328 г., загубил всичко, нещастният Метохит, комуто приписват греховете на повелителя му, а богатия му дом изгарят, в крайна сметка завършва живота си като монах в построения от него манастир, като приема схима с името Теофлет. В криптата пък на този храм, под пода, са погребани прочутите светци-защитници на иконите от 9 в. Гробовете са разположени и в стените на нартекса и в ексонартекса на храма, както и под пода и в нишите на параклиса „Хора”, където има и портретни изображения на погребани тук благородни и могъщи велможи, и лица с царска кръв от втората половина на 14 в.

Епидемиите

Много преждевременна смърт настъпва заради епидемиите, които са били нещо обичайно. Провежданите по този начин „чистки” на населението водят до опустошение на цели села и особено на градовете. В тези случаи болестта буквално ходи от дом в дом, носейки масова зараза и летален изход. Най-зловещата пандемия, влязла в историята като Юстинианова чума, от 541 до 749 г., преминава Средиземноморието около 18 пъти, т. е. веднъж на 12 години, като намалява населението на Византийската империя с 24-28 милиона (20 души на кв. км.) в началото на 6 в. до 7-13 милиона (9 на кв. км.) през 8 в. Едва през 9 в. започва демографски ръст, а в 10 в. вече има недостиг на продоволствия и борба на аристокрацията за земя. Към 1025 г. империята отново има около 20 милиона население (20 души на кв. км) и по-нататък прирастът не намалява, макар и броят на жителите да намалява поради хроничните териториални загуби и миграцията. Към 1280 г. площта на страната се равнява приблизително на една четвърт от това, която тя е заемала в 1025 г. – около 350 хил. кв. км. и наброява 3 до 5.5 милиона население. Нов удар нанася втората пандемия от смъртоносна чума, патетично описана от Йоан Кантакузин в неговите мемоари: през трагичната 1348 г. тя изтребва една трета от населението на Константинопол. Ромеите, загубили имунитета, изработен към средата на 8 в. против изключително заразната пръчка [plague] на Йерсен, както и преди се оказват недостатъчно въоръжени, за да се борят с това бедствие. Както, впрочем, и латиняните. „Черната смърт”, появила се през пролетта на 1348 г., за две години отнема живота на 20 милиона на Запад – повече от половината население – и рязко засилва демографската криза. Не е по-добре и във Византия, която се сблъсква с тази катастрофа година по-рано и губи не по-малко от една трета от населението си. В резултат до завоюването си от османците през 1453 г. тя довежда до 11 вълни на инфекцията, усложнили и без това критичната демографска ситуация в империята. Има основания да се предполага, че в Македония, една от областите с най-много запазили се късновизантийски писмени източници, чумата става една от основните причини за опустошаването на селските поселения. През втората половина на 14 в. Гърция има най-много опустошени села за целия период на съществуването си, чак до 19 в. Демографската криза от първите вълни на чумата очевидно стимулира масовата емиграция на албанците към Пелопонес.

Не бива обаче и да се преувеличава степента на фаталност на подобни преломни граници на смъртта, както понякога правят византинистите. Римските писатели Прокопий Кесарийски, Евагрий Схоластик, Йоан Ефески, Михаил Псел и Анна Комнина описват в детайли някои патологични промени, тъй като лично са ги наблюдавали, а следователно са били близо до умиращите. Лекарите работят плътно до болните, хората, погребващи мъртвите, далеч невинаги се заразяват. Джордж Бейкър правилно отбелязва по този повод: „Най-тревожното и демобилизиращо свойство на чумата е била нейната очевидна ирационалност. Медицинската наука по онова време, а тя далеч не е била така лоша, както ни се струва днес, е била в безизходица. Не могли да се спрат на нито един от тогавашните методи на лечение. Всички предсказания за епидемията се оказвали лъжливи. Лекарите не са били в състояние да причислят чумата към нито един от известните видове болести. Опитите да разберат причината и природата на болестта се оказвали безплодни. Очевидно е било само едно. Ако бубонът на тялото загниел и се отворел, то болният оздравявал. Но този процес не е могло нито да се ускори, нито да се контролира. Нищо в тази болест не е подлежало на въздействие. Всичко, което са могли да направят, е да се опрат на вярата, на здравия разум и да чакат напастта да мине, ако ѝ е било съдено да отмине”.

Църковният историк Евагрий Схоластик и самият имп. Юстиниан I заболяват през първата вълна бубонна чума от лятото на 542 г. При Евагрий даже откриват подуване в слабините, но и той, и императорът оцеляват, след като няколко седмици са били между живота и смъртта. Евагрий така описва своите наблюдения: „Едни умирали само от това, че общували или живели заедно [с болни], други – само докосвайки ги, трети – оставайки в дома им, четвърти – срещайки ги на агората, а някои, като бягали от поразените от чума градове, я избегнали, като предали болестта на здравите. Други пък тя въобще не докосвала, макар те да живеели с много заболели и да се докосвали до болните, и даже до умрелите. Някои пък страстно желаели да умрат поради гибелта на децата си и на целия си дом и заради това постоянно пребивавали с болните, но останали невредими”.

Не бива да се преувеличава и ниското ниво на хигиена и мизерното санитарно състояние на византийските градове, които не са били толкова лоши колкото градовете на средновековната цивилизация на Запад. Ромеите не са пренебрегвали нуждата да се мият, да се подстригват, да сменят дрехите си.

Обсади, природни бедствия

Като цяло смъртните случаи са разнообразни, но всички те пораждат усещането за безнадеждност, за нестабилност на живота. На бедните се е случвало да умрат от глад, предизвикан от лоша реколта, стихийно бедствие, многомесечна вражеска обсада или постоянно недояждане. Представители на аристокрацията, включително императори, са могли да намерят края си в пристъп на епилепсия след пир, от неумерено преяждане, от мазна, тежка храна, от лоша вода, да умрат на лов, от отровна стрела или от меч на наемен убиец, могли са да бъдат разкъсани от собствените си стражи, да паднат от коня по време на разходка, да паднат на плочата на циканистирия при игра на поло или дори да потънат във ваната. Гражданите пък са могли да умрат по време на работа, например, под свлякъл се товар на пристанището или от рухнали строителни дървета. Случайни убийства са ставали по време на състезанията на селските стрелци, когато бащина стрела е могла да прониже малкия син.

Случвало се е и по време на обсадата на градовете жителите да прибягнат дори до човекоядство, гонени от жесток глад, като това е могло да бъде и масово явление, както се случва в 503-504 г. в обсадената от персите Амида. Същото описва и Георги Пахимер за обсадения от турците западномалоазийски гр. Трали: ако с глада са могли да се борят, ядейки трупове на умрял добитък и мъртви човешки тела, то жаждата покосява хората на тълпи, заставяйки ги да режат жилите на конете и да пият кръвта им, предпочитайки да бъдат заклани от враг, вместо да търпят тези мъки. И изобщо, в районите на военните действия смъртта е могла да приема неочаквани форми. В измъчената от римските и от персийски войски Месопотамия, например, свикналите да се хранят с трупове на убити диви зверове нападат самотни хора, особено по пътищата, а понякога влизат в селата и залавят деца.

Понякога нещастните случаи е могло да застигнат човека и у дома. Евреинът Евпрас, глава на свещениците в Антиохия, „паднал в котел с кипящ восък и умрял”. Даже светците са могли да умрат по фатален начин, като например прочутият подвижник от 10 в., монаха Атанасий Атонски – верният приятел на василевса Никифор Лука, умрял по време на преустройството на църквата си. Разбойници и грабители по пътищата също носят смърт, макар че за убийства в градовете няма сведения, ако не броим убитите от заговорници императори и масовите разправи с бунтовници по време на въстания (бунта „Ника” през 532 г. в Константинопол или на зилотите в Солун през 1340 г.).

Жените са могли да станат жертва на насилие от загубил разума си маниак. Във Великия патерик се разказва как в пустинята „Скетис” един пастир нападнал работеща в полето бременна и разпрал корема ѝ, „желаейки да види как плодът лежи в утробата ѝ”. След това, през целия си останал живот той се молел за прошка в манастир и най-забележителното е, че по думите на източника, Бог му простил този чудовищен грях, който по човешки не може да бъде простен.

Немалко загиват при пожари, обхващащи цял град, други остават погребани под развалините по време на земетресение. Легенда разказва за дете, изхвърлено от земния трус на 25.9.437 г. толкова високо, че стигнало до небето, където успяло да чуе пеенето на ангелска молитва, и падайки на земята, преди да умре, успяло да предаде чутото на патриарха, който заповядал да го погребат в прочутата столична църква „Св. Ирина”. Годината 447 донася множество необичайно силни земетресения, продължили няколко месеца, разрушили градове, даже мощни отбранителни стени и кули, изчезват реки, а в безводни преди места възникват убийствени наводнения, 3 или 4 дни без прекъсване вали дъжд. Великият пожар от 465 г. за 4 дни унищожава 8 квартала на Константинопол, площ с дължина 2.5 км. и ширина 1 км., където не остава нищо освен димящи развалини. След това половината от гигантския град е трябвало да се застрои наново. От 475 до 603 г. в столицата има още 12 пожара. Силните трусове и предизвиканият от тях пожар на 29.11.528 г. в Антиохия отнемат живота на 4 870 души, след което страданията на жителите се задълбочават от необичайно сурова зима, принудила антиохийците да бягат от своя полуразрушен, западнал град.

Не по-малко беди носят наводненията. Евагрий Схоластик си спомня как при управлението на Юстин I Едеса в Месопотамия, „град огромен и процъфтяващ, бил потопен от придошлите води на река Скирт”, приток на Ефрат, така че „безкрайно множество хора умрели, увлечени от водата”. За такова внезапно пролетно наводнение в 525 г. пише Захарий Митилински: „… било обед, храната още била в устата на хората, когато ги застигнали водите от наводнението на Дайсан”. Следи от мощно бедствие, подобно на цунами, археолозите откриха на южното столично пристанище „Елефтерий”, където са намерени добре запазени останки от камили, коне и 24 кораба с всичко, което е било на тях.

И писмените източници, и откритите от археолозите човешки останки със следи от нараняване показват, че опасността от насилие и смърт са били определящи фактори в живота. Немалко византийци загиват при вражески нашествия – изкормени, посечени, изгорени живи в превзетите градове. След превземането на Йерусалим от персите в началото на 7 в., например, тук са заклани по-голямата част от момичетата, жените и монахините, опитали се да се съпротивляват на насилниците. Някои, като не желаят да бъдат опозорени и изнасилени, сами провокират враговете да ги убият. В прекрасната поема за легендарния герой Дигенис Акрит има ярко описание на дере, запълнено с трупове на обезобразени от сарацините девойки:

„Убити много там намериха, обагрени във кръв,
една обезглавена, без ръце, без крака е друга,
на третата разрязан е коремът, откъснати са всички членове
и да разпознае мъчените никой на света не можеше”.

Останалите непогребани тела в унищожения от пожар кримски Херсон през 13 в. могат да означават, че катастрофата, обхванала града – нападението на селджуки или на монголи, не оставя живи, които да се погрижат за загиналите.

Смъртта в армията

Смъртта върви редом с византийската армия, а причина за гибелта на войниците стават не само битките, но и болестите. Особено големи са загубите при поражение. Характерен пример е сечта, устроена от българите на византийската армия в планински проход през юли 811 г., когато загива почти цялата войска, заедно с имп. Никифор Геник а със смъртоносна рана, счупен гръбначен стълб и парализиран, три месеца по-късно умира в агония и неговият син Ставракий. Римляните не могат да забравят и онези 42 воини-мъченици, пленени от арабите в малоазийска Амория през 838 г. и отказали да приемат исляма – след 7 години страдания в плен те са обезглавени на брега на р. Тигър. Анализът на сраженията на Комнините показва, че в тях загиват 20% от войниците, като една пета са загинали в първите, най-страшни две-три минути на боя. Впрочем, отделни битки се оказват и успешни, без никакви загуби.

Военната професия не се смята за почетна във Византия, макар службата в армията и особено в офицерския състав да се приема за доста престижна и високоуважавана. Империята не пропуска възможността да демонстрира военната си сила, особено когато я има. Като цяло обаче по парадоксален начин византийците съчетават войнствеността с миролюбието и се стремят на всяка цена на избегнат въоръженото противопоставяне. Гледат с неприязън на войната, особено на войната заради самата война, и на свързаното с нея кръвопролитие като на неизбежно зло, като се стараят да прибягват към него само когато всички други начини да получат желаното – интриги, подкупи, така шокиращи чужденците, сложни дипломатически преговори, скъпи подаръци, раздаване на гръмки титли, плащане на данък, даже отдаване на императорски дъщери и племенници на вражески владетели – се оказват изчерпани. Политиката да не се воюва, а да се удържат враговете, да се купува мирът е била, разбира се, изключително скъпо удоволствие. Тя е изисквала злато, злато и пак злато. Ромеите обаче съзнателно и майсторски вървят само по този път, за да избегнат по възможност още по-голямото и излишно изразходване на скъпи ресурси – както човешки, така и материални.

Освен това пацифизмът им се подкрепя и от християнската вяра, която се смесва с политическата стратегия на оцеляването, провъзгласила оправданието на войната като необходимо, макар и най-лошо от всички зло, извършвано преди всичко за защита на римския свят, на своята страна и народ и на православната вяра. И въпреки това св. отци, като например Василий Велики, осъждат убийството дори по време на „справедлива война”, т. е. законна, богоугодна, а не междуособна, и изискват отлъчване от общение за 3 години на воина-стратиот, убил врага си в бой. За византийското мислене е съвършено чужда идеята за „свещената война”, а още повече мисълта, че убийството – дори и на иноверец – може да стане основание за прощаване на грехове. Именно затова военните в оставка често постъпват в манастир, не само за да имат обезпечена старост, но и за да се покаят за греховете си и да получат душевен покой. Смъртта на бойното поле не се смята за славна. Отчасти това се обяснява с древния стремеж на ромеите, усвоили до най-големите тънкости изкуството на войната, да я водят преимуществено с помощта на чуждестранни наемници, което превратно е тълкувано от някои като „изнеженост” на византийците и липса на мъжество. Дукът на Кипър, например, а след това стратег на Аталия, Евматий Филокал, прекрасен администратор, дипломат, ревностен изпълнител на желанията на Алексий I Комнин, съвсем не е запознат с военната практика и даже не може да опъва лък и да се прикрие зад щит, което обаче не му е пречило прекрасно да разбира теорията на военното дело, да умее отлично да подготви засада на неприятеля и да взема тълпи от вражески пленници.

Участието на клирици в бойните действия и проливането на кръв е било специално забранено от каноничното право и упражняващите се във военното дело са лишавани от свещен сан. Което рязко ги отличава от западния клир, където никой не би се удивил на смел епископ в пълно бойно снаряжение – с кръст в едната ръка и боздуган в другата, водещ на бой своите буйни васали.

За разлика от другите средновековни военачалници, византийските командващи, пълководците не са настроени да проливат възможно най-много кръв на своите воини и на варварите, макар войната против последните да се е смятала за напълно оправдана, тъй като варварите изповядват друга религия и в своето безумие се опитвали да посегнат на „богоизбраната Империя” и на нейния идеален – от гледна точка на ромеите – ред и устройство. Отхвърляйки Империята и императора, тези земни подобия на Небесното царство и на Самия Господ, те въставали – в представите на византийските книжници – срещу самия Бог и, следователно, поставяли себе си извън закона. Тогава войната против тях е придобивала характер на не просто справедлива, а на свещена война, победата в която е оправдавала използването на всички средства, даже най-кървавите и жестоките. От гледната точка на византийците, това се е правело и за благото на самите варвари, за тяхното спасение, за насочването им към пътя на истината и приемането им в лоното на „богоизбраната държава”. Спечелената победа е показвала, че Господ е на страната на ромеите и което е свършено, е свършено според Неговата воля и не може да се смята за престъпление и нарушение на главната християнска заповед „Не убивай”.

Впрочем, безмилостните разправи с чуждоземци, особено пленници, са рядкост за византийците. Например през 503 г. магистър Келер, сражавайки се с персите, в своето ожесточение заповядва на пълководците си да убиват на вражеска земя всички мъже на възраст над 12 години, а ако се намери ромей, спасил такъв мъж, той да бъде убит вместо него. Само жените и децата е трябвало да бъдат взети в плен, докато персите убивали и тях. Понякога войната отприщва зверска жестокост и в двете страни, както е през 814 г. в ожесточената война с българите на страшния кан Крум. Имп. Лъв Арменец успява да проникне навътре във вражеската територия, където неговите войници, като пощадяват възрастното население, започват да залавят всички деца, които намирали, и да им разбиват главите с камъни. Военният трактат от 10 в. За битките, който е посветен на партизанската война в пограничния изток на Мала Азия, съвсем не по рицарски съветва военачалника – ако войската му е трябвало да се придвижи по-бързо – да избие пленниците. Прочутият военачалник Георги Маниак, героят, отвоювал Сицилия от мюсюлманите, отчаяно се сражава с лонгобардите и норманите в Южна Италия през лятото на 1042 г. и издава суровата заповед да избиват и бесят всички наред, без значение на пол и възраст, дори и тези с духовен сан, а децата най-често са погребвани живи.

При все това обаче ромеите не забравят Евангелието, думите на Христос, че „Синът човешки дойде не да погуби човешките души, а да спаси”. „Всеки взел меч, от меч ще погине”. Св. Макарий учи, че човекът е по-скъп не само от всички видими твари, но и от ангелите. В края на 6 в. Стратигикон-ът на Маврикий предписва за целесъобразно да се обещае да обсадения враг „свобода и пощада” и да се демонстрира пред него „освобождаване на пленниците”. Същото съветва стратега, водещ обсада, и Тактикон-ът на Лъв. На езика на местните, той трябва да обяви, че нямащите оръжие няма да бъдат убити, „за да може и другите, като видят твоето добросърдечие към покорилите ти се, с усърдие да ти връчат своята съдба с надежда, че този, който на теб не ти е причинил зло, не може и да пострада от теб”. Съставителят на Тактикон-а настоява, че е по-лесно да подчиниш един народ не със смърт и жестокост, а с „мъдрост, справедливост и доброта, снизходително покровителствайки дошлите при теб, дарувайки им освобождение от всички повинности и други бремена”.

По възможност са се стараели да запазят живота дори на еретика или на престъпника. Св. Йоан Златоуст заплашва християните с Божия гняв и изтребване, ако те желаят злото на еретиците, а още повече, ако ги убиват. Само Бог може да определя кога и как „всички неизлечимо заразени сами ще се подложат на наказание”. Когато в 821 г. патр. Никифор I съветва Михаил II да накаже еретиците-павликяни, василевсът, макар груб и недодялан войник, пощадява мнозина от тях, вслушал се във възражението на св. Теодор Студит, че такова убийство не е угодно на Бога, като се аргументира с това, че ще дойде време и заблудилите се ще могат да се завърнат към православието. Даже след потушаването на кървавия бунт на Тома Славянина и жестокото наказание на узурпатора, същият Михаил Травл заповядва да гонят по хиподрома вързаните бунтовници, но след това ги пуска, пращайки в заточение само няколко архонти от най-верните привърженици на Тома. Такова отношение към човешката личност е изключение в историята на човечеството.

Ромеите никога не развиват култ към смъртта, както е при други народи: никакви „танци на смъртта”, изображения на черепи, скелети, даже скулптурни надгробия на починалите. Както иронично отбеляза византинистът Джордж Денис, византийците не биха разбрали американския Хелуин…

Смъртният не може да разбере смъртта. И все пак, какво е било отношението на византийците към смъртта и в какво се е състояла тяхната „истина в смъртния час”?

Може да забележим, че даже в своите закони ромеите се стараят да избегнат сухата дума „умря”, заменяйки я с далеч по-философския израз: „да изпълниш задължението към съдбата”. Те не само са разбирали, че ще умрат, но и не са се надявали да доживеят до старост. Смъртта в това общество на младите хора е била на прага, фатално близка, но не е плашила, защото важното е било само да успееш навреме и искрено да се покаеш за извършените приживе грехове в този скоротечен живот – в надежда за вечния живот, „който неизменният в словото Си Бог обеща преди вечни времена” (Тит 1:2). По този повод една поучителна история от Житията разказва как в края на 6 в. в столичната болница на св. Сампсон дошъл да умре прочут разбойник. Когато умирал, над неговото тяло бесове и ангели започнали спор кому трябва да се даде душата: бесовете слагали на везните на съдбата планина от смъртни грехове, а ангелите – единствено качулката от главата на починалия, с която той цяла нощ триел леещите се преди смъртта покайни сълзи. И тази мокра от сълзи качулка се оказала по-тежка от всичките му многобройни престъпления. От останалото можело и да не се страхуваш, а само да чакаш Божия съд, който ще настъпи в края на света.

Високонадареният интелектуалец на 14 в. Димитри Кидонис – продължител на хилядолетната гръцка философска традиция, отбелязва в своя трактат с характерното наименование За презрението към смъртта, че страхът от смъртта не е рационален. Обикновеният византиец не се опитва да придаде теоретична обосновка за това. Той ясно разбира, че смъртта е най-близката съседка на живота и затова трябва да цениш всички негови мигове. Неслучайно на портите на кв. „Перама” в Константинопол в продължение на много векове е стоял надпис: „Мисълта за смъртта прави живота по-сладък”. Всеки е бил длъжен във всеки един момент да е готов да се срещне с неизбежното, твърдо знаейки, че тукашният свят не е наш истински дом. Господ е заповядал човекът да умре. И тези, които умират, правят това не защото се е случило едно или друго, а защото хората трябва да умрат. Войната и чумата са били част от света, сътворен от Бога, и жалбите биха били неуместни тук. Малко преди смъртта си св. Теодор Студит пита в едно от писмата си умиращ болен: „Не би ли било по-добре, ако ние, приведените от старостта, съвършено безполезни в живота, трупащи само грях връз грях, да оставим тази нещастна плътска тъмница?…”. Най-важното е било човекът да не бъде изненадан, а да се приготви без смущение да срещне смъртния час, според думите на Св. Писание: „Аз се приготвих и не се смутих”.

И така, смъртта е престанала да се възприема от ромеите като край и заедно с това постепенно е изчезнало усещането, измъчвало гръко-римския езически свят – за „мрачната бездна на края”, за бледия подобен на сянка задгробен живот. Записаните от св. ев. Йоан прочути думи на Иисус Христос са давали на всеки вярващ не просто надежда, но и увереност, че всичко ще бъде различно: „Аз съм възкресението и животът; вярващият в Мен и да умре, ще оживее. И всеки жив и вярващ в Мене няма да умре вовеки”. Същото повтаря и св. ев. Лука: „Бог не е Бог на мъртви, а на живи, защото в Него всички са живи”. Нещо повече, в Послание до филипяни св. ап. Павел нарича смъртта „придобивка” (1:21), защото праведният живот в Христос я е превърнал не в страшно възмездие за греховете, а в радостен венец на целия живот – спокоен като сън преход в другия свят. И св. Йоан Златоуст поучава в своето Пасхално послание: „Нека никой не се страхува от смъртта, защото смъртта на Спасителя ни освободи!… Къде ти е, смърте, жилото? Къде ти е, аде, победата?… Възкръсна Христос и вече няма нито един мъртвец в гроба!”. В друга своя проповед той описва мястото на християнското погребение, колективната гробница-кимитирий така: „Ето защо тези места се наричат място на успението, за да разберете, че умрелият, който лежи тук, не е мъртъв, а само лежи спящ. Както виждате, когато Христос дойде и умря за това, щото всеки човек да получи вечен живот, умрелият вече не се нарича мъртъв, а само лежащ в сън… Виж как навсякъде смъртта се нарича заспиване. Затова и на мястото е дадено това име „място за успение”. Това име е полезно и пълно с мъдрост. Тази дума е достатъчна утеха”. Пет века по-късно по същия начин говори и св. Симеон Метафраст: „… Когато бе издигнат Кръстът и бе победена смъртта, и Адът бе пленен, и променен беше законът на гроба, и смъртта на Христос стана за нас смърт на смъртта, тогава Спасителят – Възкръсналият – след Своята победа над смъртта в Ада, се яви на Своите скърбящи и плачещи приятели, като така удостовери Своята победа!”.

Още веднъж трябва да подчертаем, че за вярващите ромеи смъртта е означавала не край на живота, а промяна в съществуването: във фреските дори човешката душа се е представяла във вид на гол или повит младенец, когото ангел носи в рая или Христос държи в ръце. Случилото се с човека, напуснат от душата, се възприема наистина като сън, а в думата „упокоѝ се” ясно се различава синонимът да „легна да спи”. Например, св. Симеон Метафраст убеждава, че когато Спасителят искал да възкреси Своя приятел Лазар, „Той замислил да покаже, че гробът е само място за сън”. Неслучайно, на стената в късна аристократична гробница в екзонартекса на църквата „Хора” – „Кахрие Джами”, е запазена фреска с изображение на св. Козма Майюмски, автор на погребални химни, държащ в ръка свитък с думите: „Всеки човек съхне като цвете, топи се като сън и се разтваря”.

Разликата между езическата трагична „безизходица” и християнската надежда за блажено въздаяние на вечен живот е била особено отчетлива в разбирането на ромеите за смъртта като триумф, ново светло раждане и затова понякога те я сравняват с обреда на Венчанието, с празник. Както животът, така и смъртта сами по себе си са пътешествие – общо за всички пътешествие във вечността. Светът на мъртвите ромеи е оставал само отчасти външно подобен на предишния, но неговото вътрешно възприемане от света на живите е станало различно, по-спокойно, толерантно, просто, а самата смърт, по израза на френския тантролог Филип Арес, е била „опитомена”. Показателно е, че кварталите на късновизантийските провинциални градове още от 10-11 в. все по-гъсто се покриват с малки квартални, „семейни” църкви, служили едновременно с това и за колективни кимитирии на починалите енориаши. Изградени под пода или в стените на тези църкви, както и редом с тях – в непосредствена близост до частните домове – те символизират тясната връзка между живота и смъртта, възприемани вече изцяло неразделно и, най-важното – безстрашно. Откривайки по-ранни гробове, строителите на новите гробници събират намерените човешки останки и ги препогребват в ями – в могили-костници, твърдо вярвайки, че след няколко хилядолетия неминуемо ще дойде ден, когато Господ ще призове всички – и живи, и мъртви – за Своя последен Страшен съд.

Превод: Златина Иванова

Сорочан, С. Б. „Смерть в Византии” – В: Византийская мозаика”: Сборник публичных лекций Эллино-византийского лектория при Свято-Пантелеимоновском храме, ред. проф. С. Б. Сорочан; сост. А. Н. Домановский, Харьков: „Майдан” 2013, с. 96-130 (бел. прев.).
Подзаглавията в текста са на преводача, а курсивът – на редактора (бел. ред.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u9krw 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме