Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Образът на богослова и пастира в духовното наследство на преп. Паисий Светогорец

Петък, 20 Април 2018 Написана от Прот. Тимотей Фетисов

St Paisios Athonite1

В повечето от случаите човекът, желаещ да се подготви за приемане на свещен сан, постъпва в духовна семинария, където му се предлага да получи нужното образование във факултет или филиал, който обикновено наричат богословско-пастирски. Разбираме ли обаче ние какво означава това в действителност както за преподаващите, така и за учащите се? Очевидно, от самото начало се изисква да се определи смисълът, влаган в понятията богослов и пастир. Затова и не се изисква да се обяснява защо на въпросите на определянето на критериите на автентичното богословие и пастирския идеал не трябва да се отделя първостепенно значение. Както и че най-правилно и логично би било да се обърнем за това към духовното наследство на онези светци, при които откриваме ясни, основани на личен опит от богообщението, описания и на едното, и на другото. В това отношение писмовното наследство на един от най-почитаните светци на съвременността – неотдавна прославения от Вселенската църква атонски монах св. Паисий Светогорец – е неизчерпаем източник на практическо богословие и пастирска мъдрост. Което обаче е още по-убедително е, че сам светият старец разкрива образа на велик богослов и пастир. Той е живо свидетелство за присъствието на Светия Дух в Църквата и за действеността на обетованията, чието изпълнение се отнася до субстанциалните признаци на реалното осъществяване на Новия Завет.

Както пише Владимир Лоски, „богословското дирене предполага предварителното пришествие на Издирвания”.[1] В конкретния контекст богословието на монаха Паисий е личностна рефлексия на един Божи избраник, човешки отговор на вярата и любовта към обърнатото към него Слово на Бога. Ето защо богопознанието на преп. Паисий не е било разсъдъчно и рационално. Неговите начала следва да бъдат търсени в мистичния опит от онези срещи с Бога, които той е описвал като явявания на Самия Христос. Интенцията на богословския гносис, който следва преп. Паисий, се корени в тайнствените слова на св. ап. Йоан: „И вие имате помазание от Светаго и знаете всичко… И помазанието, което вие получихте от Него, пребъдва у вас, и нямате нужда да ви учи някой; но… самото това помазание ви учи на всичко…” (1 Иоан 2:20, 27). Помазание тук означава присъствието на Светия Дух в тази непознаваема област, която в християнската гносеология се нарича традиционно сърце. И макар прот. Василий Зенковски и да е предполагал, че източното богословие не е изработило досега християнска теория на познанието,[2] ние виждаме, че библейската традиция позволява да се съди за наличие на особена мистична молитвена практика, в която сърцето – като синоним на духовното ядро на човешката личност – се явява основен орган на познавателния акт. Механизмът и методът на това познание се заключават в самия смисъл на древноеврейския глагол „познавам”, който на езика на Библията означава съединяване на познаващия с познаваното, на субекта с обекта. На библейски език познание – това е „реалното и отговорно включване на себе си в живота, което поражда дълбоки последствия”.[3] Именно за това говори и преподобният Паисий: „Като преживява в себе си божествените тайни, човекът се превръща в богослов, защото не ги докосва с ума си, а ги преживява в действителността. Неговата вяра постоянно се умножава, тъй като той се движи в едно друго пространство, в областта на божествените събития”. Подобно съединяване обаче, на първо място, не може да бъде извършено чрез рационален метод и, на второ – по силата на едната само воля на човека. Преп. Паисий говори за това в следните образни изрази: „Светият Дух Сам снизхожда – ако намери в човека необходимите за това духовни предпоставки. А духовната предпоставка се състои в това, човекът да очисти от ръждата духовните си кабели и да стане добър проводник – та да може да приема духовния ток на божественото просвещение. По този начин той се превръща в духовен учен, в богослов”.[4] „Словото, изречено от интелекта, … се явява плът – е казвал преп. Пасиий – и затова богословието няма нищо общо с безплодния научен дух”.[5] В унисон с това звучи и мисълта на митрополит Иларион (Алфеев): „Богословието не е нито наука, нито е изкуство, нито е професия – то не е нищо друго, освен мистическо възхождане към Бога”.[6] Предпочитайки да нарича нещата с истинските им имена, преп. Паисий активно се изказва против подмяната и профанизацията на термина богословие, като предпочита да нарича нещата с истинските им имена: „Най-голямото зло се състои в това, че, като се занимаваме със сухо, разсъдъчно богословие, ние представяме нашия разсъдък сякаш той е Светият Дух. А това се нарича „мозъкословие”, от което се ражда вавилонско стълпотворение”.[7]

Причината, поради която преп. Паисий толкова много и така заострено говори за проблемите на богословието, е продиктувана от болката и любовта му към съвременния човек, който страда, включително затова, защото не получава необходимото му духовно лекарство, тъй като обърнатото към него проповедническо „слово, казано от интелекта, не променя душата”.[8] Втората причина е обусловена от това, че в действителност за съвет към него са се обръщали и много от гръцките богослови. Само там, в монашеската килия и при нозете на стареца, те стигали до осъзнаването на това, че богословското изследване не трябва да се превръща в самоцел. Предназначението на богословската наука така или иначе трябва да има сотириологичен смисъл. Та нали същият този монах Пасиий казва: „Както красивата статуя не може да разговаря, така и изкуствените думи не казват нищо на душата на човека”.[9] Не следва да се съревноваваме в оригиналността и да се стремим към изкуствена наукообразност, тъй като това свидетелства само за вътрешна пустота и за духовна несъстоятелност на богослова. „Напротив, – продължава той – ако човекът е придобивал чистота, подир която следва простотата – заедно със своята гореща вяра и благоговение – то в него се вселява Светата Троица и тогава, с помощта на божественото просвещение, той лесно намира ключовете към божествените мисли, получавайки така възможност да изясни боговдъхновените слова по много прост и естествен начин, без да си троши главата”.[10] „Този, който мисли, че ще успее да познае Божиите тайни с помощта на външното научно умозрение, прилича на безумец, който иска да види рая с телескоп” – казва на друго място светецът.[11] Като продължава известната аскетическа традиция на своя земляк Евагрий Понтийски, старецът Паисий обозначава и една епистемологична антиномия между разума и сърцето – между методите на рационалното познание и на съзерцателното постигане. Действително, от една страна, не може да се отрича това, че богословието действа в нашия исторически, все още не преобразен свят и по принуда се ползва от възприетия научен инструментариум и методология, като, за да бъде понятен, използва езика на науката. От друга страна, прибягвайки до ἐπιστήμη, богословието не е задължено да се ограничава до това, но води човека по-нататък – в онази метафизична област, където самата мисъл спира. Неслучайно Владимир Лоски пише: „Богословското научаване заема едно трудно средно положение между ведението (γνῶσις), като харизма и безмълвие, съзерцателно и жизнено познание, и ἐπιστήμη – науката и разсъждението. То обаче – заключава Лоски – никога не трябва да забравя и съзерцанието”.[12] И така, ако вербалната репрезентация на богословското мислене е обусловена от интелектуалните способности и културно-образователния опит на индивидуума, то самото божествено откровяване се съдържа все пак в сърцето”.[13]

Личният живот на истинския богослов не бива да се разминава със собствените му думи, той не трябва да преминава в комфортно кресло. Най-добрата проповед винаги е личният пример. Не може да се говори за милосърдието при жестоко сърце, нито да се пише за гордостта без стремеж към смирение. Преп. Паисий си спомня: „Веднъж, в своя проповед, един богослов призоваваше хората да отидат да дават кръв, тъй като е имало необходимост от това. И мнозина били подбудени от проповедта му, и дали много кръв. Сам той обаче не дал нито капка, макар че кръв в него – да го кажем направо – имало в изобилие. Хората се съблазнили. „Аз – казал им тогава богословът – с своята проповед подбудих народа към даване на кръв и това е все едно че сам аз повече от всички съм дал кръв!”. Така той успокояват своя помисъл. По-добре е било за него обаче да не произнася проповедта, а да отиде и без да вдига шум сам да даде немного кръв!”.[14]

Особено забележително е, че преподобният Паисий разширява обичайното за нас понятие за плагиат и въвежда в него ново духовно измерение: „Невярно постъпва човек, който богословства, използвайки чуждо богословие, защото такъв прилича на бездетен човек, който осиновява чужди деца, а след това ги представя за свои, представяйки се за многодетен баща”.[15] Ако сме свикнали да смятаме за плагиатство в науката заимстването на чужди мисли без посочването на техния източник, то – според класификацията на стареца Паисий – такова своеобразно „духовно плагиатство” се случва всякога, когато богословът свободно, като със своя собствена ученост, оперира с трансценденталните понятия, без да има благоговейното и смирено разбиране, че тези понятия са родени от мистичния опит на светците, който опит – в своята онтологична дълбочина – за самия него си остава недостъпен.

Говорейки относно мотивацията за получаване на богословско образование, преп. Паисий отхвърля като непригодни два от видовете подбуда: „Не следва да се стремим да придобиваме знания: 1) за да помагаме на другите и 2) за да бъдем в състояние да кажем нещо умно”.[16]

И ако непригодността на втория мотив е очевидна поради неговата тщеславност и отсъствието там на любов, то първият мотив („да помагаме на другите”) на пръв поглед предизвиква доверие и съчувствие. Не за това ли говорят мнозинството от постъпващите в семинарията, отговаряйки на въпроса за целите на тяхното постъпване? Преп. Паисий обаче гледа на нещата сякаш от бъдещето и провижда безплодността на тези намерения без разбиране за необходимостта от това, за което е писал св. Григорий Богослов: „Първо е нужно сам да се очистиш и едва тогава да очистваш другите; да помъдрееш и след това да правиш мъдри другите; сам да станеш светлина и едва след това да просвещаваш; да се доближиш до Бога и след това да привеждаш при Него другите; да се осветиш и след това да освещаваш”.[17] И тъкмо затова за постъпване в духовна школа се оказва по-готов абитуриентът, който е разбрал казаното от преп. Паисий, че „… знанията [в областта на богословието] трябва да се придобиват затова, щото да помогнеш на самия себе си”.[18] „Ако някои [дърдорковци] са познали себе си, то, видели своето плачевно състояние, те не биха посмели дори да си отворят устата” – заключава старецът.[19] Само след определен опит в духовната борба против, по израза на стареца Паисий, „злото и огъня на изкушенията” можеш да извадиш „от сърце божествено слово, за да помогне на следващите поколения”.

Без отчитане на горепосочените условия богословското образование може да бъде дори разрушително, предупреждава той. Според мисълта на преподобния, много от съвременните беди на Църквата са свързани с това, че мнозина, получили богословско образование, „са приели догмата с ума си, а не с духа на светите отци”.[20] Затова старецът е съкрушен, че „от всички тях Църквата получава повече вреда, отколкото от враговете на православието”.[21] Истината в цитираните думи на стареца се потвърждава широко от съвременните проблеми на медийното пространство, където понякога срещаме хора с прекрасно разсъдъчно образование, които са завършили духовни академии, но така и не са присадени към благодатното лозе на Църквата.

Говорейки за преп. Паисий като за свят богослов, се налага да се съгласим с един от изследователите на неговата личност, архимандрит Яков (Канаки). Този гръцки богослов откровено е отбелязал: „Да бъде изчерпан словесно образът на стареца Паисий е твърде сложно намерение – в състояние сме само да се осмелим да се опитаме да се доближим до разбирането на преподобния. Защото единствено светец може да разбере светеца”.[22] И действително, ако същността на обикновения човек е непознаваема в своята онтологична дълбочина, тъй като ядрото ѝ представлява непознаваемият образ Божи, то още повече това се отнася до светеца, който тясно е съединил своя образ с Бога до такава степен, че подобно на него е станал – ако използваме израза на св. Григорий Нисийски – μικροθεός, в своята непостижимост „откривайки отпечатъка на непристъпната природа”. И самият процес как именно преп. Паисий, който само с няколко класа начално училище е станал велик богослов на Църквата, а бидейки монах, без никаква степен на свещенство, е станал наставник на пастири и архипастири, ще остане надеждно скрит по своето същество от емпиричното постигане и ще пребъде като тайна на боговидеца. А затова единственият достъпен за нас начин за предаването на светоотеческия опит на преподобния се явяват свидетелствата на хора, имащи опита на личното общение с него – като митрополитите Йеротей (Влахос) и Атанасий Лимасолски, също както и непосредственото изучаване на писменото достояние на стареца Паисий. За нас, вселенското значение на монах Паисий като богослов се основава на дълбокото му познаване не само на Бога, но и на човешката природа и личност. И този негов опит се оказва изключително нужен на Църквата днес, когато тя живее в условията на секуларната епоха, която – според съвременния богослов Сергей Хоружий – до голяма степен е резултат „от неизвлечеността, от непрочетеността, от неартикулираността на християнската антропология”.[23] Архим. Софроний (Сахаров) твърди: „Сега, когато човекът е до такава степен унижен, темата за тайната на произхода и високото му предназначение в света е особено важна…”.[24] Днес се шири разбиране за необходимостта „в наше време богословието да стане антропология”. Митр. Калистос (Уеър) заявява, че централният фокус на богословските изследвания през 21 век ще се съсредоточи върху антропологията и че това вече е факт: „Ключовият въпрос ще бъде: Какво представлява човешката личност?”.[25] Отговорът обаче винаги ще лежи в областта на христологията, която описва съвършения човек. А затова и актуалността на простите, но не по-малко значими поради това христоцентрични мисли на стареца Паисий за човека ще се запазва и засилва в бъдеще, явявайки се прекрасна илюстрация на онези феномени на нравственото съзнание, които вътре в антропологичната програма на богословските изследвания изискват съвременно светоотеческо осмисляне.

2

Преминавайки към темата за образа на истинското пастирство, от самото начало бихме искали да отбележим, че, както и в случая с темата на богословието, в изложеното от стареца Паисий ние се срещаме с описание на два противостоящи типа: идеалния и отрицателния. В първия том от неговите поучения се съдържа твърде просторната глава „За духовенството и Църквата”, която е изцяло посветена на тази проблематика и която, без преувеличение може да се каже, се явява същински учебник по пастирско богословие и пастирска етика. Като цяло, както и останалите свети отци и учители, преп. Паисий е човек, който въздига пастирското служение особено високо, поставяйки го по-високо и от ангелското. На въпроса обаче какво Бог иска от свещеника, старецът отговаря съвсем просто: „Това, което иска Бог е твърде велико – по-добре не се докосвай до него”.[26] Вместо това той предпочита да говори за това, какво искат от него хората: „Днес хората искат от свещеника две неща – да не бъде сребролюбив и да има любов. Ако в свещеника хората намират тези две неща, те ще го смятат за свят и ще се стичат в храма. След като пък бягат към храма, то те ще се и спасяват”.[27] Старецът обаче уточнява: „Ако свещеникът се намира във високо духовно състояние, то той е истински свещеник и повече помага на другите”.[28]

Главната цел на пастира е привеждането на хората при Христос и тяхното спасение. А като едно от главните препятствия пред постигането на тази цел и най-важен проблем за съвременното пастирство преп. Паисий смята осветскостяването: „Когато, бидейки в Америка, патриарх Димитрий посетил Богословското училище на Честния кръст, към него пристъпили благоговейни студенти-американци и му казали: „Ваше Светейшество, в нашата епоха духовенството трябва да стане съвременно!”. Патриархът им отговорил: „Св. Козма Етолийски казва, че когато духовните лица се превърнат в миряни, миряните ще се превърнат в бесове! Осветскостявайки се, духовното лице се превръща в кандидат за дявол”…”.[29] Типичен признак за осветскостяване старецът Паисий е намирал в провежданата в Гърция дискусия относно отмяната на задължителното носене на раса от свещениците. „В онова време някои идваха, надявайки се, че ще получат от мен благословение за това!”. Някои от тях недоумяват: „Нима расото е, което прави от човека свещеник?”. На което старецът – в свойствения за него шегаджийски и фигурален маниер – е отговарял: „Поп без-раствен е като безнравствен”.[30] Така той говори не само за вътрешното устроение на пастира, но и за неговия външен вид, смятайки едното за свързано с другото: „Духовното състояние, в което се намира даден човек, му придава и външно сияние. Това е духовна красота, благодат, божествена благодат. Колко много обаче отблъскват от себе си други носители на свещения сан: външно красиви, но имащи в себе си светския дух, люлени от светския вятър! Виждаш пред себе си изцяло светски човек”.[31]

По думите на архим. Георги (Капсанис), „… Църквата е основание на православната пастирска дейност. Православното пастирско служение е немислимо вън или около нея”.[32] Затова църковността се явява главен критерий за автентично пастирство. В някои съвременни – като правило протестантски – богословски търсения общо място е станало противопоставянето на пророчеството и свещенството – особено в епохата на древната Църква. Ще рече, в самите тези институти е заложено извечно противоречие и конфликт на официалната Църква с харизматичните личности. Само че изобличителният патос на старецът Паисий никога не прекрачва границите, отвъд които би се изгубила неговата връзка с Църквата и които сам той е обозначил: „Ние трябва да бъдем особено внимателни, за да не създаваме в Църквата проблеми и да не раздухваме случващите се малки човешки слабости, за да не създаваме по-голямо зло и да даваме на лукавия поводи за радост”.[33] Известно е, че старецът е имал благоговение и уважение към епископите – вътрешно и външно прекланяйки колене и дълбоко смирявайки се пред обръщащите се към него за духовен съвети йерарси на Църквата.

Във времето, когато старецът Паисий е съставял своите поучения за пастирите, още не е съществувала блогосферата. Затова можем само благоговейно да се изумяваме на това, колко пророчески актуални и изключително необходими днес са следните негови думи: „По отношение на това, което се случва в Църквата, не по всички въпроси може открито да се изрази някаква позиция… Тези, които изобличават другите без разсъдителност, са в духовно помрачение… Видели някъде мръсота, която не може да бъде очистена, такива хора я посипват с нещо отгоре, за да не предизвиква тя отвращение и на някого другиго. Хората пък, които чоплят нечистотата на чуждите грехове, приличат на кокошки, които ровят известно в какво… Евангелският израз „кажи на църквата”[34] не означава, че всичко трябва да стане известно, защото днес Църквата – това не са всички хора. Църквата – това са вярващите, онези, които живеят така, както желае Христос, а не онези, които воюват против Църквата. И това е така, защото, придавайки известност на някакво нравствено, например, прегрешение, ние оповестяваме за него онези, които враждуват с Църквата, и им даваме повод да започнат против нея война. И по този начин в слабите души вярата се поколебава”.[35]

Има ли днес действителна рецепта за това, как може да се стане истински богослов и пастир? На този въпрос едва ли може да бъде намерен по-прост отговор от думите на самия старец Паисий: „В нашата епоха няма достатъчно живи примери… В нашето време се умножиха думите и книгите, но намаля житейският опит. Ние само се възхищаваме от светите подвижници на нашата Църква, без обаче да си даваме сметка колко много е бил положеният от тях труд. За да разберем това, трябва да се потрудим сами, да заобичаме светците и от любочестие да положим усилия да приличаме на тях”.[36]

Превод: Борис Маринов

* Фетисов, Т. „Образы богослова и пастыря в духовном наследии преп. Паисия Святогорца” – В: Богослов.ру (бел. прев.). 

[1] Лосский, В. Н. „Боговидение” – В: Вера и богословие, Минск 2007, с. 275.
[2] Зеньковский, В. В. Основы христианской философии, М.: „Канон” 1997, с. 75.
[3] Цит. По: Православная энциклопедия, под редакцией Патриарха Московского и всея Руси Алексия II, т. 5, М.: Церковно-научный центр „Православная энциклопедия” 2002, с. 476.
[4] Старец Паисий Святогорец Слова, т. 1: „C болью и любовью о современном человеке”, М.: „Святая Гора” 2008, с. 236.
[5] Пак там.
[6] Иларион (Алфеев), митр. Жизнь и учение святителя Григория Богослова, М.: Издательство Московской Патриархии РПЦ „Вече” 2013, с. 267.
[7] Старец Паисий Святогорец, Цит. съч., с. 236.
[8] Пак там.
[9] Старец Паисий Святогорец, Письма, М.: „Святая Гора” 2008, с. 124.
[10] Пак там, с. 126.
[11] Пак там, с. 125.
[12] Цит. съч., с. 273.
[13] Иов 8:10; Мат. 12:34.
[14] Слова, т. 2: „Духовное пробуждение”, М.: „Святая Гора” 2008, с. 52.
[15] Письма, с. 125.
[16] Слова, т. 1, с. 238.
[17] Цит. Иларион (Алфеев), митр. Цит. съч., с. 201.
[18] Слова, т. 1, с. 238.
[19] Пак там, с. 231.
[20] Письма, с. 131.
[21] Пак там.
[23] Хоружий, С. „Православно-аскетическая антропология и кризис современного человека” – В: Православное учение о человеке. Богословская конференция Русской Православной Церкви. Москва, 5-8 ноября 2001 г. Материалы, М.: „Синодальная богословская комиссия” 2004, с. 161.
[24] Софроний (Сахаров), архим. Таинство христианской жизни, Свято-Иоанно-Предтеченский монастырь – Свято-Троицкая Сергиева Лавра 2009, с. 185.
[25] Kallistos (Ware), Мetr. Orthodox theology in the twenty-first century, Geneva: “WCC publication” 2012, p. 25.
[26] Слова, т. 1, с. 347.
[27] Пак там.
[28] Пак там, с. 348.
[29] Пак там, с. 353.
[30] Пак там, с. 252.
[31] Слова, т. 2, с. 339.
[32] Георгий (Капсанис), архим. Пастырское служение по священным канонам, М.: Издательский дом „Святая Гора” 2006, с. 43.
[33] Слова, т. 1, с. 360.
[34] Мат. 18:17.
[35] Слова, т. 1, с. 361.
[36] Пак там, с. 30-31.



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uxwfa 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме