Двата капана на фарисейството

Ако преди две хиляди години Христос не бе дошъл, то на всички благочестиви хора, жадуващи за светостта и стремящи се към нея в онази епоха, щеше да остане само да се присъединят към фарисейското религиозно течение в Израил. Като фарисеи (ивр. ‏פְּרוּשִׁים‏‎, перушим) обозначавали буквално „отделените” или „отделилите се”. А те се отделяли с най-благи намерения, тъй като преди всичко друго се стремели към святост.

„Бъдете свети, защото Аз съм свет”: за тях тези думи от Тората[1] е могло да означават твърде много – нищо по-малко от онова, което по-късно за християнските монаси ще е означавал светоотеческият възглед за обòжението. Светецът или святото в библейското разбиране наистина е нещо отделено от всичко останало. То е посветено на Бога, друго е, не е от този свят. Израил е бил разглеждан като такъв отделèн и избран народ Божи, т. е. „народ от светци”. Всичките 613 постановления от Тората, включително тези, които са се отнасяли до ритуалната чистота, умиването, жертвоприношенията, съблюдаването на Съботата и всичко друго, са били насочени именно към достигането до тази святост! Всичко в човека е трябвало да бъде свято – и душата, и тялото, и неговият бит.

Следва също да помним, че Христос е бил най-близък по дух и учение не с някого другиго, а именно с фарисеите в Израил от епохата след Плена. Най-велик учител сред фарисеите, живели недълго преди Христос, е Хилел[2] – праведен, кротък, безсребърник, милостив към всички, състрадателен, търпим и открит за всички. По това време е имало две основни школи във фарисейството – нерядко съперничещи помежду си: школата на Хилел и школата на Шамай.[3]

Сегашните две основни течения в руското православие – условно казано либерално и фундаменталистко – поразително напомнят по характера си тъкмо на тези две школи във фарисейството от епохата на Втория храм. Шамай е бил настроен много по-строго от Хилел – бил е ревнител на точността на съблюдаването на Закона, докато Хилел повече се е грижил за разкриването на неговата духовна същност. Веднъж един от прозелитите отишъл при Шамай, като го помолил накратко да му изложи същността на Тората – за времето, за колкото ще може да престои на един крак. Шамай го изгонил с ругатня.

Тогава онзи отишъл при Хилел и го помолил за същото. Хилел отговорил: „Не прави на ближния си това, което не правиш и на себе си – в това е цялата същност на Тората, а всичко останало е само тълкувание. Върви и се учи”.

Негов внук е Гамалиил, при когото се възпитава младият Савел – бъдещият велик апостол на езичниците, който по-късно сам ще напише за себе си, че е „… обрязаният в осмия ден, от Израилев род, от Вениаминово коляно, евреин от евреите, по закон – фарисеин, … по правдата на закона – непорочен” (Фил. 3:5-6).

Сред фарисеите е имало и такива, които са съчувствали на Христос, някои от които са назовани поименно – като Йосиф Ариматейски, Никодим, поканилия Го в дома си за угощение Симон, а вероятно още повече са били тези, които са останали неизвестни. И обратно – от Евангелието става ясно, че Иисус по никакъв начин не е контактувал нито с иродианите („партията на властта”), ни със садукеите (аристократическата архиерейска върхушка), нито с отшелниците-есеи, с които се предполага, че може да е общувал Йоан Кръстител. В същото време обаче най-суровите Иисусови думи са произнесени тъкмо по адрес на фарисеите. Не толкова по адрес на конкретни техни представители, които е можело да бъдат твърде различни по дух, колкото по повод на духовното явление, което впоследствие е спечелило нарицателното „фарисейство”.

„Пазете се от кваса фарисейски” (Мат. 16:6); „… ако вашата праведност не надмине праведността на книжниците и фарисеите, няма да влезете в царството небесно…” (Мат. 5:20); „… на Моисеевото седалище седнаха книжниците и фарисеите, затова всичко, що ви кажат да пазите, пазете и вършете; а според делата им не постъпвайте, защото те говорят, а не вършат…” (Мат. 23:2-3) и, особено, осемкратното „горко вам, книжници и фарисеи…” (Мат. 23:13-29).

Даже и в тези изобличения обаче Иисус не е бил сам!

В Талмуда, чието формиране по това време вече е започнало, за фарисеите пише понякога с нескрита ирония или с все същата тази суровост:

„Глупавият лицемер, хитрият нечестивец, жена-фарисейка и ударите фарисейски погубват света” (Стотица 20а); „… пази се от онези, които имат вид на фарисеи, които са набожни подобно на фарисеите, но постъпват беззаконно…” (Стотица 22б).

Притчата за митаря и фарисея, взета като първо подготвително евангелско четиво към Великия пост, посочва добродетелите на фарисея, който пости два пъти седмично (от събота до събота), прави милостиня… Според Моисеевия закон пост се е полагал за древните евреи в немного дни от годината. В това отношение фарисеите правят много повече, очевидно стремейки се към подвижничество и святост. Заслужава си също да се отбележи, че представата за Писанието и за свещено Предание далеч не е изобретение на Църквата, тъй като то е било наследено от фарисейската традиция, в която на устната Тора се е отделяло не по-малко значение, отколкото на писмената. Така че различните начини и традиции в тълкуването на Тората в древния Израил са само предшественици на по-късните светоотечески тълкувания на Новия Завет.

„Преданието на старците” пък, към което са се придържали фарисеите, напомня още повече на препратки към мненията на светите отци или на отделните авторитетни православни старци от съвременната епоха. Като цяло, фарисеите от епохата на земния живот на Христос или в неговото навечерие са най-безспорно православните в Израил, в сравнение с всички останали религиозни течения.

Най-добрите хора на Църквата от последвалото време, разбира се, са схващали това – най-малко поне интуитивно. Затова и богослужебните текстове от Неделята на митаря и фарисея призовават християнина да събере всичкото най-хубаво, което е във фарисея, със смирението и покаянието на въздишката на митаря. Който, за разлика от фарисея, не бил правил в живота си нищо хубаво, не се бил стремил към святост, не пазел заповедите, а бил живял, най-вероятно, за свое собствено удоволствие и „вземал всичко от живота”. Неговата покайна въздишка обаче не останала незабелязана!

„Живот различен преживели те двамата: фарисеят в добродетелите, а митарят – в съгрешенията. Ала единият поради безумна гордост отстъпил от смирението, а другият се въздигнал, показвайки се смиреномъдрен” (Канон на утринната, Песен 6).

От гледна точка на вечността и в Божиите очи всяко добро дело, което бива смесено със собствено превъзнасяне и унижаване на другите, моментално се обезценява, губейки своята значимост и сила. По този начин капанът на фарисейството дебне християните в целия ход на църковната история.

Можем колкото искаме да се стремим към правата вяра, в съгласие с постановеното от съборите и светите отци, само че без смирение и любов такава вяра ще бъде „мед, що звънти или кимвал, що звека” (1 Кор. 13:1), защото ще бъде поредната съблазън както за самите православни, така и за обкръжаващите ги.

При което на фона на евангелската проповед новозаветното или „православното” фарисейство изглежда още по-отблъскващо явление от онова фарисейство, което е било преди зараждането на християнството.

В притчата за блудния син се дава аналогичен на фарисейския религиозен тип – на по-големия брат. Който също е бил добродетелно и съзнателно чадо на своя баща, който никога не е изоставял баща си и му е помагал с вяра и правда. Младият син пък, обратно, е сходен с типа на митаря.

И така, когато накрая пропадналият син се завърнал при баща си след своето дълго странстване, брат му не само не се зарадвал на неговото завръщане, но дори се и обидил, и възнегодувал задето баща му е устроил за него тържествен прием и пир.

В своята статия „Трудность высоких наименований” архиепископ Йоан (Шаховски) отбелязва, че има православни, които разглеждат своето положение като привилегия – подобно на това, как по-големият брат в притчата е възприемал своята голяма близост със своя баща.

„Чувствайки „старшинство във вярата”, някои от православните осъждат отначало нехристияните, а след това християните, които „не са като нас”, и завършват с осъждане на онези православни, които не принадлежат към собствената им малка групировчица. Нима не виждаме това и в нашите дни? И по мярата на осъждането на другите хора, тези мнимо православни започват да смятат себе си за все по-чисти и все по-избрани. По този начин в света се ражда двойно по-отвратителното новозаветно фарисейство: утешаване не с Божията, а със „своята” светиня”.

Вероятно обаче тук има още един капан! Не е задължително фарисейството да има охранителен и консервативен характер – със същия успех то може да носи и либерален оттенък!

„Боже, благодаря Ти, задето не съм като тези фарисеи, ретрогради, обредоверци… Слава Богу задето нямам с тях нищо общо!”. Като цяло, древните фарисеи, както пише о. Александър Мен, повече ги няма, но самото фарисейство съвсем не е умряло.

„От мръсотията и страстите смиреният се възнася, но от висотите на добродетелите всеки горд по сърце пада лошо: да бягаме от неговия нрав, да бягаме от порока!” (Канон на утринната, Песен 3).

Богоизбраността на Израил не е била привилегия, а особена Божия любов към този народ. Едновременно с това обаче тя е била и призив към отговорност, към изпълняване на волята Господня. Израил обаче често пъти се оказвал безотговорен, отклонявал се от спасителния за него път. Същото се случва и с историческата Църква – и на първо място с Православната.

И наистина, ако православните не желаят смирението – било то на индивидуално, било то на църковно-обществено равнище, – то започват да ги смиряват обстоятелствата. Или другите хора. Добре е, когато намират мъжеството да признават, че всичко това се допуска „поради нашите грехове”. Най-често обаче всичко това преминава различно. В православен активизъм, акционизъм, самоуверено мисионерство… А плодовете от това – преимуществено горчиви и гнили, междувременно лавинообразно се увеличават, като засенчват и потискат всички добри и необходими израстъци на Христовата нива.

Може би си заслужава с нова сила да се опитаме да дойдем в себе си – като блудния син, и да се опомним – като свелия взора си и не дръзващ да погледне нагоре митар? … При което да не търсим външни врагове на вярата и Църквата, а да се опитаме да видим къде ние сме врагове сами на себе си, един-другиму и защо се превръщаме в „притча во язицех”?

Превод: Борис Маринов

* Парфенов, Ф. „Две ловушки фарисейства” – В: Правмир.ру (бел. прев.).