Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Νόμοι καὶ κανόνες във византийското църковно право

Четвъртък, 28 Септември 2017 Написана от Алберт Г. Бондач

В тази статия ще покажем как е бил осъществен синтезът между църковното и държавното законодателство в един от най-важните византийски правни сборници – Номоканона с 14 титули[1]. Текстологичните проблеми – датировка, атрибуция и състав на основните редакции, с които са се занимавали чуждестранни и наши изследователи на Номоканона (преди всичко Ж. Мортрейл, К. Цахарие фон Лингентал, Н. Заозерски, В. Нарбеков) през 19 в.,[2] в основната си част са решени в магистърската дисертация на В. Н. Бенешевич.[3] Подробното палеографско изследване на няколко десетки гръцки ръкописи позволява на Бенешевич да отдели и анализира редакциите на Номоканона в най-стария период на неговото съществуване (преди 883 г.). През 20 век интересът към Номоканона намалява, макар отделни извороведчески въпроси все още да се обсъждат,[4] а натрупаната информация бе систематизирана в специални справочници и речници.[5] През последните две десетилетия Номоканонът привлече вниманието на Б. Х. Щолте – представител на Грьонингенската историко-правна школа, който отново се обърна към историята на текста на сборника и изказа намерение да подготви критично издание.[6] Същинско историко-правно изследване на Номоканона (без да броим коментарите на Теодор Валсамон) все още не е направено, макар че този паметник представлява, редом с Азбучна синтагма на Матей Властар, един от най-важните източници на знанията ни за византийското църковно право.[7]

В литературата въпросът за съотношението на номоса и канона във Византия вече е повдиган, но обсъждането му се води преди всичко в рамките на изучаването на статута на императорите и тяхното влияние в църковната сфера. Това нещо може да се открие в трудовете на Х.-Г. Бек[8] и при споделящия в много отношения неговите възгледи И. П. Медведев.[9] Срещат се и твърдения, че говорейки за Византия трябва да се разграничава между каноничното право (създавано от църковната власт) и църковното (императорско законодателство за църковните въпроси).[10]

В действителност системата на църковното право на Византия се характеризира с тесни и разнообразни връзки на вътрешноцърковни и държавноправни явления. Най-ярко това свойство се проявява на законодателно (нормативно) ниво, за чийто анализ трябва да се обърнем към Номоканона.

Названието Номоканон (νομοκάνονον, νομοκάνων) говори, че този сборник ползва за свои източници законите и каноните. Под закон (νόμος, lex) се разбират нормативно-правните актове, издадени или утвърдени от императора, т. е. преди всичко Corpus iuris civilis на Юстиниан, всички норми, включени в него, както и императорските новели. В по-късно време това понятие започва да се прилага и спрямо Василиките. В църковно-правен смисъл терминът канон означава нормативно-правен акт, издаден или одобрен от органите на висшата църковнозаконодателна власт – поместните или вселенски епископски събори – и регулиращ църковните правоотношения.[11] В славянските езици традиционно терминът се превежда като правило[12] или просто се транслитерира[13].

Известно е, че едва в средата на 6 век държавното законодателство започва да се обработва от систематизаторите на църковното право.[14] На практика още през първите векове на своето съществуване Църквата често се сблъсква с нормите на светското (римско) право, които регламентират, например, реда за сключване на брак.[15] Според степента на християнизация на държавата се появяват все повече императорски конституции, посветени на един или друг аспект от дейността на Църквата.[16] При това се предполага, че законите не трябва да противоречат на каноните. Така например, на Четвъртия вселенски събор епископите заявят, че „прагматичните санкции” на императорите, които противоречат на каноните, няма да бъдат вземани под внимание от тях (κατὰ τῶν κανόνων πραγματικὸν μηδὲν ἰσχύσῃ. Οἱ κανόνες τῶν πατέρων κρατείτωσαν).[17] Накрая, след кодификацията на Юстиниан необходимостта от систематизиране на държавните закони за църковните въпроси, тяхното съгласуване с каноните и използването им в църковно-юридическата практика става очевидно. Точно това води и до възникването на Номоканона, който е създаден в началото на 7 век чрез съединяване на канонични сборници[18] със законите.[19] Следват редица преработки и допълнения, от които възниква редакцията от 883 г. (най-вероятно принадлежаща на св. Фотий Константинополски).[20]

Авторът на първоначалната редакция на Номоканона (неизвестен византийски юрист,[21] т. нар. „Енантиофан”[22]) се позовава на предисловието на св. Василий Велики и св. Григорий Нисийски, според които канони могат да се издават само от събори на епископите (срв. Nom. 1, 4). Затова и той разглежда посланията и отговорите на св. отци не като канони в строгия смисъл на думата, а като коментари или актове на тълкувание на съборните канони.[23] Той включва тези светоотечески текстове в Номоканона, доколкото е имал желанието да състави каноничен сборник с коментари.[24] Впоследствие обаче Правило 2 на Трулския събор придава на светоотеческите канони еднаква юридическа сила с тази на решенията на съборите и затова редакцията от 883 г. представлява (в частта на събраните канони) обработка само на нормативно-правни актове.

Номоканонът е предшестван от предисловие, в което съставителят описва своя сборник – прието е това предисловие да се разделя на две части, отнасящи се едната към първоначалната, а другата към Фотиевата редакция на този паметник. Следва изброяване на каноническите източници, използвани в Номоканона („Апостолските” правила и правилата на различните събори и отци на Църквата),[25] и съдържание на систематичната част на сборника, в което са записани названията на главите (общо те са 238), включени във всеки от 14-те раздела („титула”). Следват систематичната част и събраните канони.

Трябва да отбележим, че съставителят на Номоканона е проявил и определен критичен усет, като е обозначил в списъка на първоизточниците „Апостолските” правила[26] като „οἱ λεγόμενοι τῶν ἁγίων ἀποστόλων διὰ Κλήμεντος κανόνες πε’” („т. нар. 85 апостолски правила, предадени от Климент”) и дори нещо повече – споменава в предисловието за съмнение в автентичността на споменатите правила. До Трулския събор такова отношение към този псевдоепиграфски паметник наистина се е срещало (например, описанието им в сборника на Дионисий Малки[27]). А и съборът, придал на „Апостолските” канони общозадължителна сила, също ги нарича „предадените ни с името… на апостолите” („παραδοθέντας ἡμῖν ὀνόματι τῶν… ἀποστόλων”), а не „съставени от апостолите”. Макар че по-късно Валсамон тъкмо въз основа на Правило 2 на Трулския събор ще доказва тяхната автентичност.[28] Във връзка с това е характерно, че редакторът на Номоканона от 883 г. не е сметнал за необходимо в указателя или в предисловието да промени нещо, отнасящо се до тези канони. Известно е също така, че „Апостолските правила” са влезли като две заключителни глави (8, 47-48) в състава на Апостолски постановления.[29] В Библиотека на св. Фотий се говори за въпросния сборник, като се казва, че той съдържа и канони, приписвани на апостолите.[30] Това още веднъж потвърждава атрибуцията на редакцията на Фотий от 883 г.

Освен 85-те „апостолски” правила в указателя (в редакцията от 883 г.)[31] са споменати: 20 правила от Първия вселенски събор, 25 правила от Анкирския събор, 14 от Неокесарийския, 20 от Гангърския, 25 от Антиохийския, 59 от Лаодикийския, 7 от Втория вселенски събор, 7 от Третия вселенски събор (и посланието на събора към епископите на Памфилия), 28 от Четвъртия, 21 от Сердикийския, 138 от Картагенския, 1 от Константинополския (394 г.), 102 от Трулския, 22 от Седмия вселенски събор, 17 от Константинополския двукратен (861 г.), 4 правила на Дионисий Александрийски, 15 на Петър Александрийски (14 от „Слово за покаянието” и едно от „Слово за Пасха”), каноничното послание на св. Григорий Чудотворец, 85 правила на св. Василий Велики (от посланията към Амфилохий), неговите канонични послания до Диодор, презвитер Григорий, хорепископите, подчинени на епископите, откъси от каноничното съдържание на неговия трактат За Светия Дух, 8 правила на св. Григорий Нисийски, 18 на св. Тимотей Александрийски, 10 на св. Теофил Александрийски, както и неговите канонични послания към епископите Атингий, Агатон, Мина, откъс от „Слово за Богоявление”, 7 правила на св. Кирил Александрийски (3 от посланието към Домн и 4 до епископите на Ливия и Пентапол) и Окръжно на св. Генадий Константинополски.[32] Както виждаме, от този списък отсъстват каноните, определящи състава на книгите на Св. Писание (откъси от съчиненията на Григорий Богослов, Амфилохий Иконийски и Атанасий Велики; липсват и останалите правила на Атанасий), окръжното послание на св. Тарасий Константинополски и три правила на Константинополския събор от 879 г., доколкото те не са активирани в 14 титула (макар че са включени в събраните канони). В показалеца на първоначалната редакция на Номоканона[33] естествено не се споменават и съборните правила от 691, 787 и 861 г.

Идеята систематичната част на сборника да се раздели на 13 титула (14 се появява допълнително) вероятно се появява под влияние на Codex juris civilis, 1, 1-13, където са включени конституциите по църковните въпроси; срв., например De summa trinitate et de fide catholica et ut nemo de ea publice contendere audeat (Codex juris civilis, 1, 1); Περὶ θεολογίας, καὶ ὀρθοδόξου πίστεως, καὶ κανόνων, καὶ χειροτονιῶν (Nom. 1); De haereticis et anich aeis et samaritis (Codex juris civilis, 1, 5); Περὶ αἱρετικῶν, καὶ ἰουδαίων, καὶ ἑλλήνων (Nom. 2), но това е външна прилика; по съдържанието си Кодексът на Юстиниан и Номоканонът са различни.[34]

В редакцията от 883 г. систематичната част на Номоканона е представена така: титулът, регламентиращ някаква сфера на църковноправните отношения (статут на свещенослужителите, монасите, миряните; редът за извършване на богослужение; брачно-семейни отношения; правно положение на църковната собственост и др.), е разделен на глави. Във всяка глава се дават препратки към онези от каноните, които се отнасят към съответния църковно-правен институт. В много глави след тези препратки следва „закон” (νόμος; по-късно Валсамон променя този термин с „текст”, κείμενον), т. е. извадки от законодателството на Юстиниан (Дигести, Кодекс, Институции и Новели),[35] които засягат съответния институт (понякога главата съдържа няколко „закона”). При цитиране се посочва съкратеното обозначение на източника. Например: βιβλίον γ’ τίτ. β’, διάτ. α’, δ’ καὶ ς’ (Nom. 9, 27, 4-и „текст”) = Dig. 3, 2, 1; 4; 6; ἡ α’ διάτ. τοῦ α’ τίτ. τοῦ α’ βιβλίου τοῦ κώδικος (Nom. 12, 2, 1-и „текст”) = Codex juris civilis, 1, 1, 1. Но точният цитат от първоизточника не винаги се привежда – най-често се е давала само препратка или се излага същността на съответния законодателен акт.[36] Латинските термини, с които изобилства Codex juris…, най-често се превеждат или транслитерират от съставителя. По този начин Номоканонът се е подчинявал на общата тенденция във византийската юридическа литература, започвайки от Новелите на Юстиниан, за преминаване от латински към гръцки език.[37] „Законите” още в до-Фотиевите редакции на Номоканона започват да се придружават от схолии, където анонимни автори отбелязват забелязани противоречия между различните извадки и между законите и каноните, или изказват други критични забележки.[38] Точно в систематическата част се проявява спецификата на Номоканона като сборник, обединяващ източниците на правото с църковен и с държавен произход.

Системата на църковното законодателство, отразена в Номоканона, се нуждае от специално изследване; всяко от нейните направления заслужава написването поне на отделна монография. Тук ще отбележим само, че в началото на систематичната част на сборника (Nom. 1, 1-5) са включени нормите, които образуват фундамента на цялото църковно право на Византия. Те засягат определенията за същността на православното вероучение,[39] източниците на църковното право (канони, държавно законодателство, обичаи), статута на висшите църковни йерарси (патриарси и митрополити). В своите отношения с императорите представителите на църковната власт са стъпвали именно върху тези определения.

Трябва да се има предвид, че във Византия, както и в по-рано в Римската империя, никога не е същестувала конституция в съвременния смисъл на тази дума, но все пак е имало някои механизми за ограничаване на императорската власт и за поддръжка на стабилността на правната система.[40] Важна роля тук има Църквата, религиозно-нравственото ѝ учение и канони (наричат ги даже „членове на неписаната конституция на империята”[41]). Макар през различните периоди практиката на държавно-църковни отношения във Византия да е можело съществено да се промени и в много отношения да е зависела от личните качества на конкретните императори и патриарси,[42] на ниво законодателство и доктрина независимостта и широките пълномощия на църковната власт в нейната сфера не се отричат.[43] Това мнение на учените се поддържа не толкова от прочутата Новела 6 на Юстиниан (която, нека отбележим, не е била включена във Василики и следователно по онова време вече е загубила сила) или от други норми на Юстиниановото право, взети поотделно, колкото от Nom. 1, 2. Тук тези норми са свързани с каноните на Вселенските събори, изброяващи източниците на каноничното право и изтълкувани от Валсамон в смисъл, че каноните по своята юридическа сила превъзхождат закона („τοὺς κανόνας ἰσχύειν πλέον τῶν νόμων”).[44]

В сборника канони се привеждат техните пълни текстове, разположени според последователността на приемането им и юридическата сила – нещо, което е отразено и в указателя на каноните. За източник на каноните са послужили Синагога на Йоан Схоластик[45] и Синтагма на Евтихий, а светоотеческите канони (с изключение на някои на св. Василий Велики, включени в Синагога) са по-скоро взети направо от съчиненията на едни или други отци. Твърде рано каноните започват да бъдат снабдявани с анонимни схолии (те присъстват в ръкописите на Номоканона, започвайки от 9 век). В критичното издание на схолиите, което прави Бенешевич,[46] се съдържат 744 схолии, много от които са се запазили в няколко редакции. Някои канони имат не една, а няколко схолии (понякога в един и същи ръкопис). Повечето схолии се отличават с пределна лаконичност и представляват указание за същността на съответните канони, по аналогия с техниката за представяне на каноните в Синопсиса.[47] Срещат се обаче и твърде пространни схолии, чиито автори предприемат опити за научно тълкуване на каноничните норми. Задачите на такива схолии са по-конкретно да се интерпретират различните термини и понятия, съдържащи се в каноните (например, схолия 5 към Апостолско правило 3), да разрешават противоречия между издадени в различно време канони (например, схолия 190 към Правило 17 на Четвъртия вселенски събор). В схолиите от този тип рядко присъстват цитати от Св. Писание, съборните актове и светоотечески текстове. Схолиите към каноните и „законите” подготвят почвата за формиране през 12 век на църковно-правната наука.[48]

Коментариите в Номоканона, коментиран в периода 1169-1193 г. от Валсамон,[49] в систематичната си част са разположени в глави, след извадките от законите (ако те са няколко, то коментарите са отделно след всяка; в сборника с каноните коментарите са след текста на съответните канони). Валсамон не коментира главите, които не съдържат „закони”. Нещо, което се обяснява с това, че неговата цел е била да приведе Номоканона в съответствие с действащото в 12 век законодателство (Василики и императорските новели) и юридическата практика. В коментарите, освен че се съпоставят Корпусът на Юстиниан и Василики, се привеждат и множество откъси от по-късни императорски новели,[50] патриаршески и синодални постановления;[51] често тези правни актове – както и някои норми от Кодекса на Юстиниан и Василиките – са ни известни само от изложението на Валсамон.[52] При което той и неговият предшественик Зонара никак не използват в коментарите си само Еклога и Исагога (напълно разбираемо е негативното отношение към тях на Валсамон, който е привърженик на „очистването на древните закони” и апологет на силната императорска власт), но и Прохирон[53] – причините за това са неясни. В отделни случаи Валсамон съставя два коментара към една глава или един канон (напимер за допълнителен анализ на някакъв казус), разполагайки ги един след друг; вторият коментар обозначава като „друго тълкувание” (ἕτερον σχόλιον – в първата част на сборника, ἑτέρα ἑρμηνεία – във втората). Съставя и предисловие към своя труд, което поставя преди систематичната част на Номоканона; в него той излага задачите, които си е поставял, и юридико-техническите методи, които е използвал при коментирането. Освен това нарича Фотий съставител на Номоканона и почти до 19 век това въвежда учените в заблуждение относно авторството на паметника. В самото начало на Номоканона Валсамон добавя и две свои стихотворения, в които в поетична форма описва основните канонични източници на сборника.

Освен изброения по-горе юридически материал, в ръкописите към Номоканона се присъединяват и разнообразни встъпителни и допълнителни „статии” с църковен и светски ппроизход. Например в редица ръкописи[54] към Номоканона са присъединени Еклога, Apppendix Eclogae, Прохирон, и откъси от Юстиниановото законодателство, както и Collectio 87 cap., Collectio 25 cap., Collectio tripartita (с четири новели на имп. Ираклий като приложения). Следва да отбележим следните текстове с църковен произход, съдържащи се в тези „статии”: псевдоепиграфските „канони на ап. Павел”,[55] „каноните на апостол Петър и Павел”,[56] предисловие към Синагога на Схоластик, различен вид патриаршески и синодални постановления и „отговори”.

Така става очевидно, че в разглеждания сборник е събрана твърде значителна част от нормите на византийската правна система. Номоканонът обединява в себе си почти всички вътрешноцърковни нормативно-правни актове (не само канони!) и множество държавни – даже такива, които не са засягали пряко дейността на Църквата (например Земеделският и Морският закон, влизащи в Apppendix Eclogae).

Едновременно с това трябва да подчертаем, че Номоканонът е инкорпорация, а не кодификация[57] на църковното право. Въпреки високото ниво на юридическа техника, правните норми в него не се подлагат на преразглеждане на основата на някакви нови принципи и теоретични положения: дори Валсамон, който обновява сборника, просто цитира действащото законодателство, без да внася корективи. Фактът, че Номоканонът често се нарича „кодификация” се обяснява единствено с широката употреба на този термин в историко-правната наука, където той се е превърнал в еквивалент на систематизация на законодателството. Впрочем, в западната правна доктрина кодификацията, изглежда, може да се разбира двояко: и в тесния смисъл, и като процес на съставяне на всякакви юридически сборници, в това число с инкорпориращ характер.[58] Всеки случай, за предпочитане е да наричаме Номоканона инкорпорация, първоначално неофициална, а в редакциите на Фотий и Валсамон – официална, както и тематично-хронологична.

И накрая трябва да обърнем внимание на принципната отлика на Номоканона от западните църковно-правни сборници,[59] както и от книгите Кормчая. В западните сборници са систематизирани само актовете, приети от органите на църковната власт – канони, папски декрети. С това е свързано и противопоставянето в римокатолическата юриспруденция на църковното и каноничното право: за първото субект на правотворчество е светската власт, за второто – църковната. За Византия тази опозиция е съвършено чужда; каноничното и църковното право тук се съотнасят както част и цяло, което и намира израз в Номоканона.

Що се отнася до книгите Кормчая, които са възникнали в резултат от превода на Номоканона на славянските езици, тук характерен е изборът на преводачите на редакцията на оригинала; т. нар. Синтагма – редакция 3,[60] на основата на която е създадена древнославянската редакция на Кормчая,[61] не съдържа в титулите си откъси от „законите” и в този смисъл за византийците е била несъмнена „крачка назад” по пътя към систематизацията на църковното законодателство. Фактът обаче, че именно този вариант на Номоканона се превръща в образец за книгите Кормчая, е напълно обясним. Ако каноните са били задължителни за руската църковна организация – Киевска митрополия към Константинополската патриаршия, то византийските закони за църковните дела са имали за нея само характер на препоръчителни норми.

Но това обстоятелство е обусловило и съществения недостатък на рецепцията на Номоканона: в Русия не са се разпространили Василиките и коментарите на Валсамон, които значително променят цялата правна система във Византия. Впрочем, не само Василики, но и класическото Юстинианово право, с изключение на Новели, остава почти неизвестно в Русия в своя първоначален вид (не в преработката на Прохирон) за разлика от другите славянски държави.[62]

С течение на времето в книгите Кормчая започват да включват нормативни актове и сборници с местен произход (княжески устави, Русская правда и др.),[63] но техните норми никога не са включени в титулите на систематичната част, където се запазват единствено позоваванията на каноните.

И така, Номоканонът представлява уникално произведение на византийската юриспруденция, без аналог в другите райони на средновековния свят. Никъде, освен във Византия, не е била достигната толкова висока степен на интергираност между светските и църковните правни норми в рамките на един общ юридически сборник. В същото време Номоканонът притежава голям потенциал за по-нататъшно сближаване на различни по произход източници и норми на правото в един общ текст, което е и направено от Матей Властар в неговата Азбучна Синтагма.

Превод: Златина Иванова

* Бондач, А. Г. „Νόμοι καὶ κανόνες в византийском церковном праве” – В: Власть, общество и церковь в Византии: Сборник научных статей, Армавир 2007, с. 74-88 (бел. прев.).

[1] Публикации на паметника (критично издание отсъства): Σύνταγμα τῶν θείων καὶ ἱερῶν κανόνων, ἔκδ. Γ. Ράλλη – Μ. Ποτλή, 1, Ἀθήνα 1852, σ. 1-335; PG 104, 975-1218 (= Nomocanon Photii patriarchae Constantinopolitani cum commentariis Th. Balsamonis…, ed. Chr. Justellus… nunc primum graece, Lutetiae Parisiorum 1615); Juris ecclesiastici graecorum historia et monumenta, 2, ed. J. B. Pitra, Romae 1868, p. 433-673. Превод с коментари на руски език: Нарбеков, В. Номоканон Константинопольского патриарха Фотия с толкованиями Вальсамона, 2, Казань 1899. Позоваванията на Номоканона в текста на тази статия са в следния вид: съкратено название – Nom.; римските цифри показват номера на титулите, а арабските – на главите.

[2] Mortreuil, J.-A.-B. Histoire du droit byzantin…, t. 1, Paris 1843 (Réimpr.: Osnabrück 1966), p. 222-250; t. 2, 1844, p. 484-493; t. 3, 1846, p. 416-446; Zachariae von Lingental, K. E. “Die griechischen Nomokanones” – In: Mémoires de l’Acad. impér. des scien. de St.-Pétersbourg, VIIe sér., t. 23, No 7, 1877, p. 1-18 (Nachdr.: Idem. Kleine Schriften zur römischen und byzantinischen Rechtsgeschichte, Bd. 1, Leipzig 1973, S. 614-631); “Über den Verfasser und die Quellen des (Pseudo-Photianischen) Nomokanon in XIV Titeln” – In: Mémoires de l’Acad. impér. des scien. de St.-Pétersbourg. VIIe sér., t. 32, No 16, 1885, p. 1-41 (Nachdr.: Idem. Kleine Schriften… Bd. 2, Leipzig 1973, S. 145-185); Заозерский, Н. „Синтагма XIV титулов” – В: ЧОЛДП, 3-4, 1, 1883, с. 327-361; Каллист, иером. Номоканон св. Фотия, патриарха Константинопольского, М. 1899; Нарбеков, В. Толкование Вальсамона на Номоканон Фотия, Казань 1889; Същият: Номоканон, ч. 1: Историко-каноническое исследование, Казань 1899.

[3] Бенешевич, В. Н. Канонический сборник XIV титулов со второй четверти VII в. до 883 г. СПб. 1905 (Nachdr.: Leipzig 1974).

[4] Срв., например: Zepos, P. J. “Die byzantinische Jurisprudenz zwischen Justinian und den Basiliken” – In: Berichte zum XI. Internationalen Byzantinisten-Kongreß, München 1958, S. 11-12, 23 (pag. 8).

[5] PWRA, Suppl. Bd. 10, 1965, Sp. 417-429 (J. Gaudemet); Beck, H.-G. Kirche und theologische Literatur im Byzantinischen Reich, München 1959, S. 145-146, 524, 657-658; ΘΗΕ, τ. 9, 1966, στ. 572-574 (Τ. Ἀ. Γριτσοπούλος); Wal, N. van der, Lokin, J. H. A. Historiae juris graeco-romani delineatio… Groningen ²1985, p. 63-70, 88-89, 105-106, 109-111; ODB, Vol. 3, p. 1491 (A. Schminck).

[6] Stolte, B. H. “Towards a new edition of the Nomocanon of the fourteen titles” – In: 14th annual Byzantine Studies Conference: Abstracts of papers, Washington, DC 1988 [?], p. 58-59. За съжаление не разполагаме с най-новите трудове на Щолте: Stolte, B. H. “A note on the un-Photian revision of the Nomocanon XIV titulorum” – In: Analecta Atheniensia ad ius Byzantinum spectantia, ed. by S. N. Troianos, Vol. 1, Athens – Komotini 1997, p. 115-130; “In search of the origins of the Nomocanon of the fourteen titles” – In: Byzantine law: Proceedings of the International symposium of jurists (Thessaloniki, 10-13 dec. 1998), ed. by C. Papastathis, Thessaloniki 2001, p. 183-194. В последния от тях, както се твърди в анотацията на Спиридон Троянос (BZ, Bd. 95, 2002, H. 2, S. 897), „kommt Verfasser zum Schluβ, daβ man mit einer kritischer Edition der Ursprung des Nomokanon angesichts des jetzigen Zustandes der handschriftlichen Überlieferung nicht rechnen kann”.

[7] За важната роля на номоканоните във византийското право виж: Stolte, B. H. “Balancing byzantine law” – In: XX^e Congrès international des études byzantines: Pré-actes, Vol. 1: Séances plénières, Paris 2001, p. 165-166.

[8] Beck, H.-G. Nomos, Kanon und Staatsraison in Byzanz, Wien 1981, S. 5-13. Интересното е, че Х.-Г. Бек пише за „хетерогенен” и неподреден свод на каноничен материал, без да споменава за Номоканона, където тази хаотичност е преодоляна.

[9] Медведев, И. П. Правовая культура Византийской империи, СПб. 2001, с. 75-84.

[10] Сметанин, В. А. „Узловые проблемы византийского права” – В: АДСВ, Вып. 30, 1999, с. 62-64.

[11] За различните значения на тази дума виж: LSJ, р. 875; PGL, р. 701–702; Sophocles, E. A. Greek lexicon of the Roman and Byzantine periods. Hildesheim – Zürich – N.Y. 1992, р. 627-628; Blaise, A. Dictionnaire latin-français des auteurs du moyen-âge, Turnhout 1975 (réimpr. 1994), р. 135-136; Mediae latinitatis lexicon minus, composuit J. F. Niermeyer, Leiden 1976, р. 126; A Greek-English lexicon of the New Testament and other early Christian literature, ed. & transl. by F. W. Danker et al., Chicago – London 2000 (s. v. κανών); Толковый Типикон: Объяснительное изложение Типикона с историческим введением, сост. М. М. Скабалланович, М. 2004, с. 666. По-подробно за църковно-юридическото разбиране на канона в: ПБЭ, т. 8, СПб. 1907, с. 315-388 (И. С. Бердников), 388-390 и 390-398 (М. Е. Красножен); Правила Православной Церкви с толкованиями Никодима, еп. Далматинско-Острийского, 1, СПб. 1911 (репринт: М. 2000), с. 7, бел. 1; DDC, t. 2, 1937, col. 1283-1288 (M. Laimant). Не ни беше достъпно специалното изследване за термина канон в светските правни текстове: Wenger, L. Canon in den römischen Rechtsquellen und in den Papyri, Wien – Leipzig 1942.

[12] Полный церковно-славянский словарь…: Ок. 30 тыс. слов, сост. свящ. Г. Дьяченко [Репринт], М. 1993, с. 473; Старославянский словарь (по рукописям X-XI веков), ред. Р. М. Цейтлин, Р. Вечерки, Э. Благовой, М. 1994, с. 495; срв. Седакова, О. А. Церковнославяно-русские паронимы: Материалы к словарю, М. 2005, с. 262.

[13] Фасмер, М. Этимологический словарь русского языка, т. 2, М. ²1986, с. 180-181; Словарь древнерусского языка (XI-XIV вв.), т. 4, М. 1991, с. 201; Полный церковно-славянский словарь, с. 244-245. За еволюцията на думата „канон” в руския език виж също: Горюшина, Р. И. Лексика христианства в русском языке (дисертация), Волгоград 2002, с. 119.

[14] Имаме предвид сборници като: Collectio LXXXVII capitulorum (CPG 7551) и Collectio XXV capitulorum (Juris ecclesiastici graecorum historia et monumenta, 2, p. 407-410), създадени от Йоан Схоластик. За него: Бенешевич, В. Н. Синагога в 50 титулов и другие юридические сборники Иоанна Схоластика, СПб. 1914 (Nachdr.: Leipzig, 1972), с. 270-283 (за текстологията на споменатите паметници – с. 290-328). И. Хаури изказа хипотезата за тъждествеността на Йоан Схоластик и хрониста Йоан Малала (Haury, J. “Johannes Malalas identisch mit dem Patriarchen Johannes Scholasticus?” – In: BZ, Bd. 9, 1900, S. 337-356) – хипотеза, която е отхвърлена от Бенешевич (Синагога, с. 287), но и досега се обсъжда в литературата.

[15] Желтов, М. „Брак и Евхаристия: история православного чина венчания” – В: ЖМП, 11, 2004, с. 44-53 и по-специално с. 46 сл., с препратки към Тертулиан и бл. Августин; Hunter, D. G. “Augustine and the making of marriage in Roman North Africa” – In: Journal of early Christian studies, 11, 2003, p. 63-85.

[16] Тук няма да разглеждаме отделно връзката между църковното право и римското (виж: Joannou, P.-P. La législation impériale et la christianisation de l’Empire Romain (311-476), Rome 1972; Gaudemet, J. La formation du droit séculier et du droit de l’Église aux IVe et Ve siècles, Paris ²1979), ще отбележим само несъстоятелността на идеята на П. Н. Астапенко, че въникването на църковното право е само страничен ефект от развитието на имперското законодателство (Астапенко, П. Н. Римское императорское законодательство IV века о Церкви и формирование канонического права (автореферат на дисертация), М. 1999, с. 9 [passim]). Всъщност църковното право възниква през 1-2 в., а през 4-5 в. неговото развитие и промяна на ролята на Църквата в обществото стимулират законодателната активност на императорите в църковната сфера.

[17] ACO, 2, 1, 3, p. 105.36-37 (TLG 5000, 3); Деяния Вселенских соборов, 3, СПб. ⁵1996, с. 37; срв.: Курганов, Ф. Отношения между церковной и гражданской властью в Византийской империи, Казань 1880, с. 73-76.

[18] Най-вече каноническата Синтагма на св. Евтихий Константинополски. Виж: CPG 7556 (в творенията на св. Йоан Постник, но и в раздела „dubia” с препратка към много важното изследване: Honigmann, E. “Le concile de Constantinople de 394 et les auteur s du Syntagma des XIV titres” – In: Trois mémoires posthumes…, Bruxelles 1961, p. 48-64, където се доказва, че съставител на Синтагмата е бил Евтихий, а Постник само я е доработил. Първоначалната редакция на Синтагмата не е дошла до нас.

[19] Законодателният материал е представен чрез подбор от Корпуса на Юстиниан: Collectio constitutionum ecclesiasticarum (Collectio tripartita; = PG 138, 1077-1336; погрешна атрибуция на Теодор Валсамон). Новото издание (Collectio tripartita…, ed. N. van der Wal, B. H. Stolte, Groningen 1994) не ни беше достъпно.

[20] Критика на мнението на Цахарие фон Лингентел, който отрича тази възможност, виж в: Павлов, А. С. Курс церковного права, СПб. ²2002 [първо издание – Сергиев Посад, 1902 г.], с. 60-61.

[21] Атрибуцията на текста на Константинополския патр. Сергий (Никодим (Милаш), еп. Далматинско-Истрийский Православное церковное право, СПб. 1897, с. 197-198) не е подкрепено с достатъчно аргументи.

[22] Отъждествяването му с Фотий (Каллист, иером. Цит. съч., с. 74-87) е абсолютно необосновано. Остава проблематична и връзката между Енантиофан и „младия Антим”, юрист от първата четвърт на 7 век. (Zepos, P. J. Op. cit., S. 11-12; cf. Wal, N. van der “Wer war der “Enantiophanes”?” – In: Tijdschrift voor Rechtsgeschiedenis, D. 48, ²1980, S. 125-136).

[23] Аналогично мнение скоро след св. Василий Велики и св. Григорий Нисийски изказва бл. Августин. Във всеки случай той не признава, че посланията и други актове на отделни отци имат общозадължителна сила (De baptismo contra Donatistas, 2, 3-4 – PL 43, 128-129; CPL 332).

[24] Бенешевич, В. Н. Канонический сборник, с. 89.

[25] Наличието на списък на първоизточниците е характерно за църковно-правните сборници. В списъка на Номоканона може да се проследи влиянието на Синагогата на Схоластик (Семеновкер, Б. Библиографические памятники Византии, М. 1995, с. 97-99). Виж указателя в Синагогата: Joannis Scholastici Synagoga L titulorum ceteraque ejusdem opera juridica, еd. V. Beneševič, t. 1, München 1937, p. 6.1–7.2.

[26] CPGS 1740.

[27] „… canones, qui dicuntur Apostolorum” (Dionysius Exiguus. Codex canonum ecclesiasticorum – PL 67, 141B).

[28] Σύνταγμα τῶν θείων καὶ ἱερῶν κανόνων, ἔκδ. Γ. Ράλλη – Μ. Ποτλή, 2, Ἀθήνα 1852, σ. 310. Още през 11 век Михаил Псел казва, че тези канони принадлежат на апостолите и само са записани от Климент: Michael Psellus. Poemata 5.46-48, ed. L. G. Westerink (TLG 2702, 15).

[29] Constitutiones Apostolorum, 8, 47-48 (TLG 2894, 1); CPGS 1730. В руския превод те липсват (Постановления Апостольские, чрез св. Климента, еп. и гражданина Римского, преданные, СПб. ²2002 [първо издание: Казань, 1864], с. 207).

[30] Photius Constantinopolitanus, Bibliotheca, cod. 112-113, ed. R. Henry, p. 90a.5 – 9 sqq. (TLG 4040, 1).

[31] Изданията и литература върху изброените по-долу съборни канони (до края на 7 в.) виж в т. 4 на CPG (8501–9444; cf. CPGS), за западните събори: CPL 1764-1794. Критично издание на актовете на Вселенските събори, включващи и текстовете на каноните: ACO (публикуването им продължава). Руският превод на деянията на Вселенските събори е извършен през 19 в. на основата на ненадеждни стари издания и със съществени грешки (Деяния Вселенских соборов, в 7 тома, Казань, 1859-1875; четвъртото издание – Казань, 1908); същият е препечатан без всякакви поправки, но представен като „пето изправено издание”: Деяния Вселенских соборов, в 7 тома, СПб. 1996. За светоотеческите канони виж: CPG 1569, 1639, 1640, 1765, 5378, 5379, 5977, CPGS 2102, 2106, 2107, 2520, 2678, 2900, 3034, 3148, 3230 (също: Сагарда, Н. Лекции по патрологии. I–IV века, ред. диакон А. Глущенко, А. Г. Дунаев, М. 2004, с. VI, 552 бел. 1, 593 бел. 4, 594 бел. 1 и 4, 645, бел. 3, 662, бел. 1, 675, бел. 4). Текстовете на каноните с коментари на канонистите от 12 век в: Σύνταγμα τῶν θείων καὶ ἱερῶν κανόνων, τ. 2, (вселенски събори), τ. 3 (поместни), τ. 4 (правила на св. отци).

[32] Αὐτόθι, τ. 1, σ. 10-11.

[33] Бенешевич, В. Канонический сборник, с. 87, 89-90.

[34] Заозерский, Н. Цит. съч., с. 337-339.

[35] Такива глави са по-малко от половината от общия брой. В 146 глави няма изобщо откъси от законите, а 24 само препращат към извадки от други глави (Бенешевич, В. Канонический сборник, с. 135-136).

[36] Показалец с цитатите и препратките в CIC и Nov J. има в Номоканона и коментарите на Валсамон: Нарбеков, В. Номоканон, 2. Приложения, с. III-XXXIX; срв. Бенешевич, В. Канонический сборник, с. 137-145.

[37] Виж например: Matino, G. “Lingua e letteratura nella produzione giuridica bizantina” – In: XX^e Congrès international des études byzantines, Vol. 1, p. 47-48.

[38] 25 схолии са издадени в: Бенешевич, В. Канонический сборник, с. 145-148.

[39] За връзката на вероучението с църковното право: Остроумов, М. „Принципы Государственного и церковного права” – В: Вера и Разум, 1, 1, 20, 1887, с. 415-443.

[40] Повече в: Дементьева, В. В. „Римская конституция: проблемы правовой и исторической корректности понятия” – В: Forum Romanum: Сборник докладов III Международной конференции „Римское частное и публичное право…”, ред. В. В. Дементьева, М. – Ярославль 2004, с. 18-26; Медведев, И. П. Цит. съч., с. 29-43 (cf. Idem. “Y avait-il une constitution à Byzance?: Quelques considérations” – In: Byzantium: State and society: In memory of N. Oikonomides, ed. A. Avramea, A. Laiou, E. Chrysos, Athens 2003, p. 383-391).

[41] Сюзюмов, М. Я. „Христианская церковь в IV-VI вв.” – В: История Византии, т. 1, М. 1967, с. 150.

[42] Виж: Курганов, Ф. Цит. съч.; Диль, Ш. Основные проблемы византийской истории, М. 1947, с. 70-78; Meyendorff, J. “Justinian, the Empire and the Church” – In: DOP, 22, 1968, p. 45-60; Острогорски, Г. Историjа Византиjе, Београд ²1996 (= Сабрана дела, Књ. 6), с. 51, 68, 135, 241, 279.

[43] Geanakoplos, D. J. “Church and state in the Byzantine Empire: A reconsideration of the problem of caesaropapism” – In: CH, 34, 4, 1965, p. 381-403; cf. Alivisatos, H. S. “Caesaropapismus in der byzantinischen Kirchengesetzen und den Canones” – In: Akten des XI. Internationalen Byzantinistenkongresses (München, 1958), Hrsg. von F. Dölger, H.-G. Beck, München 1960, S. 15-20.

[44] Σύνταγμα τῶν θείων καὶ ἱερῶν κανόνων, τ. 1, σ. 38. Срв. извода на С. Троянос, че съотношението между законите и каноните във Византия се решава въз основа на формулата lex posterior derogat priori (Dig. 1, 4, 4 pr.): по-късният закон или канон отменял стария. През 12 в. каноните се смятат за издадени след CIC, но по-рано от новелите на Лъв VI и Василики (Troianos, S. “Nomos und Kanon in Byzanz” – In: Kanon: Kirche und Staat im christlichen Osten, Bd. 10, 1991, S. 37-51).

[45] Съставена ок. 540 г. Текстология: Бенешевич, В. Синагога, с. 24-268; критично издание: Joannis Scholastici Synagoga, р. 3-156.

[46] Бенешевич, В. Канонический сборник, Приложения, с. 3-80.

[47] Анонимният сборник, съставен ок. 580 г. и съдържащ един своеобразен конспект на каноните, по-късно многократно е преработван: Zachariae von Lingental, K. E. “Die Synopsis canonum…” – In: Monatsberichte der Königlichen Preussische Akademie der Wissenschaften zu Berlin, Berlin 1887, S. 1147-1163 (Nachdr.: Idem. Kleine Schriften, 2, Leipzig 1973, S. 247-263. Издания: Bibliotheca juris canonici veteris, ed. G. Voellus, H. Justellus. Lutetiae Parisiorum, Vol. 2, 1661, p. 673-709 (с погрешна атрибуция на Алексей Аристин); Красножен, М. „Синопсис церковных правил и история его образования” – В: ВВ, 17, 1-4, 1911, с. 235-246.

[48] По-подробно в: Красножен, М. Толкователи канонического корпуса Восточной Церкви: Аристин, Зонара и Вальсамон, Юрьев ²1911, с. 62-86.

[49] За него и неговите коментари виж: Nicetas Choniates. Historia, еd. J. van Dieten, р. 405.6–406.8 (TLG 3094, 1); Нарбеков, В. Толкование, с. 65-215; същият: Номоканон, 1, с. 113, бел. 3 (библиография); ПБЭ, 3, 1902, стб. 115-119 (И. И. Соколов); Beck, H.-G. Literatur, S. 657-658; Stevens, G. P. De Theodoro Balsamone: Analysis operum ac mentis juridicae, Roma 1969; Angold, M. Church and society in Byzantium under the Comneni, 1081-1261, Cambridge 1995, p. 101-122.

[50] За тези новели и тяхната нова периодизация: Burgmann, L. “Die Gesetze der byzantinischen Kaiser” – In: XX^e Congrès international des études byzantines, Vol. 1, p. 167-172.

[51] Виж показалеца с новелите и постановленията, цитирани от Валсамон: Нарбеков, В. Номоканон, ч. 2, Приложения, с. XXXIX-XLVII.

[52] Пак там, ч. 1, с. 232-242.

[53] Бенеманский, М. Ὁ Πρόχειρος Νόμος императора Василия Македонянина, 1, Сергиев Посад 1906, с. 443, бел. 1. И обратно, в номоканоните от поствизантийската епоха извадки от Прохорона и преработките му (Prochiron auctum и др.) са включени в систематическата част на сборниците. Виж, например: Γκίνης, Δ. Σ. „Ὁ „Βασιλικὸς νόμος Λέοντος καὶ Κωνσταντίνου” εἰς Νομοκάνονας τῶν μετὰ τὴν ἅλωσιν χρόνων” - Ἐπετηρὶς ἑταιρείας βυζαντινῶν σπουδῶν, τ. 19, 1949, σ. 209-228; съдържание на номоканона на Мануил Малакса [критично издание на паметника не ни бе достъпно]: Zachariae von Lingental, K. E. “Die Handbücher des geistlichen Rechts…” – In: Mémoires de l’A cad. impér. des scien. de St.-Pétersbourg. VIIe sér, 28, 7, 1881, p. 7-23 [Nachdr.: Idem. Kleine Schriften, 2, Leipzig 1973, S. 21-37]).

[54] Подробно за ръкописната традиция на Номоканона в: Бенешевич, В. Канонический сборник, с. 116, 321.

[55] = Constitutiones Apostolorum, 8, 32.

[56] = Constitutiones Apostolorum, 8, 33-34; 42-45 (виж CPG 1741).

[57] За тези понятия виж: Теория государства и права: Учебник для вузов, М. 2005, с. 202-203.

[58] Това отбелязва в своя анализ на католическия Codex jurus canonici, 1917 г., fr. R. B. Fellows, който съвсем основателно предполага, че въпросният кодекс е “in the strict sense a Code”: “The new code of roman canon law” – In: Journal of comparative legislation and international law, 3rd ser., Vol. 1, 1919, No 3, p. 240-241.

[59] Виж верните наблюдения в: Dummer, J. “Das byzantinische Kirchenrecht…” – In: Klio: Beitrage zur alten Geschichte, 61, 1979, S. 127-128; Майендорф, Й. „Современные проблемы православного канонического права” – В: Живое Предание: Свидетельство Православия в современном мире, СПб. 1997, с. 134).

[60] Както показа В. Бенешевич (Канонический сборник, с. 260-288), тази редакция е направена скоро след 787 г. и влиза в незапазения архетип, който, на свой ред, е една от редакциите на Синтагма на Евтихий.

[61] Критично издание: Бенешевич, В. Древнеславянская Кормчая 14 титулов без толкований, т. 1, Вып. 1-3, СПб. 1906-1907 (Nachdr.: Leipzig, 1974); т. 2, под общото ръководство на Я. Н. Щапова, София 1987.

[62] По проблема с рецепцията на византийското право в Древна Рус виж преди всичко трудовете на Я. Н. Щапова: „Рецензия сборников византийского права в средневековых балканских государствах” – В: ВВ, т. 37, 1976, с. 123-129; Византийское и южнославянское правовое наследие на Руси в XI-XIII вв., М. 1978 (с. 13-33 – историография); „Номоканон Иоанна Схоластика и Синтагма 14 титулов у славян в IX-X вв.” – В: Beiträge zur byzantinischen Geschichte im 9.–11. Jahrhundert, Hrsg. von V. Vav řinek, Praha 1978, S. 387-421; „Номоканон Мефодия в Великой Моравии и на Руси” – В: Великая Моравия: Ее история и культурное значение, ред. Г. Э. Санчук, Й. Поулик, М. 1985, с. 238-253. Изчерпателна библиография в справочника: Bibliographie zur Rezeption des byzantinischen Rechts im alten Russland sowie zur Geschichte des armenischen und georgischen Rechts, Zusammengest. von L. Burgmann, H. Kaufhold, Frankfurt am Main 1992.

[63] По-подробно в: Юшков, С. В. К истории древнерусских юридических сборников (XIII в.), М. 1989, с. 28-70; Щапов, Я. Н. Княжеские уставы и церковь в Древней Руси XI-XIV вв., М. 1972; Милов, Л. „О происхождении Пространной Русской Правды” – В: Вестник МГУ, Сер. 8, № 1, 1989, с. 3-29.

Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u3r4q