Позицията на Православната църква по спорните въпроси

Формулиране на църковната позиция

В своята история Православната църква се е занимавала с решаването на спорните въпроси чрез един процес, който се обръща към църковното съзнание. Когато възникне проблем, за който няма ясно очертана, общоприета и безспорна традиция и за който явно съществуват разнопосочни мнения за това коя гледна точка в действителност изразява църковното учение, започва процес, който в крайна сметка може да доведе до официалното формулиране на това църковно учение. Класически пример от ранния период на Църквата е формулирането на учението за личността на Иисус Христос, което започва с Първия вселенски събор в Никея (325 г.) и приключва със Седмия вселенски събор (787 г.).

През този четиристотин шестдесет и тригодишен период Църквата изяснява своето разбиране и учение за откровението за Иисус Христос. В центъра на този процес стоят вселенските събори, които след приемането на постановленията им от цялата Църква, стават окончателният и най-авторитетен фактор при формулирането на дадено учение. За Православната църква това означава, че тези въпроси не може и не трябва да бъдат решавани чрез позоваване на отделен епископ или църковен водач, без значение колко почитан и уважаван е той. Напротив, означава, че Църквата насочва своето съзнание към решаване на въпроса чрез общ подход, основаващ се на цялата традиция на свидетелствата на божественото откровение.

На практика това означава, че когато хората желаят да разберат как Преданието отговаря на нововъзникналите въпроси, те се позовават на Библията и на живото Предание на Църквата. Никога не възникват въпроси само от интелектуално любопитство, нито заради систематична организация. Те почти винаги възникват, защото по един или друг начин изходът им би оказал влияние върху нашето спасение и истините на вярата. И на тях се дава отговор тогава, когато новото учение по един или друг начин изглежда, че противоречи на Преданието и, следователно, не е в хармония с приетата традиция на Откровението, въпреки че в някои случаи отговорът може да се отнася към все още недефинирани теми. По този начин велики отци на Църквата като Атанасий, Василий, Григорий и Златоуст не само критикуват лъжеученията на ересиарси като Арий, но и предлагат формулировки на истината. Последните стават обект на изследване, разискване и в крайна сметка – решения на съборите на всички нива – поместни, областни, епархийски и вселенски – всички те водени от Светия Дух.

Настоящото становище на Църквата

Много спорни въпроси, които се появяват пред нас през тези дни на бързи промени са достигнали ранните етапи в процеса на решаване на спорни въпроси. Хората започват да търсят отговори – или по отношение на нападките срещу вярата и практиките на Православната църква, или по нови и преди това неподозирани проблеми – които могат да бъдат формулирани така, че да не накърняват спасението ни в Христос и да отразяват истините на вярата. Тъй като поради бързото развитие на технологиите често възникват нови въпроси, които засягат не само отделни членове на Църквата, но и обществото като цяло, опитът да се даде отговор от името и в рамките на Църквата също така представлява началото на поставянето на същите тези въпроси на обществената сцена.

В някои случаи на спорните въпроси може да се даде отговор от вековната догматична, нравствена и канонична традиция на Църквата. Когато това е така, разискванията по темата са или много малко, или такива не съществуват. Пример за това е позицията на Църквата по отношение легализирането на абортите по желание. Тъй като Църквата е разисквала този въпрос в началото на 4 век, не е трудно да се определи църковното съзнание по него и да се приложи по отношение на настоящата дискусия.

Усложнения, произтичащи от технологиите

Процесът обаче не е толкова лек по отношение на множеството въпроси, свързани с тревогите, пораждащи се от главоломното развитие на медицинските технологии. Как, например, традицията на Откровението би погледнала на изкуственото осеменяване? Първият въпрос, който възниква е, има ли то някакви последици от гледна точка на спасението и истините на вярата. В този случай има очевидна връзка, тъй като то явно засяга брака, семейството, отношенията между съпрузите и живота на отделни човешки същества. За да се разбере тази връзка, е необходимо да се разгледа цялата традиция на Откровението в източниците на църковното учение, за да се изясни влиянието на новите технологии. След това на църковното съзнание се предлагат решения, които целят да въплътят тази традиция.

Ако членовете на Църквата смятат, че тези решения са в хармония с Преданието и ако не са силно оспорвани, то формулирането им може да остане на това ниво и да се превърне в част от учителното служение на Църквата. Ако е съмнително и спорно, то може да стане предмет на съборно решение. Много малко теми някога ще достигнат до равнището на разглеждане от поместен или всеправославен събор.

Съдържание и позиция на тази статия

В следващите редове е изложен процесът на решаване на спорните въпроси. Той се стреми да изрази църковното съзнание по тези въпроси или като защитава ученията и практиките на Православната църква от нападки, или като предлага нравствени насоки по въпроси, които възникват в днешното високотехнологично време. Тук могат да бъдат заявявани много малко претенции за излагане на някакво неопровержимо учение. Повечето позиции в дискусията трябва да се разбират като моментен консенсус по тези въпроси, който е откровено и широко възприет и разкрива съзнанието на Православната църква по дискусионните въпроси. На този ранен етап може да бъде представено само това. На практика то служи днес като учение на Православната църква по тези спорни въпроси:

Богослужение

Най-характерният аспект на православното християнство е неговото богослужение. Макар и с богата традиция в областта на догматиката, етиката, каноничното право, социалните грижи, личното благочестие и монашеството – да споменем само някои от елементите му – сърцевината на православния християнски живот се намира в неговото богослужение. В резултат на това някои смятат, че православното християнство издига богослужението до такава степен, че другите аспекти на църковния живот са пренебрегнати и дори отсъстващи. Православните биха отрекли категорично твърдението, че Православната църква е само църква на богослужението, като обаче същевременно продължават да приемат и да утвърждават централното място на богослужението в живота на Църквата.

Богослужението е от основно значение за живота на Църквата, защото то е мястото, където се осъществява най-важната връзка в човешкия живот: връзката ни с Бога. Богослужението включва главните средства, чрез които Бог се е открил на човечеството: Писанието и живото Предание на вярата. Нито едно богослужение в Православната църква не се извършва без използване на Библията. Освен това, богослужението въвежда целия ни живот в живота на Божието царство. Православната църква подрежда богослужението си така, че времето да бъде осветено, както са и всички аспекти на човешкия живот. Например, когато някой православен християнин започне нов бизнес, има традиция свещеникът да го благослови със светена вода; когато някое новородено бебе стане на четиридесет дни, неговите родители го занасят в църквата, за да го въведат в храма.

Богослужението, освен това, представя всички важни събития от историята на спасението живо и реално за вярващия. На богослуженията повечето празници протичат така, сякаш събитието се случва в момента, днес. Главният пример за това е Страстната седмица, която помага на вярващите да съпреживеят събитията около смъртта и възкресението на Христос.

Но по-важното е сакраменталната (светотайнствената) страна на богослужението, чрез която Църквата преподава спасителното дело на Иисус Христос на всеки човек. Кръщението въвежда вярващия в живота на Царството. Светото миро или миропомазването му дава дара на Светия Дух, за да може да расте по Божи образ и подобие. Евхаристията придава реалност на Божието царство във всички места, на които се извършва и прави вярващия причастник (съобщник) със самото тяло и кръв на Бога. Тайнството покаяние преподава на каещия се християнин Божията прошка и му дава увереност в нея. Бракът съединява мъжа и жената, включвайки техния естествен съюз в живота на Царството, в Господа. Ръкополагането отделя малък брой от вярващите за специална служба в олтара. Маслосветът преподава на вярващите изцелителната и опрощаваща благодат. Православният християнин живее своя християнски живот около тези богослужебни преживявания. Следователно, значението на богослужението в живота на Църквата не може да бъде друго, освен централно.

Брак, развод и смесени бракове

Бракът е едно от тайнствата на Православната църква. Православните християни, които се женят, трябва да го правят в Църквата, за да бъдат в евхаристийно общение с нея. Според църковните правила, православен, който сключва брак извън Църквата, не може да вземе свето причастие и не може да служи като възприемник, т. е. кръстник при кръщение или като кум при бракосъчетаване. Някои бракове са забранени от църковното право, като например между първи и втори братовчеди или между кръстник и кръщелник. Първият брак на един мъж и една жена се почита от Църквата с дълбоко символична служба, която красноречиво говори на всички какъв е статутът на брака. Съдържанието на службата е призив към Бога да съедини двойката посредством молитвата на свещеника или епископа, който я отслужва.

Църквата разрешава на православния християнин да сключва до, но не повече от, три брака. Ако и двамата партньори встъпват във втори или трети брак брачната служба има друга форма, доста по-семпла и покайна по своя характер. Браковете приключват или по причина на смъртта на някой от съпрузите или чрез църковно признат развод. Църквата дава църковни разводи въз основа на изключението, което е дадено от Христос във връзка с общата Му забрана на тази практика. Църквата не одобрява увеличаването на разводите и обикновено разглежда развода като трагичен провал. При все това, Православната църква признава също, че понякога духовното благосъстояние на християните, впримчени от един провален и по същество несъществуващ брак, оправдава развода, при което единият или двамата партньори имат право да сключат повторен брак. Всеки енорийски свещеник е длъжен да направи всичко възможно, за да помага на брачните двойки да преодоляват различията си. Ако това се окаже невъзможно и те получат граждански развод, в някои православни юрисдикции могат да поискат също и църковен развод. В други случаи се оставя на преценката на енорийския свещеник, когато и ако един разведен според гражданските закони човек иска да сключи повторен брак.

Тези православни юрисдикции, които издават църковни разводи, изискват задълбочена оценка на ситуацията и изслушването на разведената от гражданското съдилище двойка от местен църковен съд, където въпросът се проучва наново. Едва след като местният епископ издаде църковен развод, те могат да подадат молба да им бъде издадено църковно разрешение за нов брак.

Макар и Църквата да предпочита всички православни да се женят за православни, в действителност тя не настоява твърдо за това. Изхождайки от грижата си за духовното благосъстояние на своите членове, които желаят да сключат брак с неправославни християни, Църквата извършва т. нар. смесени бракове. В този случай неправославният християнин е член или на Римокатолическата църква, или на някоя от многобройните протестантски църкви, които вярват и се кръщават в името на Светата Троица. Това означава, че такива смесени бракове могат да се извършват в Православната църква. Православната църква обаче не извършва бракове между православни християни и лица, принадлежащи към други религии като ислям, юдаизъм, будизъм, хиндуизъм или някоя сектантска и окултна организация, като например „Християнска наука”, мормоните или последователите на Муун.

Въпроси на сексуална тематика

Учението на Православната църква по сексуалните въпроси се обуславя до голяма степен от отношението на Църквата към брака и семейството. Една представителна православна позиция, която показва централното място и важността на семейството в православното мислене, се намира в посланието на бившия архиепископ на Гръцкия православен архидиоцез на Северна и Южна Америка Яков, издадено по повод Националната седмица на семейството през 1972 г. Там той заявява:

Домът и семейството са в основата на нашия гръцки православен начин на живот. Духът, който ни свързва като народ, намира своите най-дълбоки корени в дома, където процъфтяват в изобилие най-нежните ценности на човешкото съществуване, любов, състрадание, търпение и взаимопомощ.

Във вековете и в повечето култури и цивилизации семейството се е доказало като обединяващото звено на обществото. Днес семейството е под прицел както отвътре, така и отвън. Външни сили искат да повярваме, че семейството – такова, каквото го познаваме и ценим – вече не е необходимо. Подкопаването на духовните ценности и акцентът върху материалното създават вътрешно объркване и несигурност у много семейства, където някога са царели отговорност и преданост. Бракът е свят. Домът е свещен. Раждането е чудо. В тях откриваме истинския смисъл на самия живот.

Един аспект на отговорността и предаността на светия статут на брака и семейството е по отношение на сексуалното поведение. Повечето морални въпроси, свързани с пола, като цяло могат най-добре да бъдат разбрани в светлината на този висш статут на брака и семейството. Някои от въпросите на сексуална тематика, върху които Православната църква обръща внимание, са:

1) Православната църква остава вярна на библейските и традиционните норми по отношение на предбрачните сексуални отношения между мъжа и жената. Единственото подходящо и морално приемливо място за сексуалните отношения, според учението на Църквата, е бракът. Нравственото учение на Църквата по този въпрос не се е променило от самото ѝ основаване. Най-общо казано, светостта на брака е крайъгълният камък на сексуалния морал. Следователно, цялата гама от сексуални дейности извън брака – блудство, прелюбодейство, хомосексуализъм – се смята за неприемлива и неподходяща за християнския начин на живот. Подобно на учението ѝ относно блудството, ученията на Църквата по тези и по други подобни въпроси са останали непроменени. Записани в Писанието, непрекъснатото Предание на Църквата, писанията на църковните отци, Вселенските събори и каноните, в наши дни тези възгледи се препотвърждават от богослови, архиереи и поместни православни църкви. Десетте Божи заповеди, например, забраняват прелюбодейството. В църковната традиция Посланието на Варнава от 2 в. постановява: „Да не бъдеш прелюбодеец, нито покварен, нито да приличаш на онези, които са такива”. Църковният отец от 4 в. св. Василий пише срещу тези практики (правила 35 и 77), а Пето-шестият събор (691 г.) повтаря същото това осъждане в своето Правило 87. Основните православни юрисдикции в САЩ също са препотвърдили осъждането на прелюбодейството.

2) Най-общо казано, блудството, прелюбодейството, абортите, хомосексуализмът и всяка форма на оскърбително сексуално поведение се смята за неморална и неподходяща спрямо себе си или спрямо другите, а също така и за разяждаща брачната и семейната институция. Ще приведем две представителни изявления – едното върху аборта, а другото, върху хомосексуализма – на Гръцкия православен архидиоцез на Северна и Южна Америка. Те са от Двадесет и третия събор на духовенството и миряните, проведен във Филаделфия в 1976 г. Православната църква има определено, официално и целенасочено отношение към абортите. Тя осъжда всички процедури, насочени към унищожаване на ембриона или плода, независимо дали с хирургически или химични средства. Православната църква заклеймява аборта като убийство, като умишлено прекратяване на живота на едно човешко същество. Единственият случай, в който Православната църква с неохота допуска аборт, е, когато има квалифицирано медицинско заключение, че ако ембрионът или фетусът не бъде премахнат, майката ще умре. Решения на Върховния съд и държавните законодателни органи, чрез които се допуска да бъде извършван аборт, с или без ограничения, от практикуващи християни, трябва да бъдат разглеждани като обида към техните вярвания в светостта на живота.

Позицията на Православната църква спрямо хомосексуалните действия е изразена със съборни, канонични и светоотечески постановления и изказвания още през първите векове на православния църковен живот. В тях Православната църква откровено осъжда всички прояви на лично сексуално преживяване, които са в противоречие с ясната и неизменяема функция, дадена на секса по Божия заповед и изразена в човешкия опит като природен закон. Православната църква вярва, че хомосексуалното поведение е грях. Спазвайки пълна конфиденциалност, Православната църква се грижи и осигурява пастирска подкрепа за хомосексуалистите с убеждението, че на никой грешник, който се е провалил пред себе си и пред Бога, не бива да му се позволява да пропадне морално и духовно.

3) Възможно изключение на горното твърдение за континуитет в учението е възгледът на Православната църква по въпроса за контрацепцията. Поради липсата на пълно разбиране на последиците от биологията на размножаването, някои по-ранни автори са склонни да определят контрацепцията като аборт. В по-ново време обаче сред православните писатели и мислители по тази тема съществува ново виждане, което позволява използването на някои противозачатъчни практики в рамките на брака с цел разреждане на ражданията, по-голяма възможност за изразяване на съпружеската обич и опазване на здравето.

Евтаназия

Църквата придружава своите верни още преди тяхното раждане, през всички етапи на живота им, в смъртта им и след нея със своите молитви, обреди, тайнства, проповед, учение и със своята любов, вяра и надежда. Целият живот и дори самата смърт протичат в лоното на църковния живот. Смъртта сама по себе си се възприема като зло и символ на всички онези сили, които се противопоставят на дадения от Бога живот и неговата реализация. Спасението и изкуплението в източното християнството обикновено се разбират като участие в победата на Иисус Христос над смъртта, греха и злото чрез разпятието и възкресението Му. Православната църква има много силна позиция в полза на живота, която в частност се изразява като опозиция на тесногръдото застъпничество за евтаназията.

Под евтаназия се разбира възглед или практика, която приема, че човекът има правото и дори моралното задължение да сложи край на живота си, когато реши – независимо по каква субективна причина – че „не си струва да живее”. Защитниците на евтаназията почти винаги включват в това твърдение правото и задължението на други хора, включително и медицински персонал, да помогнат на даден човек в изпълнението на това намерение. Излишно е да споменаваме, че Православната църква отхвърля този възглед и разглежда такова поведение като вид самоубийство от страна на отделния човек и като вид убийство от страна на онези, които асистират при тази практика, което и в единия, и в другия случай се смята за грях.

Така Православната църква, по думите на бившия архиепископ Яков от неговото Рождественско послание от 1976 г., определя „евтаназията и абортите, наред с хомосексуализма, … като… изопачение на нравствеността”. Въпреки това, съвременната медицинска практика оказва влияние върху друга страна на църковната гледна точка. Църквата не смята, че трябва на всяка цена да се полагат извънредни и героични усилия, за да се удължи нечий живот, както сега това е възможно чрез техническия напредък в медицината. Както казва съвременното православно богословие,

Църквата прави разлика между евтаназията и въздържането от използването на извънредни средства, за да се удължи животът. Тя утвърждава светостта на човешкия живот и отговорността на човека, дадена му от Бога, за опазване на живота. Но тя отхвърля подход, който игнорира неизбежността на физическата смърт.

Това означава, че Църквата може дори да се моли за смъртта на неизлечимо болни хора, без да настоява те да бъдат подлагани на ненужни и извънредни медицински грижи. В същото време Църквата отхвърля като морално неправилно всяко волево действие от страна на дадено лице да причини своята собствена смърт или смъртта на другиго, която инак не би се случила.

Църквата и политиката

Макар и Православната църква да е позната под много наименования, може би най-осветеното от тях е онова, с което Църквата е обозначена в Никейския символ на вярата – „една свята, вселенска и апостолска Църква”. Православните твърдят, че този израз описва точно Православната църква. Точният и пълен смисъл и значение на всяка една от тези думи са били предмет на редица задълбочени и сериозни богословски статии и книги.

По подобен начин, думата вселенска в това название на Църквата е породила многобройни тълкувания. Тя може и означава универсалната перспектива и обсег на Църквата, които надхвърлят националните, расовите и културните граници. Тя може и въплъщава възгледа на Църквата за сътворения свят и човешките дела, който отказва да приеме едно фрагментирано себеразбиране, ограничаващо интересите и грижите на Църквата до една тясно определена „религиозна сфера”.

В своята история Православната църква е използвала и е насърчавала изкуствата, културата и образованието и е дала своя отговор за всички разнообразни социални и обществени явления. Сред тях са и отношението ѝ към властта като цяло, както и упражняването на светската власт в конкретни обстоятелства, т. е. политиката. Общият принцип е, че Православната църква поддържа позицията за идеалния вариант в отношенията между Църква и държава, който може да бъде наречен принцип на симфонията. Той следва да бъде разграничен от рязкото разделяне на Църква и държава, от една страна, и пълното им сливане – от друга. Този принцип признава и възприема едно ясно разграничение между тях, като в същото време призовава за взаимодействие между двете.

Лесно може да се предположи, че дори когато условията за осъществяване на този идеал са били най-благоприятни, той невинаги е бил постиган и реализиран. Въпреки това, исторически пример за принципа на симфонията във взаимоотношенията между Църква и държава е моделът на Византийската империя, който продължава повече от хиляда години (324-1453 г.). Новите научни изследвания отхвърлят по-старата гледна точка, че във Византия Църквата е била подчинена на държавата и сега признават, че представата за Византийската църква по този въпрос е била погрешно интерпретирана от по-ранните изследователи. В практическата област на политическия живот почти винаги е невъзможно да се постигне напълно принципът на симфонията, но Църквата поддържа становища, които, от една страна, ѝ позволяват да се включи в политическия процес, а от друга – да успее да запази ясното разграничение от него и своя непреходен характер.

Ето накратко някои от насоките, които определят православното отношение за участието на Църквата в политиката:

1) Поддържане на свое собствено разбиране за Божието царство. Това, което доминира в съзнанието на Църквата, е нейната молитва, че всякакъв вид човешки взаимоотношения могат да бъдат включени в Божието царство. Такава светотайнствено ориентирана перспектива, основавана на думите от Господнята молитва: „Да бъде Твоето царство, както на небето, така и на земята”, когато е приложена към особената богоустановена област на държавния и политическия живот, не означава подчиняване на държавата на Църквата, а по-скоро приемане от страна на държавата на богоподобните принципи за справедливост, равенство, истинско служение, грижа и взаимност. Макар и държавата да не е „подчинена на Църквата”, какъвто е случат с всичко останало, в идеалния случай тя трябва на дело и практика да бъде „подчинена на Бога”.

2) Адаптиране към политическите реалности за време и място. Православната църква с готовност признава, че в нашето време и епоха нито една нация не се доближава до осъществяване на нейния идеален модел. Самата Църква съществува при много различни политически системи и окръжаваща среда. Нейната главна патриаршия, Константинополската, е подложена на гонение в Турция, страна с преобладаващо мюсюлманско население. Друга нейна патриаршия, Йерусалимската, функционира в една теократична еврейска държава. Най-голямата ѝ патриаршия, Московската, преживява в условията на несигурна законност, преминавайки от периоди на относителна толерантност към периоди на явно гонение. Една от най-активните и силни патриаршии, Румънската, си е изработила уникален modus vivendi [начин на съжителство] с едно правителство, което донякъде ѝ симпатизира, но все още е официално атеистично и комунистическо. Друга от големите ѝ национални църкви, Гръцката, се бори да запази равновесието между Църква и държава. От друга страна, многобройните църкви, създадени от емигранти от традиционно православни страни, се радват на свободата да изповядват религията си в условията на неизвестност, продиктувани от статута им на малцинства в редица западни демокрации като Англия, Германия, Франция, САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия и Япония. Православните също така се стремят да установят по някакъв начин отношения с други системи на управление, които не е толкова лесно да бъдат категоризирани, като например държавите в Латинска Америка и такива коренно различни места като Уганда, Кения, Танзания, Египет и Южна Корея.

Както се вижда от горното, начините за приспособяване на идеала за симфония към реалността варират на практика и далеч не са хомогенни. Въпреки това, Църквата продължава да насърчава някои видове политически отношения. Те включват: лоялност към властта, отстояване правата на Църквата, официална безпартийност, предпочитание по отношение участието на миряни във властта, подкрепа за правосъдието, ограничено приемане правото на революция и уникалния пример на етнархията. Ограниченото място позволява да се направят само няколко общи коментара по всяка от тези точки.

Придържайки се към практическите насоки от библейски времена, през цялата си история Църквата винаги е поощрявала ценности в подкрепа на лоялността към властите, независимо от конкретната система на управление. Църквата насърчава послушание към справедливото законодателство и дори към несправедливото, в името на общото благо. Към тази категория спада насърчаването на съответната етническа и културна идентификация, подкрепа на военната служба и защита на нацията. Църквата също така насърчава общественото служение от страна на гражданите и благотворителността в името на общото благо.

Традиционно Църквата разбира, че едно от нейните основни права в държавата е правото на свободно богослужение и функциониране като Църква. Следователно, една от нейните основни грижи е да осигури свободата си и да ограничи или премахне това, което разглежда като неподходящо вмешателство от страна на държавата в живота на Църквата. Във византийската история има много случаи, когато Църквата се е противопоставяла на политиката на императорите, когато е преценявала, че те неправомерно се намесват в църковните дела. Също така трябва да се отбележи, че Църквата често пъти е приветствала намеса от страна на императора, когато е преценявала, че тази намеса обслужва интересите ѝ.

Като цяло Църквата е съгласна да остави различните политически процеси да протичат по начин, който я разграничава от партийната политика, като поддържа позиция на пълна безпартийност. Независимо от политическата система на нацията и държавата, Църквата е готова да се моли за своите управници в съответствие с учението на Новия Завет. В демокрациите това означава, че, доколкото другите ѝ цели го позволяват, Църквата се стреми да избягва партийната политика, като нито официално се противопоставя, нито подкрепя политически кандидати. Исторически погледнато, само управници, които налагат еретически учения в Църквата или преследват Църквата, могат да бъдат персонално осъдени; но дори и в тези случаи съществува известна колебливост. Като цяло архиереи и други духовници не се стремят да участват в политическата власт, с изключение на участието в етнархия, една уникална институция, която ще разгледаме по-долу.

Официалната църква изразява твърдо предпочитание за това миряните ѝ да участват в управлението и политиката и да въплъщават християнските ценности, доколкото е възможно с оглед на съществуващите държавни и политически системи. Този подход избягва злините от една теократична система, като в същото време насърчава по-пълното участие на миряните за постигането на идеала за небесното царство във взаимоотношенията между Църквата и държавата.

Основната роля на правителството е да осигури закрила и да гарантира справедливост. Църквата разглежда Бога като Източник на всяка правда. Ето защо, тя споделя Неговата загриженост за справедливост в рамките на държавата. В политическия процес, който има за цел да въплъти справедливостта, има много начини, по които Църквата се стреми да подпомогне усилията си за постигане на справедливост. В древната имперска система църковни лица не само се стремят да формират характера и съвестта на императора като цяло, но често „шепнат на ухото на императора” по конкретни въпроси. Църквата използва силата си, за да подобри законодателството към по-голямо човеколюбие. В съвременните демократични общества православни архиереи, църковни органи, а дори и отделни православни християни трябва често публично да протестират срещу несправедливостта, да участват в законодателния процес и да използват други политически средства, които да способстват за разрешаването на политически проблеми с морални последици.

Като цяло Църквата одобрява стабилното управление и не поощрява революциите. Точно както признава голямото зло на войната, въпреки че понякога разбира и приема необходимостта да се води война в защита на родината, така също, но още по-неохотно, тя приема правото на революция, когато е налице тежка и непоносима несправедливост. В повечето случаи църковната подкрепа за революционни каузи е била свързана с усилията за постигане на национална независимост.

Въпреки това, в Преданието няма нищо, което да отхвърля напълно революциите, когато са продиктувани от чувството за непоносима потисническа несправедливост в други сфери. Такава загриженост, каквато намира израз в съвременните движения на „теологията на освобождението”, се подкрепя от творенията на църковни отци като св. Йоан Златоуст, който се изказва остро срещу експлоатацията на бедните от богатите. Това, което Православната църква намира за ненужно и неприемливо в „теологията на освобождението”, са марксистките теоретични основи на това богословско движение. Въпреки това, нейната загриженост за потиснатите и експлоатираните трябва да бъде призната за практическо християнство.

Концепцията за „етнархия“

В историята на Източното православие съществува уникална институция, известна като етнархия, която изглежда че опровергава почти всичко, което бе отбелязано по-горе за отношението на Църквата към практическото участие във властта. Етнархия е налице, когато предстоятелят на дадена поместна църква е избран за политически водач на съответната страна. Прекрасен пример за въплъщаване принципите на етнархията има след германската окупация на Гърция, в края на Втората световна война, когато Атинският архиеп. Дамаскин изпълнява правомощията на временен държавен глава. Най-пресният случай е избирането на архиепископ Макарий за президент на Кипър.

Тази рядко практикувана институция се среща само в периоди на криза, когато поради извънредни причини светските управници-миряни не могат да изпълняват нормално политическата си власт. Когато изглежда, че само един църковен водач е в състояние да въплъти идентичността на гражданите на своята страна, той може да поеме политическата и държавната власт при наличието на общ консенсус за това. Най-важното е той да упражнява политическа власт само временно и по изключение, докато прегрупирането на политическите сили в страната позволи на светските ръководители на нацията да поемат властта.

Човешки права

В онази част от православното догматично учение, която се занимава с човешката природа, се акцентира силно върху създаването на хората по Божи образ и подобие. Мнозина от църковните отци правят разлика между тези две понятия. Подобието е онова високо духовно призвание, което е необходимо на всеки човек, за да стане богоподобен. То става възможно единствено чрез спасителното дело на Иисус Христос и силата на Светия Дух и се осъществява на първо място в живота на Църквата. Образът е общата природа, която притежават всички човешки същества. Макар и грехът да е оставил своя отпечатък върху човешката природа, в резултат от което всички наши способности са в известна степен затъмнени и изкривени, православните вярват, че у хората се е запазило в известна степен даденото им от Бога подобие, което е същината на нашата човешка природа. Нашият интелект, способността ни да се самоопределяме, чувството ни за естетика, нашата креативност, моралното ни възприятие, съчетаването на индивидуалната и социалната страна в нашата личност, както и редица други качества са проявления на това подобие.

Тъй като всички хора участват в божествения образ, всяка личност притежава основно и фундаментално човешко достойнство пред Бога – просто защото е човек. В резултат на това, Бог се отнася към хората с достойнство и уважение и очаква хората да се отнасят помежду си по същия начин. Библията ни учи, че „Бог не гледа на лице”, т. е. че Той се отнася към нас с еднакво достойнство и уважение по отношение на нашата човешка природа. Това, разбира се, не отменя правилото, че всеки от нас има различна роля и функция в своите социални, икономически, политически и дори в църковните си отношения. Независимо от това, всички хора имат право на уважение и отношение от страна на другите, просто защото са човешки същества, създадени по образ Божи.

Не е необходимо те да постигнат нещо, да притежават някакво звание или нещо друго, за да „заслужат” това основно достойнство. В наши дни това достойнство се изразява с термина „права”. По-назад в историята е било изразено с термина „задължения”. Това са двете страни на една и съща монета, като първата е претенцията на човека да търси признание и отношение въз основа на своето човешко достойнство, а втората е отговорността на другия човек да покаже дължимото уважение към всеки човек, като човешко същество. Независимо от това, как този въпрос ще бъде разгледан, Църквата учи, че хората имат основни права поради достойнството им на човешки същества, създадени по Божи образ. В този дух, на Двадесет и петия събор на духовенството и миряните на Гръцкия православен архидиоцез, проведен в Атланта в 1980 г., се порицават правителствени действия, отричащи основното човешко достойнство и права:

Ние осъждаме правителствени политики и действия, които нарушават неотменните права на всички хора на свобода и човешко достойнство. Разочаровани сме и сме притеснени от избирателния и лицемерен начин, по който се осъждат въоръжената агресия и нарушаването на човешките права от страна на някои държави, а подобни действия от страна на други или се премълчават, или, още по-лошо, безочливо биват оправдавани. Изразяваме възмущението си от грубата нечувствителност на така наречените велики сили или световни свръхсили по отношение на малките и беззащитни народи и етнически малцинства по света, както и циничния начин, по който те биват използвани или малтретирани от тези сили, за да продължат онова, което смятат, че е в техен интерес или в интерес на техните съюзници. Чернокожите в Южна Африка, тайландците и тибетците, грузинците, украинците, латвийците, естонците и литовците в Съветския съюз, афганистанците и кюрдите в Иран и Турция; кипърските гърци в Кипър, гърците в Северен Епир, арменските и гръцките малцинства в Турция – всички те и много други са останали извън сферата на интересите на тези сили, освен ако не могат да им послужат като полезни и ценни пионки в тяхната политическа игра на шах.

В тази декларация се забелязва една основна загриженост за човешките права – без значение на власт, брой и сила – която също така може да бъде конкретизирана с някои характерни примери. По този начин, всяка от православните юрисдикции в САЩ, със своя специфичен етнически произход има специална грижа за своите сънародници в съответната родина и нарушаването на предоставените им права. По този начин Гръцкият православен архидиоцез проявява специална загриженост за гръцкото малцинство в Турция, по кипърския въпрос и за гръцкото малцинство в Албания. Православната църква в Америка, която в основата си е руска, се грижи за свободното изповядване на религията в Съветския съюз и правата на дисидентите, особено на онези, които са такива по религиозни причини. Антиохийската архиепископия има специална грижа за правата на православното малцинство в Израел, както и в Палестина и Ливан.

Ситуацията в страната [САЩ] също е важна и гръцките православни събори на духовенството и миряните често са се занимавали с въпроса за човешките права. Като пример може да бъде дадено изявлението на събора на духовенството и миряните през 1970 г. в Ню Йорк относно расовата несправедливост, част от което се цитира по-долу. То е интересно, защото посочва както ръководната роля на архиереите, така и отговора на енорийското духовенство и миряните към този изключително важен въпрос; в тази декларация явно е изразена тяхната обща чувствителност към настоящата ситуация по отношение на гражданските права в САЩ, а също така се виждат и религиозните предпоставки за изразеното отношение:

Движението за граждански права от 60-те години на 20 век по един много драматичен начин насочва вниманието на нацията към множеството форми на явна и скрита расова дискриминация, която съществува в американското общество. Макар всички ние да сме изхабени духовно от това петно върху нацията ни, расови малцинствени групи като чернокожи, американски индианци и мексикански американци поемат основната тежест на тази болест.

Съзнавайки много добре расовия проблем на нашата нация, при откриването на Двадесетия събор на духовенството и миряните бившият архиепископ Яков отбеляза:

… Нашето съдействие за премахването на расовата сегрегация и постигането на социална справедливост е напълно наложително… Нашата Църква… никога не е изключвала от своята любов и човеколюбие онези, които са „извън нейната кошара”.

Ние сме напълно съгласни с това изказване. Една разделена нация, с очертана расова враждебност противоречи на християнското благовестие, което проповядва единство и единение между хората, в което няма вече юдеин, нито грък, няма роб, нито свободен, няма мъж, нито жена. Призоваваме гръкоправославните християни да използват всички ресурси в борбата за постигане на справедливост за всички хора, независимо от тяхната раса, вероизповедание или цвят на кожата.

Права на жените

Друга важна сфера на грижа за човешки права е проблемът за свободата на жените. Църквата се опитва да избегне консервативната мъжка агресивна позиция също толкова, колкото и крещящия феминизъм. Балансът между признаване и практическа подкрепа на основните човешки права на жените, от една страна, и голямата загриженост за ролята на жените в семейния живот, от друга, е породила не толкова лесна за класифициране позиция от страна на Църквата. Може би най-яркият пример за това е дейността на събора на духовенството и миряните на Гръцкия православен архидиоцез от 1980 г. по отношение на предложената поправка за равни права[1]. Първоначалният доклад на Комисията по социални и морални въпроси препоръчва приемането на тази конституционна поправка. Когато започват разискванията, става ясно, че членовете на Конгреса не желаят да я подкрепят. По тази причина Конгресът най-накрая приема декларация, в която се използват самите думи на поправката, заявявайки:

… убедени сме и подкрепяме твърдението, че не може да бъде отказвано или ограничавано равенство в правата при условията на който и да било закон, единствено по причина на пола.

Православните са категорично против ръкополагането на жени за членове на клира, изпълняващи литургични функции. В подкрепа на това твърдение могат да се намерят статии и книги, написани както от мъже, така и от жени богослови. В момента в православието не съществува движение, което да желае такова нововъведение.

Мястото, ролята и значението на жените в живота на Църквата са се превърнали във важни въпроси. През 1976 г. в Румъния се проведе конференция на тази тема с участието на православни жени от всички краища на света. Резултатите са публикувани в книга, озаглавена: „Православните жени: тяхната роля и участие в Православната църква” (“Orthodox Women: Their Role and Participation in the Orthodox Church”). Подобна конференция на тема: „Богословска антропология: към едно богословие на човешката цялостност (жени/мъже)” се проведе в Нидералтайх[2] през 1980 г. Други конференции по този въпрос бяха проведени в Шефилд, Англия и в семинарията „Св. Владимир” в Крестууд (САЩ) с одобрението на съответните църковни власти.

Днес жени се обучават по богословие в православни семинарии както в Европа, така и в Съединените щати, където жени получават своята бакалавърска и магистърска степен в двете акредитирани семинарии – Гръцкото православно богословско училище „Светият Кръст” в Бруклайн, Масачузетс, и в семинарията „Св. Владимир”. Една от темите на дискусията е възстановяването на древния чин на дяконисите. В Гърция по въпроса са започнали богословски изследвания и е създадено училище за дякониси, но предстои формализирането на тази институция.

Биоетика

Няколко православни автори проявяват интерес по въпросите на биоетиката, които възникват в резултат на развитието на високотехнологичните методи в здравеопазването. Тези въпроси се разделят на отнасящи се до „опазването на живота” и на отнасящи се до „предаването на живот”. Някои от въпросите от първата група са: разпределение на недостатъчните медицински средства, права на пациентите, експерименти с хора, аборт, малтретиране на деца, трансплантация на органи, предоставяне на органи за научни изследвания, лечение на увеличаващото се възрастно население, евтаназия и разрешаване на неизлечимо болни пациенти да изберат смъртта. Някои от най-интересните въпроси са свързани със самото предаване на живота: изкуствено осеменяване, изкуствена инсеминация, ин витро оплождане, стерилизация, генетична консултация и генетичен скрининг, както и генно инженерство.

Въпреки че по тези теми Църквата не е формулирала официално своята позиция, започват да се оформят богословски мнения, изказвани от отделни богослови. В една енциклопедична статия върху тази тематика може да се намери добро общо изложение за биоетиката. Общият знаменател на всички обсъждани въпроси е сериозното отношение и загриженост на Църквата към човешкия живот в качеството му на дар от Бога. Православието е склонно да възприеме по-консервативен подход към тези въпроси, виждайки в тях измерение на светостта и свързвайки ги с непреходни ценности и въпроси. Нужно е голямо уважение към човешкия живот, за да бъдат възпирани онези, които биха го атакували. От момента на своето зачатие човешката личност е зависима от други хора по отношение на живота и препитанието. Тя е в общение с живия Бог в Троица – Източникът на живота, у Когото се зачева, подхранва, развива и осъществява животът. Доверието, което имаме към другите за трайното благосъстояние на нашия собствен живот формира основата за нашето обобщение. Поради това и източноправославната етика се основава на принципи в подкрепа на живота, които зачитат и уважава живота на всеки човек като божествен дар, нуждаещ се от развитие и продължение.

По-долу в съкратен вид, поради ограниченото място, са предадени мненията, изразени от някои богослови (без официално одобрение) по тези спорни теми:

- Оскъдните медицински средства следва да се разпределят според справедливостта и нуждата, а не само според възможностите да бъдат заплатени.

- Пациентите имат права, които трябва да бъдат уважавани от медицинския персонал.

- По принцип експериментите с хора не могат да бъдат забранени в името на самите пациенти и благото на другите, но е необходимо много внимателно да се зачитат достойнството и доброто име на пациентите, като провеждането на тези експерименти трябва да се регулира от строгите правила на научната необходимост и информираното съгласие.

- Трансплантацията на органи не може да бъдат забранена, но шансът за успех трябва да е висок, като се вземе предвид реалната необходимост, внимателната преценка на последиците както върху донорите, така и върху и реципиентите.

- Макар че никой не е задължен да дари орган, такова даряване трябва да се насърчава като израз на християнска любов; от друга страна, трансплантацията на органи от мъртви донори е съпътствана от различни проблеми – по-конкретно, ускоряване на смъртта на потенциалния донор заради потенциалния реципиент, което се разглежда като погрешно.

- Изкуственото осеменяване със сперма на съпруга (ИОС) не се отхвърля, но изкуственото осеменяване със сперма на донор (ИОД) се разглежда като неправомерно проникване на трета страна в светостта на брачната връзка.

- На ин витро оплождането се гледа с голямо съмнение, тъй като сегашните методи водят до разрушаване на многобройни човешки оплодени яйцеклетки и дори развиващи се зародиши; това е форма на аборт.

- Генетичното консултиране и генетичният скрининг не се оспорват по принцип и фактически трябва да бъдат насърчавани.

СПИН

Настоящото разпространение на вируса на СПИН предизвика голямо безпокойство както в целия свят, така и за православните християни. Православните разглеждат въпроса от няколко страни. Първо, Църквата винаги гледа на боледуващите със състрадание и отправя молитви за тяхното изцеление. Ние насърчаваме медицинската общност да продължава да търси подходящи лекарства за лекуването на това заболяване. Но в същото време отбелязваме, че основните причини за разпространението на това заболяване са поведения, които Църквата винаги е смятала за неморални и е предпазвала вярващите от тяхното практикуване: хомосексуално поведение, безразборни връзки и наркотични вещества (използването на замърсени игли). Любовта и грижата към всички хора кара Църквата да препотвърди своето учение. Най-добрата превенция срещу вируса на СПИН е добродетелният живот.

Някои повдигат въпроса за възможното заразяване чрез лъжичката за свето причастие и евентуалната промяна в начина на преподаване на светите Дарове. Наистина, в миналото в Църквата е имало и други начини за раздаване на св. причастие. Следователно, по принцип начинът може отново да се промени. Въпреки това, има няколко важни основания против тази промяна. Богословски погледнато, Православната църква не може да приеме, че Тайнството би могло да бъде източник на заболяване, тъй като тя учи, че то е лек за безсмъртие. Освен това, няма нито един доказан от опита случай на предаване на каквото и да било заболяване при участие в тайнството. В подкрепа на това съществуват и научни доказателства: според американското списание Journal of the American Dental Association (май 1988 г.) слюнката възпрепятства предаването на всички видове микроби, включително вируса на СПИН. Ако Църквата трябва да промени начина на раздаване на Причастието, то тя трябва да направи това по свои съображения, а не защото е подтикната от неоснователен страх.

Обръщане във вярата и мисионерска дейност

Мисионерската дейност е важна част от дейността на Църквата. Великото поръчение към Църквата „Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари” (Марк 16:15) възлага на Църквата мисията да привежда хората към нейния живот. Целта и предназначението на църковната мисия е да довежда нови хора в спасителния живот, който се постига в начина на живот (етоса) и светотайнствения (сакраменталния) опит на Църквата. Затова Православната църква извършва мисионерска дейност в много части на света.

Тази страна на църковния православен живот, добре позната през първите четиринадесет века, среща сериозно затруднение, когато голяма част от Православната църква попада под политическото господство на мюсюлмански държави; едно голямо изключение е Руската църква, която продължава собствената си мисионерска дейност в източните части на Русия и Далечния изток. По време на османското господство римокатолически и протестантски мисионери навлизат в православните земи и се опитват да обърнат православните към собствените си християнски изповедания. В резултат на своите прозелитски усилия и едните, и другите постигат известен успех. Тези два факта – изискването за мисионерска дейност, от една страна, и реакцията към прозелитизма, от друга – са формирали съвременната политика на Православната църква по отношение на мисионерската дейност сред не-християните, обръщането във вярата и прозелитизма в двете посоки. През последните няколко десетилетия се наблюдава възраждане на православната мисионерска дейност в места като Уганда, Кения, Южна Корея и Аляска.

Отношения с другите християни

Опитът в миналото, когато православните са били обект на активен прозелитизъм е станал причина за изработването на една сложна линия на поведение.

Първо, това означава, че православието се стреми да въздейства върху други църкви – най-вече чрез икуменическото движение – да се откажат от своите системно прилагани програми за прозелитизъм сред православното население. Негативното отношение към такива организирани програми за „крадене на овце” е общоприето в икуменическото движение и те вече не се практикуват широко.

Второ, самите православни не извършват прозелитизъм – в смисъл, че не търсят активно да предизвикат недоволство у другите от техните неправославни вярвания. Това обаче не означава, че всеки, който иска да научи за православната вяра, ще бъде отхвърлен. Желаещите да преминат в православие не биват приемани, докато не научат колкото може повече за православната вяра и да вземат решение да се присъединят към нея. След съответно огласяване, внимателна преценка и изразено силно желание за обръщане във вярата, те могат да бъдат приети в Православната църква – някои само след подаване на заявяване и прочитане на Символа на вярата, а други (по-голямата част) чрез тайнството свето Миропомазване.

Трето, ако някой православен християнин бъде официално приет за член на друга (неправославна) църква и се причастява в тази църква, той или тя се превръща в отстъпник от вярата. Такъв човек не се смята повече за православен християнин и не може да се причастява в Православната църква, нито да бъде кръстник или кум на кръщение или бракосъчетание. Ако такива лица искат да се върнат към Православната църква, те се приемат отново в Църквата след изповед на вярата и тайнството Миропомазване.

Самоубийство

Самоубийството е отнемане на своя собствен живот. През вековете Православната църква учи, че човек няма право да отнема живота си, защото той е дар от Бога, който ние трябва да пазим и поддържаме. Затова Църквата смята прякото самоубийство – когато човек със собствените си ръце посяга на живота си – за най-сериозния вид убийство, понеже след него няма възможност за покаяние. Каноните и практиката на Църквата забраняват църковно погребение за човек, който е извършил самоубийство. Въпреки това, ако може да се докаже, че лицето, което е извършило самоубийство, не е било психично здраво, то след подходящо медицинско и църковно удостоверение, може да бъде извършено погребение от Църквата. В случай обаче, че починалият е имал философия за живота, която утвърждава правото на самоубийство, или е такъв, който е позволил на отчаянието да надделее над здравия разум, такова позволение не може да бъде дадено.

Морално погледнато, има и случаи на непряко самоубийство, при които хората увреждат здравето си чрез вредни навици, като например прекомерно пушене, прекомерна употреба на спиртни напитки и излагане на излишни рискове. Православната църква учи, че ние сме длъжни да се грижим за здравето си, така че на тези практики в действителност се гледа като на неморални. Въпреки това, те не носят същите негативни последици, каквито има непосредственото отнемане на собствения живот.

Допълнителна библиография по темата:

Harakas, S. Contemporary Moral Issues Facing the Orthodox Christian, Minneapolis, Minn.: “Light and Life Publishing Co.” 1982.

Harakas, S. Let Mercy Abound: Social Concern in the Greek Orthodox Church, Brookline, Mass.: “Holy Cross Orthodox Press” 1983.

Превод: Алексей Стамболов

---

* Harakas, S. “The Stand of the Orthodox Church on Controversial Issues” – В: Greek Orthodox Archdiocese of America. Първоначална публикация: Harakas, S. “The Stand of the Orthodox Church on Controversial Issues” – In: A companion to the Greek Orthodox Church, ed. by Fotios K. Litsas, NY: Greek Orthodox Archdiocese of North and South America 1984, p. 217-237 (бел. прев.).