Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Изкушението на „църковността”. Прот. Александър Шмеман, Дневници. 1973-1983

Петък, 18 Ноември 2016 Написана от Андрей Зайцев

Fr A SchmemannДневниците на прот. Александър Шмеман станаха събитието на 2006 г. Книгата е обсъждана както от „либерали”, така и от „консерватори”. Първите неуморно говорят, че авторът на Дневниците е поставил „диагнозата” на източното православие, а вторите търсят вътре ереста и припомнят старите „грехове” на протойерея. Съвсем очевидно е, че нито една от тези две гледни точни не съответства на действителността, а истината е някъде по средата.

В какво обаче се състои феноменът на тази книга, която беше удостоена дори и с публични дискусии на равнище Руска православна църква Московска патриаршия (по-нататък РПЦ или РПЦ МП)? Преди всичко, разбира се, в личността на нейния автор, когото Александър Кирлежев справедливо нарича „радикален традиционалист”,[1] но да се отговори така би било прекалено „просто” и затова ще се опитаме да открием други ключове към разгадката.

Преди всичко ще поговорим за жанра на книгата. Дневниците са особено лукава форма, каквато е и личната преписка, а затова и посмъртното издаване на практически произволни непублични записки, написани за самия себе си (дори и с предположение за публикуване), е занимание доволно рисково. Волю-неволю читателят е „принуден” да разбира с кого и кога е обядвал авторът, какво е било времето в Ню Йорк или пък в Монреал през, например, 1977 г. Разбира се, това е любопитна информация, но когато заема около половината от един доволно обемен том, то някои наистина „програмни” заявления на прот. Александър Шмеман могат просто да се разтворят в изобилието от подробности, съществени за автора, но можещи да уморят читателя. От друга страна, тези записки представляват своеобразна шлифовка за мислите за религията въобще и, в частност, за православието.

Тези пък мисли, повтарящи се от запис в запис, са изключително тъжни. Преди едва тридесет години прот. Александър Шмеман е писал върху най-жестоката криза на православието в Америка, която той характеризира по следния начин: „… „духовност”, „църковност” – какви двусмислени и поради това опасни понятия. Удивително е, но почти всички, които познавам като търсачи на „духовност”, винаги са били тесногръди, нетърпими и скучни, безрадостни хора, които при все това обвиняват всички останали в „бездуховност”. И винаги в центъра са самите те – не Христос” (19 февруари 1974 г.).[2] Тези редове отразяват и съвременното положение на християнството в Русия. Само че при нас кризата е още по-дълбока и още по-безпросветна, и изходът от нея няма да ни го подскажат даже и Дневниците. Ние притежаваме удивителната способност – за това е писал още Пьотр Чаадаев в по-миналия век – да не се учим на нищо от историята. А това свойство е възприела и Православната църква в Русия.

Основният проблем се състои в това, че дори и тези, които са се научили да четат умни книги и да говорят правилните думи, не просто са престанали да очакват от православните християни в Русия отговорите на своите въпроси – те дори не вярват, че християните могат да чуят тези въпроси. В средата на деветдесетте години на миналото столетие кризата на църквата се заключаваше в неумението да дава отговори; сега ние, християните, сме престанали дори да се опитваме да чуваме въпросите.

Какво обаче се е променило през годините, изминали от момента на написване на Дневниците и разрешаването на църквата в Съветския съюз, случило се през 1988 г.?

Преди всичко, религиозният живот в Русия се стабилизираше. Ако допреди 15 години вървяха активни спорове за езика на богослужението, за различните модели на църковно-държавни отношения и ролята на църквата в живота на обществото, то сега практически навсякъде стана чисто и стерилно, и глухо – като в аптека или на гробища. Всички намериха своето местенце и си създадоха малки уютни светове – манастирски или енорийски, консервативни или либерални, големи или малки. Подобно затваряне на църквата в себе си обаче е същата онази опасност, за която е предупреждавал още и авторът на Дневниците, защото играта на духовност и на църковност не само изгонва от църквата Христос, но и прави самата църква ненужна и, – ако използваме евангелската метафора, – безсолна. Работата е там, че от „църквата на бабичките” РПЦ се превърна в „църква на обичащите църквата”. А всеки от практикуващите православни е сигурен, че неговата енория е и най-добрата енория, и съжалява само задето цялата църква все още не е станала като неговия храм. Случва се това, което Сурожкият митр. Антоний е описвал като загуба на единството: „Струва ми се, че понастоящем целият християнски свят, включително и православният, страшно се е отделил от простотата, целостността и ликуващата красота на Евангелието. Със Своята група ученици Христос е създал една Църква, която е била до такава степен и дълбока, и широка, и цялостна, че е съдържала в себе си цялата вселена. За всичките пък тези столетия ние сме превърнали Църквата в едно от човешките общества. Ние сме по-малко в сравнение със света, в който живеем, и когато говорим за обръщане на този свят към християнството, ние говорим всъщност за това, да направим колкото се може по-голям брой хора членове на това ограничено общество”.[3] Подобно стесняване на пространството на Църквата става все по-очевидно, и често границата на общението лежи не между християните от различните конфесии или от поместните църкви, а между енориаши от един и същ храм, когато няма с кого да споделиш пасхалната радост.

Всичко това произтича и от своеобразната „самозатвореност” на църквата и на вярващите. В съветските години беше важно да съхраниш вярата, да спасиш зданието на храма от закриване, свещеника – от неприятности с органите, и сред църквата – като юридическо лице и организация, сред църковната йерархия и миряните постепенно се формира идеята, че самото нейно съществуване представлява вече огромен подарък за околните. Та достатъчно е да се прочетат пасхалните и рождественските послания на правоправещите архиереи. С малко изключения те са хвалебствен отчет за извършена работа, която практически няма никакво отношение към околната действителност. За съжаление, идеята за елитарността е свойствена не само на консерваторите, но също и за либералите, тъй като тя произхожда от едно друго свойство на Църквата, за което е писал прот. Александър Шмеман – нейната „антикултурност”: „… Самата „носталгия по миналото”, с която така силно живее съвременното православие, е явление, което е характерно за нашата съвременна култура и поради това не може никога да бъде духовно освобождение… По „ниските нива” пък тази антикултурност се превръща вече в истински примитивизъм, т. е. във фактическо „езичество”, в религия на природата, а не на човека, на духа и на историята…” (26 септември 1974 г.). Парадоксът се състои в това, че съвременната „елитарност” е възникнала от неувереността в собствените сили, от отсъствието на опита от свободата и от нежеланието да бъде призната смяната на историческите реалии.

Тези три свойства съвсем не са вина на Църквата, а нейна беда. Във Византия и в Русия религията винаги е била „държавна работа”. Самото решение за приемането на православието се е вземало на най-висше държавно равнище, а принадлежността към определена конфесия е доказвала лоялността и благонадеждността на поданиците. От друга страна обаче, държавата така или иначе е поддържала църквата – като социален институт. Достатъчно е да си спомним репресивните мерки против жидовстващите, стриголниците и старообрядците, когато църквата е апелирала към светската власт, а последната е предоставяла целия си наказателен апарат за борбата с инакомислещите. Разбира се, отношенията на властта и църквата никога не са били съвсем безоблачни – държавата се е грижела преди всичко за своята безопасност, за своята стабилност и за своята изгода, а поради това и в Русия, и във Византия с удоволствие са ограничавали „финансовите възможности” на църквата, когато манастирите се били превръщали в уж твърде крупни земевладелци. Не може да се каже и че империята се е съобразявала кой знае колко с мнението на епископата. Достатъчно е да си спомним само репликите на последната императрица Александра Фьодоровна, която в писмата си до Николай ІІ нарича някои от епископите, заседаващи в синода и противници на Распутин, „грозни животни”. Така или иначе несвободната църква обаче е имала и един привилегирован статут, което се е проявявало поне в официалните церемонии. Подир октомврийския преврат, разбира се, ситуацията се променила и РПЦ е имала шанса по някакъв начин да преразгледа модела на отношенията си с държавата, но това не се е случило. Всички разговори за своеобразен конкордат между държавата и традиционните конфесии така и останали едни прекраснодушни мечтания. В преамбюла пък на закона За свободата на съвестта и за религиозните обединения се подчертава особения статут на РПЦ. Което, разбира се, допринася и своите плодове, ако ще да вземем дори само въвеждането на предмета „Основи на православната култура” в училищата на някои руски региони. Но все пак държавата продължава да се отнася към РПЦ от позицията на „големия брат”, което понякога довежда до странни постъпки, когато процесът на обединение на РПЦ МП и Руската православна църква зад граница бива започнат от Владимир Путин, а на пасхалното богослужение патриарх Алексий ІІ говори не за радостта от Възкресението Христово, а за подвига на „Негово Високопревъзходителство” Путин. За същата тази уродлива форма на „симфония” е предупреждавал и прот. Александър Шмеман, когато пише за „… капитулацията на православието пред национализма в лошата му езическа (кръвна) или якобинска (държавноавторитарна отрицателна) същност. Тъкмо тази сплав се представя за „чисто православие” и всяко отстъпление от нея и дори само опитът за известно ориентиране вътре в нея вече незабавно се изобличават като „ерес”. А точно тази сплав е задънената улица, в която е влязло историческото православие, и от това, че тази задънена улица притегля към себе си всевъзможни „конверти”[4]…” (25 септември 1974 г.). А това, че сред определена част от православните има проблеми и с национализацията на вярата, когато само Русия, „Светата Рус” се обявява за единствена истинска хранителка на православната вяра, а руският народ за притежател в една или друга степен на някаква „богоносност”, и с национализма – когато за мнозина бедите на Русия идват от недостига на духовност, от Запада и от евреите – само потвърждава правотата на изказванията на прот. Александър Шмеман.

Още една от причините за затвореността на духовенството и миряните в себе си се състои в особеностите на обучението на клириците и на миряните в РПЦ – когато в Русия някой по един или друг начин идва в Църквата – в търсенето на вяра, него твърде често го учат не на любов към Христос, а на някаква „духовност” и „църковност”, които авторът на Дневниците характеризира по следния начин:

„… „Църковността” би трябвало да освобождава. Но в сегашната ѝ тоналност тя не освобождава, а заробва, стеснява, прави те беден. Човекът започва да се интересува от „стария” и „новия” стил, от разправиите между епископите, от всякаква елейност. И той започва да възприема духовността като необходимост от четене на скверни книги, ужасяващи с бедността и риториката си, и на всякакви брошури, разказващи за чудеса и чудотворни икони, като необходимост от всевъзможна съмнителна „попщина” и от непрекъснато дрънкане на религиозни теми” (21 февруари 1974 г.).

„Дрънкането на религиозни теми” е бич на съвременните православни, които са способни с часове да обсъждат благодатността на своя духовник или на някакъв повече или по-малко известен старец, в резултат от което християните често изглеждат такива едни „професионалисти по религия”, имащи еднозначни, готови отговори на въпроси, които никой не им задава, но затова пък нямащи никакви отговори на действителните проблеми на човека, освен прословутото „смирявай се, моли се и пости”. Назованата триада обаче едва ли е в състояние да удовлетвори този, който търси. Защото подобни утвърждения свидетелстват само за това, че сред православните се е случила подмяна на понятията, и, вместо личната вяра в Христос, отговорността за своите постъпки и за Църквата, хората се обединяват в „кръгове по интереси” и „православни агитации”.

Източникът пък на подобна „агитационност” у много вярващи се състои точно в митологизацията на православието, в отсъствието на йерархия на авторитетите, когато частното мнение на вярващата приятелка, на духовник или на някакви монаси може да се окаже по-важен довод от мнението на свещеноначалието, на вселенските събори, на Новия Завет… Положението се задълбочава и от това, че значителна част от младите свещеници също не са се стремили да познаят „живия живот”, а са израснали в такива „клубове на любители на РПЦ”. В резултат от това ние получаваме чудесната типична картина на точно този „християнин”, който е описан от автора на Дневниците: „Вместо да учи човека да гледа по свой начин на света и на живота, Църквата го учи да гледа себе си. Вместо да приеме поновому самия себе си и своя живот, той смята за свой дълг да нахлузва върху себе си някаква безлична, окадена, вмирисана на постно олио дреха на така нареченото „благочестие”. Вместо да знае какво е това радост, светлина, смисъл и вечност, той става раздразнителен, тесногръд, нетърпим и много често просто зъл и вече дори не се кае за това, тъй като всичко е от „църковността”…” (21 февруари 1974 г.).

В ето тези горчиви думи са съсредоточени и основните причини за кризата на православието в съвременния свят (заради справедливостта ще отбележим, че това не е беда само на православието, но и на другите традиционни религии, а в частност – и на исляма). Вмирисана дреха на „благочестието” – това е, което убива вярата в Христос, като в замяна поражда религията на „православните атеисти”, в която на първо място излизат обредът, послушанието и правилата, а не Христос и любовта.

Съществува ли в наши дни изход от тази криза на религиозността? Осъзнава ли самата Църква тази криза? Възможно ли е да бъдеш християнин вътре в РПЦ? По един или друг начин това са въпросите, които поставя и прот. Александър Шмеман в своите Дневници.

На тези три въпроса може да се даде един утвърдителен отговор, но с множество уговорки.

На първия от тези въпроси не може да се отговори еднозначно с „не” или с „да”. Отрицателният вариант би означавал признаването на това, че, като Глава на Църквата, Христос няма никакво отношение към „юридическото лице” и „социалния институт” на РПЦ МП. Да кажем така означава да зачеркнем целия опит на новомъчениците от 20 в., а също и на такива хора като Сурожкия митр. Антоний, свещ. Сергий Желудков, прот. Александър Мен и мн. др. Това би било голяма и неоправдана дързост, а също и грешка.

Собствено Дневниците именно и предпазват читателя от подобни песимистични решения – независимо от цялата критика на безпорядъка в православието, независимо от това, че авторът уподобява източното православие на „чеховския човек в калъф” и че характеризира неговото състояние като „пълен паралич”.[5] Независимо от всичко това, самият факт на публикуването на тези дневници в Русия и разгърналата се около тях дискусия свидетелстват за това, че Църквата е жива и изходът от кризата е възможен.

В същото време прибързаният положителен отговор би означавал признание, че с „нашата Църква” всичко е в ред, а самата постановка на въпроса за кризата е ровене на антицърковни сили и хора, които нито веднъж не са били на богослужение в храма. В резултат от това остава тесният и трънлив среден път, който най-добре е изразен чрез думите на Сурожкия митр. Антоний: „Своя епископ трябва да възпитаваме”.[6] И това е правило, което трябва да се разпространява не само върху епископата, но още и върху свещениците и миряните. Само възпитаването на взаимна отговорност може да върне реалната власт на Църквата, така щото тя да престане да се възприема като „държавна институция” или „политическа партия”, а да стане реално и живо Тяло Христово, което да бъде едновременно и гъвкаво, и неизменно.

Проблемът дали самата Църква адекватното възприема себе си в съвременния свят също няма своето еднозначно решение. От една страна, свещеноначалието на РПЦ и лично патриарх Алексий ІІ, нееднократно ясно са се изказвали относно опасността от младостарчеството, необходимостта от по-дейна работа с младежта и на други важни теми. От друга страна, всички тези декларации често остават само на хартия, докато в ежедневния живот продължават именно тези негативни явления, за които е писал и прот. Александър Шмеман. С други думи, между външните декларации и вътрешната практика съществува „дистанция от огромен размер”. В това отношение РПЦ нерядко дублира принципите на съвременната руска политика, в която иначе правилните думи от посланието на президента на Федералното събрание[7] рядко се превръщат и в реални действия. Статутът на църквата като част от политическия „хайлайф” е особено силно забележим в провинцията, където епископът, заедно с губернатора, съставляват именно „политическия елит” на областта. Достатъчно е да погледнете заглавията на новините, за да се убедите, че архиереите и свещениците често заемат твърде активна позиция на политическия фронт. Разбира се, тук не става дума за участие в политическите партии (макар в Украйна, по време на парламентарни избори, да е имало и такива случаи), а по-скоро може да се говори за лобиране на някакво особено положение на църквата, за опит да се влияе на културната, научната и образователната парадигма от клерикални позиции. Когато подобна проповед на православието свидетелства по-скоро не за сила, а за слабост на църквата, за неумение ефективно да действаш „на собственото си поле”. (Така например, стремежът в училищата да се преподава като образователен предмет „Основи на православната култура” може да произтича от обстоятелството, че и досега в РПЦ така и не са изработени достатъчно методи за общуване с децата в храмовете и в неделните училища. Изобилието от всевъзможните там, често карикатурни, „съюзи на православните граждани”, „братства” и „съюзи на православните хоругвоносци” може да се дължи на това, че вътре в самата РПЦ на миряните и клириците, с изключение на епископата, е отредена твърде нищожна роля. Както е отбелязвал о. Павел Аделгейм, в съвременната църква съборността е подменена от „корпоративността” на архиереите.[8]) Напротив, завръщането на църквата към своите непосредствени задължения, грижата за собствените си енориаши ще позволи разширяването на кръга на нейното влияние над всички аспекти от живота на обществото. Християнството не трябва да се превръща в същото това, което е и обкръжаващият го свят, а да води с него диалог, по възможност преобразявайки или заквасвайки го. Именно в това се състои и средният път, към който нееднократно призовават най-далновидните клирици вътре в самата РПЦ.

Накрая, главният въпрос на целите Дневници на прот. Александър Шмеман и на всички дискусии, скрито звучащи в репликите на всички участници в обсъжданията на тази книга, е: „Може ли да бъдеш християнин вътре в РПЦ?”. Не „църковен човек”, не „руски православен”, а именно християнин. Този проблем не се разрешава в „простия” разговор за апостолството приемство и многовековната история на Източната църква. За много хора – нещо, за което също пише авторът на Дневниците – православието се е превърнало в националната вяра на руснаците. В наши дни изборът на православието сред останалите християнски изповедания като правило се определя от национално-културни фактори: традиционността, стремежът да се доближиш до народа, любовта към богослужението. Съвсем не лоши причини за възприемането на православието, но прот. Александър Шмеман съвсем справедливо критикува такъв подход: „До Църквата може да се стигне по хиляди причини, много от които далеч не положителни и дори опасни. Трябва да се „стигне до Христос”. Павел се е обърнал към Христос, а не към някаква „църква”, и точно затова за него Църквата е била единствено и изцяло живот с Христос и в Христос. Но ето че тя расла, расла и пораснала в историята като „Църква” сама по себе си, която може да бъде обичана, … към която можем да се „обръщаме”, с която можем да живеем, но отделно от Христос…” (14 март 1974 г.). И действително, в 99 от 100 случаи съвременният православен говори за Църквата и ролята ѝ в живота на обществото, за нейното влияние върху окръжаващата я действителност, но по никакъв начин не споменава за Христос. При подобен подход „храмът” по нищо не се отличава от „джамията” или от „културния дом” – здание, в което се събират единомишленици, които в нещо вярват, които веднъж се карат, а друг път се поддържат, и които от време на време поставят величествени „спектакли”, в чиито център стои естетизиран образ на един Богочовек, висящ на кръст, свитъкът с Тората, Коранът или пък някаква естрадна „звезда”. Християнинът обаче е този човек, за когото – казано с думите на св. ап. Павел – животът, това е Христос. И само достигнали до това разбиране, можем да говорим за кризата на християнството, за кризата на Църквата. В противен случай самото понятие за криза не може да съществува. Светът няма за какво да „съди” РПЦ, няма за какво да я пита, защото тя е само повече или по-малко успешна „корпорация”, един „социален институт”, желаещ да завоюва чрез себе си или за себе си още неколцина нови адепти. При подобно положение на нещата уникалността на Църквата като невеста Христова и Тяло Христово просто пропада и тя може да бъде „изхвърлена”, подобно на „сол, която е изгубила вкуса си”.

Изглежда сякаш почти цялата наша съвременна действителност подтиква човека да провъзгласи тезата „у мен Бог е в душата и Църквата не ми е нужна”, т. е. да изпадне в съблазънта на индивидуализма,[9] от което предпазва и авторът на Дневниците. Вътре обаче в самата Църква съществуват такива течения и такива сили, които от дълбините на отчаянието ни позволяват да се надяваме, че ролята на РПЦ няма да се ограничава само до някакво „министерство на идеологията и на утешението на бедните” в Русия и отвъд нейните предели. Какви са обаче тези сили? На първо място – Самият Христос. Подобен отговор обаче сам по себе си поражда още множество нови въпроси, главният от които е в какво точно или в кого се проявяват действията на Христос в съвременното православие?

От една страна, отговорът на прот. Александър Шмеман изглежда парадоксален. В цялата книга няма нито един запис, който да би съдържал решение на този проблем и да би давал някаква стопроцентова рецепта за преодоляване на кризата, но, от друга, цялата вътрешна тъкан на Дневниците е пронизана от надеждата и вярата в Христос и в Живата Църква (авторът на настоящата статия добре разбира, че последният термин е бил достатъчно компрометиран от обновленческия разкол през 20 в., но какво може да се направи, когато досега това е била най-точната метафора). Този отговор е Човекът – тайният или явен християнин. И е трудно да не се съгласим с това. В един от юдейските мидраши е казано, че „човекът – това е езикът, на който говори Бог”. Авторът пък на Дневниците е бил един от малкото хора, способни да разбират този език, а поради това и границите на Църквата – „по Шмеман” – са включвали в себе си и малките деца, и Александър Солженицин. Ако и християните се научат да разбират този език, може да се надяваме, че Христос ще изведе Своята Църква от тази криза, в която сме я вкарали самите ние – християните. Това обаче ще стане само тогава, когато всеки, който нарича себе си християнин, разбере, че Църквата – това е преди всичко кораб, на който хората плуват към своята Среща с Христос.

Превод: Борис Маринов


 

Зайцев, А. „Искушение „церковностью”. Прот. Ал. Шмеман, Дневники. 1973-1983” – В: Континент, 130, 2006 и на сайта Журнальный зал (бел. прев.).

[1] Кырлежев, А. „Радикальный традиционализм о. Александра Шмемана” – В: Континент, 79, 1, 1994.
[2] В скоби се дава датата на съответния запис. Всички цитати от книгата се привеждат според българското издание: Шмеман, А. Дневници (1973-1983), С.: „Комунитас” 2011 (бел. прев.).
[3] Антоний, митр. Сурожский „Церковь должна быть так же бессильна, как Бог…” – В: Электронная библиотека Митрополит Сурожский Антоний.
[4] Converts (англ.) – преминали в православието; новообръщенци.
[5] Запис от 19 май 1977 г.
[6] Цит. по: Адельгейм, П. „Сокровище веры” – В: Вестник РХД, 190 (2, 2005 – 1, 2006), с. 176.
[7] „Федеральное собрание” – парламентът на Руската федерация (бел. прев.).
[8] Цит. съч., с. 176.
[9] Запис от 15 март 1977 г.
Виж в българското издание с. 455-457 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wru49 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме