Василий Розанов – християнин или богоборец?

Когато днес видиш във „фейсбук” гневен пост против „попския гнет”, Църквата и чиновничеството и даже за това, че християнството е мъртво, си спомняш за Розанов. За всичко това той е писал още преди сто години. Загадъчният руски философ, когото едни са смятали за антихристиянин, други – за антисемит, едни за прозорливец, други – за празнословец, лишен от убеждения, умира близо до Троице-Сергиевата лавра, след изповед и причастие.

Василий Розанов е идеална илюстрация на античната представа за изменчивостта на човешкото щастие. Гладно детство и старост, неудачен първи брак и тайно венчание с жена, с която на философа се отдава да доживее до края на дните си, учителство в провинциални градове и писателство, постепенно донесло му богатство. Познанство с Константин Леонтиев и Лев Толстой, няколко години живот с бившата любовница на Достоевски, която така и не дава развод на младия мъж, ужасяваща бедност и болест в края на живота, тежка болест на съпругата, загуба на деца.

В началото на отминалото столетие може би не е имало друг философ, който да е заплатил толкова скъпа цена за правото на диалог с читателя относно най-интимните неща. Интимността, пола, семейството – ето ги любимите розанови слова, които са съставяли същността на неговата философия и на неговия живот. Неговото „антихристиянство” и борба с ролята на монашеството в историята на Църквата са били трагичният бунт на човек, който през целия си живот е страдал от хладината на света.

Жарта и хладината са били най-любимите метафори на Василий Розанов: негов идеал е „топлият” Достоевски, а „хладният” Хегел – неговото проклятие. Също толкова категорично той се е отнасял и към Библията, безусловно смятайки Стария Завет за радостна и светла книга, а Новия Завет – за хладен и тъмен.

Сложните отношения на Василий Розанов с Църквата са свързани със страшните му детски впечатления от смъртта на неговата майка. Рано лишена от своя съпруг, тя е била принудена сама да отгледа децата си, здравето ѝ не издържа и родителката на Василий Розанов чувства приближаването на смъртта. Василий побягва за свещеника, но онзи отказва на умиращата причастие, като казва: „Та нали само преди две седмици я изповядвах и я причастявах”. В резултат от бездушието на свещеника жената умира без причастие пред очите на децата си.

Втората пукнатина в отношенията на Розанов с Църквата става в момента, когато младият студент решава да се ожени за Аполинария Суслова. Василий е на 24 години, а бившата любовница на Достоевски – на 41. Няколкото години живот със Суслова, за които Розанов е съжалявал до края на дните си, са пресложни и едва не унищожават в младия философ представите за възможността на семейното щастие. За да не уморяваме читателя с физиологическите подробности в този съюз, за които разказва сам Василий Розанов, ще се ограничим само до това, че тази жена категорично не е желаела да ражда деца и е избягвала традиционните отношения между съпрузи.

След разпада на семейството Суслова не дава развод на мъжа си, а това означава, че по тогавашните закони младият мъж е бил лишен от възможността да встъпи в нов официален брак. Църквата не е можела да „развенчае” съпрузите, тъй като те не били алкохолици, не страдали от полово безсилие и не били безследно изчезнали.

Заради несъвършенствата на брачното законодателство на Руската империя през 1891 г. Василий Розанов тайно се обвързва с Варвара Бутягина, с която и доживява до края на дните си. По-късно той в подробности ще опише обстоятелствата на това свое венчание, без да забрави да спомене, че повече от всичко приятелите му се вълнували от това, кой от младоженците пръв ще стъпи на кърпата.[1]

Размиването на границите на интимността е било изключително характерно за философа – в обитаваните от него в началото на 20 в. в Петербург домове ставали много срещи, на които сам домакинът често шокира гостите си със своята откровеност. Често в спомените за него се говори, че той е можел да влезе в чуждата душа „направо по галоши”, но същите тези хора припомнят и добротата на Розанов, с която той е можел да общува със събеседниците си. Като не скривал от другите тайните на своята душа, философът се е смятал в правото си да изисква такава топлота и интимност и от всички, включително и от Църквата.

Главната претенция на Розанов към християнството се състои в това, че то сякаш е изключително хладна религия. В своята статия „Църковно-общественото движение” публицистът свежда цялата история на Християнската църква до два плана: „Дошли са монасите и са смазали Църквата. Дошли са чиновниците и са смазали монасите”. По мнението на Розанов вината на монасите се състои в обезсилването на топлата идея на нравствеността, в замяна на метафизична проповед на един Христос от манастирската тъмница: „Монашество, където „първите” остават „първи”, а „последните последни” е пълно възстановяване на древното фарисейство на новозаветна почва. Именно фарисейство на девствеността и на девството – не розово и младо, което е естествено за всяко същество в съответната възраст, а девство като постоянно, нерушимо състояние – девството на пожълтелите старци и пергаментните старици”.

През целият си живот философът се е интересувал от въпросите на семейството и на пола. И не е удивително, че според Розанов монашеството е и въплъщение на най-тъмните начала в Църквата. Даже светостта на преподобните се гради от негова гледна точка върху нарушаването на Божията заповед „Плодете се и се множете”.[2] Под перото на талантливия публицист черното духовенство става виновник за множество грехове – от разрушаването на семейството, поради твърде жестокото брачно законодателство, което предизвиква лицемерието (хората спокойно могат да имат любовници, но не са в състояние да се разведат дори и в най-трагична ситуация), до отказ от признаването на Христовото Възкресение (в своя статия той нарича празник на монашеството Разпети петък и смята Пасха за непоносима за отшелниците, които са неспособни да се радват).

Ще оставим на съвестта на Розанов жестоките нападки по адрес на иноците, тъй като и сам философът нееднократно е променял своите възгледи и често е говорил, че – като писател – той може да дава статиите си където му харесва, стига те да носят пари за издръжката на неговото семейство.

Не можем обаче и да обвиняваме парадоксалния публицист в безпринципност. Напротив: заради своето семейство и непоказна любов към Родината, той е извършвал наистина героични постъпки. След февруарската и октомврийската революция, когато мнозина писатели от типа на Дмитрий Мережковски и Зинаида Гипиус са предпочели да напуснат страната, Василий Василиевич остава и започва със свои средства да издава брошури под названието „Апокалипсисът на нашето време”, в които не е щадил нито Църквата, нито народа, нито новите управници: „Християнството не е космологично – „на него не расте трева”. И добитъкът от него не се множи и не се плоди. А без добитък и без трева човекът не може да живее. Значи, „при цялата красота на християнството”, човекът все пак „само с него няма да преживее”. Добро нещо е манастирчето, „в него е пълното християнство”, само че въпреки всичко и то също се храни от съседните селца. И „без селцата” всички монаси биха измрели от глад. И това трябва да бъде взето под внимание, и да се обърне внимание на тази изцяло „апокалиптична мисъл”, че само по себе си и самичко християнството ще се срути, че него „го няма”, че е гнило, че гладува и жадува”.

В тази странна фраза е целият Розанов, с неговия химн на любовта към малките хора и битовите радости. Философът, който смята, че в юдаизма, с неговото внимание към семейството и пола, има топъл източник на християнството. Публицистът, който е изгонен от „Религиозно-философското общество” за антисемитизъм, в когото мнозина виждат защита на евреите в делото Бейлис.[3] Християнинът, който предлага като нужно да се премахне монашеството, но се отказва от предсмъртна изповед при о. Павел Флоренски, със забележителните думи: „Не… За какво Ви е на Вас да ме изповядвате… Та Вие ще дойдете към мен със снизхождение и с „психология”, като при „Розанов”, … а така не бива. Доведете ми обикновен батюшка, доведете ми най-невзрачното „попче”, дори най-лошия, който не е и чувал за Розанов, а ще изповяда „грешния раб Василий”. Така ще е по-добре”.

В тази предсмъртна фраза е демонстрацията на онова смирение и безстрашие на Розанов, които се проявяват след революцията.

След като болшевиките преминават в Москва Розанов отива в сградата на техния Московски съвет с думите: „Покажете ми главата на болшевиките – Ленин или Троцки. Ужасно се интересувам. Аз съм монархистът Розанов”. И в тази фраза, както и в неговите отношения с Църквата, не е имало никаква поза. Философът и публицистът наистина е бил убеден в това, че проблемите и на Църквата, и на обществото, и на властта трябва да бъдат решавани изключително с помощта на словото.

Тъкмо затова и Розанов всячески поддържа идеята за свикването на Поместния събор за освобождаване на Църквата от властта на скучните чиновници, които според него, са били далеч по-лоши и от монасите, тъй като са превърнали Църквата в аналог на пощенско ведомство, където човек отива формално и запалва свещица точно така, както моли и да му залепят марката на пощенския плик. Впрочем, това е вече съвсем друга история, която няма отношение към духовните търсения на руския философ и публицист, починал в мир с Църквата и погребан в Черниговския скит, редом с Константин Леонтиев.

Превод: Борис Маринов

* Зайцев, А. „Василий Розанов: христианин или богоборец?” – В: Нескучный сад (бел. прев.).