Войната на православните с православието

Светът е пълен със зли борци със злото

Прот. Александър Шмеман

1. „… а бойното поле е сърцето на човека”

Когато наплашени православни с ужас разказват как сега в Украйна всички сили на ада воюват срещу Христовата Църква, когато хора, изглеждащи нормални и жизнерадостни, внезапно помръкват и започват да търсят „врагове на православието”, човек неволно си спомня Евангелието: „Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха” (Иоан 1:11). Кои всъщност са тези свои? Те, според св. Йоан Златоуст, са народът Божи, т. е. Старозаветната еврейска Църква, но той продължава аналогията и с Новозаветната…

Христос бе разпнат от най-благочестивия народ, който притежаваше истинската монотеистична религия. Най-безпрецедентните в историята на света гонения срещу Новозаветната Христова Църква, почти до пълното ѝ физическо унищожение, станаха в най-набожната от всички страни на земята: Руската империя. Руският народ, пазител на православието, се оказа пръв враг на Христовата Църква.

„Религиозността на руския народ, развивала се у него с векове, в началото на 20 в. се разколеба. Народ-богоносец – народ с вселенско душевно устройство, велик в своята простота, правда, смирение, всепрощение, който бе наистина християнски, постепенно изгуби своя облик, попадайки под властта на низки материални интереси, в които сам ли се учеше или пък го учеха да вижда единствена цел и смисъл на живота…” писа А. Деникин в своята книга Очерки Русской смуты.

В спомените си руският генерал-патриот описва как в полева църква войниците си правят тоалетна направо в олтара. И никой от трихилядния корпус руски войници и офицери, излизащи все от православния народ, „не каза нищо напреки” и спокойно ходеха там по нужда. Струва ми се с това и трябва да завърши детската приказка, че враговете на православието били дошли при нас от безбожната Европа, както някога от окаяната Азия, и научили хората да псуват и да се отвърнат от Бога. Атеизмът започва с търсене на малките врагове на великия Бог, сетне постепенно прераства в любов на вярващия към силния Бог и презрение към слабите невярващи и завършва ето така.

2. Гоненията – древната Църква – Византия

Там, където започва национализмът, често свършват любовта и търпението. Ако не беше римското гражданство, сега нямаше да знаем нищо за ап. Павел, защото щеше да е бил убит с камъни от юдеите и юдеохристияните. Първите беснеят, понеже предал закона на Моисей, а вторите не могат да изтърпят мисълта, че ще изнесе Христос извън свещените граници на Израил. Техният праведен гняв успяват да удържат не Божиите заповеди, а римските легионери.

Ако не бе застъпничеството на Римския папа, то св. Атанасий Александрийски, Йоан Златоуст, Софроний Йерусалимски и много други светила на източното православие щяха просто да бъдат физически унищожени от тълпата православни византийци. Към това ги е подбуждала държавната пропаганда. Това е ставало, когато думите на светците са изразявали Христовата правда, а не прищевки и политически интереси на миропомазани православни монарси.

Тези, които почитаме сега като светци, вчера са били осъждани от официалната държавна църква като врагове на православието. Римските папи не случайно пътували с неохота до Константинопол. Римският папа св. Мартин, който решил да се застъпи за православието, пристигнал във византийската столица и публично осъдил официално приетото в империята монотелитство. Мислел, че в православна държава авторитетът на йерарха има значение. Какво било изумлението му, когато заради непокорност към авторитета на светската православна власт заминал за рудниците в Крим, а патриархът на Константинопол благословил благочестивото дело на борба за чисто православие.

Хората, постъпващи по съвест и запазващи здрав разум, когато всички около тях изгубвали разсъдъка си, са били осъждани от мнозинството като горделиви. Но когато еуфорията на благочестието не по разум отминавала, от същото това мнозинство били признавани за светци. В 662 г. Максим Изповедник застанал пред съда на патриарха на Константинопол и неговия синод. Задали му въпроса: „И така, ти към коя Църква принадлежиш: Константинополската? Римската? Антиохийската? Александрийската? Йерусалимската? Защото виждаш – всички са единни с нас”. Изповедникът отговорил: „Католичната Църква е правилното и спасително изповедание на вярата в Бога”. В отговор на заплахата от смъртно наказание той казал: „Нека се изпълни това, което ми е отредено преди всички векове от Бога и ще Му принеса славата, определена отвека”.

В личния си пък разговор с патриарха преподобният казва, че не се е отделил от Църквата, защото при молитва чете диптих, в който са изброени предстоятелите на всички вселенски църкви. С политическата позиция на синода обаче не може да се съгласи, защото това означава да се отклони от евангелската истина. За да не предизвиква излишни разговори в обществото обаче официалните църковни власти намират за нужно да му отрежат ръката и езика и да го изпратят далеч от столицата.

В историята на Църквата е имало много моменти, когато отделни чистосърдечни вярващи се опълчват на „мнозинството”. В действителност това „мнозинство” е било просто овластено и въвлечено в политиката малцинство, което се противопоставяло на Църквата. Атанасий Велики, Василий Велики, Максим Изповедник, Марк Ефески… по тяхно време са смятани за упорити инатчии, които вървят против цялата православна вселена, благото на Византийската империя и желанията на богопомазания, а затова и богоугоден император. „Очаквам да пострадам за словото на истината, пише в едно от писмата си св. Василий Велики – а може и нещо повече, а ако не, то със сигурност ще бъда изгонен от Църквата и Родината”.

В църковните среди днес има голям недостиг на традиционната за Евангелието самокритика. Уверени сме, че в св. Църква е имало беззакония само когато вълците-еретици са се промъквали и са разпръсвали Христовото стадо. Но Йоан Златоуст е бил заточен от най-православен император, в чийто лют враг светият отец на Църквата се е превърнал, а го осъждат собствените му православни йерарси, изповядващи Никео-Константинополския символ. Всъщност, тогава Константинопол по същество се отделя в схизма за 30 години, прекъсвайки евхаристийното общение с Рим, защото Западната църква осъжда невероятното беззаконие. Това е и първият разкол на Изтока и Запада, но кой тогава е бил „врагът на православието” – нима злостните и развратни латини?

Твърде често и църковното ръководство, и държавни чиновници са обвинявали светци в „непослушание към Църквата” и в ерес: „Ти си дързък и вървиш против Църквата и божествените постановления. Кой си ти – епископ, свещеник, мирянин, за да противоречиш на самия патриарх?! Ти си един, а ние сме много, ние сме единни и в това е нашата сила и Божията истина”.

С такива упреци се обръщали към св. Марк Ефески византийският имп. Йоан и измъчените от лишения православни йерарси, участници в продължилия няколко години Флорентийски събор. Само заради него те не могли толкова дълго да се върнат у дома, само заради едного те можело да се лишат от родината си, която желаели да защитят от турците с помощта на папата. Та за такива и разстрел е малко! И въпреки това той отговаря: „Съборите осъждат тези, които не се подчиняват на Църквата. Аз не обявявам тук мое собствено мнение и не въвеждам нещо ново, не пребивавам в някое чуждо или лъжливо догматично учение, а се придържам към чистото вероучение, което Църквата е приела от Самия Спасител Иисус Христос”.

Никой не можел да му възрази по същество. Той, според събралите се на събора – както православни, така и латини – извършил невиждана за времето си дързост. Не стига, че не мислел за държавата, но и вдигнал ръка срещу абсолютния, закрепен през вековете авторитет на Римския епископ, към когото участниците във всички вселенски събори се обръщали като към съдия и критерий за истина. Чак до 14 век, независимо от разграбването на източните светини от кръстоносците, Константинопол с користни цели ласкае Рим.

Такава е била политическата необходимост, на която Църквата временно се била подчинила. Гласът на единиците свети отци на Църквата обаче на практика изразявал съборния глас на Църквата, защото те са били просто свидетели на онази Истина, чрез която Църквата винаги живее. Великата православна империя на ромеите, а с нея и Великата църква рухнали, разбили се в камъка на вярата на тези „упорити инатчии”, които днес почитаме като светци. Те не поискали да пожертват нито на йота Истината, дори когато държавата е в опасност. Защото са знаели, че вечен е само Господ, а всички земни царства са преходни. Както гоненият от имп. Константин Велики св. Атанасий в самия разцвет на империята, така и св. Марк в нея заник, не вярват в земното царство и не се утешават с глупави перспективи за бъдеще на Църквата в „православна държава”.

Осъждането на най-добрите в Православната църква потвърждава наличието на онази историческа и психологическа атмосфера, в която възникват големите ереси на тази църква. Не коварните „латини, евреи и агаряни” са насаждали ереси в умовете на православните. Логиката на възникване на ереста е много проста: не е задължително на глас да изповядваш еретичен Символ на вярата (ариански, монофизитски, монотелитски…). Преди да се извърши престъплението, трябва да се създаде „държавно богословие”, което на свой ред да потисне съвестта, а след това там и трева на никне… Просветените ересиарси във Византия в по-голямата си част са епископи и патриарси. Миряните и духовниците не са имали такива материални възможности, да създадат враждебна на Църквата, но изгодна за държавата идеология. Максималното, което могли да направят, е да създадат секта. Държавата обаче винаги е заинтересувана от проповед на единство и преданите ѝ предатели на Църквата изпълнявали заповедта.

Преди това обаче, борейки се за „чистотата на православието”, са изкоренявали посятото в миналото, за да отгледат своето на отвоюваната от Христос територия в Църквата. „И почна да говори към народа тая притча: един човек насади лозе и го даде на лозари, и си отиде за дълго време; и на времето си изпрати при лозарите един слуга, за да му дадат от плодовете на лозето; но лозарите, като го набиха, отпратиха го празен. Изпрати и друг слуга; но те и него, като набиха и унизиха, отпратиха празен. Изпрати и трети; но те и него изпонараниха и изпъдиха. Тогава господарят на лозето рече: какво да сторя? Ще изпратя моя обичан син; може би, като го видят, ще се засрамят. Но лозарите, като го видяха, размишляваха помежду си, казвайки: този е наследникът; хайде да го убием, за да стане наследството му наше. И като го изведоха вън от лозето, убиха го. Какво, прочее, ще им направи господарят на лозето? Ще дойде и ще погуби тия лозари и ще даде лозето на други. А ония, като чуха това, рекоха: дано не бъде!” (Лука 20, 9-16).

Навярно никой не си е мислел някога, че Византия ще загине; всички са вярвали, че враговете ѝ няма да устоят пред нашия Бог, но тя въпреки всичко рухва. Рухва и Руската империя. Навярно някога всичко в света ще е по-различно от това, което е сега и в Украйна, и в Русия, но аз съм уверен, че Литургията неизменно ще провъзгласява тържеството на Небесното Царство над земните империи. „Благословено е Царство” – не руското, не гръцкото, не ромейското, а „на Отца и Сина, и Светия Дух. Сега и винаги, и във вечните векове”.

Евангелието толкова честно говори за Църквата и за греховете на християните, че няма да е коректно да стреляме по „враговете на православието”; уроците на Византия са твърде очевидни, за да не забележим това.

3. Гонения – Русия – Украйна

Не по-добре са стояли нещата със светците в Русия, тъй като навсякъде хората са еднакви и за човешкия грях граници няма: „Няма слуга по-голям от господаря си. Ако Мене гониха, и вас ще гонят” (Иоан 15:20). Заради своята любов към хората преп. Лъв Оптински е бил преследван от официалната църковна власт чак до поставянето му под запрещение за служение. Подозирали са го в неправославие и са смятали старческото му служение – необичайно за онова време, за дързост и непослушание към Синода. Неясно защо не е прието да се споменава, че св. Серафим Саровски е напуснал манастира си, където дълго време се подвизава, и е отишъл в пустинята, защото манастирските братя завидели за неговата популярност сред хората и направили живота му в обителта непоносим, а някои го преследвали дори и в пустинята. След което преподобният бил върнат в манастира, но не за да бъде по-удобно да приема хората, а защото тези хора били твърде много и той трябвало просто да бъде ограничен. Преп. Амфилохий Почаевски е бил така мразен от братята, че се наложило със счупени ребра да отиде в родното си село в Иловица и там да се моли и да помага на хората.

В реалността гонителите на православието съвсем не са Диоклетиановци – те са праведни гении, ревностни православни, които се оправят по-добре с геополитиката, отколкото със своите грехове и знаят точно кой е враг на православието.

Когато им е невъзможно да се доберат до най-глобалните врагове на Христос, те с параноидна настоятелност ги търсят наоколо. Кого да пишем враг на православието? Мъжа униат или жената католичка, съседа сектант или сина-автокефалист, тъщата ми е стопроцента бандеровка, а може и съученичката на дъщеря ми, която гледа MTV? Да, децата вече не бива да се пускат в украински училища, тъй като наоколо само врагове… В псевдоцърковното ни съзнание господства нравственият кодекс на чекиста: „Как да разпознаем врага, другарю Сталин?” – „Твоята съвест на съветски човек трябва да ти подскаже къде се крие врага, да го разкриеш и самоотвержено да се бориш с него”.

Ето тази култивирана в религията подозрителност и неприязън към реални хора покосява всички без разлика, всеки, който не е съгласен с нещо. Даже ако човек ходи на църква, изповядва Символа на вярата, пости, изповядва се и се причастява, ако той не се „бори за православие”, то в него има нещо нечисто и той мирише на либерализъм. А ако в полезрението попаднат свети хора, молещи за покаяние и всеопрощение, то те веднага биват обявени за мекотели пацифисти: „Ще ви изгонят от синагогите; настъпва дори време, когато всякой, който ви убие, ще мисли, че принася Богу служба…” (Иоан 16:2). Някога може и да са проявявали любов към враговете, но сега времената са други, светът е изправен пред крах, антихристът е завладял умовете на хората, а и ние не сме светци, нашата мисия е борбата за православие!

На общоруския Поместен събор на РПЦ от 1917-1918 г., когато започват масови разстрели на духовници, делегатите на събора много точно определят главния враг на православието в обръщението си към руския народ: „Православни, вие имате огромно призвание и отговорност пред Бога. Но за наш общ срам ние помрачихме тържеството на Христовата Църква със своите тежки грехове. Ние сами сме творци на тази нечувана скръб, която преживяваме днес… И не някакви обстоятелства, които не зависят от нас, са причина за това, а бездната на нашето духовно падение”.

Струва ми се, че ако повече мислим за това, няма да се наложи да се страхуваме за православието. Ако човек се чувства грешник, като всички останали, ще му е срамно да търси виновните навън, да търси провокации, да се озлобява срещу всички наоколо. Господ ни познава по-добре, отколкото сами знаем себе си. Той пази Църквата Си и от външните грехове чрез лишения, и от вътрешна гордост чрез скърбите, които трябва да приемаме с благодарност, за да имаме така желания мир в душата, за който се молим на всяка литургия. И това не е утопия и морализаторство, а най-реален факт на земята.

Кой е виновен, че у нас нищо не е така, както трябва да бъде и кого да накажем за това? Ами, разбира се, „враговете на православието”! Отците казват, че ако не приемем със смирение скърбите, то превръщаме Бога във виновник за нашите страсти, а това е богохулство. Христос и Неговите светци са Краеъгълният камък, „който отхвърлиха зидарите” и който „стана глава на ъгъла” (Мат. 21:42). А след това, дошли на себе си, ги почитаме и им издигаме паметници, и „това е от Господа, и е дивно в очите ни” (Мат. 21:42). Ние ги гоним, а те ни прощават и се молят за себе си: „Прости им, Господи, не знаят що вършат. Те не са виновни – Ти допусна заслужено да пострадам поради моите огромни грехове”.

Съвестта уверено подсказва, че главният враг са греховете ни. А ние се стараем да я заглушим не само с водка, но и с гръмки молебени и тържествени богослужения. Св. Паисий Светогорец казвал, че човек, участвайки във „великолепно богослужение”, като че се забравя от красотата на пеенето и обрядите и забравя в това молитвословие да се помоли сърдечно на Бога за своите грехове.

Не искам да кажа, че у нас всичко е така зле и ние сме някакви изверги, и трябва да отменим тържествените богослужения. Не, просто ние не се каем искрено пред Бога всеки ден и всеки миг от нашия живот, и затова не можем да постъпваме по друг начин нито с Бога, нито със светците. Търсейки враговете някъде навън, ние никога няма да постигнем мир с Бога. В това е цялата нелицеприятна истина за човека, която се откри в Христос: „И вас, които някога бяхте отстранени от Бога и Негови врагове поради разположение към лоши дела, сега ви примири в тялото на Неговата плът, чрез смъртта Му” (Кол. 1:21-22).

Понякога се случва такова „чудо”, човек да не се кае за абсолютно нищо, да не съжалява за своето тъмно минало, но много бързо да се преобразява в ревностен борец за православие. В Ровненска област при нас такъв знаменит „борец” бе легендарният депутат Червоний. До вчера комсомолски активист, донасял за студенти, посещавали храма на Великден, правил обиски на чантите им още във влака за пасхални яйца и козунаци, а днес – погребан точно при олтара на Покровския храм на УПЦ КП – като борец с московското православие за украинско православие. По принцип в живота му не се измени нищо друго, освен фамилията, която той смени от традиционната украинска Васильченко, на по-патриотичното „Червоный”, а „врагове на православието” останаха всички онези украиноезични с предишните си фамилии „московски попове”, които той доскоро преследваше като врагове на съветската власт – в същите храмове, където той по-рано правеше хайки.

„На християнския път, на християнското възраждане, на християнското преобразяване във всички времена се противопоставя антихристиянският път, който може да се именува различно – например, национално-патриотично движение – и който винаги търси (и, разбира се, намира) външни причини за всички лични и национални беди и неуредици. Външен враг може да бъде и световният еврейско-масонски заговор… – не е важно кой или какво, моделът е винаги един и същ. Важното, че аз (или ние) няма за какво да са каем; не ние стигнахме до тук, а те (някакви хора или обстоятелства) ни докараха дотук” – така пише в своите Записки на селския свещеник о. Георги Еделщайн – съветски свещеник-дисидент, „враг” на официалното съветско православие, останал и до наши дни верен син на Руската църква.

Ходещите на църква, в живота не вървят по Христовите пътища; християните, живеещи в храмовете и манастирите, не се лишават от нищо заради Бога и щастието, което Той иска да ни дари – по Своята милост, а не заради „заслуги пред Отечеството”. В това се крие и основната причина за разколите, неуредиците и враждите сред хората, изповядващи Христос като свой Бог. „Отде у вас тия вражди и разпри? Нали оттам, от вашите сладострастия, които воюват в членовете ви?” (Иаков 4:1).

4. „Враговете на православието”

Църквата не може да има врагове. Тя се моли за всички и за всичко. Сам Господ е казал: Благославяйте проклинащите ви и молете се за вашите врагове. Врагове може да има народът, партията, отделният човек, за когото Църквата духовно се грижи.

Затова ако РПЦ има врагове, ако тя воюва с „враговете на руския свят” или „на православието”, значи ни призовава да се опълчим срещу конкретни хора. Повярваме ли на призива, вече сме паднали в капана на врага на човешкия род: „Нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата” (Еф. 6:12).

Тази всекидневна подозрителност и враждебност към всичко украинско, отъждествяването на националното православие само с разкола, е първият признак на нейната определено политическа позиция. Вместо проповед на любовта ни изброяват враговете на православието: „автокефалистите”, „разколниците”, „американците”, „секуларният Запад и содомитите”… до безкрай. Същото става и от другата страна – няма да купувам свещи в УПЦ МП, защото всяка свещ е „куршум в челото на нашите деца”. Каквото повикало, такова се и отзовало.

А какво ще правиш, ако няма с кого да воюваш, против кого да съюзяваш, към какво да призоваваш, за какво да се бориш – ще осъзнаеш ли тогава, че си останал сам самичък; че с войнствения си нрав си прогонил всички наоколо, даже приятелите си по храм? Та какво да прави в Църквата обикновеният човек? Да се стреми към Царството небесно по тесния път?… Това е така мъгливо и практически никой не ни е обяснявал как се прави. Борбата със страстите ни е непонятна, но да похулим с праведен гняв – това го умеем, защото няма и какво да му учим. „Нашите врагове – това са строгите приятели”, е писал някога св. Николай Сръбски, защото това е Божията десница, която пречи на страстите ни да изядат нашето сърце.

Главните врагове на православието сме самите ние. „Заради мен смятат Христос за несъвършен, защото аз Го унищожавам и принизявам, и – бидейки част от Неговото Тяло – не възраствам с Него по Дух” (преп. Максим Изповедник). Да даде Бог мъдрост да пазим Христос в сърцето и да се борим със собствените си страсти. Навярно тогава няма да имаме нито време, ни сили да обиждаме другите и ще ни е срам да се правим на правоверни.

Само който води постоянна вътрешна борба, може да разбере колко трудно е на хората да живеят без благодат, и тогава ще прегърне всеки разколник, сектант и даже поклонник на дявола с искрени сълзи на жалост. Само такъв може да съжали разумно друг човек, изпитал неизмеримата болка на душата, измъчвана от страстите, и да не може да направи нищо. Само който се бори със себе си, може да има любов към Бога, която става източник на любов и към хората. Защото „който е строг към себе си, той е милостив към другите” (преп. Серафим Саровски).

Превод: Златина Иванова

* Таргонский, Д. „Война православных с православием” – В: Релiгiя в Украïнi (бел. прев.).