Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Всичко, което има начало, има и край

Петък, 26 Август 2016 Написана от Артьом М. Хамидулин

Alpha OmegaIntro

С какво имахте намерение да се захващате утре? За какво мечтаехте вчера? Къде ще прекарате следващия си отпуск? Какви ще станат внуците ви? Как, в крайна сметка, ще се промени животът ни след година? А как ли ще се измени светът след сто години? Ред от подобни въпроси периодично се пораждат в умовете на нашите съвременници, а промени очевидно трябва да има, тъй като светът е немислим без измененията.

С търсенето на отговори на подобен род въпроси, само че когато те са обърнати към миналото, се занимават историческите дисциплини. Отговори-открития могат да развълнуват сърцата на стотици хора по целия свят, запълвайки пролуките в нашето историческо познание, а понякога и „украсявайки” тези пролуки с цветни бои, и дори изцяло изменяйки възгледа ни за миналото и за самите нас.

И каквото и да се е случвало преди много години, каквото и развито историческо съзнание да имат съвременните хора, ние винаги някъде дълбоко в себе си разбираме – всичко това вече се е случило, всичко това е в миналото. Само че у всекиго от нас винаги остава и достатъчно любопитство, за да се запитваме за бъдещето. Чака ли ни нас, след всички преживени от човечеството исторически перипетии, въплътена земна утопия (в буквален превод от гръцки – „място, каквото няма”)? Или, може би, истински верните ще поцаруват над всички – пък ако ще да е и само за хиляда години – заедно с Христос, според буквалната трактовка на библейската концепция за миленаризма (от латински mille – „хиляда” и „annus” – „година”) или, иначе казано, хилиазма (от гръцкото χῑλιάς – „хиляда”)?

Само че против подобни „благоприятни прогнози” има сериозни възражения. В мнозина от нас живее усещането за логичността на „края на историята”.

Митологията и науката за бъдещите рискове

Идеята за стареене на света, в който съществуваме, присъства в културата на най-различни народи. В качеството на метафора на блажения живот в зората на човешкото съществуване може да влезе или колосалният ръст на живеещите в онова време хора, или феноменалната продължителност на техния живот, или отсъствието на необходимост от обработване на земята, а още и удивителната мъдрост и сила, отсъствието на болести и като цяло мирното небе над главите на хората. С една дума, в този наистина златен за човечеството век Небето е било по-близо до земята и хората можели непосредствено да общуват с Бога.

Забележително е, че представители на много традиционни общества забелязват причината за тоталната деградация на изначално прекрасно устроения космос (κόσμος на гръцки език означава порядък, мироздание, красота, слава) в някаква ритуална вина на човечеството пред Висшето същество. Така или иначе, светът се износва и участта му е предрешена. Краят на света ще бъде реализиран, съгласно митологическите представи, или в последна битка, в която ще вземат участие всевъзможни божества, полубожества, хора и чудовища, или просто светът ще изгори в очистващ огън. Като преддверие към всичко това ще послужат различни природни катаклизми, масови болести, войни и др. под. беззакония, при което списъците на свидетелствата за скорошния край на света си съвпадат във всички религиозни култури. След това светът го очаква или прераждане в ново качество, или нещо изцяло ново, или пък повтаряне на цикъла в един или в друг вид. И какво ще е това? Красиви и, едновременно с това, страшни истории, достойни за изучаване само в качеството на артефакти на човешката култура? Или пък зад всичките тези „гадания” се крие един и същ общочовешки стремеж, към който гледат не само представителите на отдавна изчезналите цивилизации, а и собствените ни образовани съвременници? Футурологичните (от латинското futurum – бъдеще и гръцкото λόγος – учение) прогнози на съвременните учени, основани върху различните видове експертно оценяване, обикновено са насочени към изчисляване на вероятностите на най-близкото бъдеще.

Футуролозите се стремят да екстраполират съществуващите в отделните области от живота тенденции и да ги пренесат към възможното „утре”, като със самото това се стараят не просто да предвиждат най-много вероятните събития, в светлината на едно многовариантно бъдеще, а още и да покажат най-благоприятния сценарий на неговото осъществяване. Такива оценки засягат – като правило – всекидневни явления, свързани с икономическия и социалния живот на страната или региона. Правят се обаче опити и да се погледне „отвъд хоризонта” – да се предскажат вероятни събития от далечното бъдеще. Следва да отбележим, че подобен род прогнози са далеч от определеността на религиозните пророчества, чрез които, в продължение на цялата човешка история, са грешили представители на различни маргинални религиозни групи. Което, впрочем, не пречи на учените сериозно да оценяват вероятностните рискове за човечеството и да търсят възможните пътища за тяхното разрешаване.

Така например, Ник Бостром – директор на цял един „Институт за бъдещето на човечеството” (Future of Humanity Institute), основан в 2005 г., в рамките на Оксфордския университет – се занимава с подобни изследвания, насочени към изучаване влиянието на технологиите върху човечеството и изчисления на вероятните глобални катастрофи в бъдещето. Множеството концепции, хипотетично предполагащи тотално умиране на човечеството като вид, предлагат няколко възможни сценария за това, съгласно с които оцеляването на нашата цивилизация досега само по себе си представлява голям успех, докато по-нататъшното „безоблачно съществуване” изглежда малко вероятно. Посред тези прогнози за гибел на цивилизацията може да бъдат отделени няколко групи – на природните катастрофи (смяна на магнитни полюси, гигантски астероид, смъртоносен вирус, топлинна смърт на вселената и т. н.), техногенните (термоядрена световна война, излизане на свръх развитите технологии извън контрол, лоша екология, изтощаване на ресурсите); в отделна група може да бъде обособен сценарият на срещата с агресивна цивилизация от чужда планета (при което подобни варианти също се разглеждат не на шега).

Любопитното е, че тези явления, които футуролозите отбелязват като възможни причина за края на света, религиозните системи, включително християнството, смятат само за признаци, съзирайки източниците на катастрофите преди всичко в духовната област. В строг смисъл, колкото и човечеството да би съществувало, рискът от неговото измиране ще присъства постоянно. Тъй като обаче научните прогнози поставят извън скоби религиозния фактор, то всяка надежда за преодоляване на проблемите, които са от апокалиптичен мащаб и които ще се изправят пред човечеството, се вижда само в разширяването на нашите научни знания и развитието на технологиите (от пренасяне съзнанието на човека на електронни носители до колонизацията на далечния космос).

Ник Бостром справедливо отбелязва и че анализът на рисковете от измиране на човечеството е изключително дискомфортна област за изучаване. По силата на това, че хората предпочитат позитивния изход на събитията пред негативния, човечеството ще разчита винаги, щото с колективни сили да се справя с който и да било проблем – дали той ще е изригване на свръх вулкан или нападение на другопланетна „разумна слуз”.

Есхатологичната напрегнатост на кинематографа

За последното ще поговорим по-подробно. Опасностите, свързани с гибелта на човечеството (да се чете: с края на света), са най-любима тема да всеки високобюджетен кинематограф, а следователно и една от популярните теми в общокултурното поле. На всички киноленти с подобен род тематика може да се обособят два плана, първият от които показва поведението на хората в екстремална ситуация, а вторият, като правило, дава на зрителя ярка картина, на чийто фон се разиграва трагикомедията на човешките страсти. Тъй като филмите са основани върху съдбите на персонажите, и на всички са интересни постъпките и действията на героите на лентата, то и кино без хора никого и не би привлякло. Като изключение от това можем да посочим фантастичният филм на режисьора Кристофър Роули „Земята: Живот без хора” (2008 г.), изпълнен в жанра на псевдодокументалистиката, където без никакви обяснения хората просто са изчезнали от сюжета и ние наблюдаваме какво е станало с планетата, свободна от господството на вида на Homo sapiens. И все пак, тъй като мнозинството предпочита да гледа филми за себеподобните си, популярни са кинолентите в жанра постапокалипсис – моделиране на ситуации, когато – в резултат от глобална катастрофа от типа „на Съдния ден” – на цивилизацията са нанесени значителни загуби, но някои хора въпреки това са оцелели и продължават да живеят. Ключовите моменти тук отново са моделите на поведението на човека в екстремална ситуация, на фона на потресаващи специални ефекти. Такива примери – колкото щете. Такава е и серията от филми за Лудия Макс (1979, 1981, 1985, 2015 г.), и „Воден свят” (1995 г.) с Кевин Костнър, и многобройните „Обители на злото”, и „Пандорум” (2009 г.), където действията са пренесени в космичното пространство, и „Аз съм легенда” (2007 г.) с Уил Смит в главната роля. Забележителен в тази тема е още филмът „След нашата епоха” (2013 г.), в който също се снима Уил Смит, със своя син – реалиите на кинолентата се разгръщат на планетата Земя, която е отдавна изоставена от човечеството и на детенцето, за да оживее, му предстои да се срещне лице в лице със своите страхове и да ги преодолее.

Струва си да отбележим още и популярния сериал „Живите мъртви” (2010…), в който, в качеството на тотална заплаха за човечеството, настъпват, от една страна, тълпи от зомбита, а, от друга – обезумели от страх хора, борещи се да оживеят, при което не е ясно кои са по-опасните. Внимание заслужава и съвсем реалистично заснетият „Пътят” (2009 г.) с Виго Мортенсен в главната роля (актьорът, който стана особено известен като Арагорн в трилогията „Властелинът на пръстените”). В „Книгата на Илай” (2010 г.) пък главният герой (актьорът Дензъл Уошингтън) в постапокалиптични условия изпълнява възложена му свише мисия – опитва се да запази последната останала в света Библия.

Всички тези и подобни на тях картини са призвани да демонстрират истинската същност на човека, разкрита при изключителните събития – тази природа, в която има място за жестокост и за милосърдие, за себепожертвование и за борба за съществуване. Днешният кинематограф предлага и филми, обиграващи християнското „Откровение” на св. ап. Йоан Богослов – с изобразяване на последните времена на човечеството, през мрачната призма на идването на Антихриста. Най-изразителният и напълно достоен представител на тази група е, може би, „Поличбата” (1976, 1978, 1981, 1991, 2006 г.). На кинолентите, опитващи се за разиграят християнски мотиви, като „Легион” (2010 г.) и като „Пастир” (2011 г.) няма да се спираме. Ще кажем само, че този опит е неуспешен.

В качеството на добри картини от тази област можем да назовем „Константин: повелителят на тъмнината” (2005 г.), с Киану Рийвс в главната роля (Нео от трилогията „Матрицата”) и сериалът „Свръхестествено” (2005 г.). Както и в случая с предишните филми, и тук християнските мотиви са просто фон – в тези сюжети възможността да оживееш и да „спреш” края на света е по очевиден начин свързана не с правилното, благочестиво поведение на човечеството, а само с храброто, оригинално и мъжествено поведение на главните герои, което само по себе си е интересно, но не разкрива онази есхатологична, вътрешна духовна напрегнатост, която носи със себе си християнската традиция.

В отделна група можем да отделим филмите, в които заплахата за човечеството идва от далечни и не съвсем простори на Вселената.

За човека са свойствени религиозни търсения и емоции, които могат да намерят изражение в най-различни области от неговата дейност: така например, с действително религиозния жанр може да се отстояват някакви идеи, с религиозно усърдие можеш да посветиш живота си на служение пред родината или пък да се занимаваш с търговска дейност. Казано с една дума, религиозното чувство се стреми да намери изражение в различни области, една от които се явява митотворчеството. И това, че тук иде реч за кино, не е нещо случайно, защото в съвременната кинематография наблюдаваме както създаването на нови митологии, така и преосмисляне на древните архетипни образи. И изглежда, че в днешния секуларизиран свят мястото на ирационалната божественост е заето, включително и от представители на „другопланетни цивилизации”, чиято поява – както изглежда на някои от земните хора – може да донесе на Земята край на света.

Сред плеядата филми за пристигането на земята на същества от други планети има и нетипични, авторите на които предполагат някаква форма на мирно съвместно съществуване между земните хора и неотдавна пристигналите им „гости”, а понякога дори развиват темата за угнетяването на пришълците от нашите съпланетници (което, например, може да се наблюдава в достойната лента „Район №9”, 2009 г.). По-голямата им част обаче отново ни показва противопоставянето на обединеното човечество срещу другопланетната заплаха и във филми като „Денят на независимостта” (1996 г.) или „Битка Лос Анджелис: Световна инвазия” (2011 г.) победата на земните хора се постига благодарение на техническата изобретателност и храбростта на героите. Особено място в този ред филми заема, вероятно, „Война на световете” (2005 г.) на режисьора Стивън Спилбърг, където победата се постига не чрез успешните действия на цялата армия на земните, а благодарение на микроорганизъм, към който коренните жители на Земята имат имунитет, за разлика от пришълците-завоеватели (нещо, което в крайна сметка и ги погубва). По този начин човечеството и биосферата на планетата ни биват спасени от унищожение от някаква трета сила – дали пък не проявление на Божия промисъл?

Подобна логика – на победата, – ако не във войната, то поне в локалната битка – присъства в иначе несполучливия по същността си „Скайлайн” (2010 г.). Към края на филма пришълците залавят главния герой, заедно с неговата жена. Ако обаче повечето хора – според сюжета – те просто „преработват”, то тази жена, тъй като тя се оказва бременна, отправят за извличане на ембриона. Участта на главния герой е предрешена: мозъка му поместват в главата на боен биоробот. Нататък се случва непредвиденото – мозъкът „не се подчинява” на новия си стопанин, сякаш запазил съзнание за предния, и продължава неговото дело (защитата на своята жена) дори намирайки се не в своето тяло. Любопитна находка на сценариста, която оставя възможност за интерпретация – вероятно, именно дейната любов позволява да се запази съзнанието на главния герой и занапред да му послужи като залог за освобождаването на света от завоевателите от другата планета (очаква се продължението на филма), а в това вече може да се види и претенция за духовност и за следване на базовите християнски принципи.

Подобни принципи, само че в далеч по-ярко изразен вид, биват разигравани във филма „Денят, в който Земята спря” (2008 г.) с Киану Рийвс в главната роля (римейк на едноименния филм от 1951 г.). Сюжетът и на двете ленти е сходен: на нашата планета пристига кораб с пришълци, а на кораба са извънземният Клаату и гигантският робот Горт. Целта на мисията е да бъде предупредено човечеството, че, ако не се поправи, ще бъде унищожено. Вниманието привлича именно този римейк на класическата лента от 1951 г., тъй като акцентите в първата екранизация на новелата на Хари Бейтс Сбогуване с господаря са поставени по малко по-различен начин (правото да решава какво ще бъде с човечеството занапред си остава, в крайна сметка, право на самите жители на Земята, а агресията в космоса ще бъде прекратена). Във филма от 2008 г. Клаату е пристигнал, за да отнесе със себе си образци на флората и фауната в т. нар. „ноеви ковчези” – светещи енергийни кълбета – и след това да унищожи човечеството, тъй като във вселената има твърде малко планети, способни да поддържат биологичен живот, а земните хора са се потопили до такава степен в своите низки емоции, че в най-близко бъдеще са способни да унищожат най-ценната биосфера.

Самият сценарий, в собствен смисъл, започва с непреклонната идея за тоталната „дезинфекция” на нашата планета, макар че в хода на филма Клаату все повече успява да види проявления и на светлата страна на човешката личност. Пък и в беседата си със своя съотечественик, който е изпратен по-рано от него на Земята (с цел изучаването на хората), се изяснява, че – даже и знаейки за бъдещата „дезинфекция” – онзи отказва да напусне планетата, обяснявайки решението си с това, че е обикнал хората. Нататък пък и Клаату лично се сблъсква с примери за проява на чисти и светли емоции и чувства у човека – любов, жертвеност, милосърдие. И извънземният отменя апокалипсиса, след като е разбрал, че за нас все още не всичко е изгубено, давайки с това и още един шанс на човечеството да се поправи. Тази лента е ярък пример за изразяване на идеята, че страстите на всеки отделен човек са способни да се натрупват, а когато мярата на злото се изпълни докрай – тогава и ще настъпи краят на света и обратното – добродетелите могат да спасят човечеството.

Във връзка с тази „сърдечна” интенция към добродетелите следва да споменем и забележителния филм от 1998 г. „Тъмният град”. Неговото идеологическо съдържание е: пришълците вече са унищожили света, в космическото пространство е разположен тъмният град, тук не свети слънце и градът периодично се трансформира. Умиращ род извънземни, притежаващи свръхчовешки способности, се стреми да разгадае тайната на човешката душа, за да спаси своя вид. С тази цел те регулярно променят спомените у населяващите града хора, и следят как те ще се държат. Разбира се, главният герой е изключение от правилата: побеждавайки пришълците, той възсъздава смяната на деня и нощта, сътворява море и пристан, на който сетне ще се срещне със своята възлюбена. Идеята на филма е ясна: човешката същност не трябва да се търси в интелекта, а в това, което в светоотеческата традиция носи наименованието сърце – като дълбинен център на човешката личност.

Сред заслужаващите внимание кинокартини на тази тематика ще посочим също и филма „Знамение” от 2009 г. с Никълъс Кейдж (и с оригиналното заглавие Knowing, т. е. „Знание”). Тук се разиграва идеята за края на света, виденията на пророк Йезекиил и теорията за редицата от числа, от които човекът, притежаващ това знание, е способен да извлече предупреждение за скоро наближаващия край на света. Главният герой във филма е професорът по астрофизика Джон Кестлер, който има малкия си син и баща-пастор, с който е в продължителен конфликт. А какво друго е това, ако не метафора за конфликта между наука и религия? В резултат от разгадаването на редица от числа (за повече подробности вижте самия филм) персонажът, игран от Никълъс Кейдж намира потвърждение за предположенията си за скоро предстоящото избухване на слънцето и за гибелта на цялата цивилизация.

Събитията във филма се съпровождат и от появата на тайнствени непознати, със строги костюми, които в крайна сметка се оказват пришълци с енергийна природа, подобна на тази на ангелите. Те събират избрани деца по цялата земя – включително и сина на главния герой и неговата връстница и приятелка – на космически кораб, който по външния си облик напомня грамадните колела от видението на пророк Йезекиил. Момчето не желае да тръгне без баща си, но баща му го уверява, че в крайна сметка те ще бъдат заедно.

Преди настъпването на края на света главният герой се среща със семейството си и настъпва помиряването му с неговия баща – свещеникът, който му казва, че това още не е краят. „Да, знам” – отговаря астрофизикът. Избухването на слънцето унищожава биосферата на планетата. Последните кадри са: синът на главния герой – с приятелката си – са на друга планета; в далечината кораби, подобни на ковчези, разтоварват други хора и децата вървят към голямо дърво, растящо насред полето. Ето каква любопитна интерпретация на есхатологичните очаквания на християнството – да преживеят края на света са успели само децата, само чистите същества, които са и единствено достойни да положат началото на новия свят.

Апокрифните апокалипсиси и любопитството

Любопитно е да се знае, наистина, не само „кога” ще настъпи краят на света, но и „как” това ще се случи, а също така и какво ще бъде подир това? И, както ние виждаме, спекулациите по този въпрос не са само в съвремието ни. Съществуват и паметници на културата, значително по-дълбоки по смислово съдържание от всяка кинолента, които отразяват есхатологичната тема. На хората от древност е свойствено да се интересуват с подробности от „последните времена”. Много често, като не разполагаме с достоверни свидетелства – ние се впускаме във фантазиране според личните си разсъждения – как може да бъде от наша гледна точка? Доколко обаче подобни фантазии се доближават до реалността? Всички те ли са само празно митотворчество и защо, въпреки всичко, те са способни да отвлекат човека от най-важното?

Last JudgementСтрува си да започнем от това, че основният текст на християнството, разказващ за последните дни на човечеството и за това, което ще бъде подир тях – това е книгата Откровение на св. ап. Йоан Богослов. Той е основният текст и само той се признава от Църквата за каноничен, ако не отчитаме и есхатологичните видения на старозаветните пророци. Така например, старозаветното понятие Ден Господен – като ден на Страшния съд – се среща в речите и в текстовете на мнозина от пророците – Йоил, Амос, Авдий, Софоний, Захарий, Малахий, Йезекиил и Исаия. На човека, запознат с християнската апокалиптика, е известен и фактът на високата образност при описанията на бъдещите събития във всичките тези текстове.

Още от старозаветни времена, от периода на апокрифната писменост (от гръцки ἀπόκρυφος – „скрит”, „съкровен”, „таен”) са съществували апокрифни апокалипсиси, т. е. такива текстове, които се отличават от „класическите” библейски текстове, именно с множеството разнообразни фантастични „подробности”, илюстрирайки желанието на хората да пофантазират и поразмишляват над тайнствените и скритите теми. Много апокрифи, близки до народните легенди, съдържат множество интересни и подробни описания на бъдещи събития и нравоучения – увлекателни по форма и „подписани” с имената на известни автори в лицето на апостоли и пророци; с една дума – създадени просто за да се харесат (точно както и високобюджетните филми за края на света!). Но и сред апокрифните текстове се срещат наистина ценни и дълбоко смислени сюжети, достойни за изучаване. Става дума преди всичко за апокрифните апокалипсиси. И ние ще започнем с вероятно най-известния такъв текст – Книга на Енох.

Енох бил библейски праведник, живял далеч по-кратък в сравнение с останалите патриарси живот: всичко на всичко 365 години. И за този промеждутък от време обаче той до такава степен угодил на Бога, че бил взет жив на небето. Тази негова необичайна биография е породила – в периода на Втория храм – апокрифни текстове, съдържащи приписваните на Енох откровения. Тази така любопитна книга има няколко редакции. Така например, запазеният на етиопски език текст (Първа книга на Енох) условно делят на пет раздела.

Първата и вероятно най-древна част (3 в. пр. Хр.), „Книга на стражите” (1-36 гл.), започва с изображение на епохата на последните дни и есхатологичния съд над хората; доволно подробно там е представена и ангелологията. Тук също се описва и известната старозаветна история, според която ангелите-стражи се съвкупили с човешките жени и от техните бракове са се раждали исполини, които – заедно със своите свръхестествени родители – научили човешкия род на магическите науки, производството на оръжия и тайните на астрологията. Същата книга разказва и за пътешествието на Енох по цялата земя, в преизподнята и на небесата, за видението на дървото на живота и на престола Господен (дълго преди „Божествена комедия” на Данте!).

Втората книга носи названието „Книга на притчите” (37-71 гл.). Там се описва как срещнатият от Енох на небесата Избраник открива в притчи небесните тайни; назовани са и имената на началниците на падналите ангели и се говори за силата на Божето име.

Трета книга – „Книга на небесните светила” (72-82 гл.) повествува за въртенето на небесните тела. Тук се излагат и въпроси на летоброенето, а на Енох се даруват небесни скрижали, където са записани делата на всички хора.

Четвъртата от книгите е „Книга на съновиденията” (83-90 гл.) и в нея се разказва историята на човечеството, като отново в алегорична форма се говори за месианските времена.

Накрая, петата книга е „Послание на Енох” (91-108 гл.), в която се привежда текст на послание на Енох до потомците: за благословението на праведниците, за страшната участ на грешниците, както и в нея се съдържа т. нар. „Откровение на седемте”, където се повествува за онези събития, които трябва да се случат буквално в самото навечерие на настъпването на Вечното царство.

Съществува още славянска редакция или т. нар. Втора книга на Енох, написана на същата тема и съдържаща в себе си други интересни моменти, като пътешествието на Енох до Деветото небе, където той вижда знаците на Зодиака, а на Десетото небе – и лицето на Самия Господ.

Трета книга на Енох или „Книга на дворците” представлява сборник от еврейски мистични текстове, в които се разказва за това, че след вземането му на небесата Енох се е превърнал във върховния ангел Метатрон и вече той, на свой ред, открива на читателя различните небесни тайни – показва „небесните букви”, в чиято помощ е бил сътворен светът, говори за „седемдесетте имена” на Бога и т. н.

Любопитен в плана на изобилието на подробности е също и апокрифният текст на книгата Откровение на Варух, в която интересуващият се читател може да разбере за размерите на ада, да прочете подробно описание на строежа на Вавилонската кула и за това, което се е случило с нейните строители, и даже да се запознае с физиологичното устройство на птицата Феникс.

В апокрифните Завещания на Авраам пък се привежда забележителната история за Страшния съд, разделен на три етапа. Първият от тях се случва веднага след смъртта на човека и го извършва най-първият мъченик на земята – Авел. Вторият съд ще става под ръководството на дванадесетте Израилеви колена, а третия извършва сам Бог.

Подробно описание на „адските мъки” пък се привежда в Откровения на Петър. Различен род подробности и преразкази на събития, които трябва да се случат с грешниците и с праведниците след Второто пришествие се съдържат и в апокрифните текстове Откровение на Павел, Откровение на Йоан, Апокалипсис на Псевдо-Методий и др. Така, потапяйки се в четенето на апокрифните източници, любителите на вникването в подробностите на есхатологичните процеси вероятно ще удовлетворят напълно своето любопитство.

Outro

И така, с какво разполагаме на изхода? Доколко за нас, собствено, са важни всички тези налични подробности? Ако мислим ранното християнство на апостолите и на учениците Христови като някакъв род образец, то на нас няма да ни е необходимо да четем Апокалипсиса, нито да живеем, в очакване на страшните събития, описани в есхатологичните книги (така, както очакваме края на фантастично-мистичния филм на ужасите, например). Християните очакват на първо място Христос. Ако можем да си го позволим като сравнение – вероятно така, както децата очакват новогодишното чудо! И ние вярваме, че това е много по-правилно, отколкото да изчитаме редовете (а и между редовете) на последните пророчества за края на света и да се ужасяваме от събитията в съвременния свят. Хората очакват края на историята вече с хилядолетия и той е могъл да настъпи стотици пъти, и всяка световна война е могла да бъде последна. Бъдещето е със сигурност непредопределено. И изпълнението на древните пророчества, свързани с преливането на чашата на беззаконието, до голяма степен зависи от нас. Безусловно, от Удържащия – в лицето на политиците и на останалите „силни на мира сего” – зависи повече, но християните са по природа мистици и ние вярваме, че както добрите, така и лошите наши постъпки могат да влияят върху крайната ситуация – да отсрочат или да ускорят приближаването на края на света (въпреки че при всички случаи християните ще се радват на срещата си със своя Спасител).

Колкото до фантазиите за завръщането на „златния век” на земята – във вида на технически и политически достижим рай (пък било то и за определено време, във вида на 1000-годишното царство), то това изглежда малко вероятно, тъй като за това трябва на първо място да се коригира човешката природа. А без активното участие на човека това нещо е невъзможно даже и за Бога, Който е ограничил Своята воля, създавайки човеците така, че да са способни на самостоятелна воля! (достатъчно е да си спомним само простата истина, че робът не е богомолец). Това обаче не означава, че трябва да се примиряваме със злото и да не се стремим към установяване на мирно и справедливо общество на земята. И, накрая, внимание.

Deesis Christ DionysiouКакво вие лично бихте искали да разберете, срещайки се с Христос? Специалист по древните езици, вероятно, би пожелал да си изясни на какъв диалект е говорил Той, бидейки на земята. Физик би попитал за ролята на „тъмната енергия” в устройството на вселената. Биолога биха го интересували нюансите на еволюционния процес, докато историка – древните цивилизации… Може би с помощта на човешката фантазия може да се иде далеч и дори да се „напипат” теми, които в бъдещето ще се окажат актуални.

И все пак, нека оставим тълкуването на духовните книги на духовните хора, тъй като ние, увличайки се в подробностите, можем да пропуснем най-важното – личната среща с Христос. В подобно положение някога са се оказали фарисеите, знаещи всички свидетелства и пророчествата за идването на Месия, но неспособни да видят в сина на дърводелеца Царя на света. Свещените текстове ни съобщават, че Второто пришествие няма да бъде тайно, че него няма да можем да го „пропуснем”, да не го забележим и за него ще разберат всички: грешниците със скръб за себе си, а праведниците – с радост.

И така, за какво бихме искали да попитаме Бога? А може би, за да чуем отговора на въпроса за смисъла на живота? – това извечно „защо” и „за какво” на човешкия род? Мисля си, че вероятно това е така. И вярвам, че тогава, когато Господ ни погледне, Той ще надникне в душата на всекиго със Своя изцеляващ и съгряващ взор и сърцето ни ще се изпълни с радост. И „… него ден няма да Ме попитате за нищо” (Иоан 16:23), защото радостта ни от тази среща ще бъде вече „пълна” (Иоан 15:11).

Превод: Борис Маринов

Хамидулин, А. М. „Все, что имеет начало, имеет и конец” – В: Дамаскин (Журнал Нижегородской духовной семинарии РПЦ МП), 4 (33), 2015, с. 4-15, както и на сайта АРИ-НО – тук (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wdhcf 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме