Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Весеготите и Католическата църква през първата половина на 5 век

Понеделник, 22 Август 2016 Написана от Георги Е. Захаров

G E Zacharov4 и 5 в. са преломен период в историята на Европа. Тази епоха се характеризира с кризата на най-голямата тогава държава, Римската империя, и падането на нейната Западна част, съпроводено от образуването в Западна Европа на принципно нови форми на политическа и на етническа организация – „варварските държави”. Тяхното създаване е свързано с миграцията на редица германски племена на територията на Римската империя. Преселването на германците на римска територия и обръщането им в християнството водят до това, че в този период започва да се изтрива границата между античния и варварския свят и в процеса на сложния „диалог” помежду им се формира ранносредновековната култура. На историята на един от аспектите на този своеобразен „диалог”, а именно – развитието на взаимоотношенията на весеготите и Католическата църква, е посветена и настоящата статия.[1]

Следва да подчертаем, че посоченият аспект отдавна привлича вниманието на изследователите, но е разглеждан основно в контекста на еволюцията на отношенията между весеготите и Римската империя. В тази статия се опитваме да установим в каква степен еволюцията на готската богословска традиция и готската църковна организация е повлияла на развитието на отношенията между весеготите с Католическата църква.

Както е известно, преселването на весеготите в границите на Западната Римска империя се превръща в истинска катастрофа за античния свят, като завладяването и разграбването на древната столица Рим от Аларих през 410 г. е било страховит удар за римското имперско съзнание. Това събитие е изисквало философско и богословско осмисляне и затова превземането на Рим от весеготите става импулс за създаването на две от най-значимите историософски съчинения на латинската християнска мисъл – De civitate Dei на бл. Августин и Historia adversus paganos на Павел Орозий.[2]

Първите глави на своя труд бл. Августин посвещава на осмисляне действията на Божия промисъл в историята и затова в тази част от съчинението постоянно се връща към трагичните събития от 410 г. Той разделя земния град и Божия град като два принципно различни типа съобщества и подчертава, че падането на Вечния град има промислително значение, тъй като води до падението на езичеството. Весеготите, в тълкуванието на Августин, представляват само оръдие на Промисъла, поради което не е било случайно, че Бог е избрал за тази мисия не някакви кръвожадни езичници, а християни: „Поради това Той дал да превземат Рим на такива варвари, които… против самите демони и нечестивите жертвоприношения… се въоръжили… до такава степен, че изглеждало, че водят по-жестока война с тях, отколкото с хората”.[3] В същото време Августин не идеализира готите, като посочва данни за грабежи, насилия и убийства, станали по време на разграбването на града. Такива престъпления обаче африканският епископ смята за неизбежни по време на война.[4]

Подобен поглед към разглежданите събития присъства и в произведението на ученика на Августин презвитер Павел Орозий, съставил своя труд като историческо приложение към трактата на своя учител. Както и бл. Августин, Орозий подчертава милосърдието на готите-християни, които не повредили базиликите и скритите в тях граждани: „Идва Аларих, обсажда треперещия Рим, тревожи, атакува, след това обаче, както първоначално била дадена заповед, ако някои се укрият на свято място, особено в базиликата на св. ап. Петър и Павел, да бъдат оставяни цели и невредими, а също и, доколкото е възможно търсещите плячка да се въздържат от проливане на кръв”.[5] Това свидетелство показва, че запазването от готите на римските църкви и на укритите в тях жители е станало по заповед на Аларих,[6] когото Орозий разглежда като християнски управител, отнасящ се с благоговение към християнските светини. Доколкото обаче за Орозий съдбата на Църквата е неразделно свързана с участта на Рим, крайната победа на варварите, дори варвари-християни, за него означава падане на християнския свят. Както отбелязва Х.-В. Гьоц, Орозий вижда като перспектива за варварите само два пътя – пълна ликвидация или пълна асимилация.[7]

В труда на бл. Августин се посочва, че готите воюват „за християнското име” (pro nomine christianо). Августин противопоставя готите на Аларих на съплеменниците им езичници – на Радагайс, който се уповава на демони и нечестиви жертвоприношения.[8] Готите на Аларих и тези на Радагайс са противопоставени и от Орозий: „Двата готски народа тогава,[9] начело с двамата си могъщи царе вакханствали в Римските провинции: единият от тях – като християнин и по-близък до римлянин – както показали нещата, бил мек в убийствата от страх Божи, а другият – езичник, варварин и истински скит, който не толкова заради слава и плячка, колкото от ненаситна жестокост, в убийството обичал самото убийство”.[10]

В своето съчинение Орозий само веднъж споменава, че готите са привърженици на арианството! Цялата вина за разпространението на арианската ерес сред готите той хвърля върху имп. Валент: „Преди това готите, като отправили молба чрез посланици, поискали да бъдат изпратени при тях епископи за наставяне в правилата на християнската вяра. Император Валент, в пагубна извратеност, им изпратил учители на арианската догма. И така, готите започнали да държат тези начала на вярата, които първоначално приели”.[11] По такъв начин, готите за Орозий и бл. Августин са били част от християнския свят и тяхната принадлежност към арианството не се е разглеждала от тези автори като причина за противопоставянето им на империята.

Традицията на историософското осмисляне на взаимоотношенията на Римската империя и варварите[12] намира продължение в труда на галския свещеник Салвиан De gubernatione Dei от 40-те години на 5 в. Основна тема тук е било описанието на моралния упадък на римското общество, така че целият текст е пронизан от твърде емоционален изобличителен патос. Салвиан постоянно противопоставя разврата сред римляните на простотата и нравствената чистота на варварите (както еретици, така и езичници). Ако сред варвавите цари любов, то сред римляните – ненавист и вражда. И Салвиан пише: „Варварите, които принадлежат на едно племе и на властта на един цар, обичат един другиго, а почти всички римляни се преследват взаимно”.[13] А пороците на обществото карат някои да се отказват от римската си принадлежност и да бягат при варварите.[14]

Възхитата от добродетелите на варварите принуждава Салвиан да се обърне към проблема за взаимовръзката между догматичните отстъпления и моралното състояние на обществото. В труда му този проблем се явява неразрешена антиномия. В неговата интерпретация еретиците-ариани се отличават с нравствена чистота, а в същото време носителите на истинното учение изпадат във всевъзможни пороци. Като не могъл да разреши тази апория, Салвиан създава в труда си една апология на готите-ариани. На първо място, както и Орозий, той хвърля цялата вина за обръщането на варварите към арианството върху римляните.[15] Второ, според него, варварите не са еретици в собствен смисъл на думата, понеже се придържат към еретични възгледи поради незнание: „Те са еретици, но не са знаещи. По такъв начин, при нас има еретици, при тях – няма”.[16] Причина за това „незнание” са неправилните (с интерполации и пропуски) преводи на Св. Писание.[17] Х. Гизеке смята това мнение на Салвиан за несправедлива нападка срещу преводите на Урфила.[18] Трябва обаче да се отбележи, че в своето съчинение Салвиан не казва нито дума за готския епископ и няма никакви основания да смятаме, че той има предвид точно неговите преводи.[19]

Салвиан изтъква като друга причина за богословското невежество на варварите предаността им към доктрината на своите учители и наставници: „Варварите, разбира се, са чужди на римската или дори на човешката просветеност – съвсем нищо не знаят, освен това, което са слушали от своите учители, и каквото са чули, това и следват… По този начин за тях предаденото от техните наставници и застарялото учение са подобни на закон, понеже те знаят само това, което ги учат”.[20] Очевидно, под понятията doctores и magistres Салвиан има предвид арианското духовенство, ползвало се – като съдим по свидетелството на галския писател – с неограничено влияние в духовната област.

Така, в интерпретацията на Салвиан, весеготите, както и останалите варвари, се оказват еретици не по своя воля – тяхната убедена привързаност към ереста не е тяхна вина. От това следва, според Салвиан, че истинното богопочитане е достъпно и за тях: „Макар те да нямат права вяра, но ценят съвършената Божия любов”.[21] Готите, в очите на Господа, се оказват прави в противостоенето срещу римляните. Според твърдението на Салвиан, във войната с империята в 436-439 г.[22] весеготите побеждават, благодарение благочестието на царя си Теодорид[23], който по време на молитва преди битката („пред битката лежал в молитва” – “ante bellum in oratione iacuit”) се бил предал на Божието покровителство и така решил изхода още преди нейното начало („заслужил в молитва победата” – “meruerat in oratione victoriam”).[24] Антипод на Теодорид в съчинението на Салвиан е римският пълководец Литорий,[25] който – като се надявал не на Бога, а на своите наемници-хуни („когато страх обзел готите, ние възложихме надежда на хуните, а те – на Бога”)[26] – отхвърлил католическите епископи, изпратени от Теодорид с цел да се постигне примирие.

Най-вероятно, един от тези отпратени от Литорий[27] епископи бил св. Ориентий, в чието житие се описва подобна ситуация. Интерпретацията на събитията в житието, обаче малко се различава от свидетелството на Салвиан. Според автора, Теодорид, като не можел да окаже нужната съпротива (“rex ipse territus cum armis resistere non posset”) на войските на Литорий, се обърнал към известния еп. Ориентий с молба той да иде в римския лагер („от светия Божи слуга Ориентий поискал помощ и го назначил за свой пратеник” – “a Sancto Dei servo Oriento poposcit praesidium, et legationem eius proponere destinavit”), да потърси мирно решение и „с негова помощ да смекчи страшния натиск на такава сила” (“eius axilio terribilem impetum tantae virtutis mitigaret”). Св. Ориентий приел на драго сърце, както се изразява житиеписателят, не поради това, че „смятал еретическите грешки за маловажни, но за да му [на Теодорид] помогне в страданията” (“non pro haereseon erroris squallore contempsit, sed ut eius tribulationibus subveniret”). Предложенията на епископа са отхвърлени, но по молитвата на св. Ориентий (а не на царя, както е по Салвиан) Литорий е разбит пред стените на Тулуза[28] и пада в плен.[29]

Политиката на приемника на Теодорид І, Теодорид ІІ, към Католическата църква изглежда крайно противоречива. От една страна, той се е опитвал да установи с папата приятелски отношения. Така например, през 462 г. неговият брат Фредерих помага за прекратяването на църковните размирици в Нарбон.[30] Както е известно от писмата на папа Иларий, Нарбонският еп. Рустик поставил някой си Хермес за епископ на един от малките градове в своята област, но като бил отхвърлен от там, Хермес, след смъртта на Рустик, узурпирал Нарбонската катедра и така предизвикал църковен смут („някой си Хермес, като извършил безпределна узурпация, със страшно безразсъдство заел епископския престол в областта Нарбон” – “iniquissima usurpatione quidam Hermes episcopatum civitatis Narbonesis exsecrabili temeritate praesumpserit”). В желанието си да прекрати раздорите, Фредерих чрез пратеника си дякон Йоан се обърнал към папата за разрешаване на проблема. Така, раздорът бил прекратен, а авторитетът на папата в Южна Галия укрепен. По всичко личи, че папата е бил доста благодарен на Фредерих за неговата подкрепа – в писмо той нарича готския наместник и арианин „великолепен мъж и наш син Фридерик” (“magnifico viro filio nostro Friderico”).

По време обаче на войната в Испания в 456-461 г., която се водела против свевите в съответствие с федератския договор с империята, готите проявили по отношение на Католическата църква очевидна враждебност. Както пише Галисийският еп. Идатий, в завладените римски градове весеготите извършили страшни погроми. Разграбени и осквернени били католически храмове (sanctorum basilicae effectae, altaria sublata atque confracta).[31] Това изглежда невероятно в сравнение с описанието на Орозий и Августин за действията на готите в превзетия от тях в 410 г. Рим. Трудно е да се каже какво е било отношението на Теодорид II към разоряването на църкви. Според А. Циглер, войните срещу свевите в Испания и разграбването на църкви са били прояви на арианския фанатизъм на Теодорид.[32] Според написаното от Идатий, той лично оглавява армията, завладяла градовете Галисия и Астурия, но в този източник няма пряко посочване, че е допуснал разграбването на църкви.[33]

Характерни за войната в Испания са били и проявите на мисионерска активност на готското арианство. При разгромените със силата на оръжието свеви е бил изпратен арианският мисионер (“senior Arianus” – „ариански владика”) Аякс, който е наречен от Идатий „враг на католическата вяра и божествената Троица”.[34] Идатий посочва, че той не е гот (natione Galata), но мисията сред свевите се е осъществявала с поддръжката на готския цар (regis sui auxilio).

Агресията спрямо Римската църква и стремежът да бъдат обърнати в арианство езичниците свеви е преди всичко проява на съществените промени в разбирането на готите за мястото им в християнския свят и в тяхното възприемане на ортодоксалното християнство. Трябва да подчертаем, че готите са воювали против свевите в Испания в качеството си на федерати на империята, поради което би било невярно да се тълкуват техните действия като враждебност към Рим. По-вероятно изглежда оскверняването на православни храмове и мисията сред свевите да бъдат свързани с някакви промени във весеготската църковна традиция. Доколкото обаче за духовния живот на готите в този период не е известно практически нищо, не е възможно еднозначно да се определят и причините за изменението в отношението на весеготите към католическата вяра.

С преврата от 466 г. и убийството на Теодорид II свършва периодът на колебания и неопределеност в църковната политика на весеготските царе. Новият цар Еврих (466-484) поема курс на борба с Католическата църква в пределите на своето царство. Най-красноречиво гоненията срещу нея са описани в писмата на Сидоний Аполинарий, епископ на Оверн, който сравнява Еврих с египетски фараон.[35] В свое писмо Сидоний изтъква, че, като е започвал гоненията, Еврих се е ръководел от религиозни, а не от политически мотиви: „До такава степен – казват – за устата и сърцето му е неприятно споменаването на католическата вяра, че ти би се усъмнил, над кое повече началства – над своя народ или над своята секта” (Tantum, ut ferunt, ori, tantum pectori suo catholici mentio nominis acet, ut ambigas ampliusne suae gentis an suae sectae teneat principatum).[36] Вероятно е свидетелствата на Сидоний да са риторично преувеличение за размаха на гоненията, но действително е имало прелом[37] в църковната политика на готските царе. До този извод може да се стигне поради промяната в отношението на ортодоксалните автори и дейци на Църквата към готите. Ако Салвиан и св. Ориентий се отнасяли със съчувствие към тях и техните управители, то Сидоний, а след това и Григорий Турски,[38] ги възприемат като противници на християнската вяра.

К. Шефердик смята като причина за тези метаморфози това, че Еврих не спазва федератския договор с империята и предприема активна външна експанзия.[39] Според мнението на изследователя, до началото на неговото управление лоялното отношение на готите към Католическата църква е било условие за предоставянето на територии за заселване. След като Весеготското царство става независимо, на заетите от готите земи Католическата църква става враждебна институция, поради консолидиращата си сила представляваща немалка опасност. Такава интерпретация на събитията от 60-те години на 5 в. обаче изобщо не премахва проблемите, тъй като и през 30-40-те години на века весеготите също нарушават федератския договор и се борят за разширяване на своите територии, а по време на войните с империята католическите епископи продължават да поддържат готите.[40] Възможно е основната причина за нарастване на враждата да е била не промяната на военно-политическия курс от Еврих, а изменението в арианската вероучителна традиция. По всичко изглежда, че готското арианство е еволюирало към радикализация на своята догматична система. Важно свидетелство за характера на весеготското вероучение от 5 в. предлага Салвиан: „Ние сме убедени, че те неправедно мислят за Божието раждане, понеже казват, че Синът е по-малък от Отец и смятат, че ние безчестим Отца, като вярваме, че са равни. Истината е в нас, но те мислят, че е в тях”.[41] Трябва да се отбележи, че според Салвиан православните обвиняват арианите най-вече задето „казват, че Синът е по-малък от Отец” (quod minorem Patre Filium dicant). Този израз говори само за субординация в разбирането на отношенията между Бог Отец и Бог Син. И тъй като Салвиан не пише, че готите смятат Бог Син за творение на Бог Отец или пък че Синът не е подобен на Отца, може да се направи изводът, че готското арианство в този период няма радикален характер.

В същия дух за готското арианство в средата на 5 в. пише и бл. Теодорит Кирски: „Поради това [заради сближаването на Урфила и Евдоксий], готите и до сега казват, че Отец е повече от Сина, като обаче не искат да нарекат Сина творение”.[42] Така че готите, според неговото свидетелството, към средата на 5 в. остават привърженици на Урфила. Бл. Теодорит (както и Салвиан) не смята богословието им за радикално арианство.[43]

По-късно обаче тяхното арианство взема по-крайни форми. За това свидетелства приведената от св. Григорий Турски в История на франките негова беседа с посланика на готския цар Леувихилд Агила (края на 6 в.), изказващ доста радикални богословски идеи: „Отдавна при епископите, казва той, било разпространено неправилното мнение, че Синът е равен на Отец. По какъв начин, казва, може да бъде равен в могъщество Този, Който казва: Отец е по-голям от Мене. Следователно не е правилно Той да се смята за равен на Този, по отношение на Когото изтъква, че е по-малък от Него…”.[44] Така Агила фактически отхвърля основното положение на омийството за подобието на Бог Син на Отца.[45] Във връзка с това възниква предположението, че процесът на радикализация на готското арианство[46] е могъл да окаже влияние и върху взаимоотношенията на готите-ариани с Католическата църква.

Друг важен фактор, оказал влияние за промяната в отношението на готите към Католическата църква, е могло да бъде фактическото изчезване у готите на института на епископата. Последният известен ни весеготски епископ е Сигесарий (началото на 5 в.).[47] За готското духовенство – от втората четвърт на 5 в. до средата на 6 в. – се ползват понятия, като sacerdotes или seniores, но не и episcopi – както показва в труда си Р. Матисен.[48] При това, готското свещенство, по мнението на изследователя, е изпълнявало функциите на придворно духовенство и на капелани в готската армия, което е водело до неразличаване на епископската и презвитерската степен в свещенството. Трябва да отбележим, че подобно положение на нещата едва ли е било резултат от планомерна еволюция на готския епископат и е нямало как да бъде възприемано от готите като нормално. Липсата на епископат повлича със себе си редица канонични проблеми. На първо място – невъзможността за извършване на тайнството свещенство. Също така, може да се предположи, че отсъствието при готите на епископат е било обусловено от това, че последният весеготски епископ Сигесарий не успява по някакви причини да си ръкоположи приемник. Това изглежда още по-вероятно, тъй като последното негово споменаване в източниците е свързано с политическата борба подир убийството на Аудаулф през 415 г.: „Той [Сингерих] избил децата на Аудаулф от първия брак, като ги изтръгнал със сила от обятията на епископ Сигесарий“.[49] Отсъствието на епископат у готите безспорно е можело да способства за нарастването на тяхната враждебност към Католическата църква.

През втората половина на 6 в. съществуват ред ариански епископски катедри, а в 580 г. се състои и ариански епископски събор.[50] От актовете на Третия Толедски събор през 589 г.[51] са известни имената на следните готски епископи: Ugnas, Ubligisclus, Murila, Sunnila (episcopus civitatis Vesensis), Gardingus (episcopus… Tudensis), Bechila (episcopus… Lucensis), Arvitus (episcopus… Portucalensis), Froisclus (episcopus… Dertosanae).[52] Вероятно обаче възстановяването на готския епископат е свързано с преминаването в арианството на Сарагоския еп. Викентий[53] по време на гонението при цар Леувихилд (572-586). Напълно е възможно една от целите на самите гонения, както на Леувихилд, така и на Еврих, да е била да застави католическия епископат да премине в арианство, за да бъда възстановена готската йерархия. Това се е случило едва в навечерието на глобалните промени в духовния живот на весеготите, когато те – като се отрекли от арианството на Третия Толедски събор – станали част от Католическата църква.

Превод: Ивайло Маринов


 

Захаров, Г. Е. „Везеготы и Кафолическая Церковь в первой половине V века” – В: Вестник ПСТГУ ІІ: История. История Русской Православной церкви, 28, М. 2008, с. 7-17 (бел. прев.).

[1] Тук следва да направим няколко много важни уточнения: 1. Когато говори за „Католическа църква” (а в 5 в. цялата Църква е все още католична), Захаров има предвид Църквата в Западната Римска империя; 2. Като говори за „германци”, той има предвид гети, наричани getae, gothi, daci, а до Рождество Христово и scythae или sauromates, но никога suavi, alemanni или germani – гетите са древен и многолюден народ с тракийски произход, според най-авторитетните антични автори, и през целия предантичен и античен период са създавали различни държавни формирования, включително и със съдействието на някои от германските племена; 3. Говорейки за „весеготи”, авторът има предвид vesi, wesi, wesigothi или visigothi, след 4 в. наричани понякога и thervingi и greuthungi, които са друг голям и древен тракийски народ – на бесите, а когато са съюзени с гетите, те се наричат очевидно (след края на 3 в.) и беси-гети (висиготи или весеготи) (бел. прев.).
[2] Трябва да отбележим, че като посочваме очевидната връзка между събитията от 410 г. и създаването на трудовете на бл. Августин и Павел Орозий, ние в никакъв случай не твърдим, че посочените исторически факти са оказали определящо влияние върху развитието на историософските концепции на тези двама автори, за чието формиране съществена роля изиграват техните специфични богословски и философски възгледи. За историософската концепция на бл. Августин виж: Courcelle, P. Histoire littéraire des grandes invasions germaniques, Paris 1948, p. 48-54; Жильсон, Э. Философия в Средние века, М. 2004, с. 118-131. За тази на Орозий: Тюленев, В. М. Рождение латинской христианской историографии, СПб. 2005, с. 146-223.
[3] De civitate Dei, 5, 23: “Deinde ab his Barbaris Roma caperetur, qui contra… ipsisque daemonibus atque impiorum sacrificiorum ritibus… sic adversarentur… ut longe atrocius bellum cum eis quam cum hominibus gerere videretur”.
[4] „И така, всички опустошения, убийства, грабежи, пожари, страдания, станали по време на последното римско поражение – това стана поради обичая на войната (fecit hoc consuetudo bellorum)” – Ibid. 1, 7.
[5] Historia adversus paganos, 8, 39, 1: “Adest Alaricus, trepidam Romam obsidet, turbat, inrumpit, dato tamen praecepto prius ut si qui in sancta loca praecipueque in sanctorum apostolorum Petri et Pauli basilicas confugissent, hos inprimis inviolatos securosque esse sinerent, tum deinde in quantum possent praedae inhiantes a sanguine temperarent”.
[6] Срв.: Historia, 7, 39, 1; De civitate Dei, 1, 7.
[7] Goetz, H.-W. “Orosius und die Barbaren” – In: Historia, 29, 1980, S. 374. Срв.: „И така, сега ние ежедневно разбираме от пристигащите често и сигурни пратеници, че в Испания се водят войни между народите и се извършват убийства при някои от варварите; а най-главното – съобщават, че Валия, царят на готите, настоява за сключване на мир. Сега аз мога някак да се съглася, че законно са порицавани християнските времена, ако ми бъде посочено някакво толкова щастливо събитие от създаването на света, та до ден днешен” (Historia, 7, 43, 15-16).
[8] “Daemonibus atque impiorum sacrificiorum ritibus, de quibus ille (Radagaisus) praesumpserat” (De civitate Dei, 5, 23).
[9] Нашествието на Радагайс в Италия е станало през 405-406 г.
[10] “…duo tunc Gothorum populi cum duobus potentissimis regibus suis per Romanas provincias bacchantur: quorum unus Christianus propriorque Romano et, ut res docuit, timore Dei mitis in caede, alius paganus barbarus et vere Scytha, qui nоn tantum gloriam aut praedam quantum inexsaturabili crudelitate ipsam caedem amaret in caede” (Historia, 7, 37, 8–9). Орозий подчертава общия произход на готите на Радагайс и на Аларих, но ги противопоставя в морално, религиозно и културно отношение. Също като Радагайс, и Аларих е гот, но благодарение на християнската вяра се отличава с човеколюбие и милосърдие. Аларих е по-близък до Рим, докато Радагайс остава варварин, езичник и истински скит.
[11] Historia, 7, 33, 19: “Gothi antea per legatos supplices poposcerunt ut illis episcopi, a quibus regulam Christianae fidei discerent, mitterentur. Valens imperator exitiabili pravitate doctores Arriani dogmatis misit. Gothi primae fidei rudimento quod accepere tenuerunt”.
[12] Да припомним, че към средата на 5 век в Константинопол управляват траките Маркиан и Лъв І Велики (Лъв Бес), а военачалници са готите Аспар и Ардабур (бел. прев.).
[13] De gubernatione Dei, 5, 15: “… barbari, qui modo sunt unius gentis et regis, mutuo amant, omnes paene Romani se mutuo persequuntur”.
[14] Ibid., 5, 21-22: “… quaerentes scilicet apud barbaros Romanum humanitatem, quia apud Romanos barbaram inhumanitatem ferre non possunt” – „търсещи, представете си, при варварите римска човечност, понеже не могат да понесат варварската безчовечност сред римляните“.
[15] Ibid., 5, 14: “nostrum crimen est, quod populi barbarorum haeretici esse coeperunt” – „наша е грешката, че варварските народи са еретици“.
[16] Ibid., 5, 8: “Haeretici ergo sunt sed non scientes. Denique apud nos sunt haeretici, apud se non sunt.”
[17] Ibid., 5, 7: “Scripturam Sacram interpolatam habere vel dilaceratam”.
[18] Giesecke, H.-E. Die Ostgermanen und der Arianismus, Leipzig-Berlin 1939, S. 91.
[19] Тази забележка на автора е още по-точна в контекста историческите данни за наличието по това време на преводите на св. Никита Ремесиански и Biblia Bessica, още повече, че, както посочихме, весеготите са беси-гети и те са ползвали Библията на св. Никита, а не тази на епископ Урфила (бел. прев.).
[20] De gubernatione Dei, 5, 8: “Barbari quippe homines, Romanae immo potius humanae eruditionis expertes nihil omnino sciunt nisi quod a doctoribus suis audiunt, quod audiunt, hoc sequuntur… Itaque eis traditio magistrorum suorum et doctrina inveterata quasi lex est, quia hoc sciunt tantummodo quod docentur”.
[21] Ibid., 5, 10: “Quamvis non habent rectam fidem, illi tamen hoc perfectam Dei aestimant caritatem”.
[22] Салвиан разказва подробности за поредната война на беси-гетите с империята в Испания (Галия), като последиците от тези събития много ловко няколко години по-късно използва Атила при експанзията на хуните и обединените с тях народи, сред които са и остро-гетите на Валамир (бел. прев.).
[23] Теодорид (в повечето тогавашни извори: Теодерик) е не кой да е, но великият беси-гетски цар, който загива в грандиозната битка на Каталунските полета през септември 451 г., където воюва на страната на римляните, предвождани от родения в Дуросторум Аеций (бел. прев.).
[24] De gubernatione Dei, 7, 40-44.
[25] Ibid., 7, 40: “dux nostrae partis”.
[26] Ibid., 7, 9: “Cum enim Gothi metuerent, praesumeremus nos in Chunis spem ponere, illi in Deo”.
[27] За това, че Литорий не се уповавал на Бога, а на демонични знаци и предсказания, говори още и Исидор Севилски – Historia, 24 (бел. прев.).
[28] Столицата на беси-гетите в Испания (бел. прев.).
[29] Vita Orientii – In: Acta Sanctorim, I: Maius, p. 63. Срв.: Griffe, E. G. La Gaule chrétienne а l’époque romaine, Paris 1966, p. 21; Courcelle, P. Op. cit., p. 119. В житието, също така, се съдържа и описание на царски пир, на който е бил поканен и св. Ориентий: „Този цар смирено помоли св. Ориентий… от любов да опита от месните гозби. И ако той сторел това, то всичко, каквото и да поиска, щял да получи от царя” (“Rex ille humili prece poposcit, ut Sanctus Orientius… pro caritate carnalem ederet refectionem. Quod si faceret, quaecumque vellet a Rege obtineret”). Ориентий изпълнил молбата на царя и в замяна поискал Теодорид І да избави един знатен испанец, който бил намерил покровителство при епископа: „Ориентий поискал обещаната от царя награда… поискал да му подарят живота на този испанец” (“Orientius pollicitum a Rege praemium postulavit… vitam eius Hispaniensis sibi praestare poposcit” – Vita Orientii, p. 63). Трябва да отбележим, че сцената с пира при весеготския цар се е превърнала в общо място в галската агиографска литература. Няколко десетилетия по-късно, друг епископ – Вивиан, който заедно с други епископи е участвал в делегация при сина на Теодорид І – Теодорид ІІ (453-466) – ходатайства за освобождението на свои съграждани (Vita Viviani episcopi Santonensis – In: MGH, Scriptores rerum Merovingicarum, t. III, S. 96-97). Като канел епископи на Католическата църква на пир, весеготският цар можел с това да подчертае и лоялното си отношение към тях. Участието на тези епископи в царските тържества е могло да е от важно значение за укрепването на царската власт над гало-римското население на Аквитания и за изглаждане на противоречията между ариани и православни.
[30] Hilarius, Epistolae 7 – PL 5:58. Срв.: Schäferdiek, K. Die Kirchen in Reichen der Westgoten und Suewen, Berlin 1967, S. 11-12.
[31] Hydatius 174, 186.
[32] Ziengler, A. K. Church and state in Visigothic Spain, Washington 1930, p. 27.
[33] „Скоро царят на готите Теудорик настъпва в Испания с безчислената си армия, по волята и указанията на император Авит” (“Mox Hispanias rex Gothorum Theudoricus cum ingenti exercitu suo, et cum voluntate et ordinatione Aviti imperatoris ingreditur”) – Hydatius 173.
[34] Hydatius 232.
[35] Виж: Sidonius Apollinaris, Epistolae, 6, 6. За Сидоний Аполинарий: Loyen, A. Sidoine Apollinaire et l`esprit précieux en Gaule aux derniers jours de l`empire, Paris 1943.
[36] Epistolae, 6, 6.
[37] Противоположно становище в: Волфрам, Х. Готы: От истоков до середины VI века (опыт исторической этнографии), СПб. 2003, с. 284−287.
[38] За отношението на св. Григорий Турски към готското арианство: Giesecke, H. E. Op. cit., S. 89.
[39] Schäferdiek, K. Op. cit., S. 12-13.
[40] За взаимоотношенията на Весеготското царство и Западната Римска империя: Loyen, A. “Les débuts du royaume Wisigoth de Toulouse” – In: Revue des études latines, 12, 1934, p. 406-415.
[41] De gubernatione Dei, 5, 9: “Nos eos iniuriam Divinae generationi facere certe sumus, quod minorem Patre Filium dicant: illi nos iniuriosos Patri existimant, quia aequales esse credamus. Veritas apud nos est, sed illi apud se esse praesumunt”.
[42] Theodoretus, Historia ecclesiastica, 4, 37: “οὗ δὴ ἓνεκα μέχρι καὶ τήμερον οἱ Γότθοι μείζονα μέν τὸν Πατέρα λέγουσι τοῦ Υἱοῦ. Κτίσμα δέ τὸν Υἱὸν εἰπεῖν οὐκ ἀνέχονται”.
[43] Съдейки по запазените отделни изречения от 5 в. за „арианството” на весеготите, можем да заключим, че тяхното еретичество е доста спорно. Още по-трудна става защитата на „готското арианство”, когато проследим кого точно визират древните автори, защото едни говорят за гетите на Урфила (в Добруджа и Мизия), други – за весеготите в Испания, трети – за остроготите в Панония, четвърти – за готите-тервинги в Италия, пети – за готите в Константинопол и т. н. (бел. прев.).
[44] Historia Francorum 5, 44: “Inquia enim, inquit, fuit antiquorum episcoporum lata sententia, quae aequalem asseruit Filium Patri. Nam qualiter, inquit, poterit esse Patri aequalis in potestate, qui ait “Pater major me est”? Non est ergo aequum ut ei similis aestimetur quo se minorem dicit…”.
[45] Омийството е учение за подобието на Бог Син на Отец. За омийските убеждения на готския епископ Урфила свидетелства фактът на неговото участие в омийския събор в Константинопол в 360 г. (Socrates, Historia ecclesiastica, 2, 41; Sozomenus, Historia ecclesiastica, 6, 37), а също и думите на неговия ученик епископ Авксентий Дуросторски: „И [Урфила] казвал, че Синът е подобен на Своя Отец не от лукавата порочност на Македоний и извращенията против Писанието, а според свещените Писания и Предания” (“Et Filium similem esse Patri Suo non secundum Macedonianam fraudulentam pravitatem et perversitatem contra Scripturas dicebat, sed secundum Divinas Scripturas et Traditiones”; Maximini contra Ambrosium dissertatio, 48).
[46] Тук е напълно неясно за какво точно арианство и за кои конкретно „готи” говори авторът. Защото, ако се върнем към „арианството” на балканските гети от средата на 4 в., подкрепата си към епископ Урфила изказват не само Авксентий, но и епископите: Герминий Сирмийски, Паладий Рациарски, Секундиан Сингидунски и мн. др. Така че безспорно става ясно, че неясната към днешен ден особена вероизповед на християнските лидери из целия Балкански полуостров през 4 в., чиито писания очевидно методично са ликвидирани, не е някакво просто „арианство”, нито пък анти-македонианство, а пряко и задълбочено следване на богооткровената линия на тълкуване в Писанията и Преданията на най-ранната Църква. Ето защо тези епископи са приети и са в общение с велики отци на Църквата, като св. Осий Кордубски или св. Йоан Златоуст, а с други, като Амвросий Медиолански или Епифаний Кипърски, са в противоречия (бел. прев.).
[47] Olympiodorus, Historia, 26; Sozomenus 9, 9, 1.
[48] Mathisen, R. W. “Barbarian Bischops and the Churches “in barbaricis gentibus” during Late Atiquity” – In: Speculum, 1997, p. 664-697. Не случайно в цитирания по-горе откъс от съчинението на Григорий Турски готът-арианин Агила говори за правата вяра като за заблуда у епископите.
[49] Olympiodorus 26: „Ὃς τά τε παιδία, ἃ ἐκ τῆς προτέρας γυναικὸς ἐτύγχανεν Ἀυδαύλῳ γεγενημένα, ἀνεῖλε βίᾳ τῶν τοῦ ἐπισκόπου Σιγησάρου κόλπων ἀποσπάσας”.
[50] Iohannes Biclarensis, Chronicon, 580: „Цар Леовигилд събрал в Толедо събор на епископите от арианската секта и древната ерес обновил с нови грешки, като казвал за религията на Рим, че преминаващите от нашата католическа вяра не трябва да бъдат кръщавани, но се осквернявали чрез възлагане на ръце и приемане на причастие, и въздавали слава на Отца чрез Сина в Светия Дух. Чрез тази, следователно, съблазън мнозина от нашите, повече от алчност, отколкото от принуда, изпаднаха в арианската догма“ - “Leovigildus rex in urbem Toletanam synodum episcoporum sectae Arrianae congregat et antiquam haeresem novello errore emendat, dicens de Romana religion a nostra catholica fi de venientes non debere baptizari, sed tantummodo per manus impositionem et communionis praeceptione pollui et gloriam Patri per Filium in Spiritu Sancto dare. Per hanc ergo seductionem plurimi nostrorum cupiditate potius quam impulsione in Arrianum dogma declinant”.
[51] Това е тъкмо онзи прословут събор, на който католическите епископи, под давлението на весеготските, прибавят Filioque към Символа на вярата (бел. прев.).
[52] PL 84, 349.
[53] Isidorus, Historia, 50: „Vincentium Caesaragustanam de episcopo apostatam factum” (от епископ Винкентий Сарагоски стана отстъпник).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wdhkd 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме